Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Muse von Wien, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Величка Стефанова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Каролине Бернард
Заглавие: Музата на Виена
Преводач: Величка Стефанова
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „Емас“
Година на издаване: 2019
Националност: немска
Излязла от печат: 22.05.2019
Редактор: Василка Ванчева
Художник: bürosüd, München
Художник на илюстрациите: akg-images
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-405-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12915
История
- —Добавяне
Петнадесета глава
Два дни по-късно, когато Алма отиде в Операта, Густав Малер седеше в директорската ложа над оркестрината и гледаше надолу. Това изнервяше младата жена и не й даваше възможност да се концентрира върху Орфей, който и без това смяташе за скучен. В момента, в който се осмели да погледне нагоре към Малер, майка й я сръчка силно и просъска:
— Този пък какво зяпа?
Ана Мол беше умилостивена обаче, щом той дойде през почивката при тях да се представи. И остана направо възхитена, когато ги покани на чаша чай в кабинета си и после — в ложата на престолонаследника. Тя дори събра смелост да го покани на Хое Варте, макар и без особена надежда, че той ще се съгласи. По принцип Малер не приемаше покани и почти никога не излизаше. В цяла Виена нямаше по-голям саможивец от него. Фактът, че бе отишъл у Берта Цукеркандл, си беше една малка сензация. Но когато Малер каза, че ще дойде с удоволствие, Ана си помисли, че й се е счуло.
На следващата сутрин прислужницата донесе писмо на Алма, която още бе в леглото. Името й беше изписано с енергичен почерк, който й бе непознат. Тя обърна бледосиния плик — нямаше подател. Отвори го любопитно и откри четири строфи от стихотворение, фантазията й се възбуди особено от следните редове:
Туй чувство ме обзе нощес, когато
дори да мигна не можах.
Затуй, щом се почука, на мига
поглеждам към вратата.
Алма пусна листа. Не беше ли казал Малер, че не могъл да мигне в нощта след първата им среща у Берта Цукеркандл? Тя прочете още веднъж писъмцето и дори го подуши, за да провери дали не е парфюмирано. Миришеше съвсем леко на ябълка. Внезапно я изпълни увереност, че е от Густав Малер. Той беше музикант и изразяваше чувствата си най-добре чрез нотите или чрез някое очарователно адажието като това. Тя притисна стихотворението към сърцето си. Там му беше мястото. Пое си дълбоко дъх и пред вътрешния й взор изникна впечатляващото му, характерно лице. Изпълни се с гордост, задето един толкова велик човек проявяваше интерес към нея. Но имаше и нещо повече. Щом си помислеше за погледите на сините му очи, заливаше я топла вълна. „Май съм на път да се влюбя“, рече си тя и самата мисъл я направи щастлива.
Същия ден Малер изпрати билети за премиерата на Хофманови разкази. По време на представлението постоянно се извръщаше от пулта към нея, така че седящите наоколо започнаха да си шушукат.
„Туй чувство ме обзе нощес, когато дори да мигна не можах…“ Алма си пееше непрекъснато стихчетата. Беше си наумила да ги превърне в тонове. Густав Малер й бе написал тези редове, те бяха само за нея, за Алма. Нали му бе споменала, че композира. Какво, следователно, можеха да бъдат неговите стихове, освен подкана да напише музиката към тях? Дали с това щеше да му достави радост? Густав Малер имаше доверие в нея, смяташе, че тя е в състояние, така да се каже, да продължи и доразвие труда му; ето че се раждаше едно интимно сътрудничество, за което знаеха само двамата и което имаше значение само за тях. Каква опияняваща мисъл!
„Затуй, щом се почука, на мига поглеждам към вратата…“ Алма стана и направи няколко танцови стъпки към вратата, пеейки си мелодията. Беше се получила добре, лека и една идея фриволна. „Божичко, толкова съм щастлива, че не знам къде да се дяна“, помисли си тя. После се върна бързо на пианото, защото й хрумна нещо още по-добро. Изтри припряно нотите и написа нови.
Продължи да си тананика мелодията. Густав Малер беше гений. От него, с него тя щеше да научи много повече, отколкото от Александер.
При мисълта за Алекс възторженото й настроение се спихна. Дали не постъпваше несправедливо с него, като се унасяше в мечти за Густав Малер? Цялото й тяло копнееше за докосванията на Александер; той бе разпалил в нея огън, който тя нито можеше, нито искаше да угаси — този мъж бе събудил нейната чувственост. Постоянно си спомняше за неговите докосвания и стомахът й се свиваше, а в гърдите си усещаше напрежение и цялата настръхваше. Почти всяка нощ Александер се явяваше в сънищата й. Тя се събуждаше, изпълнена с въжделение, след което трудно можеше да заспи. За Густав Малер мислеше със съвсем различни чувства, но и той кръжеше непрекъснато в ума й. Тя харесваше най-вече зрелостта му, предусещаше, че с него би намерила покой и че той ще придаде напълно нов смисъл на живота й. Неговият гений я привличаше неудържимо, освен това го намираше мил и обаятелен. Пък беше и хубав мъж, тя обичаше да го гледа, докато Цемлински понякога я плашеше със своята грозота.
„Господи, да не би да съм от жените, разкъсващи се между двама мъже?“ При тази мисъл тя се изкикоти нервно. Спомни си за многото книги и опери, в които се разказваше за жена, колебаеща се между двама мъже: Летящият холандец, Война и мир, романите на Джейн Остин… Обикновено тези истории не завършваха добре, ала не й хрумваше материал, който да описва сегашния й живот. Тя стоеше между Цемлински и Малер, които обаче бяха прекалено различни, за да се правят сравнения. Изпълнена с безпокойство, Алма отново стана от пианото и започна да кръстосва стаята. Не знаеше какво да прави.
Стресна се, когато Елизабет, прислужницата, се втурна възбудена в стаята й:
— Можете ли да си представите, дошъл е господин директорът на Операта! Иска да ви види!
Алма затули с длани устата си.
— Какво? Долу ли е?
Момичето кимна.
— Ами добре, тогава го покани да влезе. Кажи му, че идвам след две минути.
„Божичко, той е тук — паникьоса се тя, след като Елизабет излезе. — Как е възможно този мъж да знае толкова точно кога имам нужда от него? Да усети, че владее мислите ми? Дали това не е поредният знак за особената вътрешна връзка помежду ни, също като стихотворението?“ Алма си пое на няколко пъти дълбоко дъх, издиша бавно и се помъчи да изглежда спокойна и невъзмутима, макар да не беше така. Огледа се трескаво в стаята си. Върху пианото беше писмото със стихотворението, наоколо бяха разпръснати нотни листове, а на пода пред библиотечния шкаф се трупаха книги. Тя беше променила подредбата и бе извадила почти всичко от рафтовете. Вече беше късно да разтребва. Приглади косата си — и той се появи на вратата.
— Знаех си аз, че обичате да четете — изрече вместо поздрав Малер. — При това вашата библиотека е по-голяма от моята! — Той заоглежда книгите й. — Даже Ницше. Смятате ли, че е добър избор?
— Ще ви кажа, след като го прочета докрай.
Той се вгледа продължително в нея, без да продумва. Алма изпита неудобство. В този момент в стаята връхлетя майка й и се насочи с отворени обятия към госта.
— Господин Малер, каква чест. Моля ви да ми доставите удоволствие, като останете за вечеря. Имаме печено пиле, а ще дойде и Буркхард.
— Ами, и двете неща не ги обичам особено, но въпреки това ще приема — отвърна Малер, без да откъсва очи от Алма. — Трябва само да телефонирам на сестра си, за да не ме чака напразно за вечеря.
— О, съжалявам, но още нямаме домашен телефон — каза Ана. — Трябва да слезете до Дьоблинг и да се обадите от тамошната поща.
— Така ще направя. — Густав Малер се обърна към Алма. — Бихте ли ме придружили?
Тя кимна.
Навън цареше студ. Беше започнал силен снеговалеж, снегът скърцаше под краката им. „Поредният знак — каза си Алма, докато крачеше до него. В спускащия се мрак снегът блестеше матовобял, на места искрящ. — Малер и сняг — тези две неща явно са неразривно свързани“ — помисли си тя, спомняйки си за първата им среща преди две години, когато го бе зърнала до Операта. Погледна го крадешком. Той вървеше до нея, леко приведен напред, с ръце, скръстени на гърба, с едри крачки. На улицата почти не се мяркаха хора, ала двамата не се тревожеха от снежната виелица.
„Защо не казва нищо“ — зачуди се тя. А после си помисли, че точно това е най-хубавото: да върви мълчаливо до него. Внезапно той се спря, за да завърже връзките на обувките си, които се бяха развързали. Алма също спря и зачака да тръгнат отново. След по-малко от сто метра обаче връзките отново се бяха разхлабили. Когато той се наведе за трети път, тя го хвана за ръката.
— Почакайте — каза и клекна пред него, за да му ги затегне по-здраво. — Трябва да направите двоен възел, ето така. — Връзките на обувките му бяха влажни, вкоравени от леда. Тя се изправи и мушна студените си ръце в маншона от кожа на къртица. Притесни се: дали не бе отишла твърде далече? Да кляка пред мъж и да му връзва обувките? Малер обаче огледа перфектно завързаните си обувки и се усмихна лъчезарно. Ледът помежду им беше стопен.
— За вечеря винаги се прибирам вкъщи — подзе той. — Сега късам с дългогодишните си навици единствено заради вас.
— Но неотдавна бяхте у Берта Цукеркандл.
— Само защото знаех, че ще бъдете там! Исках лично да се уверя в приказната ви красота, за която говорят всички. И още повече ме интересуваше нервният, рязък тон, който възприемате понякога в разговорите.
— Значи, това се говори във Виена за мен? — изгледа го ококорено Алма. При други обстоятелства щеше да отвърне с някоя очарователна малка наглост и така да разведри ситуацията. Ала моментът беше твърде важен. Тя усещаше колко сериозен е Малер, колко открито говори с нея. Това я трогна до дъното на душата й. Никога досега мъж не бе разговарял така с нея — толкова прямо, толкова далече от всякакви романтични щуротии.
— Мислих много за вас — изрече той. — Вие внасяте смут в душата ми. Изнервяте ме. Отклонявате ме от моето изкуство. И най-лошото е, че не ви се сърдя за това.
— Най-лошото ли?
— Най-хубавото. — Той я погледна с прям, откровен поглед, който я обезоръжи.
Малер вървеше много бързо по нанадолнището и тази негова решимост се нравеше на младата жена. Газеха един до друг из снега и се любуваха на обкръжаващата ги картина, осветена от уличните лампи. Изведнъж той каза:
— Не е лесно да си омъжена за човек като мен, Алма. Аз имам нужда от своята свобода, без каквито и да било ограничения. В противен случай не мога да работя. Композирането е най-важното нещо в моя живот. Всичко друго му се подчинява. Освен това не знам колко още ще ме държат в Операта. Твърде възможно е скоро да остана без работа. Професионалното ми бъдеще е неясно.
Алма се закова на място. Гърдите й се повдигаха и спускаха силно, което личеше дори през дебелото зимно палто. Малер също забеляза това и се вторачи в нея.
— Това предложение за женитба ли беше?
Той я изгледа смаяно.
— Не знам, досега не съм правил такова. Май да.
Той я хвана под ръка и я повлече със себе си, което беше добре дошло за младата жена, тъй като предложението му я бе объркало напълно. Тя стъпваше с усилие, в главата й кръжаха всевъзможни мисли. „Току-що Густав Малер ми направи предложение за женитба.“ Това беше колкото невъзможно, толкова и прекрасно, това беше отвъд всякакви… Тя не продума, докато не стигнаха до пощата. Когато хвана слушалката, Малер си бе забравил номера. Погледна безпомощно Алма, която най-сетне се отърси от вцепенението.
— Знаете ли номера на Операта?
Густав Малер се обади там и след като отсреща вдигнаха, попита Алма:
— И сега какво?
— Помолете ги да предадат съобщение на сестра ви.
Той го направи и затвори. После се извърна към нея:
— Нали виждате, че имам нужда от вас. Омъжете се за мен, Алма.
„Колко е непохватен“, мислеше си разнежено тя, докато изкачваха отново хълма към Хое Варте. Не напредваха бързо, по пътеките се беше натрупал още повече сняг и трябваше да внимават да не се подхлъзнат. Стигнеха ли до някое неравно място, Густав я хващаше грижовно за ръката. „Този човек не може да си завърже правилно обувките и не помни собствения си телефонен номер. А пък това с обаждането до сестра му! Та той е голям мъж. Вероятно не иска да я тревожи.“ Тя поизостана, за да го наблюдава.
Той забеляза, че тя не върви до него, и я изчака.
— Нощта, потънала в сняг, е нещо прекрасно. Права сте, трябва да намираме време да се любуваме на тази магия. — Той се спря точно под лъча на уличната лампа и вдигна красивото си лице към небето, откъдето продължаваха да се сипят снежинки. Алма застана до него и направи същото. Наслаждаваше се на хладните снежинки върху разгорещените си страни. Известно време постояха със затворени очи един до друг, радвайки се на вълшебната зимна нощ. Младата жена се облегна на рамото му — допирът беше приятен.
— Алма?
Тя отвори очи и го погледна. Той се усмихна и се обърна към нея.
— Алма — повтори Малер. После я прегърна и целуна, като че ли цяла вечер бе чакал само това.