Каролине Бернард
Музата на Виена (13)

Тринадесета глава

Точно в десет сутринта Алма и Берта Цукеркандл се качваха по централното стълбище на Операта. Младата жена се надяваше, че Малер ще ги чака във великолепната ложа на кронпринца, където дръжките на вратите бяха от слонова кост. Ала едва бяха изкачили до половина мраморната стълба, когато той се появи забързано насреща им, преодолявайки стъпалата с елегантна лекота.

— Цяла нощ не съм мигнал — призна Малер, докато помагаше на Алма да си съблече палтото, при което тя успя да забележи нещо, което й бе направило впечатление още предишната вечер: той беше с няколко сантиметра по-нисък от нея. Зарадва се, че носи плоската си шапка от меко кадифе, и бързо я побутна към тила. Густав Малер очевидно не се смущаваше ни най-малко от разликата във височината им. Гледаше я със сияещ поглед; на Алма й направи впечатление топлият блясък на очите му. Върху лицето му беше изписана откровена радост да я види и това го правеше невероятно привлекателен.

Малер преметна палтото на Алма на ръката си. Не се погрижи за палтото на Берта, на което тя реагира с вдигане на веждите.

— Ами вие?

— Как спах ли? Отлично — кокетно отвърна младата жена, макар да не беше вярно. Дълго бе лежала будна, мислейки си за Густав Малер. — А сега искам да видя всичко. Сцената и това, което е зад нея.

Те минаха покрай ложите и излязоха на сцената.

— В момента сме в разгара на последните приготовления за генералната репетиция на Хофманови разкази — обясни Малер.

Навсякъде щъкаха сценични работници, певци и музиканти — бяха толкова много, далеч повече, отколкото бе очаквала Алма.

Малер показа на гостенките си различните завеси и подиуми, при което постоянно се налагаше да правят път на други хора: първите музиканти заемаха местата си в оркестрината и настройваха инструментите, певиците се разпяваха и упражняваха стъпки и движения.

— Ами че тя, сцената, била много по-голяма, отколкото си представя човек, когато я гледа от зрителната зала — обади се Берта Цукеркандл.

— Сцената е най-малката част от сградата, повярвайте ми — отвърна Малер.

Вярно беше. Застанеш ли на сцената, можеш да видиш страничните помещения вляво и вдясно, където артистите чакат да им дойде редът, а майсторите на костюми оправят за последно творенията си.

— А сега катакомбите — каза Алма, след като бяха видели всичко и прекосили оркестрината и залата за зрителите. И двете с Берта, естествено, познаваха залата от многото постановки, които бяха гледали в тази сграда, но въпреки това тапицираните в червено редове от седалки им изглеждаха много по-големи, когато нямаше публика.

Малер я погледна удивено, после лицето му се озари от усмивка. Както предишната вечер, така и сега Алма отбеляза невероятната му способност да се преобразява — по чертите му без проблем можеше да се прочете какво си мисли в момента. „Този мъж не е в състояние да се преструва, а сигурно и не иска, твърде добър е по характер“, реши тя.

— Явно обичате да прониквате до дъното на нещата — отбеляза той. — Снощи останах с впечатлението, че сте любознателна и сериозна персона.

— Дано да не се лъжете. Чисто и просто съм любопитна.

— Вижда ми се страшничко, ще ви изчакам тук — заяви Берта. — Ще нахвърля някои бележки, може от това да излезе статия. Доколкото знам, досега никой не е писал за генерална репетиция, а би било интересно. — Тя се настани на първия ред и се отпусна на седалката.

Густав Малер подаде ръка на Алма и по една малка стълба я изведе отново на сцената. Младата жена го следваше, ала едва смогваше да издържи на темпото му. Някакъв сценичен работник го заприказва, искаше да попита нещо, но Малер го отпъди с жестове. Отвори една врата в дъното, която гостенката не беше забелязала досега. Слязоха по тясна желязна стълба и се озоваха в друг свят. Тук беше тихо, обгърна ги странна миризма. Пред тях се простираха тъмни проходи, от които се разклоняваха просторни помещения със сводест таван. Те надникнаха в някои от тези странични подземия. Тук събираха прах стари костюми, окачени в две редици една над друга и висящи на дълги прътове от тавана. Алма прокара ръка по полите им и кихна, когато се надигнаха гъсти облаци прах. Нещо прошумоля и изпращя.

В друго помещение имаше обувки във всякакви форми и стилове. Безброй кутии се извисяваха на клатушкащи се купчини. Младата жена предположи, че съдържат още обувки и ботуши. Части от кулиси, египетска пирамида, баня в харем, стълби, които не водеха наникъде, карети от папиемаше, канделабри, улуците във формата на дракони от „Нотр Дам“ в Париж… Тя не знаеше къде по-напред да гледа. В друго помещение се намираха безброй луни и слънца, изрисувани в червено и златисто, големи и малки. До тях — силуети на дървета и планини.

— Охо, озовахме се в зоологическия отдел — възкликна Малер и вдигна една овца, облечена в кожа от истинска вълна.

По част от декорите висяха бележки, насочващи към заглавията на оперите, за които са били направени.

Малер подритна едно оръдие.

— Всичко това са стари боклуци, от които никой вече няма нужда. Баластът на миналото. Би трябвало здравата да се разчисти тук — ядоса се той.

— Но пък е изпълнено с такова настроение! Погледнете тук! — Алма вдигна високо някакъв меч. Той изглеждаше голям и тежък, сякаш създаден за великан, но беше от картон. — Сега ще убия змея — извика тя и го завъртя над главата си. В този момент далече над тях откъм оркестъра прозвучаха тимпани, последвани от пискливия звук на обой. Тук, долу, звуците бяха странно приглушени и изкривени. Тя свали меча. — Вярно ли е, че под Операта съществуват тайни тунели, водещи към съседните здания?

— Имате предвид, към хотел „Захер“?

— Например. Нали за „Захер“ казват, че бил столовата на Операта.

— Мисля, че съществуват. Досега обаче винаги съм използвал наземния път. Тук, долу, ми се струва прекалено прашно. — Сякаш за доказателство той кихна. Извади от джоба на панталона си кърпичка, която белееше в тъмното, и се изсекна. — Чували ли сте слуха, че в случай на нужда, при атентат например, императорското семейство може да напусне Операта през тайни тунели за бягство?

— Наистина ли? — Алма се завъртя, сякаш искаше да открие тези тайнствени тунели.

— Във Виена има мазета, дълбоки четири етажа. По-дълбоки, отколкото са високи сградите над тях.

— Но това би означавало, че подземната Виена е по-голяма от надземната — учуди се младата жена.

— В подземния свят на Виена няма невъзможни неща. Чували ли сте за банята „Беатрикс“ в Трети район?

— Плувен басейн в подземието?

— Обичате ли да плувате? — ненадейно попита Малер.

— Много. Обичам всякакъв род движение. Особено да карам велосипед. А пък само да ме видите как карам кънки! И как играя на кегли! Ох! — Тя отскочи встрани, защото нещо докосна бузата й.

Малер се приближи плътно и прокара длан по лицето й.

— Просто паяжина — поясни. — Да се връщаме ли?

Въпреки тъмнината тя видя, че той се усмихва.

— В никакъв случай! Не и преди да съм видяла всичко.

Отгоре се разнесе ужасяващ тропот.

— Какво е това? — уплаши се младата жена. Струваше й се, че източникът на адския шум беше точно над главите им.

— Вероятно файтон, който трополи по паважа. Трябва да сме под улицата. — Малер се мъчеше да надвика трополенето.

Продължиха по още тесни и тъмни коридори, отваряха врати и правеха кръгом пред други, които бяха заключени. Движеха се бързо и на Алма отново й направи впечатление неговата стремителна, леко подскачаща походка. Сякаш вечно бързаше. Стигнаха до поредното стълбище, водещо още по-надолу. Междувременно гостенката бе загубила всякаква ориентация. От време на време я лъхваше студен въздух. Малер й обясни, че идвал от вентилационните шахти, които водеха към повърхността по извити, тайнствени пътища. Стигнаха до тъмен проход, достатъчно широк, за да мине карета по него. Изведнъж чуха стъпки и се спряха, наострили слух.

Не беше ясно от коя посока идваха бързо приближаващите се стъпки. Който и да беше, не се стараеше да се движи тихо. Върху стената се очерта гигантска сянка, която се приближаваше. Алма затаи дъх. Мъжът стигна до тях, ала те не можеха да видят лицето му, защото той държеше високо над главата си лампа, която ги заслепяваше.

— Какво правите тук? — сопнато попита той и застана пред тях. Лампата освети бледо лице с огромен нос.

Младата жена с ужас установи, че в другата си ръка човекът държеше брадва, и сграбчи ръката на Малер.

— Вие ли сте, Оберройтер? — попита Малер. — По-спокойно!

— А, това бил господин директорът. Ами да ми бяхте казали. Знаете ли колко често влизат хора, дето нямат какво да търсят тук.

— Свалете лампата, или не, по-добре ни светете по обратния път. Божичко, колко е тъмно! — Той се обърна към Алма, която издиша шумно задържания въздух, и поясни: — Това е господин Оберройтер. Той е нашият фактотум^[1]. Нали знаете Севилския бръснар?

— Разбира се. Какво общо има?

Малер се подсмихна по начин, който тя не успя да разгадае в полумрака.

— Ами, бръснарят нарича себе си фактотум и играе ролята на Амур. Кой знае какви ги върши тук нашият добър Оберройтер. Нали, Оберройтер?

Мъжът изръмжа нещо от сорта на „Щом така казва господин директорът…“ и закрачи пред тях.

Малер сподели тихичко:

— Мисля, че той живее тук. Долу.

Оберройтер ги поведе на зигзаг през коридорите, докато стигнаха в подножието на вита желязна стълба, водеща нагоре, фактотумът отвори някаква врата и те отново се озоваха зад сцената, само че сега бяха от лявата страна, а преди това бяха тръгнали по стълбата от противоположната.

Щом излязоха на дневна светлина, Алма и Малер установиха, че са целите в прах и паяжини. С четка за дрехи в ръка дотича една шивачка на костюми. Малер махна паяжина от косата на Алма.

— Хареса ли ви?

— Даже много.

— Чух, че композирате. Ще ми донесете ли ваши песни?

Тя наклони глава.

— Щом искате, с удоволствие.

— Господин директор Малер, трябва да вземем решение. — Към тях се приближи мъж с работна престилка.

— Къде беше, Густав? На всяка цена трябва да говориш с Йозефине, погледни само как ми съсипа косата! Това момиче не става за нищо. — Гласът беше на една от певиците, която се оплакваше от своята гардеробиерка.

— Господин директоре, трябва да започваме репетицията…

От всички страни затрупваха Малер с въпроси.

Той се обърна към Алма.

— Нали виждате — вдигна рамене. — Ще ви видя ли скоро? Заради песните?

Тя кимна.

Той понечи да се отдалечи.

— Господин директоре?

Малер се обърна към нея, красивите му очи блестяха, изпълнени с очакване.

— Палтото ми.

— Вашето палто?

— Все още го носите, преметнато на ръката си. Боя се, че доста се е напрашило.