Каролине Бернард
Музата на Виена (12)

Дванадесета глава

Беше леденостудена, влажна ноемврийска вечер. За първи път Алма бе поканена у Берта Цукеркандл^[1]. Тя отдавна се възхищаваше на умната, самостоятелна жена, която работеше като журналистка и преводачка и бе дала тласък за създаването на Сецесиона. Беше накарала мъжа си, професор по анатомия, да й купи вила, където бе основала прочутия си салон. Цяла Виена и много прочути гости от чужбина можеха да се видят тук: политици, хора на изкуството от всички направления, учени, Йохан Щраус, Климт и Шницлер, Макс Райнхард и френският политик Жорж Клемансо, чийто брат беше женен за сестрата на Берта. Самата Берта изпитваше удоволствие да събира напълно различни хора с надеждата, че така ще се оформят забавни, а понякога и легендарни вечери.

А сега най-после и Алма беше поканена. Надяваше се тази вечер да види Александер. Нещо й подсказваше, че с непогрешимия си инстинкт Берта е забелязала, че между Алма и Александер има нещо повече от баналната връзка между учител по пиано и неговата ученичка, поради което ги е поканила и двамата. Всички във Виена знаеха за нейната склонност към сводничество. Берта беше уредила вече много бракове — и със сигурност бе разрушила няколко.

Алма се наконти особено грижливо, за да изглежда възможно най-изкусително. Вдигна нагоре косата си, ама леко небрежно, а един кичур фиксира небрежно с перлено гребенче на тила. В хода на вечерта прическата й щеше да се развали, а тя щеше да я оправя с кокетна усмивка и уж небрежно движение на ръцете, с което да изложи на показ шията си. В страстта си Цемлински неведнъж бе разрошвал косите й, така че щеше да разбере намека.

Ана Мол обаче изцъка недоволно с език, когато голямата й щерка й каза довиждане.

— Какво толкова, отивам у Берта Цукеркандл. Тя ще бди над мен — увери я Алма. — Освен това не е далече. — Това беше вярно. Домът на семейство Цукеркандл се намираше в Дьоблинг, в Деветнайсети район, на хвърлей място от Хое Варте, трябваше само да се спуснеш по склона.

— Е, значи все пак в преместването ни тук имало и нещо хубаво — обади се Карл Мол и намигна.

Пред къщата вече чакаше файтон. Алма се зарадва, защото тук тъмните улици нерядко бяха пусти, пък и валеше дъжд. Докато пътуваше, тя подръпваше нервно ръкавиците си. Може би дори щеше да се отвори възможност поне за малко да остане насаме с Александер?

Петнайсет минути по-късно младата жена влезе в къщата на Нусвалдгасе, където домакинята я посрещна с разтворени обятия.

— Скъпа госпожице Шиндлер, най-после да ни дойдете на гости. Изглеждате фантастично!

Същото можеше да се каже и за самата Берта Цукеркандл. Лицето й беше нежно, но въпреки това създаваше впечатление за известна затвореност. Липсваше й меката закръгленост, която мъжете намираха за толкова привлекателна у Алма. Ала пищната коса на Берта, която я обрамчваше като тъмен ореол, привличаше вниманието на всички присъстващи. Тя поръчваше богато извезаните си брокатени рокли в Париж, при своя приятел, модиста Пол Поаре, и носеше най-разкошните шапки във Виена. Понякога пък отдаваше предпочитание на свободните рокли, които проектираше за нея Коломан Мозер. Във всеки случай външността й беше впечатляваща.

Домакинята се наклони поверително към Алма:

— Днес имам специален гост. Сигурна съм, че ще се зарадвате.

Алма затаи дъх. Александер! Значи интуицията не я беше излъгала. Тя опипа прическата си.

Берта размаха ръце.

— Няма да отгатнете за кого става въпрос. Този мъж иначе избягва компаниите като чума, пък е и извънредно зает. Сигурна съм, че ще има много неща, за които да си говорите с него.

— Не ме измъчвайте — с възможно най-невинен тон отвърна Алма, макар да беше и леко объркана. Наистина ли домакинята говореше за Александер? Той бе всичко друго, но не и човекомразец.

Берта й смигна.

— Скоро ще видите. Елате, другите вече са тук. — Тя тръгна пред нея и отвори високите двукрили врати към салона. Там беше сервирана голяма маса, свещите в сребърни канделабри пръскаха мека светлина, въздухът бе изпълнен със сладникавия аромат на безброй рози, подредени върху трапезата или аранжирани във високи вази по первазите на прозорците и по шкафовете.

Около масата седяха четирима господа и една жена. Мъжете се надигнаха и поклониха. Алма се уплаши, но и зарадва, когато видя Климт и Буркхард. Срещу тях седеше Емил Цукеркандл, а до него — Густав Малер. От другата му страна беше сестрата на Малер, Юстине, която му водеше домакинството. Алма я познаваше от Операта. Само дето Александер го нямаше тук.

— О, аз… — подзе Алма, без да знае как да продължи. Толкова беше разочарована, та й трябваше време, за да осъзнае, че ще седи срещу Густав Малер. Нейният идол!

— За съжаление господин фон Цемлински беше принуден да откаже. Тази вечер има концерт в Музикферайн^[2] — поясни Берта, сякаш бе отгатнала неизказания въпрос на младата жена. — Моля, седнете тук. — Тя поведе Алма към свободното място на масата между Климт и Буркхард и й прошепна така, че да чуят всички: — Е, видяхте ли? Не бяхте очаквали това. Много ли ви обещавах? Та кога можеш да имаш на трапезата си самия директор на Операта? — Явно бе изтълкувала погрешно объркването на гостенката си.

Алма се настани между Климт и Буркхард и се изкиска нервно. Климт се държеше хладно, Буркхард й направи комплимент, който даваше повод да се съди за близостта помежду им, и задържа малко по-дълго ръката й. Малер забеляза това и присви леко устни. Алма го погледна. Никога не се бе намирала толкова близо до него. Тъмните му очи се усмихваха развеселено зад очилата. Тя хареса спонтанно бръчките между носа и устата му. Той имаше красиво лице, издаващо силен характер.

В един миг младата жена се усети, че прекалено се е втренчила в Малер, и се прокашля, за да спечели време. За кратко загуби самообладание. Александер го нямаше. За разлика от нея очевидно всички присъстващи знаеха, че тя ще дойде, докато тя си нямаше понятие кого ще срещне тук. Климт! Той беше имал достатъчно време да се овладее и да я поздрави толкова хладно. А пък Буркхард се държеше, сякаш бяха сгодени или нещо от сорта. Малер просто си седеше и й се усмихваше. Алма седна с изправен гръб и изпъна рамене. Моля, ще си го получат. Тя нямаше да си съсипе вечерта само защото Алекс за пореден път й връзваше тенекия. А с Климт и Буркхард щеше да се оправи. Една прислужница наливаше шампанско от бутилка от литър и половина. Алма изпи на един дъх чашата си и поиска веднага да й я напълнят отново. Забеляза, че Малер я гледа въпросително иззад очилата си. „Той наистина има прекрасни очи“, помисли си тя. Зачуди се какво би могла да му каже, ала не й хрумваше нищо. Този човек я плашеше. Буркхард вдигна чаша към нея и тя трябваше да отговори на наздравицата му. С леко съжаление отклони поглед от Малер и се извърна към Макс. В гърба си усещаше дъха на Климт. Предположи, че се пръска от ревност.

По време на вечерята тя преливаше от чар и духовитост, пускаше ту тук, ту там по някоя умна забележка и създаваше у моментния си събеседник чувството, че е единствен на този свят. Само с Малер не смееше да говори. Пи още шампанско, което започна да я удря в главата. Изяде доста стриди, понеже бяха толкова вкусни към шампанското, и отказа прасенцето сукалче, обаче си взе от артишока и хапна десерт. Имаше бита сметана в чашчици от тъмен шоколад, а към тях — ефирно тънки Cigarettes Russes^[3]. Направи й впечатление, че Малер не яде почти нищо — взе си само две ябълки от сребърния поднос. През цялата вечер обаче късаше етикетите на бутилките, намиращи се на масата пред него, и вече се беше образувала малка купчинка от хартиени парченца. От време на време той прокарваше през нея показалеца си и я разделяше, после отново събираше всичко на един куп.

— Ако ще ядете само плодове, поне си вземете от ананасовото боле — каза му Алма. Дали това беше глупава забележка? Трябваше непременно да престане да пие толкова много шампанско. Не искаше в никакъв случай да се изложи пред Густав Малер.

— Щом ми го препоръчвате вие — с усмивка отвърна Малер, без да обръща внимание на сестра си, която го сгълча: „Густав, знаеш, че не понасяш ананас!“, и позволи на Алма да му напълни една изящна кристална чаша за боле с миниатюрна дръжка.

След вечеря всички се отпуснаха, сити и доволни. Прислужницата донесе пепелници от фин порцелан, върху които можеха да се видят прочути Femmes fatales^[4]: Кармен, Лорелай, Нана на Зола и Лилит. Всички те се изтягаха сладострастно и предизвикваха с откровено еротичните си погледи.

— Сигурно скоро ще видим и твоя лик върху подобни нещица. Ти си самото изкушение — прошепна в ухото й Макс.

— А пък ти пи твърде много — отвърна Алма. Диалогът им привлече вниманието на останалите, които пожелаха да знаят какво си шептят. Алма улови питащия поглед на Малер. Буркхард спаси ситуацията.

— Помолих госпожица Шиндлер да ни изсвири нещо на пианото.

При други поводи тя обичаше да свири пред компания, особено на четири ръце с някой гиздав момък. Тази вечер обаче нямаше такова желание. Настойчивите погледи на Малер я изнервяха, колкото и да се мъчеше да флиртува с Климт, междувременно зарязал своята резервираност, и с Буркхард.

— Няма да се излагам пред самия Густав Малер — категорично отказа тя.

Всеки път, когато поглеждаше към Малер, той също я гледаше замислено, с топлота и интерес.

Разговорът на трапезата се оживи, всички пийваха здраво. После мъжете започнаха да обсъждат разгорещено един балет, който Александер фон Цемлински възнамеряваше да постави по либрето на Хофманстал. Триумфът на времето. Текстът беше публикуван в един брой на списание Инзел и заинтересованата общественост знаеше, че Цемлински пише музиката към него, обаче не можел да се споразумее с Хофманстал за драматургията на трето действие.

— Декадентско, какво друго! — възкликна Малер.

— Не знам какво изобщо може да ни каже един балет — додаде Климт, който след изпитото шампанско бе изпаднал в лошо настроение и търсеше повод да наругае някого или нещо.

Изведнъж Малер скочи от стола си и прекоси тичешком помещението, сякаш бе полудял.

— Невъзможно за поставяне! Точка, край! — Той подскачаше гневно, сякаш играеше свети Витово хоро^[5].

— Густав! — укори го Юстине, опита се да го хване за ръката и да го издърпа обратно на стола му, но той я отблъсна с нетърпеливо движение и взе да обикаля масата. Когато минаваше зад стола на Алма, тя усети чудовищната му виталност.

— Хайде ще отидем в музикалната стая — предложи Емил Цукеркандл, който беше мълчал през цялата вечер. — Малко движение ще ни се отрази добре. Все ще се намери някой, който да ни посвири.

Всички се надигнаха, издърпаха назад столовете и хвърлиха на масата колосаните си салфетки. Алма понечи да ги последва, ала Малер я задържа, като я хвана за лакътя. Гледаше я, без да казва нищо.

— Аз мога да ви обясня идеите на Цемлински. Та вие дори не сте ги прочели, както трябва! — проговори накрая младата жена.

Малер се обърна към нея и я изгледа въпросително. Бяха изправени съвсем плътно един срещу друг.

— Кой, Цемлински ли?

— При вас отлежава една негова композиция, която ви е изпратил.

Малер кимна изненадано.

— Откъде знаете…

— Нямате право да задържате цяла година нечие произведение, при това от творец като Цемлински. Трябваше да отговорите! — извика тя.

Той се приближи още по-плътно, така че тя можа да види отблясъците в очилата му.

— Балетът е много слаб. Нали учите музика. Как можете да се застъпвате за подобна безвкусица?

— Първо, не е безвкусица, и второ, човек може да бъде учтив, дори да смята някое произведение за слабо!

— Тогава ми го обяснете!

— Ако вие ми обясните Булката от Корея^[6] — един от най-глупавите балети, поставяни някога!

Малер се взря смаяно в нея, после върху лицето му се разля усмивка. Тя го преобрази и му придаде аристократизъм. „Ама той бил хубав мъж“, помисли си Алма.

Берта се върна, за да види къде се губят. Беше чула последното изречение.

— Булката от Корея ли? — попита. — Трябва да призная, че госпожица Шиндлер е права. Не съм срещала човек, който да е проумял това объркано нещо.

Малер хапеше устни. Личеше му, че изживява вътрешна борба. Накрая протегна ръка.

— Да сключим мир. — И отново се усмихна плахо, ала същевременно и невероятно очарователно.

Алма погледна протегнатата ръка и забеляза изгризаните му нокти. За момент се уплаши да не се опари от нервността му — този човек сякаш бе зареден с електричество. После я пое. Усети ръцете на Малер, ръце на пианист, нежни и в същото време силни. Кожата беше хладна и приятна, макар току-що да се бе нервирал.

Присъединиха се към групата в музикалната стая, където Юстине седеше на пианото и ги чакаше. Алма и Малер седнаха малко встрани на едно канапе, заобиколено от пищни зелени растения.

Буркхард тутакси изревнува:

— Охо, Алма, май сте направили ново завоевание. Казвах ви аз! — И се засмя, но прозвуча някак измъчено.

Малко след това Малер и сестра му си тръгнаха. На вратата той се обърна още веднъж.

— Искате ли утре сутрин да дойдете в Операта? Имаме генерална репетиция. С удоволствие ще ви покажа всичко. Може би госпожа Цукеркандл ще ви придружи?

Алма прочете върху лицето му спотаен страх, че би могла да откаже. Тя обаче имаше огромно желание да опознае Операта и зад кулисите. Ала още повече се радваше, че ще прекара известно време с Малер. Затова отвърна:

— С най-голямо удоволствие.