Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Muse von Wien, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2020)

Издание:

Автор: Каролине Бернард

Заглавие: Музата на Виена

Преводач: Величка Стефанова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2019

Националност: немска

Излязла от печат: 22.05.2019

Редактор: Василка Ванчева

Художник: bürosüd, München

Художник на илюстрациите: akg-images

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-405-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12915

История

  1. —Добавяне

Десета глава

Застанала на улицата пред къщата на Александер фон Цемлински, Алма си погледна часовника. Беше подранила с няколко минути преди уговореното време, но въпреки това позвъни. Използвала бе последните седмици, за да се упражнява усилено, и сега нямаше търпение най-сетне да вземе първия си урок при Цемлински. Той й отвори лично и изведнъж се озова много близо до нея. Тя устоя на импулса да отстъпи уплашено назад. Как беше възможно да е толкова непривлекателен този мъж? Освен това бе и доста по-нисък от нея. В смущението си младата жена не знаеше накъде да погледне. Когато той й подаде ръка, я лъхна облак от телесната му миризма. Неприятна миризма на спарено и мухъл. Неволно огледа облеклото му — ризата му беше снежнобяла и изгладена, костюмът му стоеше перфектно.

Той тръгна пред нея и я въведе в музикалната си стая.

— Това трябва да е вашата библиотека. — Алма посочи към лавиците с книги, подредени покрай стените. По тях видя биографии на различни композитори, Ваймарските класици[1] и Ницше, но също и модерните виенски и берлински драматурзи като Хауптман[2], Алтенбург и Шницлер. Книгите бяха подредени на два реда един зад друг. Две лавици бяха запазени за ноти и партитури. Това допадна на Алма — тя обичаше начетените мъже. По-голямата част от помещението заемаха роял „Бьозендорф“ и бяло кабинетно пиано. Върху масата лежаха разбъркани още партитури. На единствената свободна стена висяха портретите на Брамс и Вагнер, а върху бюрото се мъдреше собствената й фотография в семпла, но скъпа рамка.

— Охо — отбеляза тя. — Явно се намирам в добра компания.

Той не реагира. Тя се зае да изучава партитурите на пианото, някои от които бяха разгърнати и издраскани с безброй бележки. Досега не беше виждала такова нещо. За нея отпечатаните партитури бяха свещени и тя неизменно се отнасяше извънредно грижливо с тях.

Сподели това с Цемлински, а той се засмя.

— Ама моля ви се! Това са оръдия на труда. Налага се да си правя бележки, когато трябва да дирижирам по тези ноти. Нали и вие си мислите разни работи, когато слушате някоя пиеса или харесвате една оперна постановка повече от друга.

— Да, разбира се.

— Ето, виждате ли, и за да бъде така, аз си записвам какво да ви накарам да си мислите.

Младата жена хареса категоричността на думите му.

— Ще ми изсвирите ли нещо от Тристан? — попита тя, наклони глава и му се усмихна изкусително.

За нейна огромна изненада той отказа без усуквания. Обикновено мъжете се натискаха да изпълняват желанията й. През следващия час Цемлински невинаги беше учтив с нея, а на моменти дори се държеше грубо. Караше я да свири етюди и си правеше бележки. Когато хвана ръката й, за да коригира позицията й върху клавишите, тя потръпна и се опита да флиртува, той обаче не реагира. Този човек работеше сериозно, даваше ясни и логични указания. Накара я да му изсвири няколко сонати за пиано от Бетовен, които после анализираха заедно. Заръча й да проучи задълбочено класическите образци и да ги съотнесе към модернизма, спазвайки общовалидните принципи. Задачата й за следващия урок беше да създаде собствени малки музикални теми на базата на отделни примери от творби на Бетовен.

Поведението му разколеба Алма. Цемлински се държеше с нея, сякаш му беше напълно безразлично какво мисли тя за него, сякаш бе имунизиран срещу харизмата й. Дори имаше нахалството да й каже в очите, че кокетниченето й не хваща място при него.

— Знаете ли, госпожице, понякога направо ставате скучна. Аз не съм някой от вашите господинчовци.

За миг дъхът й секна, но после младата жена вирна брадичка и с усмивка пое хвърлената ръкавица. Неговата рязкост и недостъпност започваше да я привлича.

 

 

Деветата изложба на Сецесиона през януари докара във Виена картините на Джовани Сегантини[3], който бе починал предишната година. Тя обичаше планините на Австрия и ги познаваше. С любопитство очакваше да зърне и скулптурите на Макс Клингер[4]. Досега не беше виждала бюстовете на Роден от Париж, за когото всички говореха. Алма се бе наконтила особено грижливо — лилава шапка с перо и бяла рокля. За жалост залите бяха толкова претъпкани, че тоалетът й не постигаше желания ефект. Тя не успяваше да се наслади на произведенията на изкуството, защото хората се тълпяха пред тях. Затова отиде повторно следващия предобед с надеждата да има повече спокойствие.

На тротоара пред сградата стояха пет-шест мъже и спореха гръмогласно. С приближаването си младата жена чу един да казва:

— Нима не видяхте как се държи онзи тип! Това типично еврейско ръкомахане!

— Нужно ли е да говори толкова високо? Сякаш мнението му би интересувало когото и да било.

Мъжете я забелязаха и й направиха път. Щом ги отмина, те продължиха с обидите.

— На тези хора не им е тук мястото. Те са различни. Да можеха поне да се държат кротко!

— Напротив! Навсякъде се тикат напред.

— Само като чуя името Фройд!

Алма поклати глава и се заизкачва по стълбите. Както винаги докосна с дясната си ръка каменния гущер, който се виеше по касата на вратата. Повечето хора изобщо не го забелязваха, въпреки че беше дълъг повече от метър, но тя обичаше това животно и всеки път го погалваше по главата. Замисли се върху чутото току-що. Ами да, евреите. Достатъчно беше да седиш в трамвая с отворени уши, за да разбереш какво мислеха виенчани за евреите. Не напредваш в професията, предпочели са някой друг? Виновен е евреинът. Хлябът пак е поскъпнал? Многобройните евреи, пришълци от Изток, съсипват цените. В града има недостиг на жилищна площ? Нищо чудно, след като евреите си присвояват каквото им падне и спекулират с наемите. А когато говореха за непознат човек, първият въпрос беше: „Да не е евреин?“. Едва след това питаха дали е добър лекар, или университетски професор, или певец. По този въпрос Алма се придържаше към мнението на кмета на Виена Карл Люгер. „Аз определям кой е евреин и кой — не“, казваше той. Всеки ден можеше да се прочете за това в Райхспост. А когато фигура като Карл Краус[5] осмиваше и опровергаваше антисемитизма в своя Факел, хората казваха: „Този Краус ли, и той е евреин“.

Алма влезе в сградата и се огледа по коридорите да разбере какво е разярило така мъжете отвън. Вероятно самият Сецесион. Много от неговите членове бяха евреи и тъй като явлението беше модерно и плашеше мнозина, те поставяха знак за равенство между двете неща.

Подобно тъпашко опростяване й бе дълбоко противно, то обиждаше нейната интелигентност. Не всички евреи бяха еднакви. А художниците от Сецесиона, мнозина от които нейни приятели, със сигурност нямаха нищо общо с шумните тълпи, дразнещи я понякога през лятото в провинцията.

И Цемлински беше евреин, но също и гений. Густав Малер бе конвертиран евреин, в противен случай не биха го назначили за директор на Императорската опера. А за този доктор Фройд се чуваха удивителни неща. Някои нейни приятелки също произхождаха от еврейски семейства — на Алма не й пукаше от това. А сега искаше да се концентрира върху Богинята на любовта на Сегантини, пред която за щастие не стоеше никой.

* * *

Този Цемлински наистина можеше да ти скъса нервите! Тя се бе трудила като вол, за да се подготви добре за уроците. Беше изсвирила безброй пъти сонатите на Бетовен, за да разгадае структурата им, и бе композирала собствени парчета, точно както бе поискал той. А сега закъсняваше. Алма го чакаше с нарастващо нетърпение почти час. Погледна часовника си. Е, вече беше късно. Всеки момент щеше да се прибере детегледачката с Мария, а самата Алма трябваше да се облича, понеже беше канена на вечеря с танци.

Малко преди тръгването й той най-после се появи — нахълта в стаята в отлично настроение и без капчица угризения на съвестта. Младата жена му каза, че е дошъл напразно, вече е късно за урока.

— Или ще композирате, или ще ходите по светски сбирки — едно от двете. По-добре да изберете това, което ви е по-близо до сърцето, а именно сбирките. — Той изрече тези думи с необичайно остър тон.

Тя прехапа устни.

— Както кажете, драги Цемлински. В такъв случай отивам да се забавлявам. Без вас!

— Бездруго умеете това по-добре, отколкото да композирате. — Той излезе, а Алма сви гневно юмруци.

Какво си въобразяваше този? Ама че грозник! Въпреки това тя търсеше компанията му — не само защото беше фантастичен учител по пиано, който най-сетне вземаше насериозно и нея, и уменията й, но и понеже просто го харесваше и намираше за много привлекателно обстоятелството, че този мъж не лежеше в краката й като другите. Колкото по-рязко се държеше той, толкова повече я привличаше и събуждаше завоевателския й нагон.

Както винаги, когато не знаеше как да продължи, Алма се опита да изрази настроението си в песен. Във файтона, който я караше към Ланерови, продължи да свири с пръсти във въздуха мелодията и тихичко да си тананика. Главата й обаче беше празна. Още я държеше гневът. На вечерята у семейство Ланер беше лаконична. Прекалено дълго обсъждаха картината на Климт Хигия, която бе предизвикала скандал. Да нарисува бременна жена!

— Целокупният Израел, естествено, харесва тази картина — изтърси някой, а евреите около трапезата сведоха поглед. После имаше танци, но Алма отказваше на повечето кандидати. Искаше й се да си бе останала вкъщи и да бе взела урока при Цемлински.

По-късно се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Каква бъркотия! Цемлински й причиняваше безпокойство. Имаше нещо повече между тях, не беше само свиренето на пиано. В противен случай едва ли би могъл да я изкара така лесно от равновесие. Алма се радваше, че на следващия ден сестра й щеше да им дойде на гости с мъжа си. Може би Гретъл щеше да й даде някакъв съвет, все пак беше вече омъжена жена.

Ала за неин ужас Гретъл тутакси се разплака, когато Алма й разказа за странните си вълнения относно Александер фон Цемлински.

— Чувствам се болна, унизена, отхвърлена — завайка се по-малката сестра.

— Но защо? Та нали Вилхелм те обича!

— Той… аз… — Гретъл затърси подходящите думи, после избухна: — Той не ми доставя удоволствие, искам да кажа, вечер, в леглото. Възбужда ме, но после се отдръпва, понякога много рязко, а аз така копнея за него и се опитвам да го привлека към себе си. Тогава той се ядосва и казва, че не иска деца. — Тя захлупи с длани лицето си.

— Искаш да кажеш, че не ти доставя удоволствие? Каква обида!

— След това не мога да мигна, чувствам се празна и използвана. Той твърди, че го правел заради мен, понеже на искал да забременея. Обаче аз не му вярвам. Накрая просто се обръща на другата страна и захърква, а аз лежа будна и цялото ми тяло копнее да бъде докосвано. Ах, Алма, толкова е унизително!

Бележки

[1] Ваймарските класици — Йохан Волфганг фон Гьоте и Фридрих Шилер, живели и творили във Ваймар. — Б.р.

[2] Герхарт Хауптман (1862–1946) — германски писател и драматург, един от най-видните представители на немския натурализъм. — Б.пр.

[3] Джовани Сегантини (1858–1899) — италиански художник, един от лидерите на символизма в живописта. — Б.пр.

[4] Макс Клингер (1857–1920) — немски художник, график и скулптор, представител на символизма. — Б.пр.

[5] Карл Краус (1874–1936) — значим австрийски писател, публицист, сатирик, поет, драматург, есеист и журналист. — Б.пр.