Каролине Бернард
Музата на Виена (48)

Четиридесет и осма глава

През следващите дни Алма установи, че Гропиус го е казал съвсем насериозно. Той беше шармантен, внимателен, забавен, а нощем се изявяваше като фантастичен любовник и я докарваше до екстаз. Писмата на Густав не можеха да се конкурират с него. Всеки ден портиерката й носеше белите пликове. Съпругът й се оплакваше, както обикновено, от семейството селяни, което живееше на партера на „Тренкерхоф“ и вдигаше голям шум. Да можеше селяните да се раждат глухонеми! Кореше я, задето продължава да не му пише, и я питаше за разни неща: ябълки, свещници за пианото, ключовете за касетката за пари и чорапи. Алма стенеше изнервено: в момента тя беше на път да заложи на карта брака си, а той нямаше други грижи, освен да я пита къде са му чорапите и да й разказва за храносмилането си.

На седми юли Густав щеше да навърши петдесет години. Той не държеше на празненство, така че Алма не изпитваше угризения, задето не е с него. Писа му и приложи няколко рисунки на Гуки. Само като си помислеше колко пъти той беше забравял нейния рожден ден! Обикновено се сещаше едва сутринта на самия ден и се съкрушаваше, понеже беше късно да й вземе подарък.

След рождения си ден той й писа с молба на всяка цена да остане в Тобелбад, докато оздравее напълно. Алмшерл! Най-горещо те моля, остани, колкото може по-дълго! Виж колко добре ти понася. Прекарай там поне следващото си неразположение! Алма преглътна, четейки тези редове. Действително ли не подозираше нищо? Забележката му за месечното й неразположение я разколеба. Защо го споменаваше? Защото знаеше, че в тези дни тя винаги се чувства зле и беше всичко друго, но не и съблазнителна?

В един от следващите дни портиерката й връчи ежедневното писмо от Густав точно когато беше тръгнала за едно от любимите си местенца, кръстопът с хубав изглед, където имаше среща с Валтер. Тя взе писмото и го пъхна в джоба си. Понеже беше пристигнала твърде рано, отвори го и зачете.

Любима! Тези три дни бяха изпълнени със страхове. Не знам как тъй не можа да се наканиш поне да ми пратиш една картичка навреме! Ако исках и можех да бъда отмъстителен, би трябвало изобщо да не ти пиша повече…

„Много важно — каза си Алма. — И без това в писмата ти пише едно и също.“ Тя продължи неохотно да чете:

Но какво да прави човек с такова същество, едновременно дете и жена, освен да пише и да търпи? Не успях да науча от теб къде са ключовете за касата. А това беше толкова важно за мен! Моля те, съобщи ми незабавно деня и часа на пристигането си. Тренкер също иска да го знае заради колата. На него сигурно ще отговориш… Тук има много детски писъци, сякаш са почнали да захранват кърмачето с кисело зеле и свинско месо. Този рев не се издържа…

„Опитва се да ме разсмее“, помисли си тя. В друго време щеше да се получи, но днес не й беше до това. Тя мислеше само за Валтер. Вдигна глава и ето че той се зададе. Слънцето му идваше в гръб, но въпреки това тя съзря усмивката на красивите му устни и стана, за да го посрещне. Той видя листа в ръката й и усмивката изчезна от лицето му.

— От мъжа ти ли е? — попита враждебно.

— Без значение — отвърна тя и смачка писмото. Толкова често беше чела всичко това. То й навяваше скука. После се отдаде на целувките на Гропиус.

 

 

— Не мога да живея без теб. Трябва да напуснеш мъжа си. Той не те прави щастлива. Не и както го умея аз. Ще заминем заедно за Берлин. Ще си изградим съвместен живот! Заедно ще основем училището. — Валтер лежеше до нея в леглото. Стаята му беше под покрива, тук беше горещо, през отворените прозорци нахлуваше топъл нощен въздух, леките пердета се издуваха. Високите дървета отсреща тихо шумоляха.

Алма беше още морна от ласките му. Както винаги Валтер бе съумял да разпали буен пламък в тялото й. Тя имаше чувството, че се разтапя, и й трябваха няколко минути да дойде отново на себе си. Усети ръцете му, които галеха нежно бедрата й. Не искаше да се лишава от това, никога повече. Дори след като се върнеше при Густав. Но как да стане? Затвори очи и се отдаде всецяло на ласките. В момента това беше единственото, което желаеше.

През първите седмици след запознанството им се беше залъгвала с надеждата, че любовта й с Валтер Гропиус ще приключи със заминаването й. Щеше да изкара една кратка и бурна връзка, която да не нарани никого и да й докаже, че все още е желана. Сега обаче беше принудена да признае пред себе си, че е твърде късно за това. Против волята си се бе влюбила сериозно и не искаше да загуби Валтер. Не можеше да си представи един живот без него, без прегръдките му, без нежностите и общите планове за бъдещето.

— Искам дете от теб — внезапно изрече тя и отвори очи.

Ръката на Валтер замръзна, по лицето му пробяга усмивка.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно.

— Трябва да му кажеш. Или ще взема аз да му кажа!

Тя седна в леглото, макар да беше гола. С Валтер нямаше място за превземки и благонравие.

— Не, за бога! — извика. — Обещай ми! Трябва да действам внимателно. И, преди всичко, Густав не бива да остава с чувството, че съм го измамила. Ако узнае, че съм била с теб преди и след посещението му тук… Трябва да бъда откровена с него, а той да ми има доверие. Това е най-важното. Всичко друго би го съсипало. Нужно ми е време.

— Колко? — попита той.

Алма поклати глава — и сама не знаеше.

Когато най-сетне се откъсна от любимия и се накани да се промъкне в стаята си, вече бе започнало да се развиделява.

— Напусни го и ела с мен. Ние сме създадени един за друг — каза й на сбогуване Валтер.

Алма се притисна за последно към него, усети тялото му и вдъхна аромата му.

По обед на следващия ден тя се качи на влака за Тоблах. Бяха се разбрали Валтер да й пише до поискване. Той не дойде на гарата, за да не дават повод за клюки. И без това през последните седмици не бяха особено дискретни, а ленивото безделие, типично за курортите, караше гостите да тънат в спекулации и догадки.

По време на пътуването Алма се унесе в мисли. Бъбренето на Гуки и на мис Търнър й лазеше по нервите. Копнееше да остане сама и да размисли на спокойствие. Валтер й липсваше още отсега. Идваше й да изкрещи от страст, когато се сетеше за него, за целувките по тила й или за ръцете му върху тялото й. Как щеше да издържи следващите дни без всичко това? Без неговата любов и без надеждата за нов живот, какъвто й предлагаше той? Тя се взираше през прозореца на влака и броеше телеграфните стълбове, защото в противен случай щеше да се разтрепери от страх. Как щеше да живее отново с Густав? Дали той щеше да забележи, че любовта й вече не принадлежи единствено нему? Тя си пое дълбоко дъх, когато се запита дали би могла да изтърпи докосванията му. Дали би имала сили за това? Изправи се рязко, защото усети надигащите се нервни хлипания, които не можеше да потисне.

— Не ми е добре. Ще се разходя в коридора — каза на мис Търнър, която я погледна въпросително.

В момента, в който се почувства ненаблюдавана, Алма се разплака неудържимо.

 

 

Няколко часа по-късно, когато влакът спря в Тоблах, тя отново се бе взела в ръце, ала вътрешно се чувстваше мъртва и беше толкова напрегната, че я боляха всички крайници. Густав ги посрещна на гарата; по време на пътуването до „Тренкерхоф“ Алма почти не отрони дума. Страх я беше, че ако проговори, ще избухне в сълзи и никога няма да престане да плаче. За щастие мъжът й се занимаваше с Гуки, която му разказваше възторжено за преживелиците си.

През следващите дни тя се съвзе, всекидневието с Густав я обсеби и беше благодарна, че заниманията я отвличат от копнежа й по Валтер. По настояване на мъжа си трябваше да се погрижи за нещата, които бе забравил във Виена. Да си поговори с готвачката, та най-сетне той да получава обичайните си ястия. Освен това беше поработил и искаше да й изсвири всичко, за да чуе мнението й. Едва нощем в леглото тя си позволяваше да смъкне маската си и да се отдаде на мечти по Гропиус.

Този ден не бе пристигнало писмо. Щом успя да се освободи преди обеда, Алма изтича до пощата да провери дали Валтер не й е писал, но днес служителят на гишето нямаше писмо за нея. Разочарована, тя се отправи обратно по краткия път към къщи. На портата я пресрещна пощальонът. Алма отвърна на поздрава му и продължи напред. Не си помисли нищо, всеки ден за Густав пристигаха писма от цял свят. Щом влезе вкъщи, й направи впечатление странната тишина. После чу приглушен вик от стаята на съпруга си.

— Божичко! Какво е това?

Нещо в гласа му смрази кръвта на Алма. Тя се уплаши, че може да е получил сърдечна криза, толкова чужд прозвуча гласът му. Или се беше случило нещо с Гуки? Изкрещя и се втурна нагоре по стълбите. Без да я поглежда и без да продума, Густав й подаде едно писмо.

Алма го пое и след миг разбра — беше от Валтер Гропиус. Алма, моя прекрасна любов, прочете тя и се уплаши. В писмата си Валтер обикновено правеше извънредно ясни намеци за сексуалните им наслади. Дали Густав бе прочел и това? Младата жена се задъха от страх.

— Как си попаднал на това писмо? — попита тя, едва владеейки гласа си. — То е до мен.

Все още, без да проговори, той й показа плика. Там пишеше До господин директора Малер.

Алма се отпусна на един стол.

Густав само се взираше в нея, беше напълно съсипан.

— Не го прочетох до края. Явно писмото е до теб. Но обръщението казва всичко. Така започват любовните писма.

Тя прехвърли първите изречения и пламна. Не можеше да си представи какво би станало, ако мъжът й го беше прочел! Алма скъса листа, без да дочете писмото. Никой не трябваше да види това! Тя събра парченцата и ги хвърли в печката. Густав я гледаше въпросително.

Известно време цареше мъртва тишина.

После Алма изригна. По-късно сама не знаеше дали това е било бягство напред, защото е искала да изпревари упреците на Густав. Или просто в нея се е отприщил някакъв бент. Така или иначе, не беше време за угризения и разкаяние. Густав седеше безмълвен пред нея. Най-после тя имаше случай да му каже всичко, което бе премълчавала през последните години или което той не искаше да чуе. Този път съпругът й трябваше да я изслуша.

— Радвам се, че най-сетне всичко излиза на бял свят. Достатъчно дълго живях в твоя затвор — подзе тя, отначало спокойно, ала после изкрещя всичко, което й се бе насъбрало: — Години наред копнеех за любовта ти, заради теб се отказах от всичко. Аз бях най-красивото момиче във Виена. Градът лежеше в краката ми! Можех да имам всичко, което поискам! Избрах теб. Ала след като се омъжих за теб, ти просто престана да ме забелязваш. Винаги си бил обзет от чудовищното си чувство за мисия. Само че твоята мисия беше музиката. А не аз! — Тя изплю думата „мисия“, сякаш се гнусеше от нея. — При теб не можеше да става дума за нещо по-малко от това да умножиш духовното богатство на човечеството. Да, спомни ли си? Точно тези думи ми беше написал в онова съдбоносно писмо преди годежа ни. Трябваше да слушам по-добре, така още тогава щях да забележа, че не мога да се преборя с цялото човечество. Сама съм си виновна! Какво да се прави — аз не съм Козима, светицата, която се жертва заради мъжа си и дори прогонва дъщерите си от дома, за да има повече време за своя Рихард. И, ако позволиш, ти не си Вагнер! — Тя беше повишила глас, очите й бяха насълзени.

Густав я гледаше, лицето му бе сиво.

— Боже мой, Алма — промълви той.

— Не съм приключила! Толкова те обичах, но за любовта винаги са нужни двама. Не може така — единият само да дава, другият само да взема. Спомняш ли си как веднъж ми каза, че ти се искало да хвана едра шарка и лицето ми да бъде обезобразено, понеже едва тогава си щял да ме обичаш истински? Нужно ми беше доста време, докато проумея какво си имал предвид с това чудовищно изречение. С него ти си призна, че никога не си ме виждал такава, каквато съм. Винаги си искал да виждаш само един определен мой образ. Никога не си се запитал кой стои зад този образ. Коя съм аз, каква съм. Ти… ти ампутира големи части от душата ми, от същността ми! — Тя скочи възбудено и започна да обикаля стаята. — А после умря Пуци. Аз също бях като умряла, докато ти имаше своята музика. Надявах се, че в Америка нещата ще се оправят — далече от Виена, от привичния ни живот. Напразно! Всичко остана, каквото си беше. А после дойде времето, когато престана да ме желаеш. Дори ме отблъскваше! — Тя изхлипа при спомена за това унижение. — Аз съм млада, Густав, аз съм красива, а ти си двойно по-стар от мен. Ти имаше опит, аз — не. Трябваше да го знаеш. Трябваше да ме предразположиш. Нали вече ми беше отнел моята музика. В началото се надявах, че срещу нея ще получа нещо друго, но ти не ми даде нищо. Помниш ли изобщо писмото, което ми написа от Дрезден, преди да се сгодим?

— Разбира се — кимна той.

— През последните години го препрочитах отново и отново. В това писмо ти поиска да ти обещая нещо и аз спазих обещанието си. Но и ти ми обеща нещо — че ще ме направиш щастлива. Повярвах ти, доверих ти се. Ала ти наруши обещанието си. Ти имаше дълг към мен, който не изпълни. — Последните думи бяха изречени съвсем тихо, тя изведнъж се почувства смъртно уморена.

През цялото време Густав не я поглеждаше и сега заговори по-скоро на себе си, едва разбираемо. Алма се приведе напред, за да го чува.

— От самото начало го знаех. Есента, която приковава към себе си пролетта, голямата възрастова разлика — сега всичко това си отмъщава. Трябвало е много по-рано да се вслушам в съмненията си. — Извърна се към нея. — Но защо не каза нищо, Алма? — Той седеше прегърбен до пианото, един сломен мъж.

Алма се изсмя с горчивина.

— Щеше ли да има някаква полза? Бъди честен, Густав. Щеше ли да има полза? Ти си свикнал светът да лежи в краката ти. Ти си маестрото, на когото всички се възхищават, а когато благоволиш да почетеш с присъствието си някой светски салон, всичко се върти единствено около теб, жените се боричкат за вниманието ти. Винаги си смятал, че щом ти си доволен, значи и аз съм.

При тези нейни думи лицето му доби пепеляв цвят.

— Но този Гропиус… Не можеше ли да е някой друг мъж? Та той е толкова по-млад от мен, по-млад е дори от теб?

— В това ли ме упрекваш?

— Не, аз… не те упреквам в нищо. Не знам какво да мисля. — Той се отвърна, вдигна ръце, после ги отпусна безсилно. Погледна я, лицето му беше измъчено. — Защо не ми каза какво те гнети, Алма? Можехме да го обсъдим. Защо трябваше да го науча по толкова недостоен начин? — Той се смали още повече.

Тя седна до него и го прегърна.

— Съжалявам — прошепна. — Наистина съжалявам. Не исках да стане така. Нито връзката с Гропиус, нито да го научиш по този начин.

— Ще ме напуснеш ли?

Цялата му мъка беше вложена в този въпрос.

Внезапна вълна на състрадание, но и на любов към него заля Алма.

— Не. Не искам да те загубя — отвърна тя, усещайки, че това е самата истина.

Густав вдигна поглед, в очите му тя прочете надежда.

— Ще намерим начин. Заедно — изрече той, стана и излезе от стаята.

Алма остана да седи в дълбок потрес. Откъде беше взела сили да каже на мъжа си всичко, което я потискаше? Без заобикалки, без да го щади? Дали не бе отишла твърде далече? Или беше успяла най-после да го разтърси и да го накара да преосмисли нещата?

В нея пламна гняв срещу Валтер. Как бе посмял да адресира до Густав писмо с такова съдържание? Бил е длъжен да знае, че ще предизвика катастрофа. Или е искал да я изправи пред свършен факт? Така или иначе, беше действал зад гърба й и в разрез с уговорката им.

 

 

През следващите дни с Густав предприемаха дълги разходки и екскурзии из планините, за да си излеят душата. Понякога вървяха спокойно, понякога направо бягаха един от друг и си крещяха упреци, докато дойдат на себе си — изтощени, разплакани и останали без дъх. Прекарваха толкова време заедно, колкото отдавна не им се беше случвало. Алма изговори още веднъж всичко, което й тежеше на сърцето. Густав я слушаше внимателно и й призна, че се чувства виновен, задето през годините на брака им постоянно е поставял собствените си потребности на първо място. Казаното от него я окуражи да му разкаже за голямата загуба, каквато означаваше за нея забраната да композира. Тя спомена за песните, които бе написала преди женитбата им и които почиваха в зелената папка. Той се изненада безкрайно.

На следващия ден, когато Алма се връщаше от разходка, над градината се носеше мелодия, в която тя тутакси разпозна една от своите песни. Връхлетя в къщата и завари мъжа си на пианото.

— Не знаех — отрони той. — Моля те, прости ми, но не знаех колко са добри. Направо отлични! Настоявам да ги преработиш, после ще дадем да ги отпечатат, а аз ще ги изпълнявам.

 

 

Два дни след пристигането на фаталното писмо Алма навърши трийсет и една години. Беше будна от рано сутринта. Не можеше да спи, в главата й кръжаха всевъзможни мисли. Какво щеше да й донесе новата година от нейния живот? Дали с Густав щяха да се сдобрят? Щеше ли да се види отново с Валтер Гропиус? И ако да, как щеше да понесе тя дългата раздяла през зимата, докато е в Америка? Не намираше отговор на въпросите си. Внезапно я обзе едно-единствено желание — Валтер да дойде и да я притисне в обятията си.

На вратата се почука тихо. Алма се стресна. Нима тайното й желание се бе изпълнило? Но не, беше Густав.

— Може ли? — попита.

Тя се надигна от възглавниците.

Той се приближи и й подаде малко пакетче. По опаковъчната хартия Алма позна, че вътре има нещо от Виенските работилници. Отвори го и откри уникална диадема: овални и кръгли седефени черупки и култивирани перли в обков от позлатено сребро. От задната страна бяха добавени кукички, така че украшението да се превърне в декоративен гребен, и две верижки, та да се използва и като колие.

Алма си пое рязко дъх.

— Густав! — възкликна тя. — Толкова е красиво!

— Поръчах го на Йозеф Хофман.

При тези негови думи тя се разплака неудържимо.

Густав не я разбра.

— Но, Алмши, не ти ли харесва? Тогава ще ти купя нещо друго… — Той помилва безпомощно ръцете й.

Тя отвърна през сълзи:

— Не, не е това. Прекрасно е, само дето… Как така си се сетил за рождения ми ден и си направил поръчка при Хофман…

Густав я погледна виновно.

— Допуснах много грешки, но искам да променя нещата.

Алма стана от леглото, изправи се пред огледалото и си сложи диадемата. Белите перли блестяха матово в пищната й тъмна коса. Тя беше сразена.

— Прекрасно е — повтори, безкрайно трогната от жеста на Густав. — Бързо се обличам и идвам.

— Ще те чакам за закуска — отвърна той, пристъпи зад нея и леко я целуна по тила.

Останала сама, Алма се загледа в огледалото. Дали съпругът й най-после беше разбрал, че трябва да се старае повече заради жена си? Дали това бе ново начало? Дали той се бореше за любовта й? Тя остави диадемата в несресаната си коса, защото държеше да я носи. После слезе долу.