Каролине Бернард
Музата на Виена (42)

Четиридесет и втора глава

Божичко, колко изостанала изглеждаше Виена, когато се връщаш от Америка! Алма слезе от файтона, който бавно, друсайки, я бе докарал на Ауенбругергасе. Тази церемониална мудност, с която файтонджията слезе от капрата, задържа й вратичката и се сбогува на провлечен виенски диалект:

— Целувам ви ръка, многоуважаема. Предайте на господин съпруга си моите най-покорни поздрави и скоро пак ни окажете честта. — Към това — поклон и пак поклон. В Ню Йорк файтонджията отдавна щеше да е отново зад ъгъла в търсене на нов клиент. Глупости, в Ню Йорк тя сигурно щеше да е взела такси! Всичко тук, във Виена, куцукаше подир времето: сградите бяха някак несериозни, навсякъде — злато и ангелчета, куполи и кариатиди. Да не говорим за модата — тук жените още носеха корсети, а мъжете — цилиндри и твърди яки! И после, техническото развитие. На Алма й липсваше електрическият сешоар, ефективен и приятен, благодарение на който косата й бързо придобиваше желаната форма. А когато влезе в апартамента на Ауенбругергасе и видя паяжините, образували се през отсъствието им, се сети за електрическата прахосмукачка, с която камериерката чистеше в Ню Йорк. Тази машинка би ликвидирала целия прахоляк за минути. Но най-вече й лисваше безграничната толерантност на американците. Във Виена тя, бидейки жена, беше принудена отново да се приспособява към обществото, където и да ходеше и каквото и да казваше.

Единственото хубаво нещо тук беше, че Гуки е отново с нея, но всеки път, когато я прегърнеше, Алма болезнено осъзнаваше, че Пуци вече я няма. Толкова много неща й напомняха за първородната й дъщеря: жилището с нейните неща, легълцето с плюшеното мече, различни места във Виена, хората, които познаваха. Стараеше се да не показва болката си пред Гуки. Малката се нуждаеше от нея. Тя беше жива и имаше право на жизнерадостна майка. И това й беше станало ясно в Америка: успоредно с майчинството много жени там работеха в една или друга професия. Алма не бе пропуснала да забележи, че по този начин отношенията между мъжете и жените се променяха. Американските жени не бяха фиксирани изключително върху семейството си, а при някои от американските им познати тя бе констатирала, че жените са много по-освободени. Само като си помислеше за своите посестрими, които се трудеха в „Мейсис“ — млади, хубави, самоуверени жени, които след работа се разхождаха по „Бродуей“, хванати под ръка; за продавачките на цигари в кината, за безбройните секретарки или за преуспяващите бизнес дами като Елизабет Арден с нейните козметични салони! Тя винаги бе гледала след тях с мъничко завист.

 

 

През юли, когато заминаха за новото си ваканционно убежище Тоблах^[1] в Пустертал, Южен Тирол, Алма беше изпълнена с въодушевление, защото не свързваше това място с лоши спомени. Младата жена бе намерила стара селска къща извън селището, разположена на тихо и спокойно място, с единайсет стаи и две бани. Къщата се казваше „Тренкерхоф“. През май, когато я бе огледала веднага след завръщането им, там още имаше сняг. Сега всичко беше зелено и окъпано в слънце. Густав я хареса. Въпреки това първата му работа беше да наеме дърводелец, който да му построи колиба за композиране. Алармите на Алма зазвъняха.

В деня, когато той се нанесе там с пианата и книгите си, тя беше тъжна и гневна. Но как би могла да се надява, че тази страна на съпруга й ще се промени в Америка? Той имаше нужда от двата летни месеца, за да създава творбите си. По време на оживените разговори с Фридрих Хирт за китайската поезия в главата му се бяха оформили разни идеи и сега нямаше търпение да ги реализира.

Алма се опитваше да запази това, което тайно наричаше в себе си „моето американско чувство“. Тя се посвещаваше на задълженията си като съпруга, майка и домакиня, ала изпитваше горчивина. Нима през последната година не се бяха случили достатъчно събития, нима месеците в Ню Йорк не бяха показали, че нещата в брака им можеха да вървят и по друг начин? Нима Густав не изпитваше никаква потребност да бъде с нея? За да се утеши, тя отиде до бюфета и си наля един бенедиктински ликьор. Малката доза алкохол й действаше добре, помагаше й да си поеме дъх. Още след първата седмица бутилката беше празна и тя тутакси поръча нова. Действаше й успокоително да знае, че това утешение винаги й е подръка.

„Липсват ми свободите, които имах в Ню Йорк“, каза си една сутрин тя и сама се изненада от тази мисъл. Вярно беше — в Америка можеха да се видят безброй неща, всичко беше толкова ново, че кажи-речи всеки ден можеше да изпробва или да направи нещо за първи път. Еднообразното всекидневие в Тоблах я потапяше в парализираща скука. Густав не правеше нищо, за да я разведри, напротив.

— Не мога да работя — гневеше се той, след като бе прекарал часове в къщичката си за композиране.

Алма усещаше, че е така, защото беше го чула да свири отново и отново една и съща нотна поредица, без да постига напредък.

— Хайде да се поразходим — предложи тя. — Гуки и Фани са навън.

Густав кипна и й се тросна:

— Мразя тези вяли разходки, сякаш съм някой старец. Трябва да се движа, да се изразходвам.

— Лекарят ти го забрани — уморено отвърна Алма. Колко пъти бяха водили този разговор… Тя не можеше да направи нищо повече. И без това вече се съобразяваше с него, като се лишаваше от излети и разходки. Усещаше, че в него назрява още нещо. Накрая той изригна.

— Досега съм написал осем симфонии. Но как мога да композирам девета? — възкликна той. — Бетховен, Шуберт и Брукнер — всички те са умрели след завършването на деветата си симфония.

— Ами тогава я наречи другояче.

Густав я погледна изненадано.

— Да. Да! Така ще направя. Почакай… Вече имам идея. Ще нарека симфонията си Песен за Земята. Благодаря ти, Алмши. — Той се обърна и се завтече към пианото. Алма остана пак сама.

Погледът й попадна върху писмото, което Густав бе написал на своя приятел, композитора Бруно Валтер^[2]. Досега не бяха имали тайни в писмата си, затова Алма прочете редовете и сърцето й отново натежа. Защо мъжът й изливаше душата си пред Бруно, но не и пред нея? Нима и тази последна връзка помежду им щеше да се скъса?

— Утре ще дойдат Алфред и Милева — небрежно му каза тя на вечеря. — Ще останат няколко дни. — Твърдо се надяваше, че Густав ще се зарадва на гостуването на сценографа, който отдавна беше станал негов приятел.

Той обаче кипна:

— Защо не ме попита? Защо постоянно трябва да идват разни хора? Не ти ли стига моята компания? — Гласът му преливаше от възмущение.

Алма се помъчи да запази спокойствие, ала гневът надделя. С глас, по-враждебен отколкото й се искаше, отвърна:

— Питаш дали не ми стига твоята компания? Коя компания, моля? Та аз почти не те виждам, а когато все пак те видя, ти си доста непоносим. Наистина ли си способен да мислиш единствено за себе си? Най-напред се оттегляш за часове в колибата си, където никой не бива да те смущава и, за бога, да не вдига никакъв шум, само за да се върнеш в лошо настроение и да ми хленчиш, че нищо не ти хрумвало?

— Но, Алма… — подзе той.

Тя го прекъсна с рязко махване на ръката.

— Не съм приключила. А когато поканя някого, за да не умра от скука, ме засипваш с упреци? Не можеш ли поне един път, един-единствен път, да се запиташ как се чувствам?

Докато говореше, очите й се изпълниха със сълзи. Мразеше да губи самообладание, но още повече се уплаши от силата на собствените си емоции, фактът, че изрече на глас тези неща, й показваше колко дълбоки бяха обидите, които Густав й нанасяше ежедневно, колко онеправдана се чувстваше. Какво трябваше да се случи, та той поне веднъж да погледне на нещата от нейната камбанария?

Густав понечи да я прегърне, ала тя се изправи рязко, така че столът й падна, и напусна къщата.