Каролине Бернард
Музата на Виена (39)

Тридесет и девета глава

Густав бе заминал преди тях за откриването на оперния сезон, а в началото на септември Алма и Ана също се завърнаха във Виена. Както всяко лято апартаментът на Ауенбругергасе беше прясно боядисан. Младата жена бе попитала дали е нужно това, нали щяха да заминат за Америка, но Густав имаше идеята да запазят това жилище за престоите си във Виена. В крайна сметка й беше все едно, както толкова много неща по това време.

Оставаха й още три месеца във Виена, преди да се качат на кораба. Алма се радваше на всякакъв вид занимания, които я отвличаха от траура й. Тя правеше това, което винаги умееше най-добре: организираше ежедневието, с жар и разсъдливост се грижеше за всичко, правеше планове, нищо не забравяше и създаваше условия на своя съпруг да се занимава необезпокояван с делата си. Зае се да изготвя дълги списъци, в които отбелязваше какво да вземат в Америка и какво да остане във Виена. Кухнята следваше да се почисти и изпразни, мебелите да се покрият. Срещаше се с малцината приятели, които можеше да понася в болката си. И свиреше на пианото. Щом Густав напуснеше дома им, за да отиде в Операта, тя сядаше на инструмента. Свиреше любимите си композитори, разбира се, Вагнер, но по-често — елегичните песни на Шуман и Шуберт. Понякога просто седеше и импровизираше тъжни мелодии и минорни поредици. Унасяше се в музикалните си мечтания, които я откъсваха от мъката. Много внимаваше обаче Густав да не узнае за това. Не че имаше угризения на съвестта, защото дори да композираше, то не беше за сметка на задълженията й. Освен това го правеше само за себе си. Дори не записваше хрумванията си. Това изобщо не можеше да се нарече композиране. Нали все пак му беше дала обещание преди брака им.

 

 

Със сутрешната поща пристигна писмо от Вилхелм. Алма го отвори с предчувствие за нещо лошо — обикновено й пишеше Гретъл, а не нейният мъж. Писмото се състоеше от няколко реда и тя разбра съдържанието с един поглед, макар да би дала всичко, за да не научава тази новина. Гретъл се опитала да се самоубие и била настанена в психиатрична клиника. Не се посочваха подробности. Младата жена закри с ръце очите си. Но нали Гретъл си бе възвърнала равновесието, държеше се съвсем нормално, грижеше се за мъжа си и за малкия Вилхелм! Дори бе намерила сили да утешава сестра си. Нима през цялото време се е преструвала, за да заблуди семейството си, че всичко е наред?

В главата на Алма като светкавица проблесна споменът за собствения й импулсивен копнеж да умре малко след смъртта на Пуци. Обзе я неизразим страх. Ами ако тя щеше да бъде следващата? Ако беше болна от същата болест като по-малката си сестра?

Тя грабна палтото си и се запъти към Хое Варте, за да говори с майка си — този път й отиде на гости без предупреждение. Майка й и Карл Мол седяха в зимната градина с неколцина гости. Тук бяха Климт и Алфред Ролер. Климт я погледна очаквателно, но Алма с изненада констатира, че този мъж не събужда никаква реакция у нея. Ролер скочи да й предложи стола си, но тя отсече:

— Мамо, трябва да говоря с теб. Веднага! — И влезе в къщата, без да изчака отговора.

Ана я последва и започна да я упреква заради неподобаващото й държане, но Алма я прекъсна.

— Предполагам, че Вилхелм е писал и на вас?

Възрастната жена кимна.

— Вярно ли е, че Гретъл е наследила тази… тази склонност от баща ни? Ти винаги казваше така — избухна Алма и по уплашения поглед на майка си разбра, че е уцелила в десетката. Очите на Ана шареха нервно насам-натам.

— Защо питаш?

— Защото се страхувам, че и аз…

Ана сведе поглед.

— Мамо?

— Нужно ли е да говорим за това точно сега? Имам гости. Ти вече се отнесе безцеремонно с тях.

— Имаш гости, а? Тук става въпрос за мен, за твоята дъщеря! Не съм ли по-важна от някакви си гости? — Алма извиси глас, така че сигурно се чуваше чак в зимната градина. Появи се Карл Мол.

— Какво става? — попита.

Младата жена не му обърна внимание.

— Казвай, мамо!

Почувствала се по-силна с Карл до себе си, майка й възнегодува:

— Не знам какво имаш предвид. Сестра ти е болна, което е достойно за съжаление. А ти както винаги се интересуваш само от себе си. Освен това и при най-добро желание не мога да разбера въпроса дали баща ти имал нещо общо с това.

— Искам да знам дали съм наследила определена болест от него, майко. Имам дъщеря, за която трябва да се грижа. Понякога съм толкова тъжна, че чак се страхувам от себе си. Длъжна си да ми кажеш какво става. Има ли нещо, от което трябва да се опасявам?

Карл Мол се прокашля, като че ли искаше да каже нещо.

— Карл! — сряза го Ана, но той не й позволи да му затвори устата.

— Смятам, че е наш дълг най-сетне да съобщим истината на Алма — подзе той. — Отдавна трябваше да го направим.

— Карл! — опита се отново Ана. — Това е само моя работа. Замълчи!

Ала той удари с длан по масата:

— Достатъчно! — И се обърна към младата жена: — Ето какво ще ти кажа: двете с Гретъл не сте от един баща…

Алма си пое въздух.

— Какви ги говориш? — Тя стрелна с поглед майка си, която вдигна примирено рамене. Карл също погледна жена си, ала беше очевидно, че тя възнамерява да продължи да мълчи.

Ужасно подозрение се мярна в главата на Алма.

— Да не искаш да кажеш, че ти си ми баща?

— Не, не съм… — Той все още чакаше Ана да проговори, но тя мълчеше упорито, скръстила ръце пред гърдите си. — Добре, тогава аз ще го кажа — продължи Карл. — Не знам дали си спомняш, че когато си била малка, у вас е живял един мъж. Баща ти трябвало да замине на санаториум и през това време майка ти имала връзка с този човек. Гретъл е негова дъщеря, не на Емил Шиндлер. И този мъж… — той затърси думите, — … възможно е този мъж да е бил сифилитик и сестра ти да е наследила тази болест от него.

Алма го изгледа изумено. Беше му благодарна, че изговаря нещата толкова ясно, без да увърта или да търси оправдания и обяснения. Така можеше по-лесно да проумее казаното. Карл Мол посегна към ръката на жена си, за да я умилостиви, но тя се отдръпна рязко.

Младата жена се опита да подреди спомените в главата си.

— Имаш предвид Юлиус Виктор Бергер^[1]?

— Значи го помниш? — обади се майка й. — Държа да подчертая обаче, че тези неща никак не са сигурни. Минали са цели двайсет години. Също толкова е вероятно Емил да е бащата на Гретъл.

— Ана! Знаеш, че това е невъзможно. — Гласът на Карл беше категоричен, но спокоен.

— Но това означава, че Гретъл може да е наследила тази болест, но не и аз… — Колелцата в главата на Алма се въртяха на пълни обороти. После прозрението падна като гилотина. — През цялото време си била наясно и не си ми казала нищо. Макар да знаеше колко се тревожех да не се побъркам и аз! Това е непростимо! — Тя скочи от мястото си.

Карл се опита да я задържи.

— На майка ти й е трудно, Алма, опитай се да я разбереш.

— Да я разбера ли? Тя е измамила не само баща ми, но и Гретъл, и мен. Години наред се страхувах да не съм душевноболна. Гретъл знае ли изобщо нещо за това? Как можахте!

Тя изтича на улицата и влезе в парка отсреща. Искаше да бъде сама. В нея се бореха две чувства: от една страна, безкрайно облекчение, задето не бе наследила слабоумието на сестра си и защото единствена тя беше дъщеря на Емил Шиндлер; от друга, незаличимата вина заради същото това облекчение и надменността си.

— Прости ми, Гретъл — прошепна тя.

 

 

Когато се прибра вкъщи след два часа, тя все още беше разтърсена. Първо бе тичала през малката гора на Хое Варте, после по целия път надолу до Ауенбругергасе, но не бе успяла да се успокои. Предателството на майка й беше чудовищно. Как е могла да мълчи толкова дълго? Нали беше забелязала, че Алма се тревожи — колко пъти се бе мъчила да поговори с нея за сестра си. Освен това беше направила Гретъл още по-неуверена с това потайничене. Може би сестра й щеше да е по-уравновесена душевно, ако знаеше истината?

Щом чу Густав да се прибира, тя изтича и се хвърли в обятията му.

— Густав! — извика. — Дойде си най-после!

Той я отмести от себе си. Беше разсеян и дори не я погледна.

— Трябва веднага да се връщам, в операта ме чака княз Монтенуово. Става въпрос за прощалното ми представление, а тази сутрин забравих документите — списъка на гостите и така нататък. Да си ги виждала?

Алма се вледени, отстъпи назад и се стегна.

— В кабинета ти са. Вдясно на бюрото. Чакай, ще ти ги донеса.

Тя му подаде безмълвно папката.

— Благодаря — каза той. — Тръгвам. Може да закъснея. Не ме чакай.

И изчезна през вратата.

 

 

През следващите дни Алма постоянно търсеше разговор с мъжа си. Нужен й беше човек, с когото да говори, не можеше сама да се справи с тези новини. Постоянно си блъскаше главата над стореното от майка й. Густав обаче почти не се задържаше вкъщи. Беше в града само за два дни, след което заминаваше на последното си концертно турне из Европа. Щеше да дирижира три седмици в Санкт Петербург и Хелзингфорс, Финландия.

След заминаването му Алма остана сама с грижите си във Виена. Густав я бе поканил да го придружи в Русия, но тя се страхуваше да отиде отново в града, където бе прекарала медения си месец и където беше бременна с Пуци. Освен това имаше да се върши още много за предстоящото преселение в Америка.

Тя затвори с въздишка капака на последния пътнически сандък. После го отвори отново, за да провери дали наистина е прибрала всички партитури съгласно дългия списък, който мъжът й бе направил. Къде бяха нотите на Тристан с неговите забележки? А, да, сред другите Вагнерови партитури. Тя затвори капака и кимна на двамата носачи, които вдигнаха сандъка.

— Моля ви да внимавате. Този сандък е най-ценният.

Единият носач, набит дребен мъж, чието търкалящо се „р“ издаваше, че е чех, добродушно отвърна:

— Да, да, уважаема, този сандък е ценен. Също като останалите. — После двамата изчезнаха през вратата.

Младата жена се огледа и се опря на стената. Беше опаковала толкова много неща и сега жилището изглеждаше оголено, сякаш лишено от душа, а тя вече не се чувстваше добре сред собствените си четири стени.

Беше съвсем сама. Гуки бе при майка й, защото Алма не можеше да се грижи за нея. Какво да прави през останалата част от деня? Утре Густав щеше да се върне и да я ангажира изцяло със себе си, така че ако искаше да се разходи за последен път из любимата си Виена, трябваше да го направи сега.

Сърцето й се разтупка, когато грабна палтото и кожената си шапка и се спусна забързано по стълбите.

Щом се озова на улицата, потрепери — беше студено и влажно. Замисли се дали да не наеме файтон, но това нямаше да е правилно. Тръгна решително напред. Прекоси Шварценбергплац и се полюбува на огромния фонтан, в който сега нямаше вода. Колко често беше изминавала този път навремето, запътена за уроците си по пиано при Лабор, а по-късно при Александер фон Цемлински. Пред погледа й се изпречи Операта, тя мина с бързи стъпки покрай нея, също и покрай хотел „Захер“. Въпреки ноемврийското време Кернтнерщрасе беше пълна с хора, разхождащи се покрай витрините. Алма се включи в човешкия поток. Дали и в Ню Йорк има магазини с такива традиции като „Лобмайр“^[2] или заведения като „Захер“? Дали и там обслужването щеше да е толкова любезно? Дали в онзи град можеха да се видят такива величествени фонтани, статуи, църкви и аристократични дворци? Едва ли, Ню Йорк беше твърде млад. Тя зави наляво и мина покрай двореца „Ферстел“^[3] — сградата, която най-много обичаше във Виена. Дори само защото отсреща се намираше Шотландското абатство^[4]. Тя мина между двете сгради и беше омагьосана от спокойствието в градината на Шотландската църква. Слънцето се бе появило, а с него и врабчетата, които чирикаха по околните дървета. Кафенетата се пръскаха по шевовете от народ, чуваше се бърборенето на посетителите и музика на пиано.

След известно време тя стигна до най-старата част на града с тесните улички, които бяха в силен контраст с господарските дворци по Рингщрасе. Тук още имаше средновековни арки над входните врати и стълби, свързващи отделните улици помежду им. Алма продължи да върви, докато обходи почти всички улици в района. „Сякаш търся нещо — учуди се на себе си тя. — Сякаш търся перфектното сбогуване с Виена.“

 

 

Густав се върна на следващия ден и я побърка с непрестанните си въпроси дали е сложила в багажа това или онова. На 24-ти ноември се състоя последното представление в Императорската опера.

— Още едно нещо, което правим за последен път — каза Алма на мъжа си, преди да тръгнат, и стисна ръката му. Той щеше да дирижира Втората си симфония. Реакциите на публиката и пресата бяха смесени. Много вестници използваха последното му представление, за да направят окончателна равносметка на постиженията му във Виенската опера.

Накрая предстоеше сбогуването с приятелите и семейството. Те дадоха прием в почти чуждото си жилище и посетиха за последно салона на Берта Цукеркандл.

После дойде време да тръгват. Настъпи последната им сутрин във Виена. На Алма й се искаше да завали сняг, преди да заминат. Още веднъж да вдиша кристалния въздух след нападалия сняг, още веднъж да усети тази тишина! Тя нямаше представа какво ще бъде времето в Ню Йорк. Дали там изобщо има зима и сняг? А ако има сняг, дали има паркове или склонове за спускане с шейна? Дали някъде в онзи град може да се карат кънки? Как й се искаше преди заминаването да погази още веднъж с Гуки из снега и да й прави големи снежни топки. Ала тази година зимата се бавеше.

В осем сутринта пристигнаха на Западната гара и завариха там около двеста приятели, дошли да се сбогуват с тях. Алма хвана Густав за ръката, когато видя човешкото множество, цветята и сълзите в очите. Купето им беше цялото окичено с цветя; предаваха се прощални писма, разменяха се последни прегръдки, крещяха се благопожелания, във въздуха летяха шапки. После влакът потегли към един нов живот.

Алма и Густав седяха един срещу друг в своето купе първа класа и за последно гледаха към Виена. Сърцето на младата жена се свиваше при мисълта за последната прегръдка с Гуки. Дали решението й да я остави при родителите си беше правилно? Вчерашната прощална сцена премина пред вътрешния й взор. Нейната малка дъщеря, единственото й дете, застанало пред нея, протегнало ръчички. С насълзени очи, макар още да не разбираше какво означава това сбогуване. Алма стисна толкова силно Гуки, че накрая се наложи Густав да я издърпа от ръцете й. Почувства се нещастна, като си представи, че цели четири месеца няма да вижда дъщеря си. За четири месеца можеха да се променят толкова много неща на тази възраст! Но Гуки щеше да е по-добре в познатата й обстановка във Виена. Алма беше сигурна, че Фани и майка й ще се грижат добре за нея. А кой можеше да каже какъв ще бъде животът в Ню Йорк?

— Ако се случи нещо с Гуки, винаги можеш да се върнеш — каза Густав, който бе отгатнал мислите й.

— Или тя ще дойде с мама при нас — допълни младата жена. Тази мисъл я утеши.

Пристигнаха в Париж и отидоха на опера. Гледаха постановка на Тристан, любимата опера на Алма, но на Густав не му хареса и той си тръгна по средата на представлението. Срещнаха се с френските си приятели, семействата Клемансо и Пенлеве. Поредното сбогуване… С тях беше един млад руски пианист, Осип Габрилович^[5], който внезапно се влюби в Алма и й призна чувствата си. Сякаш гръм я удари. Значи не беше стара и грозна, както бе смятала? Значи бе достойна в нея да се влюби млад мъж с бъдеще, макар и омъжена жена? След като се върна в хотела от срещата с Габрилович, тя за първи път от месеци застана пред огледалото и подложи на преценка външността си. Габрилович беше държал ръката й, повече не му бе позволила, пък и възхищението, което младежът изпитваше към Густав, го възпираше от по-смели стъпки. Но и думите му бяха достатъчни, за да възвърнат поне частица от самочувствието й.

Във влака за Шербург сама се изненада, че се усмихва оптимистично.