Каролине Бернард
Музата на Виена (30)

Тридесета глава

О, боже, тези ужасни шумове! Алма чуваше неравномерните стъпки на Густав, а помежду тях — потиснати звуци, издаващи гняв. Ето, пак свиреше нещо, но не беше добро, разбра младата жена. А съпругът й, естествено, го бе забелязал много преди нея. Музиката спря, стъпките се подновиха.

— Моля те, направи така, че да му хрумне нещо, да сътвори нещо — горещо умоляваше тя Господ. Стоеше пред вратата на стаята му и се вслушваше в ставащото вътре. Тя страдаше заедно с Густав, защото знаеше какво е, когато съмненията в собствените сили пратят креативността по дяволите. С рязък звук се отмести стол, нещо падна на дървения под. Алма протегна ръка към бравата, но после размисли. Той мразеше да го смущават по време на работа, а когато беше блокирал както в момента, още по-малко понасяше подобна намеса. Някога, след часове, щеше да дойде, да седне на пода пред нея, а тя да вземе главата му в скута си и да го утеши.

Зад вратата се чу ритмично потропване — това беше тупкането с крак, „петлювият ход“, както го наричаше тя. Когато работата беше наистина зле, той преставаше да се контролира. Пак това тупкане, по-силно от предишното. Алма потръпна и се сви. Само да можеше да му помогне!

Сутринта във вестника излезе злобна статия, която правеше на пух и прах последната му премиера. Разбира се, не липсваха и антисемитските подигравки.

В такива дни Густав изпитваше истински страх от работата на пианото. В други дни също, но в такива — особено силно. Тогава музиката го обсебваше повече, отколкото му се искаше. Човек, който не е творец, не е музикант, не би могъл да го разбере. Това не зависеше от свободата на Густав да решава дали иска да седне на пианото, или не. Той трябваше да го направи. Макар да се страхуваше, че няма да произведе нищо, или пък ще сътвори нещо посредствено, с което ще признае правотата на враговете си. Макар да знаеше, че жена му е тъжна и се чувства пренебрегната. Макар да пропускаше уговорени срещи и да нарушаваше обещанията си.

Алма разбираше мъжа си, защото сама бе минавала през подобни фази навремето — тогава изпадаше в истински бяс и се насилваше да спре да композира, защото се боеше, че ще полудее. Търсенето на нотите подсилваше най-мощните й чувства — любовта и омразата. В такива моменти се чувстваше толкова самотна, така отчаяно копнееше за човек, когото да обича и който да я разбира. О, тя помнеше много добре онези дни. Колко разтърсена се бе чувствала!

Да, „бяс“ беше подходящата дума. Един бяс, който те кара да забравиш всичко останало. Да се сраснеш с пианото, а в главата ти да се въртят само ноти и синкопи, мажор и минор. Един бяс, който понякога се превръщаше в парализа. В хубавите дни, когато резултатът беше добър, бесът преминаваше в творчески екстаз. В други дни беше мъчителен и водеше право към усещането за нещастие.

Алма познаваше всичко това. Тя съчувстваше на Густав и все пак понякога му се гневеше.

Младата жена предполагаше, че ръката на съпруга й зад заключената врата го е заболяла от писане. Болеше го гърбът, защото от часове седеше наведен на пианото. Той все си обещаваше да става от време на време и да се разтъпква из стаята. Но днес беше един от онези дни, в които музиката го обсебваше изцяло. Той не можеше да пише толкова бързо, колкото бързо се формираха поредиците от звуци в главата му. Изписваше цели страници, изсвирваше за себе си написаното, повтаряше, променяше, продължаваше да пише… Не, тук трябва да има цезура, или синкоп? А тук да ударят тимпаните, та да се събуди публиката. Нека да скочат уплашено от столовете. Ами тук, защо обой, а не фагот? Не, нещо подобно вече беше правил Брамс… Той задраскваше току-що записаното с диви, гневни черти. Хартията се прокъсваше. Захвърляше молива, скубеше косата си и отново се навеждаше над пианото, само за да скочи пак и да закръстосва малката стая.

Фани се върна от разходка с Мария.

— Сложете я да си легне — нареди Алма. Стоеше облегната на стената срещу кабинета на Густав и се мъчеше да чуе какво става вътре.

— Няма ли да хапнете? — попита бавачката. — Мога да кажа на готвачката.

Алма поклати глава.

 

 

Имаше чувството, че са изминали часове. Беше задрямала. Главата й се удари в коленете, събуди се и се ослуша. Вътре цареше тишина. В коридора беше тъмно. Тя се изправи и протегна скованите си крайници. После отвори предпазливо вратата към стаята на Густав. Той стоеше пред пианото с нотните листове в ръце и ги прелистваше. Бяха много листове. Алма щеше да има много работа, докато ги препише на чисто. Той я забеляза и се усмихна измъчено.

— Алма… — промълви.

— Бяхме поканени у семейство Цукеркандл. Ти ми беше обещал да дойдеш с мен.

Погледът му се помрачи.

— Съжалявам, Алма. — Погледна пак листовете в ръката си. — Знам с какво нетърпение очакваше тази вечер.

— Вече е късно.

В гласа му се прокрадна гняв.

— Поне да се беше получило добре! Но не, не стана добре. Всичко вече го е имало, изкопирано и имитирано! — Той смачка листата и ги хвърли в кошчето.

Алма се приближи и го прегърна. И двамата бяха на края на силите си и се държаха един за друг.

— Понякога мразя моята музика — тихо промълви той, — защото ме откъсва от теб. Но не мога другояче. Просто то е по-силно от мен.