Каролине Бернард
Музата на Виена (3)

Трета глава

Къде си тръгнал, нещастнико? Алма си тананикаше арията от Фиделио, която беше чула предишната вечер в Операта. Лили Леман пееше толкова прочувствено, че двете с Гретъл се спогледаха и едва не заплакаха от умиление. Алма продължаваше да е под въздействието на красивата музика. От сутринта си пееше арията. Ела, о, ела… Не искаше да си признае пред Гретъл, но чувствата й към Климт я караха да чува мелодията по съвсем различен начин. Мислеше единствено за него и с трескаво нетърпение очакваше следващата възможност да останат пак на четири очи.

За майка й подобно посещение на Операта беше сгоден случай дъщерите й да бъдат видени от мъжете за женене и от техните майки. Алма се интересуваше само от музиката. Засвиреше ли оркестърът, тя забравяше всичко около себе си. Беше на деветнайсет години — възраст, на която някои от приятелките й, разбира се, вече бяха сгодени или омъжени, пък и сама бе получавала предложения за женитба, без обаче да ги взема на сериозно. Виж, ако я попиташе Густав Климт! Не я смущаваше това, че е много по-възрастен от нея. Човекът имаше опит, в сравнение с него щуротиите на по-младите бяха просто смешни! Те й правеха подаръци и сцени на ревност, пишеха й стихове. Естествено, и тя обичаше да танцува и флиртува. А когато младите мъже, на всичкото отгоре, умееха да говорят умно за изкуство, цялата работа й доставяше истинско удоволствие. Не понасяше глупаците и скучните, безинтересни хора. За какво можеше да се разговаря с човек, който не е чел нито Хофманстал^[1], нито Шницлер, и е минал покрай театралния сезон, без да го види?

Вчера след операта бяха отишли на танцова забава у Ланерови, семейството на най-добрата й приятелка Елзе. Музиката я бе разтърсила толкова силно, че тя пи повече шампанско от обикновено и изтанцува всеки валс. Върху скрина в стаята й бяха подредени букетите, които бе получила. Захвана да ги брои — двайсет, двайсет и един… Балните книжки^[2] на сестра й до тях не бяха и наполовина на нейните.

Продължавайки да си тананика из Фиделио, тя отиде в трапезарията и с радост установи, че всички са приключили със закуската. Така можеше необезпокоявана да се посвети на новия брой на Ver sacrum, който лежеше на масата. Ver sacrum — „Свещена пролет“, така се наричаше списанието, издавано от Сецесиона. Алма придърпа броя към себе си, докато захапваше една сладка кифличка. Челната страница, както често се случваше, бе оформена от Алфред Ролер — позна го по орнаментите, виещи се около заглавието. Прелиствайки, стигна до портрета на дама от висшето общество с кожена пелерина, нарисуван от Климт. Алма въздъхна. Климт още не я бе рисувал и това отчасти беше по нейна вина. А колко шик би изглеждала на някоя картина! Следващия път, когато отиде при него, всичко ще мине добре, реши тя. Обаче щеше да е трудно да го навести повторно сама в ателието му, защото майка й беше надушила нещо и бе станала подозрителна.

Тя продължи да прелиства. На гърба на списанието беше поместена обява за новата изложба в Сецесиона. Алма знаеше всичко за нея. Имаше и изображение на сградата на Сецесиона. За девойката това бе една от най-красивите сгради на Виена, толкова изчистена и семпла. При това всяко отделно късче от декорацията се отличаваше с необикновена красота. По време на строителството виенските работници и занаятчии закъснявали за работа, защото се заплесвали да съзерцават обекта. Не били виждали такова нещо: строги линии, ослепително бяло и зелено, никакви заврънкулки, с изключение на двукрилата бронзова порта и шестте кукумявки, издялани в камъка на фасадата. А над всичко това — високото повече от метър златно кълбо от лаврови клонки, извисяващо се на покрива, което виенчани сравняваха със зелка. Алма не се впечатляваше от злобните приказки на хората. Тя ходеше по няколко пъти на всяка изложба, а напливът на посетители доказваше, че художниците от Сецесиона са абсолютни майстори.

След като си взе втора кифличка, седна на пианото. Всъщност трябваше да упражнява един особено труден етюд от Шуман, който й бе възложила Аделе Радницки-Мандлик, но тя предпочете да извади нотите на Фиделио. В крайна сметка обаче пак се озова при любимия си Вагнер. Ах, тази музика беше просто възвисяваща, драматична, божествена! И подхождаше идеално на сегашното й настроение. Да можеше и тя да създаде нещо подобно!

Гретъл нахълта шумно в стаята.

— Стига вече! И аз трябва да се упражнявам. Достатъчно си окупирала пианото — гневно извика тя. Алма погледна стенния часовник — наистина беше станало три следобед. Тя обаче не вдигна ръце от клавишите и изгледа хладно сестра си.

— Няма да ти отстъпя мястото си. Точно сега ми се върти нещо в главата, което трябва да запиша. Чуй, това е мелодия към едно стихотворение от Хайне:

Не трая дълго радостта, с която

залъгваше ме ти.

Ликът ти като сън лъжовен мина

през моето сърце и ме сломи.

 

Зора се сипе, вдигна се мъглата

и слънцето изгря.

Не бе започнала, а вече свърши

внезапно любовта.^[3]

Мелодията към тези стихове се бе появила изведнъж в главата й. Подобно нещо й се случваше често, след като бе седяла достатъчно дълго на пианото. По някое време се раждаха собствени мелодии — това бяха моментите, които тя обичаше най-много и за които копнееше. Не можеше да стане сега, без да я изсвири няколко пъти и да я запише. Алма изпя тихичко първите редове на песента, а сестра й напусна стаята, трясвайки вратата. В късния следобед композицията й беше готова. Тя я занесе на Гретъл, която четеше, легнала на канапето в стаята им.

— Ето затова трябваше да остана на пианото — обясни и й подаде листа, след което й изпя песничката.

Маргарете се смили над нея.

— Откъде винаги намираш текстовете, подхождащи на настроението ти? За кого си мислеше? Сигурно за Климт?

Алма я перна с нотния лист. Радваше се обаче, че малката се сдобри с нея. Поне така смяташе. Защото на следващия ден, когато учителката по пиано дойде за часа с Гретъл, през затворената врата чу сестра си да се оплаква през сълзи от нея. А след като майка й, на която Гретъл също се бе оплакала, я нахока, Алма не можа да сдържи сълзите си. Никой, ама никой не я разбираше!