Каролине Бернард
Музата на Виена (29)

Двадесет и девета глава

— Признавам, че позицията ви като съпруга на директора на Императорската опера невинаги е лесна. — Берта Цукеркандл поднесе към устата си сребърната чаена лъжичка с гъста бита сметана и с наслада си облиза устните. — Обаче — продължи, навеждайки се напред, за да подчертае думите си, — тя не е за пренебрегване и предлага известни предимства. — През цялото време тя си играеше с двата дълги реда черни перли, които висяха почти до талията й и потракваха тихичко, изключително елегантно. Алма бе забелязала веднага перлените нанизи и направи комплимент на Берта още щом се поздравиха.

— Ах, мила моя, когато човек вече не е така млад и очарователно красив като вас, се налага малко да си помогне — бе отвърнала Берта с чаровна усмивка, която опровергаваше думите й. Тя върза перлите на малък възел и пак ги пусна надолу, при което те отново издадоха онзи многообещаващ звук.

— Не искам да се оплаквам — колебливо изрече Алма, — обаче Густав ми отделя толкова малко време…

— Спомняте ли си за нашия разговор преди сватбата ви? Пак седяхме тук, в „Захер“.

— Разбира се, че си спомням — отвърна младата жена.

— Тогава ви посъветвах да си потърсите някакъв баланс. Обичате ли го?

Разговорът започваше да става неприятен за Алма, тъй като придобиваше твърде личен характер. Берта й беше позвънила с молба за „съвсем непринудена“ среща. Обикновено се виждаха в нейния салон в Дьоблинг, в компанията на Густав и на много други хора. Това се беше случило три-четири пъти през брака й. Днес обаче Берта молеше да се срещнат на четири очи. Колкото повече напредваше разговорът, толкова повече младата жена се изпълваше с подозрението, че зад всичко това вероятно стои майка й. Берта беше предложила „Захер“, което бе добре дошло за Алма, защото след тази среща щеше да се прибере вкъщи с Густав.

— Разбира се, че обичам мъжа си. Аз му се възхищавам.

Берта забеляза нарастващото раздразнение на събеседницата си.

— Вижте какво, аз се чувствам донякъде отговорна за вашето щастие, все пак не съм съвсем непричастна към женитбата ви с Густав… Чух, че преди сте била доста сносна музикантка.

— Дори композирах, а някои хора ме смятаха за талантлива.

— Е, такъв талант не се губи.

Алма поклати глава.

— Вярно е. Само че трябва да се поддържа.

— А вие не го правите?

Младата жена сведе поглед. Не желаеше да говори за това, темата й причиняваше болка.

— Густав е къде-къде по-добрият композитор от нас двамата. А един в семейството вероятно е достатъчен. — Каза го в разрез с вътрешното си убеждение, ала все пак със силен, категоричен глас, понеже не искаше да обсъжда повече този въпрос. Но Берта не се отказваше.

— Алма, вие не сте единствената жена, омъжена за гений. Принудени сме да плащаме за това.

— Питам се как ли го правят другите. Как издържат.

— Ами огледайте се. Едни са тихи и покорни и изчезват напълно зад мъжете си. Други издържат, трети се превръщат в невротички и ходят при доктор Фройд.

„Вярно е“, помисли си Алма. Сестра й, например, или Мелита Ланер, която мъжът й бе изпратил при Фройд.

— Но има и други, които се опълчват и това бързо им докарва лошо реноме. Последното средство е разводът.

— Какво говорите, та аз не искам да се развеждам! — избухна Алма и натърти: — Обичам мъжа си.

— Това несъмнено би било най-лошото решение.

Алма продължаваше да се пита какво всъщност иска от нея Берта. Младата жена мърдаше неспокойно на стола си, искаше й се да стане и да си тръгне. Дали да не се възползва от напредналата си бременност и да каже, че й е прилошало? Само дето би било твърде очебийно. И без това във Виена имаше достатъчно хора, които я смятаха за ексцентрична. Ана фон Милденбург се бе превърнала в най-големия й враг и злословеше неуморно по неин адрес.

— Не знам какво…

Берта сложи ръка върху нейната.

— Да оставим тази тема. Просто ви предлагам да се обърнете към мен, ако нещо ви потиска.

По пътя към къщи Алма беше необичайно мълчалива. Разговорът с Берта не й излизаше от ума. Това предупреждение ли беше? Но за какво? Та нали тя нямаше никакви прегрешения и беше лоялна съпруга на Густав. Или, напротив, Берта й намекваше да внимава повече и да се държи на положение? В близко време Алма щеше да бъде майка на две деца. Мъжът й ръководеше Виенската опера и бе започнал да си изгражда славата на гениален композитор. Бидейки негова съпруга, бе избягала от камшика на майка си. Густав я боготвореше и искаше тя да бъде щастлива. По-голямата част от дълговете им бяха изплатени, така че сега живееха без финансови тревоги. Притежаваха лятна къща на Вьортерзее, прислугата се грижеше да се чувстват добре. Въпреки това Алма понякога се питаше как функционират другите бракове с хора на изкуството и как живеят другите жени.

Във всеки случай не искаше да бъде като майка си. Ана Мол беше омъжена за втори път за художник. Двамата й съпрузи бяха хора на изкуството и в тях имаше нещо бохемско, което напълно отсъстваше при Густав. Ана се правеше, че живее изцяло според волята на мъжете си. Тя много държеше да създава у хората представата, че е вярна и грижовна съпруга, и изискваше същото от Алма. Ала младата жена усещаше, че майка й не е искрена. По принцип тя правеше само това, което й се иска, а понякога въртеше страхотни номера на горкия Карл. Жените на приятелите и колегите на Густав бяха по-скоро нейна противоположност. Те подвиваха опашка пред мъжете си и като че ли нямаха никакви собствени интереси, освен да служат безропотно на своите съпрузи.

Внезапно тя се изсмя на глас и Густав я попита какво й е толкова забавно.

— Сетих се за Паулине.

Съпругът й изстена театрално и отбеляза:

— Каква невъзможна персона!

— Знаеш ли историята с пръстена?

Цяла Виена си чешеше езиците с Паулине Щраус, жената на Рихард. Густав често включваше в програмата Щраусови опери, оттам се познаваха, даже донякъде се бяха сприятелили. Рихард и Паулине бяха дошли във Виена малко след женитбата на Алма и Густав. Паулине беше изпратила на младата жена покана да я посети. Когато дойде в хотела, тя завари Паулине в леглото, макар да оставаше малко време до излизането й на сцената. Паулине беше много добро сопрано и тази вечер трябваше да пее песни от Щраус.

— Не е ли време да ставате? — осмели се да попита Алма. — Концертът…

— Само почакайте — гласеше загадъчният отговор.

Малко след това пристигна мъжът й с доста измъчен вид и й подаде кутийка за бижута.

— Взех ти пръстена, а сега ще станеш, нали, Пауксъл? — задъхано попита той.

Алма гледаше и не вярваше на очите си: Паулине се надигна и се приготви за появата си на сцената, все едно нищо не се е случило.

Младата жена често ставаше свидетелка на подобни изпълнения. Паулине си беше такава. Когато нейният Рихард я беше ядосал, трябваше да й подари нещо, за да се сдобрят.

Вечерта гледаха представлението, залата беше почти празна, а Алма разказваше шепнешком на Густав какво се бе случило следобеда.

— Скъпичък ще му излезе този концерт — отбеляза през смях той.

След песенната вечер Алма и Густав поканиха в дома си съпружеската двойка Щраус и още някои хора. Щраус сякаш не се тревожеше, задето в залата бе присъствала толкова рехава публика, само подхвърляше забележки за хорската глупост. Алма го харесваше заради тази му безгрижност. Затова пък Паулине ругаеше с пълен глас, и то по адрес на мъжа й, задето поставял такава безвкусица, при което не си даваше зор да понамали децибелите.

Скоро Рихард и Густав се задълбочиха в оживена беседа за Бетовен — обичаха да си говорят тъкмо защото бяха на различни мнения по много въпроси. Паулине обаче постоянно ги прекъсваше и им пречеше. Накрая двамата мъже станаха, за да продължат разговора в кабинета на Густав. Паулине се обиди, тръшна глава върху масата и се разрева.

— Аз съм жена на един непризнат гений! Никой от вас не знае какво значи това! Вечно без пари, а той само работи или ходи в кръчмата да играе карти. — Тя изхлипа. Новият й пръстен блестеше на светлината на свещите.

Алма не знаеше какво да направи, освен да помоли двамата мъже да се върнат.

Настроението на Паулине тутакси се подобри, макар темата на техния разговор все така да не я интересуваше. Тя попита Алма за най-добрия фризьор във Виена.

— Ами блузи? Май ще е най-добре да си ги поръчвам при „Юнгман и племенник“, нали?

Държането й беше понякога скандално, капризничеше и винаги говореше каквото мисли, без да се съобразява с нищо. Навремето Козима Вагнер възнамерявала да ожени Щраус за дъщеря си Ева, но Рихард си избрал певицата Паулине, която нежно наричаше „Пауксъл“. За награда тя здравата го ругаеше публично, а той не й се сърдеше — нуждаеше се от нея, пък и тя имаше немалка заслуга за неговия успех.

Паулине беше петнайсет години по-възрастна от Алма, яка, по баварски грубовата и склонна към нецензурни приказки. Предпочиташе черните дрехи, а шапките й понякога бяха прекалено големи. Често изглеждаше в лошо настроение, което вероятно се дължеше на сурово стиснатите й устни. Очите й бяха почти безцветни. Не беше хубава жена, по никой начин не можеше да съперничи на Алма.

Паулине приличаше на типична домакиня, в нея имаше някаква уморителна педантичност. Тя притискаше жестоко своя Рихард, за да не играе твърде често карти и да не пуши, ами да се труди. Едно нещо обаче свързваше двамата, за което Алма страшно им завиждаше: те работеха заедно. И излизаха на сцената заедно.

При последната им среща Паулине бе споделила с Алма, че възнамерявали да предприемат турне из Америка. Младата жена остана с впечатлението, че именно тя е организирала въпросното турне.

— Из Америка ли? Та това е чудесно!

— Ще видим дали американците ще ни харесат. Ако ли не, ще знам защо.

Алма беше сигурна, че Паулине ще даде на американците да разберат кои са съпрузите Щраус.

— Като се върнем от Америка, ще се оттегля от сцената — съобщи на сбогуване Паулине.

— Но защо? — възкликна Алма.

— Започвам да остарявам за ролите, които пише Рихард. Ще се посветя на дома и семейството. Повярвайте ми, на никого няма да му е забавно, когато аз поема кормилото в свои ръце.

След срещата си с Берта Алма се завърна на Ауенбругергасе, без да е стигнала доникъде в разсъжденията си. Или може би бе напреднала мъничко: знаеше, че не иска да стане като майка си или като Паулине Щраус, нито пък искаше да се разболява, та да се наложи да ходи при доктор Фройд.

Трябваше да намери собствения си път.