Каролине Бернард
Музата на Виена (27)

Двадесет и седма глава

През август жегата стана непоносима дори в планината. Беше легнала върху езерото като влажно покривало и пълзеше нагоре по бреговете, докато стигна до терасата на вила „Малер“, където Алма лежеше на шезлонг и напразно се мъчеше да се съсредоточи върху четивото си. Новият роман на Зола с неговите мрачни описания на Париж не беше в състояние да прикове вниманието й. Тя затвори книгата и се понадигна тромаво в шезлонга, за да погледа езерото. Долу се движеха съвсем малко лодки, платната им висяха, отпуснати на мачтите. Заради горещините с Густав отлагаха разходките си с лодка за късната вечер или през нощта, когато се поразхлаждаше. Тези разходки на лунна светлина бяха нещо специално — обикновено те бяха съвсем сами, тихото езеро се плискаше леко, когато изскочеше някоя риба. Густав й тананикаше това, което беше написал през деня.

— Харесва ли ти? — питаше я той. Обикновено й харесваше. А когато не разбираше нещо, той търпеливо й го обясняваше. През целия ден тя чакаше тези моменти, в които съпругът й спираше работа и идваше при нея. И отново ги свързваше музиката.

След планинската им разходка, по време на която съпругът й бе обяснил своята Пета симфония, а тя беше осъзнала колко голям дял има за нейното възникване, между тях се установи един вид разделение на труда. Отначало Алма имаше моментното хрумване да препише на чисто страниците на партитурата, които Густав бе нахвърлил набързо предния ден, придружени с много корекции, зачерквания и коментари. Искаше просто да му направи услуга. На следващия ден той получи възможност да продължи работата си с този изчистен вариант, изпадна във възторг и й благодари екзалтирано. След това тя доби навика да преписва на чисто всичко, което той композираше през деня. Понякога Малер дори не изписваше докрай партиите на отделните инструменти — вместо него това вършеше Алма, която вече познаваше творбата почти толкова добре като него и знаеше точно какво се е въртяло в главата му или звучало в ушите му.

Това сътрудничество й доставяше голямо удоволствие и, което беше още по-важно, възвръщаше част от самоувереността й. „Животът ми се смали доста, откакто се омъжих — мислеше си тя. — Почти не излизам, не се срещам с приятели, около мен дори няма мъже. А откакто съм бременна, на моменти се чувствам направо безполезна. Сега обаче мога по всяко време да извикам спомена за онова, което преди няколко дни ми каза Густав горе, на върха на хълма.“

 

 

Алма изстена. В следобедната жега се чувстваше като слон. Само като си представеше, че ако се качи на лодка, със сигурност ще я катурне — ужас! Размаха муселиновата си пола с надеждата да поохлади краката си.

Сутринта майка й и Карл Мол си бяха заминали за Виена, след като им бяха гостували. Прекараните заедно дни преминаха в хармония. Дори се сдобриха до известна степен и музицираха заедно. Бременността я сближи с майка й. Ана полагаше грижи за дъщеря си, а когато излязоха четиримата на екскурзия, тя даде израз на огромната си загриженост.

— Какво очаква той от теб? Та ти си бременна, а той те юрка из околността. Даже прескачахме огради. Наложи си да се съобразяваш със състоянието си. Какво си въобразява Густав?

— Той просто не забелязва такива неща, мамо. Няма лоши помисли. Не го ругай.

Ала Ана си бе поговорила по съвест със своя зет и му бе обърнала внимание, че застрашава нероденото си дете, като не щади жена си. Густав беше дълбоко разкаян.

Алма си наля още една чаша вода, кубчетата лед в нея отдавна се бяха стопили, но когато допря чашата до бузата си, усети леко разхлаждане. Огледа тялото си. Глезените й бяха подути, бюстът й, бездруго доста пищен, сега се бе закръглил още повече. „Трябва да внимавам да не се превърна в матрона още през първата година от брака си“, помисли си тя и се засмя мрачно.

А после изведнъж се разплака. Божичко, това се превръщаше в навик! Какво ставаше с нея? Тя се разкъсваше между безпрекословната си любов към Густав и безграничната си тъга. Никога не бе плакала толкова много, както през това лято. Тя оправдаваше емоционалните си изблици с бременността. Знаеше се, че бременните жени избухват в плач с повод и без повод. Ала това не можеше да е единствената причина. Алма така се беше радвала на почивката в Майерниг, с такова нетърпение бе очаквала да са си само двамата с Густав, за което никога не намираха време във Виена. Но вместо да прекарва дните с него, да го опознае още по-добре, да се радват заедно на бъдещата си рожба и да кроят планове за бъдещето, тя и тук беше сама през повечето време. Вече бе прочела всички книги, донесени от Виена. Беше подредила поновому къщата и познаваше всяка пътечка в близката околност. Не можеше да седне на пианото, защото Густав й бе намекнал, че свиренето й, стигащо до горската къщичка, му пречи да композира. Е, какво й оставаше да прави? Мъжът й почти нямаше време за нея, а когато не композираше, ходеше да плува, да се катери по баирите или да кара лодка. Той имаше нужда от тези физически занимания като компенсация, за да освободи главата си за своята музика. Освен това по този начин се бореше с физическите си недъзи. Беше се изповядал пред нея, че има здравословни проблеми, които вероятно бяха довели и до конфузната засечка при първия им любовен опит. Алма бе разговаряла дори с професор Хохенег, който го беше оперирал на два пъти от кървящи хемороиди в годината преди сватбата им. Разбира се, тя искаше Густав да е здрав и обичаше да се гушка в тренираното му, стегнато тяло. По време на спортните излети винаги се чувстваха много близки. Тя също обичаше да се движи и не се боеше от физическите усилия. Ала напредналата й бременност вече не допускаше подобни занимания, а откакто майка й си поговори със съпруга й, той плуваше сам в езерото и предприемаше самотни разходки из планината.

Ах, сякаш всичко беше урочасано! Тя бе очаквала с такава радост предстоящото гостуване на Гретъл и Вилхелм, които бяха известили за пристигането си в Майерниг. Със сестра си щеше да разговаря по-свободно, отколкото с майка си, още повече че Гретъл също очакваше дете. Но Гретъл не била добре, както съобщи майка й, затова внезапно отменила посещението си.

Алма предположи, че неразположението на Гретъл се дължи на бременността, но заподозря нещо, когато видя как майка й избягваше да я погледне в очите.

— Какво има? — попита.

Ана се взря в пода.

— Боя се, че е нещо по-лошо от бременността. Тя е… май става дума за един вид слабоумие. Нали я знаеш колко е лабилна, винаги мрачна…

Алма си спомни с ужас за времето преди сватбата на Гретъл, когато сестра й беше толкова объркана. Понесла бе влюбеността на Вилхелм, без да се зарадва истински. Сети се за още нещо, което я плашеше и за което не бе говорила с никого. Когато беше на седемнайсет, Гретъл призна на сестра си, че мислела за самоубийство и дори се беше снабдила с пистолет. Алма изпадна в паника, претърси цялата къща, накрая откри оръжието, скрито в стаята й, и го изхвърли. Открай време Гретъл беше различна, по-тиха, по-вглъбена. Още като дете обичаше внезапно да се оттегля от игрите и да се свре в някой ъгъл. Тогава с нея не можеше да се говори. Страховитите историйки, които си измисляше Алма, я хвърляха в смъртен ужас, а след това голямата сестра се измъчваше от угризения. Гретъл трябваше много да се напряга, за да постигне всяко нещо, което на Алма й падаше от небето. За малката сестра животът сякаш тежеше като бреме, рядко бе лек и изпълнен с обещания. Но това беше едно, а намекът, който току-що бе направила майка й — съвсем друго.

— Какви ги говориш, мамо? Искаш да кажеш, че Гретъл е… — тя също отказваше да произнесе думата — … душевноболна?

Майка й мачкаше в ръце дантелената си кърпичка.

— Трябва да изчакаме и да се надяваме. Изглежда, Вилхелм е намерил много добър лекар. Специалист в тази област. Имал клиника в Баден.

— Но Гретъл очаква дете!

— Както казах, трябва да изчакаме.

 

 

Щом се сети за сестра си, Алма отново се просълзи. Толкова ли беше зле Маргарете, че да има нужда от лекар? Какво можеше да направи тя, Алма? Колко благодарна беше, когато иззад ъгъла с едри крачки се зададе Густав и прогони мрачните й мисли.

— Моя Алмши, казах си, я днес да приключа по-рано, нали майка ти вече я няма, а ти може да се чувстваш самотна. — Той се наведе и я целуна.

— О, Густав. — Преливаща от любов и благодарност, Алма го обгърна с ръце. За миг двамата се насладиха на красивото чувство да бъдат толкова близо един до друг.

После Густав притегли един стол и седна срещу нея.

— Чуй това. Не, трябва да го изсвиря. — Стана и влезе в къщата, където седна на пианото.

Ако обичаш зарад красотата,

о, по-добре не ме обичай!

Сърцето ми обичай — то е златно,

на него ти се вричай!

Във втория куплет се говореше за младостта. Ако възпяваната любима така силно обича младостта, то нека да избере пролетта, а не поета. После ставаше дума за богатството — по-добре русалка, обсипана с бисери, отколкото лирическият герой. И накрая — четвъртият, последен куплет:

Ако обичаш зарад любовта,

О, да, обичай ме тогава!

Обичай ме завинаги така

и аз ще те обичам до забрава!

Той започваше със същия музикален мотив като първите три строфи, но после Малер го бе удължил ритмично и подчертал думите любов и завинаги, подсилвайки чрез музика посланието на текста: любовта се дарява заради самата нея, не за богатство или красота.

Алма имаше чувството, че думите и музиката я носят нанякъде. Без да усеща наедрялото си тяло, тя се надигна от шезлонга и пристъпи към мъжа си. Тези слова й бяха познати. Те бяха от Фридрих Рюкерт^[1], но, както при толкова стихове, и тук смисълът се разкриваше напълно едва чрез музиката, която Густав бе намерил за тях. Тя погледна нотния лист с неговия почерк на поставката и намери докъде беше стигнал. Той й направи място на пейката, тя седна до него и пое ниския регистър.

Стаята се изпълни с музика. Ръцете им се плъзгаха по клавиатурата, връхчетата на малките им пръсти се доближаваха, на моменти дланите им се кръстосваха. Изсвириха песента отново, после още веднъж.

Алма знаеше, че долу, на езерото, хората са замръзнали в лодките си, за да слушат вълшебната мелодия. Често правеха така, когато в къщата се даваше концерт. Ала сега не искаше да споделя тази песен с никого, тя беше само за нея. След последния тон Густав взе ръцете й в своите.

— Подарявам ти я, моя Алма. Знам, че ти отделям твърде малко време, че те пренебрегвам. И че, от друга страна, изисквам прекалено много от теб. Майка ти ми издърпа здравата ушите. Прости ми. И приеми тази песен като обяснение в любов. Знаеш, че мога да изразявам чувствата си единствено чрез музиката. — Погледна я очаквателно.

Алма отново се бореше със сълзите, ала този път това бяха сълзи от щастие. Погледна листа, на който Густав бе написал посвещението: Лично за теб.

Тя се наклони към него и опря глава на рамото му. Зад нея слънцето тъкмо залязваше над езерото и къпеше косата й в огненочервени пламъци.

— Боже, само да знаеш колко си красива в този миг, Алма! — прошепна Густав.

Младата жена кимна. Нека другите мъже да подаряват на жените си бижута или къщи, както постъпваха например съпрузите на Берта Цукеркандл или на Флора Берл. Алма искаше от своя мъж да й подарява единствено и само своята божествена музика. Тази музика, която никога нямаше да загине, която целият свят можеше да слуша и да й се радва — и която той беше съчинил лично за нея.

— Благодаря ти, Густав — прошепна тя. — Обичам те.