Каролине Бернард
Музата на Виена (26)

Двадесет и шеста глава

След няколко дни, в един късен следобед — времето, което Алма обичаше най-много, защото светлината ставаше тъй особена и пейзажът бе напоен с ароматите и топлината на деня, пред нея изведнъж изникна Густав и й подаде букетче лайкучка. Мъничките цветчета, още топли от слънцето, погъделичкаха носа й.

— Ела да се качим на хълма — каза той.

Отначало пътят се издигаше постепенно и се виеше през поляна, пълна с диви билки и цветя. С блеснали очи Густав й заразказва върху какво работи. Вече втора година се трудеше над Петата симфония — едно произведение, което съдържаше необичайни тонове и елементи и силно се различаваше от класическата симфония, както и от предишните му творби. Отгоре на всичко той не беше заложил в основата й текст, както при предишните си произведения, които се базираха върху песните от „Вълшебният рог на момчето“^[1]. Траурният марш от увертюрата наподобяваше унгарски войнишки марш. Още в една от първите им дискусии за музиката Густав й беше обяснил колко важни са били за музикалното му развитие простичките мотиви от народните песни или маршовете, които военните оркестри свирели по улиците в детството му.

— Тази музика беше винаги около мен, тя е около всички ни, тя оставя своя отпечатък върху нас. Ние я разпознаваме и доразвиваме. Така се създават доверие и сигурност.

— И спомени — додаде Алма.

— И спомени — повтори той. — Ето, чуй темата на първата част… — Той й я изпя. — А тук… — запя друга мелодия — е контрапунктът. На това място се включват духовите инструменти… — Той вдигна ръце и взе да марширува в такт около нея, за да поясни идеята си. Алма долови безпокойство, вихрено движение, мощни оркестрирани пасажи, както и някои дисонанси. Помежду тях обаче имаше и моменти на спокойствие, малки валсови мелодии и после, като кулминация, адажиетото в четвъртата част. Густав забави крачка, защото тоновете не се понасяха с бързите движения. Мелодията трептеше, крехка и невероятно интимна.

— Какви инструменти? — попита тя.

— Само арфа и струнни.

Алма кимна.

— Това е нашата любов — тихо отрони младата жена, докато съпругът й продължаваше да разгръща темата, въздигаща се на мощни талази към финала. Той не бе чул забележката й и тя не беше сигурна дали наблюдението й е вярно. Надяваше се да е така. — Как продължава? — попита, останала без дъх.

Густав се плесна по челото.

— Де да знаех! Играя си с много възможности. Тази симфония не описва житейския път от началото до края, а по-скоро етапи или ситуации в човешкия живот, и то — не непременно в определена последователност.

— Много слушатели няма да го разберат.

Малер кимна.

— Боя се, че никой няма да разбере моята Пета симфония. Накрая всичко става безпокойно, трескаво, метежно, музиката се накъсва и препокрива. Искам всичко да завърши като в унес, в който да участва целият оркестър, така че никой да не може да се удържи на стола си.

— Краят добър ли е? — разтревожи се младата жена.

Густав я погледна изненадано.

— Разбира се. Нима не чу? В такъв случай се налага да го направя другояче, финалът трябва да внушава единствено опиянение, ликуване и радост от живота.

Вече вървяха повече от час и бяха изминали доста голяма част от пътя нагоре по хълма. Сред зелената трева се появиха първите каменни отломки. Теренът стана скалист и стръмен. Горещият въздух трептеше около тях.

Густав тичаше пред нея. Краката му възприемаха безпокойството, бързината, трескавостта на музиката, която се въртеше в главата му, и го носеха вихрено напред. По едно време се спря, ала нозете му продължаваха да потрепват необуздано; тропна няколко пъти с крак, така че наоколо полетяха късове суха пръст.

— Какви ги вършиш, Густав? — извика тя. — Плашиш ме с този твой петлюв ход^[2]…

Той се закова на място, ала видимо с мъка обуздаваше краката си. Накрая ги скръсти, за да ги спре насила да подскачат.

— Какво има, скъпи?

— От музиката е — отвърна той. — Тя ме обсебва.

Алма се съмняваше, че е само от музиката. Вече няколко пъти го беше виждала как не може да контролира краката си. По-късно щеше да го попита какво означава това. В момента се затрудняваше да го следва. Нима този мъж не можеше да направи нищо с нормално темпо? Защо трябваше да прекалява във всичко, без да си почине дори за миг? Откъде черпеше тази енергия?

Тя спря, дишайки тежко, и се хвана за корема.

— Густав! — извика. Ала той не я чу. Затова продължи забързано подире му.

Останали без дъх, стигнаха до върха на хълма. Младата жена изпита облекчение — оттук нататък нямаше накъде, оставаше само обратният път. Тя застана до него и тутакси забрави за умората. Пред нея се разкриваше великолепна гледка. Густав потърси ръката й; двамата стояха смълчани един до друг и се любуваха на грандиозната гледка към езерото. В момента слънцето залязваше зад отсрещния скален масив и набраздяваше водата със своите лъчи. Густав стисна дланта й.

— Погледни, мила — с преливащ от емоции глас изрече той.

Тя се облегна на рамото му, изпълнена с дълбоко задоволство.

— Толкова съм ти благодарен, Алма. Никога не съм работил с такава лекота както сега, когато ти си до мен. Понякога, насред работата, се спирам само за да си напомня, че ти ме чакаш, след като напусна къщичката си за композиране. Люшкам се в опиянение между творческия процес и желанието да бъда с теб. Работя колкото може по-бързо, защото копнея за теб, и в същото време мога да работя само когато знам, че те има. Аз съм нищо без теб, Алма. Никога не ме напускай.

Думите му я уцелиха право в сърцето. Точно тях беше чакала с такъв копнеж. Думи, които й даваха причина да издържа постоянната самота. Густав имаше нужда от нея, за да работи, да композира. Той беше творец, а тези мъже са различни от останалите. Хората на изкуството трябва да бъдат егоисти, за да създават творбите си. А Густав беше напълно наивен в своя егоизъм, като дете, неспособно да види какво причинява на хората, които обича. Ако го разбереше, щеше да се уплаши, дори да се ужаси. Той се нуждаеше от нея до себе си, от спътница, любовница, съпруга, без която не би могъл да намери сили, за да успее. Бидейки негова спътница, тя беше част от неговото творчество.

Това внезапно прозрение я срази точно тук, под открито небе. Може би за него допринесе и физическото изтощение, но в момента Алма се чувстваше по-щастлива от всякога. Беше намерила своето място в живота. До Густав. И не искаше никога да има друго място.

Без да се усети, тя се разтърси от ридания. Извърна се към мъжа си и се хвърли в обятията му. Той почувства страстта й и се зарази от нея. Отпуснаха се на тревата и се любиха под залязващото слънце.

После тръгнаха надолу, хванати ръка за ръка. Когато стигнаха къщата, Алма усети свиване в корема, сякаш детето се оплакваше, задето го бяха раздрусали така здраво.

Все още преизпълнена с щастие, младата жена реши да не се безпокои за това. Този следобед беше променил нещо съществено между нея и Густав. Той й бе показал съвсем ясно, че двамата са създадена един за друг. И че могат да променят света само ако са заедно.

— Винаги трябва да помня този ден — прошепна на себе си тя. — И никога да не го забравям, дори ако настъпят лоши времена.