Каролине Бернард
Музата на Виена (25)

Двадесет и пета глава

Най-после дойде юли! Алма изгаряше от нетърпение да напусне Виена. За първи път щяха да заминат с Густав за лятната си къща на Вьортерзее.

Всеки, който можеше да си го позволи, загърбваше града, където лятно време ставаше убийствено горещо. Густав й беше разказвал толкова много за къщата в Майерниг, построена по негови планове, за доброто й разположение край самото езеро, за спокойствието. Алма очакваше с любопитство най-после да я види със собствените си очи. Първо се качиха на влака до Клагенфурт, после пътуваха по Лендканал^[1], който водеше от града до Вьортерзее, изминавайки четирикилометровото разстояние до езерото при Мария Лорето^[2]. Там ги чакаше домоуправителят Антон с лодката, собственост на дома им, за да ги откара до вила „Малер“. Самото пътуване беше красиво и авантюристично, не на последно място заради многото багаж, който мъкнеха за следващите два месеца.

— Ето я! — извика Густав, когато вилата се показа пред очите им. Бяла и висока, тя се извисяваше над езерото, а на заден план се виждаха гъсти, наситенозелени дървета.

Алма веднага се влюби в сградата. Тя беше далече от съседните къщи, което отговаряше на нуждата на Густав от абсолютно спокойствие. Хълмът над вилата бе обрасъл с дива гора.

— А там, горе, е моята къщичка за композиране, оттук не се вижда, защото е добре скрита.

Алма беше запленена от еркера, който образуваше полуотворена лоджия с иззидани сводове на долния етаж и тераса с каменен парапет — на горния.

— Знаех си, че ще ти хареса. Лоджията на партера е оформена като остъклена веранда, за да можеш и при хладно време да се наслаждаваш на гледката към езерото. А на горната тераса се излиза от твоята спалня и от дневната.

На първия етаж имаше малък балкон, защитен с широка козирка.

— Кой живее там? — попита Алма. — Отгоре гледката сигурно е още по-хубава.

— Това е моето царство — отвърна Густав.

— Приведох в готовност гребната лодка — прекъсна размишленията й Антон. — Макар че, не знам, при състоянието на уважаемата госпожа… — Той погледна към закръгления корем на Алма.

Десет минути по-късно акостираха на мостика, прилежащ към къщата. Густав беше наредил да насипят ивица пясък, за да създаде нещо като крайбрежна пътека.

— Това беше идея на Натали — каза той; по погледа му Алма позна, че тутакси е съжалил за забележката си. Виолистката Натали Бауер-Лехнер беше приятелка на Густав от младини. До неговата сватба ги смятаха за нещо като сгодени. Тя бе прекарала последното лято тук, в Майерниг, и беше свидетелка на първите стъпки в създаването на Петата симфония. Алма усети леко бодване от ревност. „Какво пък толкова — помисли си после тя. — Нали в крайна сметка той не се ожени за нея, а за мен.“ А след годежа им Натали се бе оттеглила напълно от живота на Малер.

Докато лодкарят пренасяше багажа в къщата, Алма и Густав се отправиха на оглед.

— Чувствам се както едно време в „Планкенберг“ — съобщи тя, след като бяха обходили стаите. Както често се случваше, и сега се влюби в стълбището. Обичаше красивите стълби. Това тук беше широко и светло, с площадки; дървените стъпала бяха покрити с червена пътека, придържана от пръчки от ковано желязо. На долната площадка имаше трикрилен прозорец от многоцветно оловно стъкло, който пропускаше разсеяна светлина в къщата. Алма се изкачи догоре, вслушвайки се в тихото скърцане на дървото под нозете си. През цветния прозорец се виждаха загатнатите силуети на зелени дървета. Настроението беше почти като в някоя малка църква.

— Ах, Густав, как се радвам на безкрайните дни без задължения, при това в такова прекрасно обкръжение! — Тя го хвана за ръката. Вече се виждаше да мързелува и чете сред природата, да прави дълги разходки с мъжа си, да плават заедно с лодката. Радваше се, че ще си бъдат само двамата и че това усамотение ще се нарушава единствено от време на време, когато им гостуват техни приятели от Виена.

— На мен обаче времето ми трябва за работа — напомни й Густав, след като тя му сподели възторжените си планове за следващите седмици.

Алма се усмихна и поклати глава. Разбира се, че щеше да работи. Но не всеки ден, нали. Сега беше лято, те бяха на почивка. Той щеше да разбере.

— Ела да разгледаме кухнята — подкани го тя. — Да видим дали жената на Антон, как се казваше, вече ни е сготвила нещо. Гладна съм.

 

 

Когато на следващата сутрин се събуди в добро настроение и намери леглото на Густав празно, Алма не си помисли нищо особено. Реши да го потърси, защото чу музика от малката къщичка за композиране. Облече се бързо и последва звуците по тясната пътечка през иглолистната гора, почти изцяло обрасла с ниски храсти. Над нея пееха птиците. Тя разбираше защо Густав композира тук — звуците на природата, особено на гората, открай време го бяха инспирирали. Изведнъж се озова пред скромна къщичка, разположена на малка, огряна от слънцето полянка. И тук самораслите храсти бяха в настъпление, затова малката къща беше така добре скрита. По нея нямаше украса, като се изключат дървените капаци на прозорците. Алма се приближи на пръсти до отворената врата и надникна вътре. Точно както бе предположила: семпло помещение с пиано, маса и стол плюс тясна кушетка. Густав седеше на пианото и си записваше нещо. Косата му беше разрошена, облеклото — износено: безформен панталон и груба бяла риза. Беше неузнаваем. Никога не го бе виждала такъв.

— Добро утро, скъпи. Колко хубаво е тук, така романтично. Прилича на къщичката на някоя вещица. Без малко да не те открия. — Тя пристъпи и го прегърна през кръста.

Ала Густав отхвърли нежния й жест.

— Ей сега — каза. — Само още тези… — Не довърши изречението и продължи да записва нотите на листа пред себе си.

Алма изчака за момент, но той не се извърна към нея. „Пак е забравил, че съм тук“, помисли си тя и напусна на пръсти къщичката.

Густав се върна чак след няколко часа.

— Съжалявам — подзе той. — Обаче трябваше най-напред да свикна с малкото си убежище. Отдавна чаках с нетърпение този момент. Най-сетне мога отново да композирам. Нали ти обясних, че имам време за това само през тези два летни месеца. Във Виена съм затрупан с твърде много други задължения.

— Разбирам те — отвърна Алма. Какво толкова, че от време на време той щеше да отделя някой и друг час за работа.

— Не искам да бъда само диригент, Алма. Аз съм композитор! Искам да свиря собствената си музика. След успеха на Третата ми симфония в Крефелд сега ме канят за догодина в Базел. Голям шанс! Възнамерявам това лято да завърша Петата си симфония, ще работя всеки ден. Но в късния следобед непременно ще имам време за теб. И аз искам да предприемаме заедно приятни неща.

Алма усети горчивия вкус на разочарованието, което заплашваше да я погълне. През последните седмици се бе утешавала с мисълта, че тук, в Майерниг, ще заживеят по друг начин. С радост очакваше да прекарва времето си с Густав, да живеят ден за ден, да се наслаждават на природата. Сега разбираше, че през повечето време ще бъде сама и тук. В Майерниг всичко пак щеше да се върти единствено около неговата музика.

„Някога и аз бях композиторка“, уморено си помисли младата жена. Огледа се наоколо и погали корема си, защото почувства как детето леко се раздвижи, подобно потрепване на птиче крило.

— Ох — каза тя.

Густав вдигна глава и разбра. Сложи ръце върху корема й.

— Нашето дете — промълви той. — Нямам търпение да го видя.

Може би детето щеше да промени нещичко в прекомерния работохолизъм на Малер…

 

 

Два дни по-късно Алма слезе рано в кухнята и завари Хилде, жената на Антон, да приготвя подноса със закуската на Густав.

— Дайте го, тази сутрин аз ще занеса закуската на мъжа ми — каза тя. — Вече е в къщичката, нали? Тъкмо ще го изненадам.

Хилде кимна, забила поглед в земята.

— Какво има? — попита Алма.

Жената се прокашля.

— Трябва да знаете, че мъжът ви… Той не иска да го смущават. Винаги трябва да стъпвам извънредно тихо, за да не ме усети, да оставя подноса пред вратата и бързо-бързо да изчезна.

— Добре — каза Алма. — Тогава му го занесете вие.

Тя беше възмутена и когато Густав се появи следобед, го упрекна:

— Държиш се като някой паша. Горката жена. Ти тиранизираш всички около себе си. А ние те обичаме!

— Трябва да работя. Само с това време разполагам. Такова е положението — хладно отговори той.

Алма си намери занимание — зае се да променя обзавеждането в къщата, което все още носеше почерка на Юсти. Изхвърляше непотребни вещи, сваляше украшения и премахваше дантелените покривчици и грозните дрънкулки. Ала скоро приключи и с това и пак нямаше нищо за правене.

 

 

— Не може така. Тези хора ще ме подлудят. Трябва да ми осигуриш спокойствие. Да махнат звънците на кравите. А проклетите кучета да престанат да лаят. Поне докато аз работя! — Малер се бе изправил гневен пред нея. — Ето, чуваш ли?

Наистина, в съседната градина лаеше куче.

— Но това е нейното овчарско куче. Знаел си, че тази персона ще се нанесе до нас, и не си направил нищо! — Алма щеше да се пръсне от яд.

— Но нали именно Ана привлече вниманието ми върху този парцел. Тя беше тук първа. И аз не мога да й забраня да си построи къща, където иска — отвърна той.

— Австрия е голяма, Вьортерзее също е голямо и тя се нанася точно в съседство? Твоята бивша любовница, която още не се е примирила, че ти се ожени за мен, а не за нея? — Алма тропна с крак.

— Възможно ли е да ревнуваш? — Той й се усмихна палаво, с което още повече я вбеси.

Ана — това беше Ана фон Милденбург, прочутата певица от Операта, с която Густав имал дългогодишна връзка, докато бил капелмайстор в Хамбург. Тя гледаше на Алма отвисоко и при всеки удобен случай даваше да се разбере, че познава Малер много по-отдавна.

— Тя и тъпото й овчарско куче! Как само разказва наляво и надясно, че от добро сърце го е спасила от екарисажа! Направо ще се разплача! Надявам се да лае цял ден специално за теб!

Още същия следобед Милденбург имаше наглостта да им дойде на гости, водейки и кучето си. Густав с мъка прикри отвращението си от краставото животно и влезе в ролята на шармантен домакин.

Алма се пръскаше от яд. Обикновено мъжът й се отнасяше с обидна неучтивост към гостите, когато му пречеха да работи. Младата му съпруга винаги беше нащрек, готова да го умилостиви. А сега се прави на чаровник, и то не пред друг, а пред Милденбург! Оставаше и да я помоли да изпее нещо!

Задаваше се буря и Алма се надяваше гостенката най-после да си тръгне, но Ана фон Милденбург настоя да наблюдава лошото време от тяхната тераса. Трепереща от гняв, младата жена беше принудена да я гледа как стои там, засмяна, редом с Густав, и как вятърът роши косата й. Не излезе с тях, страх я бе от летящите наоколо клони — все пак беше бременна.

— Да не би жена ти да е страхливка? — извика певицата толкова силно, че да я чуе домакинята.

 

 

На следващия ден пак довтаса без покана — застана изведнъж пред Алма, която седеше на сянка под дърветата.

— Къде е Густав? — лицемерно попита тя. — Знам, де, той обича често да оставя нас, жените, сами. Така беше още когато го… познавах. — Тя направи многозначителен жест.

На Алма й прекипя.

— Густав работи. А аз му помагам.

— Ах, и как по-точно?

— Ами например, като държа настрана гостите, които му пречат да композира. Довиждане. — Тя се изправи и влезе в къщата.