Каролине Бернард
Музата на Виена (19)

Деветнадесета глава

Миличка Алмши! Днес, любима моя Алма, сядам да ти пиша това писмо с натежало сърце. Защото знам, че се налага да ти причиня болка, обаче няма как. Трябва да ти кажа всичко, което вчерашното ти писмо събуди в мен, понеже то засяга точно онази страна от нашите отношения, която трябва да бъде изяснена и обговорена заради бъдещето ни, като основа на нашата връзка, ако искаме да бъдем щастливи.

Алма пусна листа и си пое дълбоко дъх, после издиша. Какво искаше да й каже Густав? И от къде на къде то ще й причини болка? Странното чувство я беше обзело още когато Елизабет й донесе писмото, тичайки — всички в къщата вече знаеха с какво нетърпение чакаше тя поща от Густав Малер. Пликът беше необичайно дебел. Когато го отвори, в скута й изпаднаха двайсет гъсто изписани страници. Почеркът на Густав не беше ясен и четлив както обикновено. Изглежда, беше писал под пара, измъчван от душевни терзания. Какво означаваше това? Първите редове не предвещаваха нищо добро.

Изведнъж тя се сви и изхлипа. Да не би любимият да смяташе да я напусне? Какво друго можеше да има предвид?

Продължи да чете, притиснала юмруци към устата си. Густав я упрекваше, че още не притежавала индивидуалност и не била зряла личност.

Това, което си ти за мен, моя Алма, което може би ще бъдеш, може би ще станеш за мен — най-висшето, най-милото в моя живот, верният, храбър спътник, който ме разбира и насърчава, моята крепост, непревземаема от вътрешни и външни врагове, моят мир, моят Рай, в който винаги да мога да се потопя, да преоткрия себе си, да се възстановя, с една дума: МОЯТА ЖЕНА.

На следващите страници той й обясняваше как допускала да я манипулират другите, например Буркхард и Цемлински, чрез идеи и мнения, как била разбрала погрешно Ницше и Метерлинк, как позволявала да я отклонят от пътя й с комплименти. После стигаше до сърцевината на това, което искаше да каже:

Ти пишеш за своята и за моята музика — прости ми, но се налага да засегна и този въпрос! Трябва да бъдем съвсем наясно по него, и то веднага, моя Алма, още преди да се видим! И тук, за съжаление, трябва да започна с теб, а именно — поставен съм в странната ситуация в известен смисъл да противопоставям твоята музика на моята, която всъщност не познаваш, във всеки случай — още не разбираш, да я защитавам от теб и да я представям в правилната светлина. Нали няма да ме сметнеш за суетен, Алма, и, повярвай ми, това се случва за първи път в моя живот — да я обсъждам с човек, който не се отнася подобаващо към нея. Възможно ли ти е отсега нататък да считаш моята музика за твоя? Засега не искам да говоря тук специално за „твоята“ музика — ще се спра и на нея. Но по принцип! Как си представяш една композираща брачна двойка? Имаш ли идея колко смешно, че и унизително ще стане едно такова съперничество в собствените ни очи? Какво ще стане, когато изведнъж изпаднеш „в настроение“, обаче точно тогава трябва да се погрижиш за дома ни или да доставиш нещо, от което имам нужда, нали, както пишеш, искаш да ме разтоварваш от житейските дреболии. Не ме разбирай погрешно! Не мисли, че аз си представям съпружеските взаимоотношения в онзи филистерски смисъл, според който жената се третира като един вид развлечение, но същевременно и като икономка на своя съпруг. Нали не очакваш от мен да чувствам и разсъждавам по този начин. Сигурно е обаче, че трябва да станеш такава, „от каквато имам нужда“, ако искаме да бъдем щастливи, тоест съпруга, а не моя колежка! Означава ли това за теб накърняване на твоя начин на живот и смяташ ли, че ще се наложи да се лишиш от една незаменима според теб кулминация в битието ти, ако напълно се откажеш от твоята музика, за да притежаваш моята, да бъдеш едно с моята?

На това място Алма отново ревна с глас. Едва сега забеляза, че е плакала през цялото време. Ръкавът на блузата й беше влажен, защото бе бърсала сълзите си с него. Какво, за бога, пишеше Густав? Какво искаше той от нея? Тя препрочете последния абзац, понеже й се стори, че не го е разбрала. Напротив, правилно бе прочела: той искаше от нея да се откаже от своята музика и да се посвети изцяло на неговата. Но защо? Та тя тъкмо бе започнала да постига напредък в композирането. Толкова неща бе научила от Александер… Хората хвалеха композициите й, в тях беше вложен толкова труд, толкова емоция. И най-важното: тя изпитваше щастие, когато композираше. Точно това искаше да прави през живота си. И още мечтаеше да създаде нещо велико! Как да се откаже от всичко това? Той дори не й даваше време да помисли, а настояваше да реши веднага, преди да се е върнал след два дни. Е, оставяше й правото на избор, но решението й трябваше да бъде взето веднага и окончателно, още преди следващата им среща. Какво ли пишеше още? Тя бе прочела писмото до половината. И още отсега имаше чувството, че я късат на парчета. Как можеше той да иска подобно нещо от нея? Сякаш я питаше дали предпочита да се удави, или да изгори! Това беше толкова жестоко!

В следващите абзаци Густав повтаряше колко е важен отказът й за него и настояваше да получи решението й с обратна поща. После й разясняваше в какво се състои значението на неговата работа, която правела света по-богат и която нямала алтернатива, поради което се налагало да прекъсне писмото, защото дрезденският оркестър, наброяващ триста души, го чакал за репетиция.

Няколко часа по-късно, вече след репетицията, той продължаваше в същия дух: В бъдеще нейната единствена задача щяла да е една — да го прави щастлив. Разбира се, и тя трябвало да бъде щастлива, и той щял да положи усилия да я ощастливява, та да може да изпълнява задачата си, но неговата роля била тази на композитор, а нейната — на изпълнената с разбиране другарка и любяща спътница.

Моля те, Алмши, прочети внимателно писмото ми. Нещата между нас не бива да си остават обикновен флирт. Преди да говорим отново, ни е нужна яснота; ти трябва да знаеш какво изисквам и очаквам от теб и какво мога да ти предложа — какво трябва да означаваш за мен. Искам да се отървеш от всичко повърхностно, от всякакви условности, от суетата и заслеплението — да станеш моя собственост, без каквито и да било условия — да се съгласиш с цялата си душа бъдещият ти живот, до най-малките подробности, да бъде зависим от моите потребности и да не желаеш нищо в замяна — освен моята любов!

На последните страници той й се извиняваше, задето й причинявал тази мъка, но повтаряше, че тя трябва да вземе незабавно решение. Да подложи на проверка чувствата си и да бъде честна към себе си. По-добре да се разделим сега, отколкото да продължаваме да се самозаблуждаваме.

Но къде пишеше той, че я обича? Останала без дъх, Алма прочете последните редове и изпита облекчение. Той я наричаше любима, скъпа, мила и я целуваше сърдечно безброй пъти.

Писмото беше подписано с Твой Густав.

Младата жена се взираше в листовете, препрочиташе отделни изречения, обръщаше страниците, за да види дали ще намери някоя забележка, която би разобличила всичко това като една от неговите шеги, каквито често правеше в писмата си. Ала усещаше, че всяка дума е много, много сериозна.

Никога повече да не композира! Никога повече да не изпита отново щастието, което я обземаше в тези мигове. Да се откаже от всякаква надежда за велико произведение. Ами че той направо можеше да поиска от нея да умре. За какво бе работила така упорито през последните месеци, за какво бе учила толкова много? Алма се разтрепери. Листовете в ръката й прошумоляха. Тя ги хвърли на масата, сякаш горяха в пламъци. Извади от чекмеджето папката с песните си, на които възлагаше толкова надежди, и очите й отново се изпълниха със сълзи. Густав дори не ги беше погледнал. Дали да ги хвърли в огъня? Дали да ги забрави? Не, изключено беше да се лиши от тях. Тя върна папката на мястото й. Щом Густав настояваше за незабавен отговор, щеше да му пише и да развали връзката им, това бе единствената възможност.

Но то би означавало да предаде любовта си. Да напусне мъжа, когото обичаше истински, дълбоко, за когото копнееше и който осмисляше живота й. При тази представа сърцето й замръзна и се втвърди, беше й трудно да диша. Не, тя вече не можеше да живее без Густав. Не биваше да става така! Разходката сред снега, по време на която той й бе направил предложение за женитба, беше един от най-красивите, най-сериозните моменти в живота й. Когато беше с Густав, тя се чувстваше пълноценна. Как би могла да се откаже от това?

Алма закрачи възбудено из стаята, докато вече не издържаше. Облече се с бясна бързина и излезе от къщи, макар времето да беше отвратително. Нужен й бе въздух! Най-добре мислеше, докато върви. Слезе почти тичешком по пътя за Дьоблинг, който през последните седмици бе изминавала толкова често с Густав. Вече беше тъмно, никой не забелязваше, че плаче. Снегът бе започнал да се топи и се трупаше на мръсни купчинки край пътя. Улиците бяха хлъзгави и тя насмалко не падна, но се задържа и продължи да тича.

— Какво да правя? — извика срещу вятъра тя. — Какво искаш от мен? — повтаряше отново и отново младата жена.

След два часа се върна вкъщи премръзнала и изтощена до смърт, но така и не бе намерила отговори на въпросите си.

 

 

Майка й я посрещна разтревожена.

— Къде беше? Знаеш ли как изглеждаш?

Алма погледна в огледалото — беше мокра и рошава, очите й бяха зачервени от плач.

— Какво се е случило? — настоя Ана.

— Густав ми е писал. — Гласът на Алма прозвуча дрезгаво и прегракнало, защото бе крещяла срещу вятъра. Тя извади писмото, което беше носила до сърцето си, и го подаде на майка си. После се качи в стаята си и си легна, трепереща от глава до пети.

Малко по-късно Ана Мол застана край леглото й, вдигнала високо писмото на Густав.

— Какво си въобразява този? Да иска подобно нещо от теб! Не бива да се съгласяваш. Веднага ще му пиша и ще му забраня да стъпва в нашия дом.

— Не, няма да го направиш.

— Какво?! — изуми се майка й.

— Няма да го направиш. Забранявам ти!

Алма и сама не знаеше защо го каза. Колкото повече говореше майка й, колкото по-невъздържано се мъчеше да я разубеди от брака с Густав, толкова по-примамлива й се струваше представата да се откаже от музиката заради любовта си към него. Щеше да получи толкова много в замяна! Цял един живот с мъжа, когото обича. Пък и музиката винаги ще присъства, макар да е неговата. Какво би почувствала, ако неговата музика от този момент стане и нейна? Тя ще живее само за да го прави щастлив. Ще бъде жената до него, музата, без която той не би могъл да съществува. Ще образуват едно цяло, един вид крепост, която никой няма да превземе. Една доста привлекателна представа.

— Как смееш да разговаряш така с мен! Забранявам ти да пропилееш живота си с този мъж, който иска единствено да те използва.

Алма се вторачи гневно в майка си. Какво толкова й бе дала тя досега? Кога беше направила нещо наистина важно за нея, от какво се бе отказала заради нея? Откакто се бе появила малката Мари, Ана почти не обръщаше внимание на голямата си дъщеря. Ако пък го правеше, то беше само за да я скастри, да й заповяда и да се меси в живота й. Защо? Не и защото вземаше присърце добруването на Алма. Кога щеше най-после да напусне тази къща?

— Уморена съм — каза тя. — Остави ме да поспя.

Физическото и душевното изтощение й помогнаха да заспи бързо.

 

 

На следващата сутрин писмото на Густав беше първото нещо, за което се сети, след като се събуди. То лежеше на нощното шкафче до леглото й. Явно майка й го бе оставила там предната вечер. Алма го прочете отново. Мислеше си, че го е разбрала до най-малките подробности, но при това препрочитане на преден план изпъкнаха други неща.

— Какви усилия полага, за да го разбера истински — прошепна тя. — Сякаш е написал музикална пиеса и иска да вникна в изразността му като творец. Не е ли благородно от негова страна, че отхвърля повърхностния флирт? Густав държи на дълбоката връзка, която включва и духовността. Той търси съзвучието в нашия брак. Също така иска да ме направи щастлива. Пита ме дали може да се получи, дали съм готова да поема своята част от бремето. Защото никак не е сигурен, че ще успее. За да успее, трябва и двамата да теглим каруцата. И тогава може да се роди нещо много велико. Нещо, което светът не е виждал.

Тя стана и си облече пеньоара, защото през нощта в стаята беше станало студено, а печката още не бе напалена. Погледът й се спря на снимката на Густав. Тя изучаваше високото чело, класическия нос и хладния, леко меланхоличен поглед и в този момент я владееше единствено любовта към него. Любовта, която беше най-важното и която правеше всичко друго незначително. Любовта, край която нейната музика бледнееше.

Алма извади още веднъж дневниците си. В последната тетрадка беше пъхнала писмата от Малер. Вече бяха станали толкова много! Сложи при тях и писмото от Дрезден.

По тялото й се разля топлина и изведнъж я изпълни увереност, че с радост би се отказала от всичко — от любов към него и за да го направи щастлив. Самата тя щеше да се извиси. Единствено неговата музика беше от значение, не нейната. В този миг тя беше абсолютно сигурна в себе си. Щеше да живее за Малер. Това силно чувство я разтърси, то беше кристално ясно и категорично.

Алма беше взела своето решение.

Тя седна на бюрото си и му писа, че е съгласна и че очаква с нетърпение бъдещия си живот с него.

Това е всичко, което искам. Рядко съм била толкова сигурна в нещо. Искам да ти дам всичко. Моята душа ти принадлежи. Аз съм восък в твоите ръце. Моля те, ела си час по-скоро. Сърцето ми трепти в очакване. Твоя Алма.