Каролине Бернард
Музата на Виена (17)

Седемнадесета глава

Отсега насетне Алма вече всеки ден чакаше Густав. Обикновено той изкачваше на един дъх хълма, защото нямаше търпение да дойде трамваят. Тя обаче никога не знаеше дали той ще намери време, или не, а застанеше ли пред нея, денят й беше спасен. Често Малер се отбиваше само за няколко минути, след което се налагаше да си тръгне, за да изпълнява многобройните си задължения. Заради нея се отказа от строгия си дневен режим. Младата жена се страхуваше, че това ще му коства прекалено много енергия, ала той отвръщаше, че зараждащата се любов му вдъхвала нови сили и го карала да забрави за умората. „За мен ти си извор на младостта“ — казваше той и я целуваше страстно за довиждане, защото трябваше отново да си върви. Постоянно сновеше между градското си жилище и Хое Варте. Скоро сестра му Юстине се отказа да го чака за вечеря.

В един хубав зимен ден, около седмица след вечерната им разходка сред снега, Алма усети, че не може повече да сдържа нетърпението си. Качи се на трамвая и отиде в Операта. Там успя да се озове незабелязано пред директорския кабинет, понеже не искаше да рискува да влезе в устата на клюкарите. Натисна дръжката на бравата — не беше заключено. Промъкна се бързо в кабинета и се огледа. Искаше да попие всеки детайл, с който се обграждаше Густав, за да бъде по-близко до него. По стените висяха портрети на композитори, на специална поставка имаше бронзов бюст на Вагнер. Младата жена не посмя да седне на бюрото му, макар много да й се искаше, но докосна някои от нещата върху него: месингово ножче за отваряне на писма и тежка стъклена топка със сняг, изобразяваща Виенската опера. После седна на едно от креслата за посетители и зачака. Най-сетне Густав се появи. Щом я видя, целият грейна от радост и падна на колене пред нея.

— Ти си ангел, Алма! — възкликна той.

Оттогава започнаха да го правят често, фактотумът Оберройтер се превърна в техен съюзник — пускаше тайно младата жена да влезе. В кабинета на Густав имаше пиано, на което свиреха на четири ръце. Алма обичаше най-много тези часове, през които го имаше само за себе си, и не се сърдеше, когато той посочваше веднага и най-малката й грешка, напротив — нали искаше да се учи от него.

— Подарявам ти тези ноти шестнадесетинки. Подарявам ти цялата пиеса! И ако не го бях сторил вече, щях сега да ти поискам ръката! — Той звучеше палаво и жизнерадостно. Обръщаше се засмян към нея, обхващаше с длани лицето й и я целуваше.

Алма беше на седмото небе. В Густав най-после намираше обединени двете големи страсти на живота си: любовта и музиката. Музикалните часове с Малер я изпълваха с блаженство, каквото рядко бе изпитвала. Та нали тя искаше да живее само за музиката и чрез музиката, а как би могло това да се случи по-добре, отколкото редом с един музикален гений? Той й разясняваше в детайли дори любимия й Вагнер, когото тя смяташе, че познава из основи, и й разкриваше някои тънкости на партитурата, убягвали й досега. А когато музиката им омръзваше, идваше ред на любовта. Понякога Алма се просълзяваше, когато се замислеше за сполетялото я щастие.

На осми декември, месец след запознанството им, Малер дирижираше Вълшебната флейта на Моцарт. Беше запазил места за Алма и майка й и й бе писал, че ще дирижира само за нея.

А пък какви бяха писмата му! Дори когато беше във Виена, пред прага й, така да се каже, той й пишеше дълги и нежни редове. Намираше време и за това. Изглежда изпитваше вътрешна потребност да споделя с нея мислите си, да обрисува общото им бъдеще. Моментът, в който сядал да й пише и така да бъде по-близо до нея, бил най-хубавият от целия му ден, пишеше той. Скоро премина към интимното обръщение „Скъпа Алмши“. Никой не я беше наричал така и това я трогна.

Той се възхищаваше от красотата й, от уникалното й лице, от грацията и чара й. Останеха ли сами, я целуваше и й казваше колко обича миризмата й. Изпращаше й шоколад в огромни количества, понеже знаеше, че тя умира за сладки неща. Когато разбра за предпочитанието й към „Моцартовите топчета“^[1], още на следващия ден нареди да й доставят цяло сандъче с това сладко лакомство. Трябва да бяха стотици! Заедно предприемаха дълги разходки, които приличаха по-скоро на екскурзии или надбягвания. Той беше във възторг, че и тя обича интензивното движение. На много пъти Алма го хващаше да плъзга изпълнен с желание поглед по фигурата й, по тънката талия, гърдите, дългите крака. Понякога той нарочно изоставаше на няколко крачки, за да се наслади на гъвкавостта на тялото й.

— Притежаваш грацията на танцьорка — промърмори под нос той, хванат на местопрестъплението. — Толкова обичам да те гледам.

 

 

За Алма Виена беше светът, който тя познаваше. Целият й свят се казваше Виена.

Густав обаче беше двайсет години по-голям от нея и принадлежеше към друго поколение, той бе опознал една съвсем различна Виена и изживял отблизо големите промени, извършени в града. Виена на Густав беше съвсем различна от тази на Алма. Това не се дължеше само на факта, че той е евреин. Дошъл едва петнайсетгодишен да следва музика в Консерваторията, той бе прекарал в града най-важните си години. През 1873-та, две години преди пристигането му, столицата била преживяла Световното изложение, а след него и борсовия крах. Старите богатства се стопявали, дребните собственици губели незначителното си състояние. „Тогава ти не си била родена“, често казваше той на Алма, когато й разказваше за живота си.

През неговата младост животът във Виена още бил ясен и обозрим. Сега обаче многовековното стриктно разделение на обществото на дворцова общност, определяща правилата, и всички останали, вече не съществуваше. Светът, какъвто е бил по-рано, се намираше в състояние на разпад, и най-очебийният символ за това беше изграждането на Рингщрасе, възникнала на мястото на разрушените фортификационни съоръжения. В продължение на десетки години градът изглеждал като огромна строителна площадка. През двете десетилетия след 1860-та на Ринга изникнали Операта и Бургтеатър, а до тях — великолепни и елегантни къщи, които можели да се мерят с благородническите замъци и имения. В тези градски палати, които си имали имена като дворците, се нанесли стремящите се към възход буржоазни индустриалци, либералната едра буржоазия, каквато не съществувала по-рано. Фамилиите Ротшилд, Ефруси, Витгенщайн и тем подобни. Техните интереси не съвпадаха с тези на двореца, камо ли пък — с интересите на „дребните хора“. Те искаха да имат думата, а парите им даваха власт за това. Интересуваха се от изкуство, финансираха театри и сцени, не на последно място и Сецесиона. И тъй като досега не бе съществувал подобен обществен слой, те имаха пълната свобода да си създадат един свят, какъвто искат. Другите, които не харесваха тези новобогаташи, коментираха с чувство за превъзходство, че сградите на Рингщрасе се състояли повече от гипс, отколкото от камък. Повече привидност и по-малко същност… Във Ver sacrum модерният архитект Адолф Лоос дори пишеше за „потемкинския Ринг“, където ренесансовите или бароковите фасади били направени от изкуствени материали и прикрепени с пирони. Това беше вярно. Почукаш ли на някои от „мраморните“ стени, ще чуеш кух звук. Рингът се смяташе за символ на разпадането на старата, имперската Австрия. Пред кулисите на Ринга израстваше новото поколение, което си създаваше собствени божества: Азът, вътрешният мир, душата, настроението, което често клонеше към мирова скръб.

Густав бил един от многото, които прииждали към Виена по шосета и с влакове от всички краища на империята, от страните, подвластни на Короната — от Бохемия, Унгария, Галиция, Буковина, от Триест, Сараево, Любляна, и които превърнали града във врящ котел. И се възползвал от естетичния усет на стремящите се към върховете буржоа.

След построяването на Рингщрасе се появили множество нови изобретения и нововъведения, променили облика на Виена: трамваят, който с шума си всявал страх у много виенчани, но не изместил конските коли, рекламните банери, парните локомотиви, автомобилите, телефоните, електричеството, пътешествията.

— Виена е един огромен експеримент, само дето никой не знае какво трябва да се докаже с него — гласеше една от любимите приказки на Карл Мол.

* * *

Когато не свиреха на пианото, Алма и Густав си бяха създали навика да четат заедно вестници. Седяха един срещу друг на дивана, преплели вдигнатите си крака. Разбира се, най-напред беше ред на статиите за оперни и театрални премиери. Така беше във Виена, изкуството бе по-важно от политиката. В салоните и по кафенетата предпочитаха да спорят за последната премиера, отколкото за новия законопроект. А когато разгърнеха вестника, виенчани поглеждаха първо към театралната програма, а не към политическите новини.

Густав, естествено, проявяваше особен интерес към новините за Операта и й ги четеше на глас. А когато внезапно занемяваше по средата на някоя статия, Алма разбираше, че се е натъкнал на антисемитски коментар. Преди да бъде назначен за директор на Императорската опера, той бил принуден да стане католик, защото този пост никога нямало да бъде поверен на евреин. Въпреки това мнозина продължаваха да го смятат за такъв и който му мислеше злото, не пропускаше да посочи този факт. Антисемитизмът властваше във Виена — в един град, в който дори кметът бе спечелил поста си с лозунги против евреите.

След това четяха новините за императорското семейство. Вече нямаше особено затрогващи съобщения, откакто любимата на всички императрица Сиси бе загинала при атентат.

Густав се смееше на предпочитанието на Алма към смесените новини, където с наслада се коментираха градските клюки. Тук читателите биваха осведомявани кога в Пратера има ново забавление. Тук имаше и пикантни историйки, които често се базираха единствено на слухове от сепаретата на хотел „Захер“. И, разбира се, съобщенията за престъпления. Градът беше същински Молох. В подземния свят с неговите мазета и проходи открай време се мотаеха тъмни образи. Съществуваше фаталното суеверие, че сношаването със съвсем млади момичета и с девици лекувало от френската болест, която държеше здраво в хватката си виенските мъже. Така Виена се бе превърнала в столица на търговията с девойки. Постоянно можеше да се прочете за клети същества, примамвани от всички краища на империята с лъжливи обещания или просто отвличани, а след това продавани като сексробини на публичните домове в Ориента или Южна Америка.

— Признай си, че когато ме примами в подземието на Операта, си се надявала да се натъкнеш на някой тъмен образ — подкачи я Густав.

Алма се засмя и го перна с вестника, после сериозно отвърна:

— Не. Жал ми е за тези момичета.