Каролине Бернард
Музата на Виена (11)

Единадесета глава

„Искам най-после да разбера какво се крие в цялата тази работа — помисли си Алма тази събота, когато й съобщиха за идването на Цемлински. — В крайна сметка минах двайсетте, малката ми сестра и всичките ми приятелки вече са омъжени.“

Той влезе — беше облечен много елегантно, в перфектно ушития си костюм изглеждаше по-висок. Алма не го изпускаше от очи и започна да го провокира с погледи изпод полупритворените си клепачи. Той седна до нея на пейката пред пианото и надвеси ръце над клавишите. Алма събра цялата си смелост и положи ръка връз неговата. Цемлински се обърна рязко, взе ръцете й в своите и ги зацелува. Отново и отново. После сложи глава върху преплетените им длани и Алма също се облегна на главата му. Отначало той я целуваше нежно по бузата, после тя извърна лице към него и устните им се намериха.

Сякаш някой беше отворил шлюз. Александер притисна устни върху нейните, обхвана тила й, за да я привлече към себе си. Целувките му ставаха все по-необуздани, все по-страстни. Той засмука долната й устна, погали я с езика си. Не можеше да се спре. Накрая се целунаха така силно, че зъбите им се удариха едни в други.

Той се откъсна рязко от нея, защото някой преминаваше покрай вратата, а Алма беше останала без дъх, сразена. Така било значи! За това бяха говорили Гретъл и Луизе. Тя искаше повече. Непременно.

Сгодният случай се появи на следващия урок у него, където нямаше защо да се опасяват, че някой ще им попречи. Целуваха се толкова страстно, че паднаха от пейката пред пианото и се озоваха на пода. Александер лежеше наполовина върху нея и Алма почувства тялото му, което напираше да се вмъкне между краката й. Младата жена се помъчи да си поеме дъх. Прозорците бяха отворени, в стаята нахлуваше топъл пролетен въздух.

— Почакай — каза тя и съблече сакото си, под което носеше полупрозрачна блуза.

Гледката подлуди Александер и той й се нахвърли стръвно, покривайки с целувки лицето и деколтето й.

Алма не знаеше какво се случва с нея. Никога не беше изпитвала такова блаженство.

— Ти си най-чувствената жена, която съм държал в обятията си — изстена в ухото й той и се превъртя, така че Алма да легне върху него. Прическата й се развали, той я хвана за косата и я привлече към себе си, за да я целуне отново. Младата жена усети подутината в панталона му и несъзнателно започна да се търка в нея, което изтръгна от гърлото му стон. Тя замря, усетила ръката му да се мушва под фустата й и да се плъзва в най-съкровеното й място. Отначало движенията му бяха игриви, нежни, после обаче станаха необуздани и забързани, докато Алма се свлече със стон върху него.

По-късно, когато застана у дома под изпитателния поглед на майка си, вече се беше овладяла. Бе решила обаче да не се лишава повече от това удоволствие.

През май Алма се пренесе с родителите си в елегантна къща на Хое Варте^[1]. Така наричаха един доскоро незастроен хълм в северната част на Виена, близо до Обсерваторията, където се оформяше нещо като артистична колония. Карл Мол беше поръчал не на друг, а на Йозеф Хофман, архитекта на Сецесиона, да му построи половинката от двойна къща на Щайнфелдгасе 8, на ъгъла с Волергасе. В другата половина живееше приятелят му, художникът Коломан Мозер. Артистичните семейства Хенеберг и Шпицер също бяха купили парцели тук. Едно затворено, отбрано общество.

Алма обаче не искаше да се мести. Та Хое Варте беше накрай света! Дори трамваят не стигаше дотук! А пък улицата беше доста стръмна. Това щеше да усложни още повече ежедневните й покупки във Виена, които и без това не бяха лесни. Разбира се, родителите й се бяха погрижили и техните приятели да живеят тук!

— Имам чувството, че съм заточена на остров Света Елена — ядосано сподели тя с Елзе Ланер.

Трябваше да признае обаче, че вилата е наистина красива. Макар да беше къща близнак, двете половини бяха много различни с асиметрично подредените си кръгли еркери, големи балкони и тераси. Отвън сградата сияеше в бяло, със сини прозорци и дървени елементи. Зад нея имаше огромна градина, в която вече бяха засадени в шпалир плодни дръвчета и се планираха беседки. Вътрешността пък беше издържана в ясния стил на новата предметност, характерен за Виенските работилници^[2]. И тук имаше високи стълбища, галерии, прави линии, а помежду тях — заоблени елементи и орнаменти от цветя. Не бяха пестили благородните материали. По стените — кадифе, на излъскания паркет — ориенталски килими, върху масите — японски вази, по стените — велико изкуство. Най-хубавото беше, че Алма имаше просторна стая само за себе си. Тя й харесваше — извисяваше се над градината и беше издържана в бяло и светлозелено, а най-видната мебел бе огромната библиотека. Над леглото висеше балдахин от органза, под който тя се чувстваше сигурна, защитена и ненаблюдавана. Младата жена се радваше, че най-после ще може да бъде сама и да се отдава на мечтанията си. Тук щеше да се оттегля от безбройните гости, които постоянно пребиваваха в къщата. Ала новата самостоятелна стая не променяше факта, че живееха почти на село и че Сецесионът, Рингщрасе и останалите забавления на Виена вече не бяха досами вратата им. Алма се чувстваше като на заточение.

Когато искаше да отиде в града, трябваше най-напред да се добере до спирката на трамвая, намираща се доста далече под Хое Варте. Трамваят се спускаше бавно надолу и Алма губеше търпение, докато след половин час, че и повече, пристигнеше на крайната спирка на Шотертор, където се прекачваше на линията по Ринга. По време на това пътуване настроението й отново се повишаваше — ето, това беше Виена, която тя обичаше. Улиците бяха пълни с коли и трамваи. Помежду тях пресичаха добре облечени хора, търговците жестикулираха пред ръчните си колички, събирачите на конски фъшкии също щъкаха насам-натам. А после следваше посещение на кафене или у модистката, или премиера в Операта.