Нора Робъртс
Подводни течения (9)

9.

Рой Доусън се оказа добър и приятен помощник. Тананикаше или си подсвиркваше, докато работеше, не се пазареше за заплатата и се съгласи Дарби да му плаща на ръка, докато излезе разрешителното за фирмата й.

Як мъж с рошава брада и рошава коса под избеляла шапка на „Светците“ от Ню Орлиънс. С негова помощ Дарби почисти стария чакъл, разшири пътеката, изравни я и насипа пясъка.

Макар да й се искаше пътеката да изглежда като естествена част от пейзажа, тя взе под наем циркуляр и изряза каменните плочи в желаната от нея форма. Първия път, когато я видя да работи с машината, Рой поклати глава.

— Виждал съм жени да режат с триони, но досега не бях виждал момиче да реже с циркуляр. Внимавайте, госпожице Дарби.

Въпреки възраженията й, Рой държеше да се обръща към нея с „госпожице“, тъй че накрая просто се примири.

И понеже мъжът беше силен като вол и не се плашеше от тежка работа, двамата бяха готови с цялата пътека за два дни.

— Полицията идва — каза Рой, докато Дарби наместваше следващата плоча.

Тя се обърна и видя как полицейски джип спира на алеята. От него слезе едър мъж с прошарена коса. Вместо униформа, носеше джинси и тениска.

Дарби се изправи, изтупа колене и се надяваше да не мирише прекалено лошо след дългото пренасяне и подреждане на камъни.

— Здрасти, Рой. Госпожице Макрей. Аз съм началник Келър, съпругът на Емили.

— Приятно ми е да се запознаем. — Дарби свали работната си ръкавица и се здрависа с него. — Много съм ви благодарна за възможността, която ми дадохте.

— Чак сега намерих време да намина и да видя как върви. Почти сте приключили с пътеката. Изглежда… много добре.

— Госпожица Дарби каза, че между плочките няма да пониква трева, защото ще насади там нещо друго.

— Ирландски мъх. Жена на име Дарби Макрей ще насади ирландски мъх, на късмет е. Днес ще приключим с полагането на плочите.

— Трябва да призная, че е много по-различно от преди.

— О, още нищо не сте видели — усмихна му се Дарби.

— И това, което виждам, ми харесва. Дойдох и да ви съобщя, че ми се обадиха от общината. Лицензът за фирмата ви е готов.

— Наистина ли? Божичко, Рой, вече официално сме фирма! — Дарби го прегърна радостно, при което Рой се изчерви, а тя се отдалечи с танцова стъпка.

— Опасна работа е — обърна се Рой към Лий.

— Виждам.

Отне им близо седмица да положат настилката в задния двор и да запълнят фугите. След това Дарби започна да копае — в буквалния смисъл на думата.

В пикапа на Рой — Дарби възнамеряваше при първа възможност да смени колата си с пикап — натовариха растенията, които купи от Джой и Франк. Подбра непретенциозни видове едногодишни цветя и саксии, а тъй като й се стори подходящ, взе и голям вятърен звънец, който възнамеряваше да закачи в клоните на някое близко дърво.

Всяка вечер се прибираше в бунгалото мръсна, потна и невероятно щастлива.

Обикновено, щом приключеше с дадена поръчка, правеше снимки. Трябваше да създаде нов уебсайт и да го напълни със съдържание.

Копаеше, садеше, кастреше, наместваше… Разстла в лехите сламата, която Рой докара с пикапа.

Той отстъпи назад, когато Дарби подреди саксиите на предната веранда.

— Красиво е като картинка, госпожице Дарби. Не мога да повярвам, че и аз участвах в тази работа.

— Здраво се изпоти, а на няколко пъти дори проля кръв. Имаш също толкова голяма заслуга колкото мен. Затова ще бъдеш първият работник, когото ще наема официално.

— Ами, вижте, госпожице Дарби…

— Не приемам отказ. — Тя коленичи, за да посади цветята в следващата саксия. — Вече знаеш, че съм добър работодател, а аз знам, че ти си добър работник. Озеленяването ти иде отръки и затова от утре ти вдигам надницата с един долар на час.

— Нали казахте, че днес приключваме. Утре нямаме ангажименти.

— Ще имаме! — отвърна тя и се помоли наум да е права. — А ако няма какво да правим, ще дойдеш с мен да огледаме една къща. Смятам да я направя седалище за фирмата и ще е нужно да построя оранжерия и работилница.

— Действате толкова бързо, че ми се завива свят.

— Утре ще ти оправим документите за назначаване на работа. — Дарби вдигна очи към него.

Знаеше, че Рой по принцип работи когато си поиска, има си приятелка от четири години и майка, която посещава почти всеки ден.

— Нямаше да се справя без теб, Рой. Помагаш ми не само като пренасяш тежките материали. Имам нужда от компанията ти, набитото ти око и познанствата ти в града. Затова те очаквам утре точно в седем сутринта, готов за работа. Ти си най-ценният служител на „Планинско озеленяване“.

— Та аз съм единственият служител.

— Ще наема още хора, но ти си първият и най-добрият от тях. До утре.

— Не стойте прекалено до късно, госпожице Дарби.

— Само ще довърша саксиите и ще ги полея хубавичко.

— Красиво като картинка — повтори Рой и се качи в пикапа си.

Дарби продължи да сади на спокойствие, сама сред подухващия откъм езерото ветрец и уханието на подсунката, карамфилите и алисума, разнасящо се от саксиите.

След като приключеше със саденето, полееше цветята, огледаше всичко за последно и се измиеше, защото беше ужасно мърлява, щеше да се обади на Емили да дойде да види резултата.

Закачи и последната саксия, седна, подпря брадичка на ръката си и се загледа в езерото. В късния мартенския следобед по него плаваха множество лодки. Дърветата в гората се бяха раззеленили, а по хълмовете цъфтяха диви цветя.

Да, ще полее, ще се измие и ще се обади на Емили.

В този момент чу гласове. Смехът на Емили — щастлив и звънък. И мъжки глас, топъл и непринуден.

Дарби се погледна и изруга наум, но нямаше какво да направи. Затова изтича да ги посрещне.

Мъжът — не полицейският началник, а друг — вървеше прегърнал Емили през рамо. Разговаряха с искрена обич и привързаност.

Мъжът беше по-висок от Лий — поне метър и деветдесет — и изглеждаше на около трийсет години. Вятърът раздухваше гъстата му тъмнокафява коса във всички посоки. Носеше джинси и имаше дълги крака. Сигурно по принцип вървеше с големи крачки, но сега се стараеше да не бърза, за да не изостава Емили. Вероятно това беше племенникът адвокат, когото чакаха да пристигне от Райли. Но никой не беше споменал, че въпросният племенник е истински красавец.

В този момент мъжът я забеляза и смушка леко Емили.

— Дарби! Зейн, това е Дарби Макрей. А това е племенникът ми Зейн. Едва се прибра, а аз го помъкнах навън. Срещнахме Рой по пътя и той каза, че си готова.

— Приятно ми е да се запознаем. — Дарби огледа ръката си и, след като прецени, че е достатъчно чиста, я протегна.

— И на мен. Излязох с удоволствие, а Емили чакаше търпеливо, докато приключиш с работата.

— Знам. Тя е първият клиент, който не ме надзирава постоянно, не настоява за промени и не пита кога ще стане готово. А сега взехте, че подранихте.

— Подранили ли сме? — попита Емили.

— Още не съм прибрала всички инструменти и не съм помела. Но така и така сте тук… Емили, не забравяй, че ако нещо не ти харесва, ще направя нужните промени. Ако нищо не ти харесва, ще изтръгна всеки корен и после ще се самоубия. Но вината за това си е моя.

— Хапчета, бесило или куршум?

Дарби не виждаше очите на Зейн заради тъмните стъкла на слънчевите му очила, но реши, че се смеят.

— На брега на езерото сме. Най-лесно ще е да се удавя.

— Ем, да отидем да разгледаме, за да видим колко живот остава на Дарби.

— Не се шегувайте. Сега взех, че се притесних. — Емили продължи напред и зави към бунгалото.

Дарби не затаи дъх, не съвсем. Само стисна палци наум, когато Емили спря и зяпна.

— Ето там… — Замълча, когато Емили махна с ръка, закри уста с длани и очите й се насълзиха.

— Боже, дано сълзите ти са от щастие.

— Ти ли си сътворила това? — прошепна Зейн.

— Заедно с Рой. Емили…

Този път Дарби замлъкна, когато Емили се хвърли към нея и я прегърна.

— О, не, ужасно съм мръсна и мириша на пот.

— Стига. — Емили я прегърна по-силно. — Нямаш представа… Просто нямаш представа…

Дарби я прегърна на свой ред и погледна към Зейн през рамото на Емили.

— Това е положителен знак, нали?

— Определено.

Зейн видя добре познатото му бунгало напълно преобразено. Същата постройка, простичка и здрава, но промените й придаваха чар и уют.

Настланата с каменни плочи пътека се виеше лениво — колко странно сравнение — сякаш не бързаше за никъде. Покрай верандата бяха засадени разцъфтели храсти, а други осейваха края на гората. Зърна асимина, едно от малкото растения, които можеше да назове, и чу музика.

Огледа се и видя дългите медни тръбички на вятърния звънец да се поклащат на ветреца. Пъстри цветя надничаха от саксиите на верандата.

— Боядисала си столовете.

— Не го бях предвидила в плана, но в процеса на работа реших, че са малко безлични. Езерото понякога добива този тъмносин нюанс и реших да го включа в цветовата схема.

Емили пусна Дарби, но не свали ръце от раменете й.

— Свикнала бях с начина, по който изглеждат бунгалата отвън. Вътре трябва да се правят редовно ремонти. Но не ми беше хрумвало да променя обстановката навън. Синовете ми… познаваш ги вече, нали?

— Да, прекрасни са. Гейб ни помогна няколко пъти.

— Те все искаха да ми разкажат как върви озеленяването, но аз ги карах да замълчат, защото исках да видя всичко, когато е готово. Знаех, че ще изглежда по-добре, но не очаквах такава красота. — Емили се обърна към Зейн. — Носиш си телефона, нали? Би ли направил няколко снимки, за да ги изпратя на баба ти и дядо ти? Родителите ми ще останат възхитени.

— Още не си видяла задния двор.

— Съвсем забравих за него. — Емили се разсмя звънко и хвана Дарби за ръката. — Какво е това, което расте между плочите?

— Ирландски мъх — обясни Дарби, докато вървяха към дворчето. — Хвана се добре. Може да се ходи по него, лесно се поддържа и изпълва процепите, като придава естествен вид на пътеката.

— Мирише прекрасно.

— Прибавих и някои благоуханни растения.

— Боже, Зейн, виж само! — Емили избърза напред и излезе в настланото с аспидни плочи дворче.

— Ти ли положи плочите? — попита Зейн.

Дарби кимна.

— С помощта на Рой.

— Рой не е каменоделец.

— Но е добър работник и се учи бързо.

— Сложила си сандъчета с подправки на прозореца… Прекрасни са. — Усмихната, Емили прокара пръсти през босилек, риган, градински чай, магданоз, мащерка. — Разбирам от подправки и билки, макар да не умея да ги отглеждам.

— Ще ти покажа как да се грижиш за тях. Вероятно част от гостите предпочитат да си готвят в бунгалата и така ще могат да използват подправките от саксиите. А онзи розмаринов храст в ъгъла е на завет и ще порасне голям. Ухае приятно и в същото време може да се използва за готвене.

— И тук си боядисала столовете — отбеляза Зейн.

— За да са в тон. Тук сложих цветарник, защото е на открито. Саксиите са самополивни, като онези на верандата и на прозорците. Имат резервоар за вода и кошница за отцеждане, за да не гният корените. Камериерките трябва само да пълнят резервоара веднъж на две седмици. Може и да сменяме растенията според сезона.

— Масичката за пикник с пейките!

— Заслугата за тях е изцяло на Рой — каза с гордост Дарби. — Той ги изшкури и лакира. Не изглеждат чисто нови, защото решихме, че така е по-добре. Но са свежи.

— Зейн, би ли направил снимки? Аз ще отида до…

Когато Емили се отдалечи, Дарби понечи да я последва, но Зейн я хвана за ръката.

— Има нужда да остане за малко сама.

— Добре.

— Емили обича бунгалата. Ние също, но за нея те са дом, наследство, гордост и отговорност. Ти допринесе за добрия им вид, добави приказна градинка. Но най-вече — и това е комплимент — всичко изглежда така, сякаш винаги е било тук.

Дарби усети, че и нейните очи се насълзяват.

— Това е прекрасен комплимент.

Зейн извади телефона си и свали слънчевите очила, за да направи снимки.

Сърцето на Дарби се разтуптя. Глупаво, но какво да направи?

— Имаш нейните очи.

— Моля?

— Очите ти са същите като на Емили.

— Зелени като на всички Уокър.

— Броуди има очите на майка си, но в лицето прилича на баща си. Гейб има очите на баща си и чертите на майка си.

Зейн направи няколко снимки и прибра телефона.

— Не се бях замислял, но си права.

— Цялото семейство много се радва, че се прибираш у дома.

— Време беше. Доколкото разбрах, ти също се местиш тук. За теб промяната е по-голяма.

— Време беше.

Харесваше й начина, по който се усмихваше. Усмивката започваше колебливо и постепенно се разливаше чаровно по лицето му. Носът му беше малко крив. Явно го беше чупил. Дарби знаеше какво е усещането.

Емили се върна и въздъхна дълбоко.

— Зейн, трябва да те помоля за голяма услуга.

— Разбира се.

— Би ли отишъл до къщата за бутилка вино?

— Аз имам вино.

Емили се обърна към Дарби.

— Достатъчно за трима ни и дълъг разговор?

Дарби кимна.

— Да, имам достатъчно вино за разговори.

— Чудесно. Зейн, помогни й. Аз ще седя тук и ще се наслаждавам на гледката.

— Много се радвам, че й хареса — прошепна Дарби, когато влязоха в бунгалото. — Предпочитам клиентите да наглеждат как върви работата, но Емили категорично отказа.

Тя взе виното и дори не се наложи да казва на Зейн къде стоят чашите и тирбушона.

— Значи си работил в бунгалата.

— Няма начин да живееш с Емили и да не поработиш поне известно време тук. Това е семеен бизнес — добави той, докато вадеше корковата тапа.

Дарби разбираше добре какво изисква семейният бизнес. Но нямаше представа, че Зейн е живял у Емили. Защо не с родителите си? И сега, след като се замисли, осъзна, че не е чувала Емили да изрича и думичка за свой брат или сестра.

Изнесоха виното и чашите на двора, където Емили седеше на масата за пикник със замечтана усмивка.

— Утре ще дойда пак, ако разбира се, няма да ти преча, за да направя снимки за уебсайта.

— Няма да ми пречиш. — Дарби си сипа вино и седна. — Освен това дотогава ще съм помела разпиляната от саксиите пръст.

Емили отпи глътка вино и се вгледа в чашата.

— Разбирам малко от вино и смея да твърдя, че това е много хубаво. Не разбирам нищо от растения в саксии. Разпознавам някои дървета като азалията, например. — Тя отново отпи. — Разбирам от бизнес, обслужване на клиенти, отглеждане на деца. И опитът в бизнеса ми подсказва, че щом кача снимките на уебсайта и ги включа в брошурите, желаещите да наемат бунгало ще се увеличат значително. Като вземем това предвид, няма да те оставя ти да поемеш разходите за озеленяването.

Дарби изведнъж се скова. Зейн видя промяната от другия край на масата.

— Нали се разбрахме.

— Променям уговорката — каза Емили спокойно. — А това тук е адвокатът ми. Ако си добра и в бизнеса, колкото в озеленяването, а подозирам, че е така, си запазила всички фактури за материалите и си пресметнала времето и труда, вложени в проекта.

— Имахме уговорка — повтори Дарби.

— И сега предоговаряме условията — заяви Зейн.

— Ето какви са новите условия. Аз ще ти възстановя разходите за материалите. Предполагам, че като лицензирана фирма, си ги купила с отстъпка, затова ще ги платя на намалената цена.

Дарби отпусна рамене едва доловимо.

— Несъмнено си пресметнала и разходите за труд.

— Не съм. — Дарби взе чашата с вино.

— Напротив, направила си го. Склонна съм да преговарям по цената.

— Рой е първият служител на „Планинско озеленяване“. Аз му плащам.

Зейн вдигна ръка.

— Наела си Рой официално, така ли?

— Утре ще попълни документите.

— Тя прави чудеса — отбеляза Зейн.

— Ще договорим разходите за труд — продължи Емили. — И ако се споразумеем, ще те наема да озелениш и останалите бунгала.

Дарби отвори уста, след което я затвори рязко, стисна устни и затвори очи.

— О, това е удар под пояса.

— Всичко в името на победата.

— Уверявам те, няма да се пребориш с нея — обади се Зейн.

Дарби се обърна към Емили:

— Знаеш колко държа на тази поръчка.

— Да. И знам как да постигна каквото искам. Забелязала съм как гледаш къщата. След като приключиш с бунгалата, можеш да се заемеш с нея. Искам да разкрасиш и дома ми.

— По дяволите! — Дарби скочи от масата и закрачи нервно из двора. Свали шапката и прокара пръсти през косата си. — Къщата е толкова красива, съвършена е. И изглежда невероятно гола. Вече съм измислила поне десетина различни варианта за двора. Не е честно. — Тя седна отново и въздъхна. — Добре. Ще поемеш половината от разходите за труд. Ще делим по равно.

— Съгласна съм.

— Но боята за столовете и боядисването им, както и саксиите, растенията и засаждането им, саксиите на прозореца, вятърното звънче, те са подарък от мен и точка по въпроса.

— Добре.

Дарби зяпна протегната ръка на Емили.

— Наистина ли?

— Наистина.

Когато стиснаха ръце, Емили задържа дланта на Дарби.

— Искам утре да ми дадеш разбивката на цените. Кога можеш да започнеш със следващото бунгало?

— Утре.

— Толкова скоро. Не искаш ли поне един почивен ден?

— Не. Вече започнах да правя скиците. Нали съм оптимистка по природа. Започвам утре.

Очите й се напълниха със сълзи, а Зейн въздъхна и обърна очи с досада.

— И ти ли ще плачеш сега?

— Безкрайно съм ти признателна. — Дарби стисна дланта на Емили с две ръце. — Разкрасих бунгалото и ще направя същото и с останалите. Но с поръчката си ти ми помогна.

— Миличка, ще ти трябват и други работници освен Рой, щом хората от градчето видят какво си постигнала.

— Знам. Надявам се да ти открадна Гейб като помощник за това лято.

— Гейб ли? — В очите на Емили проблесна изненада, макар по устните й да заигра усмивка. — Наистина?

— Той има набито око, ловки ръце и този тип работа му е интересна. Освен това е много съвестен, което предполагам, е наследил от теб. После ще обсъдим подробностите. Междувременно мисля, че и на мен ми трябва адвокат. — Дарби се обърна към Зейн. — Занимаваш ли се с недвижими имоти?

Зейн зърна татуировката, която му се стори също толкова интригуваща, колкото очите й.

— Досега не съм, но това може да се промени. Защо?

— Хвърлила съм око на една къща, която се продава. Ако успея да я купя, ще ми трябва човек, който да се заеме с оформянето на документите, съставянето на договора и така нататък.

— Бих могъл да го направя.

— Тогава си нает. Мислех да отида да я огледам още веднъж, но ще предложа оферта още днес. Имам чувството, че всичко това е знак от съдбата.

— Къщата на Хъбард, нали? Чух, че си я оглеждала. Помниш ли я, Зейн? От тази страна на езерото е, по пътя към града, на онази стръмна уличка.

— Имам смътен спомен.

— Къщата не е кой знае какво, но не ми трябва голяма сграда. Към нея обаче има близо шест акра земя, а тя ми трябва за оранжерия, работилница и така нататък. Ще свърши работа. Но да се върнем на бунгалата. Другите няма да изглеждат като това.

Емили надигна глава.

— Но това е превъзходно. Искам и другите да са така красиви.

— Но едва ли искаш всички до едно да са еднакви като в новопостроен жилищен квартал. Всяко трябва да има свой собствен стил в зависимост от разположението и гледката. Всички къщички ще са обединени от общ стил, но няма да са еднакви, все едно са фабрична изработка. Приготвих няколко скици на лаптопа. Искаш ли да го донеса и да ги разгледаш? Тъкмо можеш да избереш с кое бунгало да се заема.

— Винаги ли бърза толкова? — зачуди се на глас Зейн.

— Да, с такова впечатление останах от краткото ни познанство.

— Съжалявам, ако нямаш време сега, ще ти ги донеса утре сутринта.

— Седя на чаша вино с племенника си. Имам предостатъчно време.

— Чудесно, сега се връщам.

Зейн я изпрати с поглед и се намръщи.

— Не се ли спира поне за миг да си поеме дъх?

— Не съм я виждала да прави подобно нещо. — Емили облегна глава на рамото му. — Радвам се, че се прибра, Зейн.

Той я целуна по главата.

— Аз също.

 

 

Зейн се настани в гостната на голямата стара къща, както обикновено когато идваше на гости. Знаеше, че Емили и Лий не биха имали нищо против да остане да живее тук завинаги. Но искаше да си намери отделно жилище. След като се завръщаше за постоянно, трябваше отново да пусне корени, така да се каже.

Като растение, помисли си, докато се опитваше да заспи. Вероятно се беше повлиял от озеленителката. Трябваше да започне да оглежда къщи. Не искаше апартамент като в Райли. Време беше да заживее в къща. Дори би могъл да наеме градинарката да засади двора, ако попаднеше на къща с двор.

Задължително беше бъдещата му къща да има изглед към езерото. Да е сравнително близо до семейството му и до града, където възнамеряваше да отвори кантора. Изглежда градинарката — пак тя — щеше да е първият му клиент в Лейквю, който не му е роднина.

Младата жена беше зарадвала Емили и това я издигна значително в очите му. Толкова я беше зарадвала, че след празничната семейна вечеря — Емили готвеше превъзходно — леля му заведе всички при бунгалото.

И на лунната светлина имаха възможност да видят ефекта от лампите, които Дарби беше монтирала. Нестандартната улична лампа с меден връх, лампичките покрай пътеката и под стрехите по протежение на цялото бунгало му придаваха чар и го осветяваха.

Дарби, разбира се, също присъстваше. Измита и преоблечена. Естествено, изглеждаше също толкова интересна, колкото и с мократа от пот тениска и мръсните джинси.

Интересна, помисли си Зейн, докато се взираше в тавана, а не красива като сестра му и леля му. Късата, не съвсем червена, но и не съвсем кафява коса разкриваше малката татуировка на тила й.

Символът за безкрайност. Несъмнено зад него се криеше някаква история.

Дарби беше слаба и жилава и Зейн смяташе, че такава фигура напълно й отива, тъй като й придаваше твърдост и енергичност. Очите й бяха толкова сини, че изглеждаха почти лилави на фона на ъгловатите черти на лицето й. А носът й беше съвсем мъничко крив.

Чупила го е някога, помисли си той. Усещането му беше добре познато.

Емили му беше казала, че след като майка й починала миналата година, Дарби продала всичко, събрала си багажа и решила да се премести. Подобна постъпка говореше за изключителна смелост или за крайна безразсъдност. Също като първоначалната й уговорка с Емили. Може би Дарби притежаваше по малко и от двете.

Имаше усещането, че Лий знае повече, но не го попита. Предполагаше, че полицейският началник е проверил миналото й, просто като предпазна мярка, и тъй като беше виждал двамата да разговарят, значи Лий не беше открил нищо притеснително.

Момчетата я харесваха, Брит и Сайлъс също. Бебето и кучетата явно бяха намерили в нейно лице новата си най-добра приятелка. Затова Зейн реши, че и той няма за какво да се тревожи.

Освен това всеки, който можеше да убеди Рой Доусън да започне редовна работа, притежаваше магически способности. Тъй че реши да не се притеснява повече, но пак не успя да заспи.

Стана и отиде до прозореца.

На другия бряг на езерото мъждукаха светлинки — различи лампите на къщата, в която някога бе живял в страх и мъки.

Сега там живееха други хора. Не онези, които я купиха от Греъм и Илайза, а друго семейство. Надяваше се всяка следа от живота му там вече да е безвъзвратно заличена.

Доколкото му беше известно, Илайза не се беше връщала в Лейквю. Знаеше къде живее в момента. След като излежа присъдата си, се премести в Райли и посещаваше съпруга си в затвора всяка седмица. Точно като по часовник, никога не пропускаше свиждане.

Не се беше натъквал на нея, за което беше благодарен. Райли се оказа достатъчно голям град, за да побере и двамата. Поне доскоро. През последните няколко месеца имаше чувството, че градът го задушава и че колкото и щастливо да живее и да е доволен от работата си, никога няма да загърби миналото, докато има опасност да срещне неочаквано Илайза на улицата.

Още повече че Греъм вероятно щеше да излезе предсрочно при следващото разглеждане на молбата му, а то предстоеше съвсем скоро. Тази мисъл не му даваше мира.

Дълго време смяташе, че никога не би могъл да се завърне в Лейквю и да живее със спомените за болката и страданията. Но постепенно започна да вярва, че се нуждае от градчето, от хубавите спомени и от хората, които бяха истинското му семейство.

Изпусна раждането на Одра с цял час, защото живееше в Райли и не успя да пристигне навреме. Играеше баскетбол с Броуди, но така и не беше ходил на нито един от мачовете му. Успя да гледа два от бейзболните мачове на Гейб, но само поради щастливо стечение на обстоятелствата.

Гейб имаше невероятно бърза ръка.

Вперил поглед в светлините на другия бряг, той извади бейзболната топка, която носеше със себе си — заменила старата топка, която отдавна беше протрил.

Те не биха се върнали в Лейквю. Нямаше какво да търсят тук. Но за него градът можеше да е нов дом. Трябваше само да остане.

Върна се в леглото с топката в ръка. Потри шевовете, заслушан във вятъра откъм езерото, който шептеше в клоните на раззеленилите се дървета.

И заспа.