Нора Робъртс
Подводни течения (6)

6.

След едва два часа сън, Лий се държеше единствено благодарение на кафето. Говорил беше с лейтенанта, с окръжния прокурор, със социалните служби и със съдията, който беше подписал заповедта за арест на Зейн Бигълоу.

В момента се намираше в Лейквю и седеше в кабинета на началника на полицията Том Бост — мъж, когото познаваше и допреди няколко минути беше уважавал.

— Този случай не е в юрисдикцията на полицията в Ашвил и на Отдела за криминални разследвания. Случаят е мой.

— Вече не. — Засега Лий говореше спокойно. — Ти арестува момчето, Том, не си спазил точно процедурите, заобиколил си правилата и си го извел от болницата, макар да е тежко пострадал. Използвал си връзките си, за да го тикнеш в „Бънкоум“.

Бузите на Бост поруменяха.

— Това момче вкара майка си, сестра си и баща си в болницата, по дяволите. Свърших си работата и не си въобразявай, че може да дойдеш в моя град и да оспорваш решенията ми.

— Оспорвам ги.

— Ще си изпатиш, Лий. Греъм и Илайза са се побъркали от притеснение за Брит. Не знам какво е прихванало Емили Уокър — мислех, че има повече ум в главата. Но ще й повдигнем обвинение за отвличане. А след като Греъм се заеме със случая, ще ти вземат значката, задето си участвал в цялата тая работа.

Лий постави копие от първата страница от тетрадката на Зейн върху бюрото.

— Прочети това. Зейн го е написал. Виждаш датата. Хайде, прочети го.

— Всяка минута, в която продължаваш да държиш момичето далеч от родителите му, влошава положението — каза полицейският началник, но все пак дръпна рязко страниците. — Това са глупости, Лий. Момчето е болно.

— Родителите му са болни. Обадих се в хотела, в който са били отседнали на двайсет и шести декември през онази година. Разговарях с иконома, камериерката и управителя. Знаеш ли какво казаха всички те, Том? Казаха, че Зейн бил паднал от колелото, счупил си носа и получил други наранявания. Пристигнал в това състояние. Наложило се да си стои в стаята, а Греъм Бигълоу им наредил да не го безпокоят. На теб какво ти казаха, че се е случило?

— Станала е грешка. Зейн беше паднал, докато карал ски.

— На Коледа казали на Емили и на бабата и дядото, че Зейн е болен от грип. Не пускали никой да го види. Бигълоу не искал заразата да се разпространява. Взех показания и от тях.

С отвращение Лий извади няколко листа от папката в ръката си и ги хвърли на бюрото на Бост.

— Това са показанията на Брит. — Хвърли му още един лист. — Момчето е написало истината. Не си си свършил работата по случая.

— Не ме учи как да работя — сопна се Бост. — Познавам Греъм и Илайза.

— Дали?

Бост вирна брадичка и размаха пръст към Лий.

— Нима твърдиш, че Греъм бие жена си и децата си и всички лъжат, за да го прикрият? До снощи не бяхме получавали нито един сигнал от дома им.

— Точно така. Зейн започва да описва преживяванията си върху листа. Записвал си е всичко — юмруците, шамарите, страха, заплахите. А майката е допускала всичко това. Тринайсетгодишната й дъщеря ми каза, че след като бащата пребивал жена си, двамата правели секс и й купувал скъпи подаръци. Наложи се детето да ме погледне в очите и да признае, че на майката й харесва да я бият.

— Брит е травмирана. Тя…

— Естествено, че е травмирана. — Дотук със спокойния тон. — Припомни си какво точно се случи. Момичето се обажда в полицията, а когато пристигате, докторът я е упоил, за да не можете да я разпитате. Зейн лежи в подножието на стълбището със счупена ръка, сътресение и скъсани сухожилия. Но ти изобщо не си го изслушал.

— Двамата възрастни разказаха една и съща история. Двама възрастни, които познавам.

— Добре, това го разбирам. Но защо не взе показания от момчето? Не ти ли се струва съмнително, че бащата издейства ареста на сина си така светкавично? С твоя помощ. Защо не е оставил момчето в болницата поне до сутринта? Не е поискал консултант от социалните служби, адвокат, нищо. Просто го е вкарал в затвора. Заявил, че момчето сигурно е дрогирано, но изследванията показаха, че това не е вярно. Направи ли си труда да прегледаш резултатите от токсикологичния анализ?

Лий извади гневно друг лист от папката и го стовари върху бюрото.

— Напълно чист е. — Вдигна друга страница и я размаха. — Ето това ми разказа Брит снощи. Прочети го. Ела на себе си, по дяволите!

— Познавам Греъм повече от двайсет години, за бога. Илайза отпреди това. Гостувал съм им, Лий, и никога не съм виждал признаци на домашно насилие.

— Прочети.

След като прочете показанията, Том стана и се обърна към прозореца.

— Вярвам на Греъм. Ти не присъства снощи, не го видя колко е разстроен. Аз му вярвам. Ако преди двайсет и четири часа ме беше попитал кое е идеалното семейство в Лейквю, щях да кажа семейство Бигълоу. — Той прокара длани през косата си. — Повечето хора в града биха казали същото. По дяволите, Лий, всички са на това мнение. Сега се замисли за подробностите. Греъм непрекъснато говореше колко много се гордее със Зейн, но признаваше, че детето има и недостатъци. Понякога се оплакваше, че все трябва да го кара да заляга на учебниците, защото момчето си фантазирало, че ще стане професионален бейзболист. Налагало се да му напомня да си върши домашните задължения, а и все отговарял на майка си. Ти още нямаш деца, Лий, и не си запознат с тези дребни знаци. Децата трябва да бъдат държани изкъсо, особено тийнейджърите. — Той се обърна с гръб. — Илайза беше председател на родителския комитет, по дяволите. Тя… господи.

— Съветвам те да прочетеш и останалите записки. Оставям ти копията за архива. — Лий стана от стола. — Сега отивам в Лейквю Терас, за да арестувам Греъм Бигълоу за тормоз над децата и съпругата му, за нанасяне на побой и за застрашаване на живота на деца. Илайза Бигълоу ще арестувам по обвинение в тормоз и застрашаване на живота на деца. Минах просто, за да те уведомя.

— Повярвах му — рече Том с жална нотка в гласа. — Убеден бях, че Зейн представлява опасност за тях и за себе си.

— Грешиш. Зейн ще бъде освободен от ареста и криминалното му досие ще бъде заличено. Емили Уокър ще получи временно попечителство над двете малолетни деца. А аз ще направя всичко по силите си, за да получи постоянно попечителство. Прочети и останалото — рече той и излезе.

След десет минути, заедно с партньора си и четирима униформени полицаи, Лий натисна звънеца на къщата в Лейквю Терас. Предположи, че мъжът, който отвори, е адвокат, и му показа заповедите за арест.

— Ние сме от полицията в Ашвил.

— Аз съм адвокатът на семейство Бигълоу. Свързах се с началника ви и с кмета на Ашвил. Държите малолетно дете против волята на родителите му.

— Прочетете заповедта. — Лий го отмести от пътя си и влезе в просторния вестибюл, след което се отправи към дневната, където Греъм Бигълоу скочи на крака.

— Греъм Бигълоу, арестуван сте за тормоз на децата и жена си, за застрашаване на живота на деца и за нанасяне на побой. — Докато говореше, Лий завъртя Греъм, за да му сложи белезници.

Греъм понечи да се отскубне и замахна с юмрук.

— Както и за съпротива срещу полицай. Имате правото да мълчите.

— Греъм, не се съпротивлявай — нареди му адвокатът, докато Лий му четеше правата. — Не казвай нищо. Бързо ще разрешим въпроса.

Но Греъм не го послуша и отново размаха юмруци, докато двама униформени полицаи не дойдоха да го усмирят.

— Нямате право! — извика Илайза с насинено лице и притиснати до гърдите ръце. — Това е лудост! Зейн…

— Не се хабете, госпожо Бигълоу. Вие също сте арестувана за тормоз над деца, за застрашаване на живота на деца, за съучастие в нанасяне на побой и за лъжесвидетелстване.

Тя понечи да го отблъсне, докато й четеше правата.

— Не ме докосвайте! Греъм!

— Илайза, запази спокойствие, не казвай нищо. Няма нужда да й слагате белезници — възрази адвокатът.

— Напротив — отвърна Лий и я закопча.

Изпита огромно удоволствие да я изведе навън, да види как съседите са се събрали да зяпат, да побутне главата й надолу, докато я качваше в колата.

Греъм качиха в друга кола. Дотук с разговорите и уеднаквяването на версиите. Дотук с тормоза над децата.

— Ще си изгубиш значката заради това — заплаши адвокатът. — И ще заведем дело, което ще погребе отдела ти и теб лично.

— Добре, опитайте.

— Не прави опити да разговаряш с клиентите ми. Те няма да ти кажат нищо.

— Добре. Могат да си седят в килиите, докато ти безуспешно се опитваш да ги измъкнеш. И без друго имам друга работа.

 

 

На Зейн не му се наложи да си оправя леглото, когато го събудиха. Лежал беше върху одеялото. Не мигна цяла нощ.

По време на закуска опитваше да не мисли за случващото се и да не вдига очи към останалите затворници. Някои от тях разговаряха, други се заяждаха, трети нагъваха сякаш умираха от глад, а някои само побутваха храната си.

Столовата кънтеше от притъпеното потупване на пластмасовите прибори в чиниите, скърцане на местещи се столове, приглушени гласове.

Някой сви хлебчето от чинията му. Не го беше грижа и незаинтересоваността му спечели ритник под масата в болния крак и злобно подхилкване.

След закуска ги изведоха в колона по един, както бяха влезли. Заведоха го в лазарета. Лекарят прегледа картона му, вероятно изпратен от спешното отделение, мръщеше се и си задаваше много въпроси.

Вижда ли размазано?

Не.

Главоболие?

Да.

Той отново се намръщи, когато вдигна блузата на Зейн и видя синините по корема и гръдния кош.

Зададе още няколко въпроса.

Свали ботуша и огледа глезена. Вдигна крака му, наложи го с лед и прегледа лакътя му.

Продължи с въпросите.

Натисна леко носа, бузите и скулите му.

— Чупил ли си носа преди?

— Да.

— Как?

— Баща ми го разби.

Лекарят на затвора гледа продължително Зейн в очите.

— Баща ти бие ли те?

— Да.

— Съобщавал ли си за побоите на властите?

— Той е властта.

Стори му се, че докторът въздъхна.

Наложи се санитарят да го избърше с мокра гъба, тъй като не можеше да влезе под душа.

— Трябвало е да останеш в болницата за наблюдение и да ти дадат обезболяващи. Ще препоръчам да те върнат обратно на грижите на доктор Маршал.

— Няма да го направят. Баща ми е старши хирург в болницата и иска да остана в затвора.

Докторът даде на Зейн патерица — можеше да използва само една заради шината на ръката, но все пак му беше от помощ. Помогнаха и болкоуспокояващите.

— Сега ще те отведат обратно в стаята, за да си почиваш. Доктор Лорет, психологът, ще пристигне малко по-късно днес. Дръж крака и ръката вдигнати.

Зейн се върна обратно в стаята сред усамотение и тишина. През вратата чуваше различни шумове. Гласове, движение, нареждания, някой като че ли влачеше кофа и парцал.

Унесе се за малко. Не заспа, а задряма неспокойно.

Когато чу изщракването на ключалката, затвори очи. Надяваше се, че психиатърът ще го помисли за заспал и няма да го закача. Не му се говореше за случилото се. Вече беше казал всичко, което имаше да казва, на лекаря в лазарета.

Но усети как някой сяда на леглото до него. Отвори очи.

Видя мъж, уморен колкото него самия, който не се беше бръснал от поне два дни. С кафява коса и кафяви очи, облечен с костюм и вратовръзка.

— Зейн, аз съм инспектор Келър от полицията в Ашвил.

Ченге, помисли си. Поредното ченге. Затвори отново очи.

— Зейн. — Мъжът постави ръка върху рамото му — не за да му сложи белезници, а просто за успокоение. — Дошъл съм да те отведа от тук.

— Къде ще ме водите?

— Навън. Говорих със сестра ти.

Зейн отново отвори очи.

— Брит. Тя добре ли е?

— Добре е. Тя е много умно и смело момиче. Леля ти я доведе снощи.

— Емили. Брит е успяла да се свърже с Емили. — Сега стисна очи, за да не рукнат сълзите.

— Двете се свързаха с мен. Зейн, Дейв донесе тетрадките. Прочетох ги от корица до корица. Съжалявам, че не успях да пристигна по-рано. Процедурите отнеха известно време.

И в кафявите очи на непознатия Зейн видя същия поглед като на Дейв.

Мъжът му вярваше.

— Нима… ще ме пуснат да изляза под гаранция?

— Не, просто ще излезеш, а обвиненията срещу теб са свалени. Искаш ли да поговорим за това по-късно? Нека първо те изведем от тук. Попълних всички необходими документи, затова просто се облечи и да тръгваме.

Зейн се разтрепери неудържимо.

— Наистина ли просто мога да си тръгна?

— Дишай дълбоко — каза Лий и го хвана за ръката. — Спокойно. Изобщо не е трябвало да те вкарват тук, Зейн. Нося ти дрехи. Емили ми ги даде. Купила ти е нови и се надява, че ще ти станат. Реши, че едва ли искаш да облечеш отново дрехите, с които са те докарали. Спряхме се на анцуг — продължи Лий спокойно и вдигна торбата от пода. — Риза, боксерки, сандали.

— Не разбирам.

— Знам. Дай да ти помогна да се преоблечеш.

Зейн не се чувстваше чак толкова неловко, защото полицаят не спираше да говори, докато сменяше оранжевите панталони и блуза със синята риза и нахлузваше сандала на здравия му крак.

— Панталонът ти е малко къс, но ще свърши работа.

— Казаха, че трябва… казаха да…

— Нищо не трябва да правиш. Хайде да тръгваме. — Инспекторът прегърна Зейн през рамото и му помогна да намести патерицата. Взе торбата, заведе го до вратата и потропа два пъти на нея.

Вратата се отвори и пазачът влезе в стаята.

Блъсна го мирис на задушлив дезинфектант, може би белина. Усети, че отново трепери, но полицаят не каза нищо.

— Как се казвахте?

— Инспектор Келър. Лий. Казвам се Лий.

— Греъм ще ви спре. Той…

— Няма. Вече арестувах него и майка ти.

Коленете на Зейн омекнаха. Лий го задържа и продължи напред. Бавно, но не спря да върви.

— Дишай дълбоко, както ти казах. Той повече няма да посегне на теб и на Брит. Постъпил си много разумно, като си записал всичко, Зейн.

Никой не ги спря. Пазачи отваряха вратите и ги оставяха да минат без да кажат нещо. Накрая слънцето блесна в очите му. Зърна портала. А от другата страна стояха Брит и Емили. Искаше да хукне към тях, забърза.

— Спокойно, ще стигнем при тях.

— Той й посегна. Наби я. Лицето й…

— Тя ще се оправи. И има да ти разкаже много интересна история. Успяла да избяга от болницата. Имаш страхотна сестричка. Хайде, остават само няколко крачки.

Емили и Брит извикаха името му. Емили през сълзи. Брит обаче още не плачеше. Портата се отвори с дрънчене и когато Зейн излезе навън, двете се втурнаха към него.

— О, Зейн, миличък, ужасно съжалявам. — Емили взе лицето му в ръце и го погали по бузите. — Съжалявам. — Когато той само поклати глава, тя отново прегърна него и Брит и ги притисна силно към себе си. — Да се прибираме.

— Не мога да се върна там. Моля те, не ме карай да се връщам там.

— Не, миличък, отиваме в къщата на езерото. Баба ти и дядо ти вече трябва да са пристигнали. Прибираме се в моя дом. Сега аз ще се грижа за вас. Хайде, с Брит седнете на задната седалка. Аз ще пътувам отпред с Лий, на когото дължа празнична домашно приготвена вечеря, бутилка първокласно вино и дори сексуални услуги, ако желае.

Лий се разсмя и поклати глава.

— Просто си върша работата.

— Сега тези деца са моят живот. А ти ги спаси.

Помогнаха на Зейн да се качи в колата, а Брит се сгуши до него.

— Боли ли те?

Зейн стисна ръката й.

— Вече не.

Лий слушаше как децата обсъждат случилото се. Млади са, помисли си той, ще преодолеят травмата. Макар че вероятно щяха да се нуждаят от терапия. Но в крайна сметка щяха да се оправят.

Зейн дори се разсмя, докато Брит му разказваше как се измъкнала от болницата боса. Лий забеляза, че — поне засега — момиченцето премълчава за заплахите, които баща й беше отправил, когато се събудила.

Зейн също премълча някои неща.

— Страшно ли беше в затвора?

— Не беше чак толкова зле. — За миг Зейн срещна погледа му в огледалото за обратно виждане. — Горе-долу както когато ме заключваха в стаята ми у дома.

— Лий ни заведе в приют за през нощта. Е, по-скоро рано сутринта. Хем се натъжих, хем не. Там имаше много жени и деца, които вкъщи са били тормозени. Но в приюта бяха в безопасност. Много бяха мили. Емили заяви, че ще направим дарение от името на всички ни за благодарност.

— На тях не може да предложи сексуални услуги.

Емили се разсмя от сърце и с насълзени очи се обърна към него.

— Голям си умник.

— Емили? Недей да съжаляваш и да се извиняваш.

Тя се протегна и го хвана за ръка.

— Нито пък ти.

Зейн се облегна назад и прегърна сестра си със здравата ръка. Обзе го неприятно чувство, когато зърна езерото, но му мина бързо, защото колата не се отправи към Лейквю Терас, а към другия бряг.

Безопасният бряг.

Видя водата, гората, бунгалата, цветята, лодките. А след малко и взетата под наем кола пред къщата на Емили. Баба му и дядо му стояха на верандата и щом ги зърнаха, се спуснаха към тях.

Плачеха. Зейн предположи, че известно време всички често ще плачат.

— Сега трябва да отида с Лий — каза му Емили. — Но ще се върна. С пица. Тази вечер ще ядем пица.

— Инспектор Келър… може ли да поговоря с вас насаме?

— Разбира се.

— Хайде, всички да влизат. — Баба им пое нещата в свои ръце. — Да си направим пикник за обяд. Ела, миличка. — Тя поведе към къщата Брит, която очевидно нямаше желание да се отдели от Зейн.

— Не ми казахте по какво обвинение сте ги арестували.

— Арестувахме ги за всичко, което са причинили на теб и сестра ти.

— Илайза не ни биеше.

Лий забеляза, че момчето използва малкото й име, а не я нарича „майка“.

— Издрала ти е лицето.

Зейн попипа раните с пръсти.

— Вярно. Някои неща ми се губят.

— Тя е допуснала побоите и това я прави съучастничка. И тя те е тормозила, Зейн, също като Греъм.

На Зейн много му се искаше да повярва.

— Той има връзки и може да наеме много добри адвокати.

— Довери ми се. — Лий му хвърли сериозен поглед, който малко го успокои. — Много съм добър в работата си. Сега Емили ще дойде с мен, защото би могла да убеди майка ти да каже истината.

— Значи няма да я вкарат в затвора. Но…

— Ако сътрудничи и признае истината, ще получи по-лека присъда. Но няма да получи попечителство върху вас. Първо на първо, двамата с Брит сте достатъчно големи, за да изберете при кого да живеете, а освен това ще докажем, че майка ви не полага адекватни родителски грижи. Не се тревожи.

— После ще се върнете ли да ми кажете какво е станало?

— Да. Готов ли си да свидетелстваш в съда пред съдия или съдебни заседатели?

— Да, искам да го направя. — Желанието го заля като мощна вълна. — Искам да го гледам в очите, докато разказвам какво ми причини. Искам да го направя.

— Чудесно, защото ще получиш тази възможност. Сега трябва да тръгвам.

— Инспекторе, благодаря, че ме измъкнахте и се погрижихте за Брит. Никога няма да го забравя.

— Няма защо да ми благодариш. Хайде, влизай вътре, за да могат баба ти и дядо ти да те поглезят.

— Много ги бива в това. Понякога си представях как се местим да живеем тук — каза той, докато Лий му помагаше да изкачи стъпалата на верандата. — Мислех за това след всеки побой.

— Сега вече ще живееш тук. — Инспекторът отвори входната врата. — Можеш ли да продължиш сам?

— Да, ще се справя.

Не се съмнявам, помисли си Лий.

— Кажи на Емили, че трябва да тръгваме.

* * *

Обсъдиха подробно предстоящия разговор по пътя към полицейското управление в Ашвил и макар впечатлението на Лий, че Емили е силна и решителна жена само да се затвърди, той все пак се поколеба на прага на стаята за разпити.

— Сигурна ли си, че искаш да влезеш?

— Лий. — Емили постави длан върху ръката му. — Ще говоря с нея. Може да не постигна нищо, но съм твърдо решена поне да опитам.

— След като приключиш или ако просто искаш да излезеш, потропай на вратата.

— Разбрано.

Лий отвори вратата и даде знак на полицая в стаята да излезе навън. Емили влезе и затвори вратата след себе си. Илайза седеше на малка маса с изправен гръб и ръце, оковани с белезници, отпуснати върху плота. По лицето й се виждаха следите от побоя, но в очите й гореше яростна гордост.

— Крайно време беше, по дяволите.

Емили усети смътно, че стомахът й се свива, докато сядаше срещу сестра си.

— Да, крайно време беше.

— Държат ме в тази дупка от часове. Отнасят се с мен като с престъпник и не ми казват къде е Греъм и какво става. Искам да знам. Адвокатът ме увери, че тези абсурдни обвинения ще бъдат снети и най-малкото ще ни пуснат под гаранция, докато изчистят името ни. Но междувременно ми трябват някои лични вещи. Ще ти направя списък.

Невероятно, помисли си Емили. Тя си е същата, както винаги.

Но аз не съм.

— Няма да стане. Останала си с погрешното впечатление, че съм тук, за да ти помогна. Не съм дошла за това. А фактът, че не попита как са децата ти, само потвърждава, че съм права.

— Децата не са безпомощни пеленачета и заговорничат срещу мен и Греъм. Зейн е опасен, Емили. Нямаш представа какво…

— Млъквай! — Илайза вдигна глава, изненадана от гнева на сестра си. — Още една думичка срещу Зейн и си тръгвам. Никой няма да ти остане. Знам какво се е случило снощи, знам какво е станало по-миналата година на Коледа. Разбрах всичко, затова не се хаби с преструвки, Илайза.

Емили се облегна назад, за да успокои гнева си.

— Позволиха ми да разговарям с теб насаме. Не ни подслушват, защото е незаконно. Искам да знам защо причини всичко това на Зейн и Брит. Защо позволяваш на Греъм да ги тормози. Трябва да знам причините.

— Стига си се държала като идиотка и поне веднъж свърши нещо полезно! Нуждая се от козметиката си. Фактът, че вярваш на приказките на двама своенравни тийнейджъри, а не на сестра си, само доказва каква глупачка си.

— Стига глупости. Нищо няма да ти донеса и няма да ти правя услуги. Тревожиш се за цвета на кожата си под синините ли, Илайза? Представи си само как ще изглеждаш след няколко години, прекарани в затвора.

— Няма да отида в затвора — заяви тя, но устните й потрепериха.

— Напротив. А колко дълго ще останеш там, зависи от това, което ще кажеш на полицията.

— Адвокатът ни…

— Замълчи. — Емили вдигна пръст. — Това е първата ти голяма грешка. Не си глупава, затова се замисли дали е удачно да използваш услугите на един и същ адвокат с мъжа, който те е посинил така. Имаш шанс, но не за дълго. По-добре наеми друг адвокат, а единствената услуга, която ще ти направя, е да ти дам имената на двама добри адвокати по наказателни дела, с които се свързах, докато търсех помощ за Зейн. На него вече не му трябват.

— Трябва да тикнат Зейн зад решетките. Той… Не, почакай! — В гласа на Илайза се прокрадна паника чак когато Емили се надигна от стола. — Не ме оставяй тук.

— Тогава спри с глупостите.

— Откъде си сигурна, че не ни записват в момента?

Емили стана от стола, вдигна блузата си и се завъртя.

— Само двете с теб сме, Илайза. Греъм плаща на адвоката и кого мислиш ще представлява той, ако му се наложи да избира? Ако сътрудничиш, ще ти намеря адвокат. — Тя свали блузата си и седна обратно на стола. — И двете сме отгледани в един дом от едни и същи родители. Възпитаха ни в самоуважение. Защо позволи на Греъм да тормози децата ти? Защо не потърси помощ от мен или от някой друг?

— Ти нищо не разбираш, а и това си е наша работа. Става въпрос за нашия брак. Обичаме се.

— Мъж, който те бие, не те обича.

— О, за бога! — Илайза вдигна очи към тавана с досада. — Винаги си била толкова безлична. Още от малка. — Лицето й изведнъж се оживи и тя се приведе към сестра си. — Аз не съм безлична като теб. С Греъм изпитваме силна страст, която ти не би могла да разбереш. Ти се омъжи за смотаняк, а дори не успя да го задържиш до себе си.

— Така наречената му страст те вкара в болницата.

— Малко прекалихме. Той няма право да ме удря по лицето, така сме се разбрали.

Емили искрено вярваше, че повече нищо не може да я шокира, но думите на сестра й я втрещиха.

— Нима… имате споразумение къде може и къде не може да те удря?

— След като се измъкнем от тази бъркотия, той ще трябва да ми се реваншира задето наруши уговорката. Но обстоятелствата бяха извънредни.

Дълбоко в сърцето си Емили не бе повярвала напълно на Брит за тази отвратителна, извратена подробност.

— Харесва ти да те бие. Възбужда те.

— Не се превземай. Дори след осемнайсет години брак, страстта ни продължава да гори. Работата на Греъм е изключително напрегната и натоварена, затова се нуждае от този плам вкъщи. Коя си ти, че да ме съдиш? Имам най-голямата и красива къща в Лейквю Терас, ходя на почивки по целия свят, съпругът ми купува прекрасни бижута, сексуалният ми живот е вълнуващ. — Илайза махна с ръце и изгледа сестра си с хладно съжаление. — А ти какво имаш, Емили? Стара къща, няколко бунгала, които даваш под наем, и никой мъж не те желае.

Емили гледаше сестра си, която седеше срещу нея с посинено лице, облечена със затворнически дрехи, в стая, охранявана от полицай. И въпреки това Илайза смяташе, че я превъзхожда във всяко едно отношение. Дори не спомена единственото, за което Емили наистина й завиждаше.

— Знаеш ли, Илайза, забрави за най-важното нещо, което притежаваш. Двете си деца.

— Не ги исках — рече небрежно тя. — Спазих своята част от сделката. Две деца. И се грижех за тях безупречно. Дадох им всичко — хубави дрехи, престижно училище. Уроци по балет за момичето, спортни занимания за момчето, уроци по музика и за двамата, макар Зейн да е изключително некадърен в това отношение. Здравословна храна, образование и достатъчно време за почивка и забавления.

Емили не можеше да повярва.

— Нима те са част от споразумението?

— Как би изглеждало отстрани, ако нямахме деца? Човек с положението на Греъм се нуждае от подходящ имидж.

— Значи децата са част от имиджа. Не те ли притесняваше, когато мъжът ти биеше Зейн?

— Разхайтеното дете трябва да бъде наказвано. А и Зейн вече е почти пълнолетен.

— Какво? Значи повече не е твоя грижа, така ли?

— Щяхме да го изпратим в престижен университет и да му дадем отлични перспективи в живота. Щеше да учи медицина и да стане лекар. Но сега… — Илайза сви рамене, сякаш говореше за някаква непотребна стара вещ. — Нямам представа как ще постъпи Греъм. Трябва да го обсъдим.

— Двамата с Греъм повече няма да се разпореждате с живота на децата. Сега те са моя отговорност.

— О, моля те. Смяташ ли, че съдът ще отнеме децата на родители с нашата репутация и обществено положение?

— Репутацията и общественото ви положение станаха на пух и прах. Полицаите знаят всичко.

— Да бе, все едно ще повярват на твърденията на двама тийнейджъри.

— Разполагат и с показанията на персонала в курорта, където сте завели Зейн след като Греъм го е пребил. Не се сети за това, нали? — добави тя и зърна в очите на Илайза да проблясва колебание. — И през ум не ти е минало, че един ден ще се оплетеш в лъжите си. Има още много, но ще оставя полицаите да го кажат на теб и адвоката, който ще избереш. Възможно е да ти предложат споразумение, за да свалят някои от обвиненията. Във всеки случай, когато делото влезе в съда, аз ще съм един от свидетелите срещу теб и Греъм.

Лицето на Илайза пламна под синините.

— Завистлива кучка! Това те човърка, нали? Открай време ми завиждаш. Защото съм по-красива, по-богата и съм омъжена за доктор.

— Не, Илайза, никога не съм ти завиждала, а вече дори и съжаление не изпитвам към теб. Дойдох, за да те убедя да кажеш истината, да приемеш споразумение, за да не прекараш цяло десетилетие в затвора. Но след като чух какви ги говориш, честно казано, не ме е грижа. Няма да ти пожелая късмет, Илайза, защото няма да съм искрена — заяви Емили, докато ставаше. Забеляза страха по лицето на сестра си и я изгледа с присвити очи. — Чудя се дали с Греъм имате споразумение как да постъпите, ако ви разкрият. Не ви ли хрумна, че е възможно да бъдете изобличени? — Тя сви рамене. — Обзалагам се, че в момента Греъм мисли точно по този въпрос. — Отиде до вратата и вдигна ръка, за да потропа.

— Обади се на адвоката.

Емили се обърна.

— На кой по-точно?

— На онзи, който ти предложи. Искам отделен адвокат.

— Добре, ще се свържа с него. И това е последната услуга, която ти правя, Илайза.

Тя почука по вратата и когато й отвориха, излезе без да се обърне назад.

 

 

Отне доста време, но Лий нямаше нищо против да накара Греъм да почака. Окръжният прокурор настояваше да не го пускат под гаранция и използва успешно за тази цел двете непълнолетни деца, сериозно пострадали и в потенциална опасност.

Помогна и фактът, че Том Бост бе осъзнал грешката си.

Така Лий успя да спечели известна отсрочка, за да може новият адвокат на Илайза Бигълоу да се запознае със случая и да я посъветва да сключи споразумение.

Влезе в стаята за разпити, доволен, че всички бюрократични подробности са уредени. А и интуицията му подсказваше, че Греъм Бигълоу не е бил напълно искрен със своя адвокат.

Лий включи диктофона и седна.

— По всички въпроси се обръщайте към мен — каза му адвокатът.

— Добре. Както вече знаете, госпожа Бигълоу нае отделен адвокат. Току-що разговарях с тях. Тя те предаде, Бигълоу. Сключи споразумение.

— Като негова съпруга, тя не е задължена да…

Лий го прекъсна:

— Не важи в случай че двамата съпрузи са планирали или извършили престъпление заедно. Госпожа Бигълоу предпочете обвиненията срещу нея да бъдат смекчени. И не я виня.

Греъм се приведе към адвоката си и му прошепна нещо.

— Господин Бигълоу желае да разговаря със съпругата си.

— Обърнете се към нейния адвокат и към директора на женския затвор, в който съпругата му ще прекара следващите няколко години. Можеше да се размине с присъда от три до пет години, ако не беше излъгала в показанията си, заради които тежко раненият й непълнолетен син беше арестуван. Както и заради факта че е държала непълнолетната си дъщеря, докато съпругът й инжектирал пребитото дете с успокоителни, за да не говори. Това наклони везните. Вашият клиент, от друга страна… — Лий отвори папката. — Той ще получи максимално наказание.

— Ще настояваме, че Илайза Бигълоу е била физически и емоционално уязвима поради нараняванията, причинени от сина й, и е била подложена на натиск от полицията.

— Можете да пробвате, но психиатърът вече заключи, че е осъзнавала напълно какво върши. Не ме разбирайте погрешно, тя има психически проблеми, но когато призна истината, направи сериозни разкрития. Едно от тях е, че вашият клиент е благоволил да отиде на бейзболен мач, след който ударил непълнолетния си син в корема с бухалка само защото момчето имало лошия късмет да допусне грешка в играта. По онова време синът бил на единайсет години. Това се нарича нападение с потенциално смъртоносно оръжие.

— Клиентът ми отхвърля всички обвинения. Подадохме молба за преразглеждане на отказа за освобождаване под гаранция.

— Да, уведомиха ме. Но първо искам да се уверя, че клиентът ви е разказал за всичко, случило се между двайсет и трети декември и трети януари, хиляда деветстотин деветдесет и трета година. — Лий извади няколко листа от папката и продължи: — Известно ли ви е, че на двайсет и трети декември през гореспоменатата година двете непълнолетни деца на клиента ви се прибрали от училище и заварили баща им да бие майка им за пореден път? Непълнолетният син опитал да спре побоя, поради което на свой ред бил пребит и изпаднал в безсъзнание.

— Клиентът ми категорично отхвърля това обвинение.

— Непълнолетният син, четиринайсетгодишен по онова време, бил заключен в стаята си и не му била оказана незабавна медицинска помощ за наранявания, сред които счупен нос, натъртени ребра, охлузвания по лицето и мозъчно сътресение. По-късно добрият чичо доктор сам наместил носа без да приложи никакви обезболяващи средства. На детето също така не била дадена храна чак до следващия ден.

— Видно е, че Зейн е получил нервен срив — започна адвокатът.

— Имате ли деца, господин адвокат?

— Това няма отношение към случая.

— Моля ви, просто отговорете.

— Имам двама синове, на осемнайсет и двайсет години.

— Мислете за тях, докато четете тези страници. Очевидно доктор Бигълоу не е искал да пропусне коледната почивка през онази година, въпреки състоянието на сина си. Взех свидетелски показания от персонала на хотела, където семейството се е намирало от двайсет и шести декември до трийсети декември.

Без да сваля очи от Греъм, Лий побутна листовете по масата.

— Момчето уж било болно от грип — това е историята, която разказали на роднините си, докато го държали заключено по време на коледните празници. А на тези страници е историята, която са разказали на персонала в хотела.

Греъм се приведе напред, но адвокатът вдигна ръка, за да го спре.

— Момче, което още не се е излекувало напълно, лесно може да падне с колело.

— Разполагаме и с показанията на съседи, учители, на началника на полицията в Лейквю, на лелята на момчето. Как може да се разболее от грип, да падне с колело, да стои затворено в хотелска стая и да успее да падне и докато кара ски? — Лий им подаде още документи. — А това са показанията на госпожа Бигълоу, в които потвърждава, че синът й е бил пребит и заключен в стаята си. Разполагаме и с това.

Той извади първата страница от дневника на Зейн и го подаде на адвоката.

— Написано е от четиринайсетгодишно момче, съкрушено от страх и болка. Потвърдихме всички факти. След побоя на двайсет и трети декември Зейн започва да документира системния ви тормоз, доктор Бигълоу.

— Трябва да се допитам до клиента си. Разпитът приключи.

— Допитвайте се до това леке колкото си искате. Лично ще се погрижа да попадне зад решетките с максималната присъда, предвидена в закона. Това е новата мисия в живота ми.

— Ще ви закопая. Всички до един.

— Замълчи, Греъм. Не казвай нищо.

— Съсипал си им детството.

— Аз им дадох живот!

— Дал си им страх и болка.

— Те ми дължат всеки дъх, който са поели, и аз решавам как да ги гледам.

— Вече не.

— Момчето си мисли, че може да ми се опълчи, така ли? Има късмет, че не го вкарах в гроба.

— Греъм, достатъчно! Разпитът приключи, инспекторе.

— Адвокатът ти ще поиска споразумение и отпадане на част от обвиненията. Но няма да стане. — Лий потупа с пръст копието от дневника на Зейн. — Няма да го допусна.

— Ще ти взема значката! Няма да си намериш работа и като пазач в мол след като приключа с теб!

— Добре, щом казваш. — Лий изключи диктофона и излезе спокойно от стаята.

Отне известно време — правосъдната система беше тромава — но след по-малко от година той вдигна победоносно халба бира и си помисли: Изпълних мисията.