Нора Робъртс
Подводни течения (5)

5.

Инспектор Лий Келър предположи, че уморената жена е майка на детето, но реши да не прави прибързани заключения. Знаеше, че не бива да се осланя на предположения.

Страхът обаче беше факт. И двете изглеждаха много уплашени. Факт беше и че някой е пребил момичето и го е вкарал в болница. Виждаше лицето и болничната нощница.

Поведе ги през фоайето, махна с ръка на полицая на регистратурата, който понечи да му зададе въпрос, и продължи напред. Спря при автомата за напитки.

— Какво безалкохолно искаш?

— Аз… Може ли един спрайт, моля?

— Разбира се. — Инспекторът погледна към Емили. — Какво предпочитате? Отвратително кафе или студена безалкохолна напитка?

— Една кола, ако обичате. Имам монети.

— Няма нужда. — Той пъхна няколко долара в процепа за банкноти и взе един спрайт и две коли.

Поведе ги по друг коридор, после завиха и стигнаха до крило с надпис „Криминални разследвания“. Донесе два стола от друго бюро и седна на трети.

— Заповядайте, седнете. Нека първо започнем с имената ви.

— Не искам да ги казвам. Засега.

Емили протегна ръка и прегърна Брит през раменете.

— Миличка…

— Няма нищо — каза Лий. — Тогава искаш ли да ми кажеш кой те наби?

— Баща ми.

— Посягал ли ти е преди?

— Да.

— О, скъпа. — Жената целуна момичето по главата.

— Досега ми биеше само шамари или ме скубеше силно. Не казвах на… брат си. Не исках да му кажа, защото той щеше да се намеси, а тогава щеше да пострада още повече.

— Къде е брат ти?

Брит поклати глава и Емили вдигна с пръст брадичката й.

— Инспектор Келър не може да ти помогне, ако не му разкажеш. Нали помниш какво се разбрахме? Трябва да кажеш цялата истина.

— Тръгнала си от болницата без обувки — отбеляза Лий небрежно. — И без дрехи. Сигурно много си се уплашила.

— Позвъних в полицията, но той изтръгна телефона от ръката ми и ме удари през лицето. А преди това ме удари, защото повърнах. Уплаших се, защото той побесня. Чувах го как не спира да крещи по адрес на Зе… на брат ми. Той отиде на училищния бал и, не знам защо, но това накара баща ми да побеснее. Майка ми си легна, но той остана да чака брат ми. Личеше си, че ще го пребие щом се прибере.

— Баща ти често ли ви бие?

— Бие майка ми и брат ми.

— Аз не съм й майка, а леля — обясни Емили, когато Лий я погледна учудено. — Едва тази вечер научих за побоите. Трябваше да се досетя, но… — Тя поклати глава. — Хайде, разкажи всичко.

— Когато брат ми се прибра, баща ми го погна. Заяви, че бил закъснял. С четири минути, представяте ли си? — Тя изведнъж се разпали. — Едва четири минути, а той изкара нещата така, сякаш Зейн е извършил тежко престъпление. Наказа го и му забрани да играе бейзбол, а това означава, че няма да може да играе на финала на щатското първенство. Обвини го, че е пил алкохол и е взимал наркотици. Но това не е вярно! И наговори ужасни неща за приятелката на Зейн. А тя е много добро момиче, но той я обиждаше и блъскаше Зейн, удари го в корема.

Брит стисна здраво кутийката с безалкохолно.

— Той удря там, където синините няма да се виждат. Нямам представа защо изтичах при майка ми, знаех, че тя няма да помогне, но все пак отидох при нея. И ми стана лошо и повърнах, а тя се ядоса и извика татко, който също се ядоса. Дойде и ме удари.

Емили седеше смълчана до нея, а раменете й се тресяха от плач.

— Тогава Зейн се качи по стълбите и удари татко. Искаше да му попречи да ме пребие. Направи го, за да ме защити. За подобно нещо не се влиза в затвора. Не бива да го затварят. Двамата се сбиха, разменяха си удари, а мама се нахвърли върху Зейн и започна да го дере по лицето, но той не спираше. Тогава татко удари мама по лицето, а аз се спуснах към телефона и се обадих в полицията. Чух Зейн да крещи и да пада. Звукът беше страшен. Мисля, че се претърколи по стълбите. Татко дойде и ме удари отново и каза на мама да му донесе чантата. Той е лекар. Нареди й да ме държи здраво, защото се съпротивлявах, а той извади спринцовка и ми инжектира нещо. Това е истината.

Брит се облегна назад, затвори очи за миг, след което ги отвори отново, взря се в инспектора и кръстоса твърдо ръце пред гърди.

— Добре — изрече внимателно Лий и кимна. — Полицията не дойде ли?

— Явно са дошли, но заради инжекцията се събудих чак в болницата, а баща ми стоеше в стаята и чакаше. Нареди ми какво трябва да кажа. Искаше да излъжа, че Зейн е нападнал мама, мен и него. Заплаши, че ако не кажа така, ще пострадам още повече. Рече, че никой няма да ми повярва, ако кажа нещо различно, а и Зейн вече пътува към затвора. Каза, че ще бъда единствено дете. Изнесъл беше телефона от стаята и беше наредил на сестрите да не пускат никого при мен. Накрая отиде да поспи. Мисля, че мама също е настанена в болницата.

Лий си отбеляза наум подробностите, включително името на брата — Зейн, както и професията на бащата — лекар. Братът е спортист — несъмнено бейзболист, след като му предстои финал за щатското първенство. И е гимназист, значи е по-голям от момичето.

— Разкажи ми за майка си.

— Той обикновено не я удря на места, където ще се виждат синините, но тази вечер беше различно. Понякога тя отвръща на ударите, но… — Брит се изчерви, стисна устни и погледна жално към Емили.

— Не се притеснявай. Просто кажи истината.

— Ами… струва ми се, че на тях им харесва. На нея й харесва. След побой почти винаги правят секс, а после тя се преструва, че нищо не се е случило. Той й купува някакъв подарък и тя се прави, че нищо не е станало.

Брит се обърна към Емили и се сгуши в нея.

— Не можех да ти кажа. Страх ме беше, но напоследък започнах да се плаша още повече. Зейн ще отиде в колеж и аз ще остана сама. Татко ли го блъсна по стълбите?

Емили кимна.

— Но той ще се оправи. Момчето още няма шестнайсет години — обърна се тя към Лий. — Има мозъчно сътресение, разбит лакът и тежко изкълчен глезен. Лекарката искаше да го остави в болницата за наблюдение до сутринта, но… баща им е хирург там и полицаите от родното ни градче вярват на него и на сестра ми. Освен това е в приятелски отношения с важни личности. Съдии например. Те изпратиха горкото момче в „Бънкоум“. А той е едва на петнайсет години и има сериозни наранявания. Никога не е създавал неприятности. Можете да попитате всички, които го познават. Треньорите му, съседите, учителите.

— Защо лекарката го е изписала?

— Защото мъжът, който го вкара в болница, я заплашил, че лично ще го изпише, ако тя не изпълни нареждането. Можете да се свържете с нея — доктор Маршал от болницата в Ашвил.

Лий си записа името.

— Баща ти пребивал ли е брат ти така, че да го вкарат в болница преди?

— Предишния път не позволи Зейн да влезе в болница. Заключи го в стаята му. На Коледа, помниш ли, Емили? Не миналата, а по-миналата година.

— О, боже. — Емили затвори очи. — Значи Зейн не е бил болен от грип и не е паднал, докато е карал ски по време на ваканцията…

— Прибрахме се от училище в последния ден преди коледните празници. Татко се беше върнал от работа по-рано и когато влязохме, го чухме да крещи, а мама да плаче. Зейн се опита да ме спре, но аз изтичах вътре и я видях на пода, опръскана с кръв, а татко я биеше. Извиках му да спре. А Зейн…

Брит отпи глътка спрайт.

— Преди Зейн ме караше да се качим в стаите си и оставаше при мен. А ако станеше скандал, докато си бяхме по стаите, аз отивах в неговата и той ми позволяваше да остана там, докато караницата приключи. Само че този път се опита да попречи на татко, а той…

Тя захлипа.

— Извиках им да спрат, а татко… се обърна и ме видя, след което понечи да ме удари. Зейн ме избута назад и се опита да го спре. Но татко започна да го налага, страшно беше, господин Келър. Удряше го с юмруци и го риташе, а тя гледаше безучастно! Тогава татко метна Зейн през рамо, качи го в стаята му и го заключи. Трябваше да направя нещо, но много се страхувах.

— Не си виновна ти. — Пребледняла, Емили взе стиснатите в юмручета ръце на Брит и ги целуна. — Нямаш никаква вина.

— Татко счупи носа на Зейн, посини му очите, ужасно бяха отекли, и му разби устата. През нощта успях да се промъкна и да му занеса сандвич с фъстъчено масло и конфитюр, но той не хапна почти нищо. На следващия ден, на Бъдни вечер, чух татко да влиза в стаята на Зейн и след малко брат ми започна да пищи, сякаш отново го биеше. После татко заяви, че Зейн е болен от грип, затова никой не бива да влиза при него, за да не се разпространява заразата. Въпреки че баба и дядо щяха да дойдат за Коледа. А когато отидохме в ски курорта, разправяше на хората, че Зейн е карал колелото си безразсъдно, паднал и се наранил тежко. Затова се налагало да си стои в стаята, докато ние ходехме на пистата. А когато се прибрахме, разправяше, че паднал, докато карал ски.

Брит взе кърпичката, която Емили й подаде.

— Ако не ми вярвате, се обадете в хотела. Познават ни, защото ходим там всяка година. Те ще ви кажат, че Зейн беше целият в синини, когато пристигнахме. А ако разпитате съседите ни и учителите му, те ще ви кажат, че е претърпял злополука, докато карал ски.

— В кой хотел отсядате?

— „Хай Кънтри Спа Курорт“. Всяка година ходим там от двайсет и шести до трийсети декември.

— Исках да видя Зейн на Бъдни вечер — каза Емили. — Сестра ми се обади и заяви, че е болен, затова преместихме коледната вечеря у нас, за да не се разпространява заразата. Аз отидох да му занеса пилешка супа и да му дам тайно книга, която не попада в списъка с разрешените четива. От поредицата „Тъмната кула“.

Гърлото й пресъхна и отпи глътка кола, за да успокои надигащия се в нея гняв.

— Не ме пуснаха да се кача при Зейн и го оставиха сам у дома за Коледа, докато те бяха на вечеря у нас. Напоследък изобщо не ми позволяват да виждам децата. Все си намират някакви извинения.

— На нас ни казват, че не искаш да се виждаш с нас, защото си имаш други занимания. Честно казано, ние не им вярвахме, но така ни казваха. Татко твърди, че си мързелива развратница.

Емили се усмихна насила.

— Понякога ми се иска да беше така. — Тя целуна Брит по бузата. — Разполагаме и с още доказателства. Един приятел, баща на най-добрия приятел на племенника ми, в момента пътува насам. Той е парамедик и щом разбрал, че Зейн е пострадал, го придружил до болницата. Зейн му дал ключа от къщата и го помолил да вземе тетрадки, които бил скрил. Казал му, че в тях е описал всичко. Отведоха го в затвора, инспектор Келър. Наложи се да го изкарат от болницата с инвалидна количка. Ако сте станали полицай, за да помагате на хората, ви моля да помогнете и на нас.

— Как се казва приятелят, който ще донесе тетрадките? Трябва да наредя на дежурния полицай да го пусне — обясни той, когато двете се поколебаха.

— Дейв Картър.

— Изчакайте един момент.

Трябва да се обадя на лейтенанта, помисли си Лий. И на социални грижи. Трябваше да се обади и в „Бънкоум“, за да научи цялото име на брата. Но засега щеше да се довери на инстинкта си.

Момичето не лъжеше.

Когато се върна, завари детето, облегнало глава на рамото на лелята. Изглеждаше толкова мъничко и съкрушено.

— Как успя да избягаш от болницата?

— Промъкнах се в съседна стая и използвах телефона, за да се обадя на Емили. Тя вече беше пристигнала в болницата, но не искали да й кажат къде съм, защото баща ми им наредил така. Слязох по стълбите и леля ме посрещна. Защото ми вярва, вярва и на Зейн и ми каза, че трябва да съобщим в полицията какво се е случило. Татко ще пребие и нея, ако има възможност.

— Не се тревожи за това — успокои я Емили.

— За да ви помогна, ще е нужно да ми кажете имената си. — Би могъл да разбере за нула време кой е този Зейн с едно телефонно обаждане до „Бънкоум“, но искаше момиченцето с уморените зелени очи да му каже. Да му се довери.

— Вярвате ли ми? И ще ми вярвате ли още, когато баща ми ви каже, че лъжа?

— Ако не ти вярвах, нямаше вече да съм започнал с разследването. Аз съм следовател. — Той й се усмихна. — Лесно можех да открия как се казвате ти, леля ти и брат ти. Но не го направих, защото ти вярвам. Искам и ти да ми имаш доверие.

Брит погледна към Емили, която кимна.

— Вярваме ви.

— Аз съм Брит Бигълоу. Брат ми се казва Зейн. Родителите ни са доктор Греъм Бигълоу и госпожа Илайза Бигълоу. Живеем в Лейквю Терас. Мисля, че баща ми ще ме убие, защото казах истината.

— Повече няма с пръст да пипне нито теб, нито Зейн. Нали ти обещах, че няма да го допусна? Инспекторе, в затвора са вкарали грешния член на семейство Бигълоу. А аз се казвам Емили Уокър.

— Инспекторе, търсят ви. — Униформен полицай въведе Дейв в стаята.

— Здравей, Брит, дай да те видя. — С чанта, преметната през рамо, Дейв клекна до стола. — Боли ли те?

— Имам ужасно главоболие, господин Картър, а и бузата много боли. И окото.

— О, Брит, защо не ми каза? По дяволите, дори не те попитах. В чантата сигурно имам поне аналгин.

— По-добре да не й даваме хапчета — рече Дейв, когато Емили затършува из чантата. — Не знам какво са й дали в болницата. Но по пътя се отбих за нещо. — Той отвори чантата си и извади пакет замразен грах. — Ще облекчи болката. Притисни го до бузата си ето така. Колко пръста виждаш? — Той вдигна два пръста.

— Два. Добре съм, господин Картър. Почувствах се по-добре, когато дойдохме тук.

— Радвам се да го чуя. — Дейв се изправи и протегна ръка към Лий. — Дейв Картър.

— Инспектор Келър.

— Инспектор Келър, тъй като Зейн ми даде ключа си и влязох в стаята му с негово позволение, едва ли бихте ме обвинили във влизане с взлом, но ако се окаже, че е така, ще си понеса последствията.

Той извади няколко тетрадки от чантата си.

— Прочетох първите страници в Тетрадка №1. Ако прочетете думите му и не помогнете на Зейн да се измъкне от онова място, а Греъм Бигълоу да отиде зад решетките, значи сте напълно безсърдечен.

Лий отвори тетрадката и зачете записките от 23 декември.

 

 

След като приключи, прелисти на случайна страница по-нататък. Отвори втората тетрадка и прочете няколко откъса и от нея.

— Брит, значи баба ти и дядо ти са идвали на гости миналото лято?

— През август, след като се върнахме от почивка. Отседнаха у Емили. Преди те живееха в къщата, но я оставиха на Емили и майка ми. Мама не я искаше, затова Емили й изплати нейния дял. Гостуваха ни през последния ден и излязохме на разходка с платноходка. Беше много хубаво, но тогава…

Брит отново се сгуши в Емили и отпи внимателно от спрайта.

— След като всички си тръгнаха, баща ми се ядоса. Удари Зейн в корема, предпочита да удря там, защото синините не се виждат. Каза, че Зейн го изложил, защото не умеел да управлява лодката и само говорел за бейзбол с дядо, а освен това се бил натъпкал като лакомо прасе. Само това се сещам.

— Достатъчно е.

Лий затвори тетрадката.

— Ако те заведем в съда, за да дадеш показания под клетва, ще разкажеш ли това, което разказа на мен?

— Тогава Зейн ще излезе ли от затвора?

— Ще се постарая. Господин Картър, помните ли Зейн да е претърпявал злополука, докато е карал ски?

— Да, по-миналата Коледа. Каза, че паднал по лице. Ах, да му се не види! — Дейв разтри очи. — Дойде да види Майк чак след първи януари, а двамата обикновено са неразделни. Носът му беше счупен, но вече заздравяваше. Не се усъмних в обяснението. Но малко след това ме помоли да му покажа как да тренира с тежести. Заяви, че иска да заякне заради бейзбола. И в това не се усъмних.

— Нали ви казах.

— Да — кимна инспекторът към момичето. — А сега господин Картър потвърди онова, което с леля ти ми разказахте. Освен това ще се обадя в хотела, дори да събудя някого по това време, за да се подплатим с още повече доказателства.

— Винаги отсядаме на етажа за корпоративни клиенти. Там предлагат двайсет и четири часов румсървис. Но не помня номера на апартамента.

— Аз ще го открия. Трябва да говоря с началника на полицията в Лейквю.

Брит поклати глава и се сгуши в Емили.

— Той е приятел на баща ми и ще…

— Може да е приятел на баща ти, Брит, но е служител на реда и съм работил с него няколко пъти. Няма да може да замете този случай. Трябва да ми се довериш, макар че едно от нещата, които трябва да направя, няма да ти се понрави. Трябва да съобщя за случилото се на социалните служби.

— Не могат да я вземат. — Емили обви ръце около Брит. — Аз съм й леля.

— Ще се опитам да ги убедя, но ако не съобщя за случая, ще стане още по-трудно. Извели сте малолетно дете от болницата, защото сте се страхували за безопасността му. Така ли е?

— Да.

— Добре. Трябва да ме оставите да си свърша работата и да ми повярвате, че най-важното е благополучието на Брит.

— Зейн.

— Той също, миличка. Сега ще те заведа в стая, където да изчакаш и да поспиш, ако можеш. Бихте ли останали тук, господин Картър? Имам още няколко въпроса.

— Разбира се.

— И още нещо. Бабата и дядото не живеят ли в района?

— Вече не — отговори Емили. — Родителите ми се преместиха в Савана преди десет години. Вероятно питате, за да знаете кои други роднини могат да приемат децата, ако не им позволят да останат при мен. Родителите ми ще дойдат веднага, ако се наложи.

— Добре. Елате да ви заведа в чакалнята.

След като ги настани, той отиде в стаята за почивка и взе кафе за себе си и Дейв.

— Тъй като сте парамедик, предполагам, че ще преглътнете ужасното кафе.

— Благодаря. Господи, Брит е приятелка на дъщеря ми. Не мога да повярвам какво е причинил баща им на нея и Зейн.

— Вие ли бяхте дежурен, когато са повикали линейка?

— Не, не бях на работа, но вестта се разнесе бързо. Тези деца са като част от семейството ми. — Дейв седна и разтри схванатия си врат. — Отидох до дома им, за да видя дали мога да помогна с нещо. Тъкмо изкарваха Зейн от къщата. И го бяха закопчали с белезници за носилката. Казаха, че е арестуван по три обвинения в нанасяне на побой.

Дейв отпи от кафето с хладнокръвно изражение.

— По-голяма глупост не бях чувал. По-рано вечерта закарах него, сина ми и техните приятелки на училищния бал. И какво, десет минути след като го оставих пред дома му е нападнал майка си? Той не би посегнал на майка си и Брит. Когато го оставих, беше в прекрасно настроение. Децата бяха изкарали чудесно на забавата.

— Консумирал ли беше алкохол?

— Не. Момчето е спортист. Занимава се много сериозно с бейзбол и е отличен играч. Не би рискувал да го изключат от отбора заради една бира, особено непосредствено преди финала. Божичко, прочетохте дневниците му.

— Уточнявам подробностите, господин Картър.

Дейв вдигна ръка и отпи глътка кафе.

— Извинявайте, просто в момента съм много разстроен. Зейн беше трезвен и в добро настроение. За пръв път двамата със сина ми Майк излизаха на двойна среща с приятелките си. Освен това резултатите от токсикологичните му изследвания са отрицателни. Присъствах, когато Елза ги отвори — Елза е доктор Маршал, ортопедът, който се погрижи за него. Възможно е да се наложи операция на лакътя и не биваше да го изписват от болницата, особено пък за да го закарат на място като „Бънкоум“. Елза не искаше да го изпише и настояваше да го оставят за наблюдение през нощта. Но Греъм е не само негов баща, но и старшият хирург, тъй че тя нямаше друг избор и се подчини на нареждането му.

— Със Зейн ли бяхте?

— Придружих го в линейката — потвърди Дейв. — После останах при него в болницата. Родителите му не дойдоха да го видят. Но Емили дойде, когато й се обадих.

— Какво точно ви каза Зейн?

Дейв отпи от кафето и разказа всичко, което помнеше, като на моменти се връщаше назад и добавяше по някоя подробност.

— Добре. Вероятно ще трябва отново да ви разпитам, но сега можете да се приберете у дома.

— Ще изчакам заедно с Емили и Брит. Само ще се обадя на жена си преди това.

Лий го изгледа учудено.

— Жена ви? Нима нямате връзка с госпожица Уокър?

— Моля? — Лицето на Дейв се разведри за миг и той се засмя. — Не. Женен съм от седемнайсет години. Или осемнайсет? Някъде там. Имам две деца. Работех при семейство Уокър през летните ваканции като ученик и няколко години след като завърших. Познавам Емили и Илайза откакто се помня. Жена ми също е близка приятелка на Ем.

— Но не на Илайза Бигълоу?

Ведрината се стопи в погледа на Дейв.

— Не се движим в едни и същи среди с Греъм и Илайза. Не разбирам как е допуснала подобно нещо да се случи с децата й. Вероятно тя също е жертва, но да остави децата си да пострадат така? Синът й е пребит, уплашен и се намира в затвора. Илайза е допуснала това да се случи. — Той стана от стола. — Отивам да изчакам при тях.

Лий му даде указания къде да ги намери и поседна за минутка. Срещна ги на входа на път за къщи след шестнайсетчасова смяна. Възнамеряваше да изпие една бира и да си легне.

Сега обаче изглеждаше, че ще продължи да се налива с кафе за предстоящия тежък ден.

Обърна се към компютъра и започна да проучва Зейн Бигълоу, родителите му, леля му, Дейв Картър. Намери телефона на хотела в зимния курорт и се зае за работа.

 

 

Винаги, когато си спомнеше за най-страшната нощ в живота си, в съзнанието на Зейн изникваха дребни детайли. Мирисът в микробуса — металически, примесен с воня на пот, страх и отчаяние. Шумът на гумите по асфалта приличаше на стенание. Чувстваше безнадеждна самота.

Лекарствата, които доктор Маршал му даде за болката, я бяха притъпили значително. Знаеше, че всеки момент може да го заболи отново, но тялото, умът и духът му бяха твърде безчувствени и не го беше грижа.

Полицаят, който го охраняваше, имаше очи като стъклени топчета — сурови и студени. Шофьорът не каза нищо. Зейн беше единственият затворник. По-късно щеше да научи, че настойчивостта и влиянието на баща му бяха издействали да бъде транспортиран по-бързо, сам и в малките часове на нощта.

— Голям пердах си отнесъл. Но така ти се пада, задето си посегнал на майка си и малката си сестричка.

Зейн не отговори — нямаше смисъл. Седеше с наведена глава.

А по-късно, както и с много други неща, научи на какво са се дължали студения поглед и отвратения тон на полицая. Доктор Греъм Бигълоу оперирал сина му след автомобилна катастрофа.

Не изпита страх, не успя дори да се разтревожи в замаяното си състояние.

Докато стенанието на гумите не премина в заплашително ръмжене. И не чу издрънчаването на портата, затваряща се след микробуса.

В корема му избухна паника и разпростря пипалата си до гърдите му. А след нея се затъркаляха камъни, остри и тежки. В очите му напираха сълзи, но някакъв атавистичен животински инстинкт му подсказа, че ако позволи дори една от тях да се изтърколи, е обречен.

— Добре дошъл, тъпако.

Полицаят му помогна да слезе от микробуса. Дори да изпитваше някаква жалост към треперещото момче с шината на ръката и ботуша на глезена, не го показа.

Въведоха го през метална врата и мина през метален детектор. Изправиха го пред стена с ярка светлина, насочена към лицето, и той пренесе цялата си тежест върху здравия крак. Каза им името, датата на раждане и адреса си.

Отведоха го в някаква стая и му взеха дрехите. Не можеше да се съблече с шината на ръката и се наложи да изтърпи унижението да го съблекат и още по-унизителното претърсване на голо.

Дадоха му затворнически дрехи. Оранжева блуза, оранжеви панталони, оранжеви налъми — тоест един налъм заради ботуша на другия крак. Наложи се да го облекат.

Заведоха го в стаята му, наричаха я клетка. Не изглеждаше като килията, която си представяше; нямаше решетки. Вътре имаше легло, тоалетна, умивалник. Но нямаше прозорци.

— Ставаш, когато те събудим. Оправяш си леглото и чакаш да те заведем на закуска. Ще ядеш каквото ти дадем. Понеже са ти сритали задника, имаш право на преглед в лазарета преди да се срещнеш с главния психиатър, който ще те разпитва за шибаните ти чувства. Ще правиш каквото ти наредим. Ако се възпротивиш, ще си платиш.

Пазачът с изцъклените очи пристъпи към вратата.

— Баща ти е велик човек. А ти си нищожество.

С тези думи излезе и заключи вратата с изщракване, което отекна в ушите на Зейн.

Лампите угаснаха.

Зейн пристъпи слепешката с куцукане напред и удари крака си в рамката на леглото. Пропълзя върху него разтреперан, а дишането му премина в хрипливи стонове. Опита да се сгуши и да свие коленете, но не успя. Искаше да заспи, просто да заспи, но болката се завърна.

Остави сълзите да се леят на воля. Нямаше кой да го види, никой не го беше грижа. Разтърсиха го хлипове, от които го заболяха гърдите, коремът и гърлото. Но след като се наплака, паниката си отиде заедно със сълзите.

Лежеше с тръпнещо от болка тяло и съкрушен дух.

Само преди няколко часа беше целунал приятелката си, беше гледал звездите и танцувал под разноцветните светлини.

Сега животът му беше свършил.

Тъмнината и усамотението се превърнаха в негова утеха. Вкопчи се в тях, защото се страхуваше какво го чака, когато вратата се отключи отново.