Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Under Currents, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Подводни течения

Преводач: Катя Перчинкова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 22.04.2019

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-922-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9513

История

  1. —Добавяне

4.

Всичко се сливаше в мъгла. Сирени, светлини, гласове.

Не отваряше очи; така го болеше по-малко.

Припрени гласове говореха бързо около него, докато го изваждаха от линейката и го подкараха към спешното отделение. Чу гласа на Дейв — вървеше плътно до него и съобщаваше на някого стойностите на кръвното налягане и други показатели.

Не го беше грижа.

Ужасно студено му беше. Кога стана толкова студено?

Искаше само да заспи. Искаше му се да беше взел бейзболната си топка, за да я стисне в ръка.

Родителите му бяха излъгали, хората които уж трябваше да го обичат, да се грижат за него. Те бяха излъгали. Нямаше представа къде са. Може би бяха тук в болницата, но не бяха оковани с белезници за носилка.

Може би бяха дошли в болницата, защото Греъм за пръв път беше ударил Илайза в лицето. И Зейн знаеше защо. Ударил я беше на видно място, защото беше планирал да излъже. Решили бяха да излъжат, че е ударил собствената си майка.

И Брит.

Отвори рязко очи. Белезниците издрънчаха, когато опита да седне.

— Брит. Той преби Брит.

— Кротко, Зейн. — За да го успокои и да измери пулса му, Дейв постави ръка върху китката му. — Трябва да ти направим рентгенови снимки.

— Той я удари, удари я. Тя се обади в полицията. Чух я и се опитах да му попреча. Но той ме блъсна надолу по стълбите, извлече я от стаята й и й даде успокоително. Трябва да разбереш колко тежко е пострадала. Къде е тя?

— Ще разбера как е — обеща Дейв. — Свързах се с Емили. Обадих й се докато пътувахме насам, както ме помоли. Тръгна веднага към болницата. И помолих доктор Маршал да се заеме с ръката и глезена ти. Тя е отличен ортопед. Най-добрият в болницата.

— Предстои ни мач за титлата. Той ме обвини, че съм се прибрал с четири минути закъснение от бала и ме наказа. Забрани ми да играя бейзбол.

— О, господи. — Дейв разтри очи и въздъхна тежко. — Трябва да разкажеш всичко това на полицията.

— Опитах. Не ми вярват. Той е важна личност, а аз съм нищожество.

— Не говори глупости. — Дейв се наведе към него. — Дръж се, Зейн. Дръж се. Погледни ме в очите. Вярвам ти и ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Първо ще се заемем с нараняванията ти.

— Ще ме вкарат в затвора. Моля те, наглеждай Брит. Тя си няма никого, освен Емили. А нашите не позволяват на леля да идва често вкъщи.

— Обещавам.

Зейн се огледа. Леглото му беше отделено само със завеса, през която се чуваха шумовете на спешното отделение. Заговори шепнешком:

— Отиди вкъщи, когато тях ги няма. Вземи ключа от джоба ми.

— Защо?

— Записах всичко. От дълго време си водя дневник. Тетрадките са зад решетката на вентилационния отвор над бюрото ми. Може би ще ми повярват, ако видят всичко написано черно на бяло.

— Откога… — Дейв млъкна, когато някой дръпна завесата. — Сега ще ти направят снимки. — Но пъхна ръка в джоба на панталона на Зейн и взе ключа.

Заведоха го в рентгена, а един от полицаите ги придружи.

След това го закараха в стая с врата. Полицаят застана на пост пред нея.

Пристигна лекарката. Заприлича му на варел — ниска и пълна. Прошарената й коса беше сплетена на плитка.

— Здравей, Зейн. Аз съм доктор Маршал — представи се тя и взе картона му. — Да видим какво е положението. — Присви черните си като на гарван очи и погледна за миг към Дейв. — Имаш ли представа защо не са му дали болкоуспокоителни?

— Баща му подозира, че е взимал наркотици. Убеден съм, че греши, но няма да му дадат никакви лекарства, докато не излязат резултатите от токсикологичния анализ.

— Току-що ги прегледах. Чист е. По дяволите… извинявай, малкия.

Лекарката отвори рязко вратата, повика медицинска сестра и започна да издава нареждания като генерал. Генерал Варел. И след няколко минути Зейн беше обгърнат от светлина и мекота.

— Пръстите му изтръпнаха — каза тихо Дейв. — Кожата на лакътя е студена.

— Виждам показателите, Дейв. Така, Зейн, имам добра новина. Глезенът ти не е счупен. Но е силно изкълчен и има скъсани сухожилия. Трябва да го налагаш с лед, да си почиваш и да държиш крака вдигнат, а в замяна ще ти сложим хубава шина. Ще ти направя списък с инструкции. След няколко дни ще започнем физиотерапия.

Замаян от болкоуспокояващите, той й се усмихна.

— Каква е лошата новина?

— Ръката има три основни кости, и трите са счупени. Лакътят ти е разбит, малкия. Ще ти сложа шина и това ще облекчи болката и ще го обездвижи. Трябва да държиш ръката вдигната колкото се може повече. След няколко дни отокът ще спадне и ще ти сложим гипс. Може да се наложи да поставим и пирони, но трябва първо да те прегледам след като отокът спадне.

Обгърнат от мъгла, Зейн отново й се усмихна.

— Не е чак толкова зле.

— Така те искам! Дори да се наложи операция, не се тревожи, много съм добра. Освен това ти си млад, красив и в отлична физическа форма. Бързо ще те излекуваме. Нали?

— Добре. А дали ще ме пуснат от затвора за операцията?

Усмивката й се стопи.

— Не мисли за това. Първо ще се заема с повърхностните рани. Не бива да забравяме за това красиво лице, нали?

— Този път той не успя да ми счупи носа. Знам какво е усещането.

Очите на лекарката припламнаха и Зейн си помисли, че в тях гори огън.

— Това е добре. Виждаш ли двойно — започна тя прегледа, а ръцете й, нежни като пърхащи пеперуди, зашариха по лицето му.

В коридора прозвучаха викове — Емили — и Зейн понечи да стане от леглото.

— Не мърдай — нареди му Дейв. — Остави лекарката да си свърши работата, а аз ще отида да видя какво става.

— Кажи й за Брит. — Спомените започнаха да нахлуват през мъглата. — Разбери как е Брит. Той й налетя на бой. Опитах да му попреча. По-силен съм отпреди, но той все още е по-силен от мен.

— Кой й е налетял на бой? — Без да спира да работи, доктор Маршал даде знак на Дейв да излезе.

— Греъм. Така го наричам наум. От двайсет и трети декември насетне. Не миналата година, а по-миналата, когато ми счупи носа и ме преби.

Дейв излезе от стаята и завари Емили да крещи на полицая.

— Стига, Джим. Познаваш Емили. Тя е леля на Зейн.

— Просто изпълнявам заповеди. Наредиха ми да не пускам вътре никой друг освен медицинските лица. Какво да направя?

Дейв поклати мълчаливо глава и хвана Емили за лакътя.

— Ела да поговорим.

— Какво става, по дяволите? Колко тежко е пострадал Зейн? Не ми дават да видя дори Брит.

— Ще ти разкажа какво казаха сестра ти и зет ти на полицаите, както и какво ми каза Зейн. Уверявам те, аз вярвам на Зейн.

Дейв й разказа всичко без заобикалки, а Емили се подпря на стената и пребледня.

— Трябваше да се досетя. Как може да съм толкова сляпа? Боже мили, та те са просто деца. Откога…

— Не знам. Не се ли съмняваш в думите на Зейн?

Въпреки бледостта, очите й припламнаха гневно.

— Не изпитвам и капчица съмнение.

— След като го прегледат и му превържат раните, ще го изпратят в „Бънкоум“, затвора за малолетни тук, в Ашвил.

— Не може да… Това е дело на Греъм. — Емили стисна зъби и издиша през тях. — Той ще уреди да го задържат. Има връзки навсякъде. Дали бих могла да го изведа под гаранция?

— Не знам, Ем. Зейн ми даде ключа си от къщи. Помоли ме да вляза и да взема тетрадките, които е скрил в стаята си. Записвал си е всичко. Не знам дали ще има някаква полза, но ще намеря начин да ги изнеса.

— Но дали ще… Това е прекалено голяма услуга.

— Зейн разчита на мен. Той е добро момче, Емили. И е добър приятел на сина ми, а по мое мнение онзи кучи син го бие от години.

Емили избърса лице и погледна мокрите си от сълзи длани. Но как бе възможно да е плакала, след като изпитваше толкова силен гняв?

— А Брит?

— Не знам, но ми се струва, че сега Греъм за пръв път й е посегнал.

— Не ме пускат да я видя, не ми казват как е, отказват дори да ми кажат в коя стая е. По нареждане на доктор Бигълоу всички посещения са забранени.

— Леко сътресение, натъртена скула и множество синини. Съжалявам — добави Дейв, когато очите на Емили се насълзиха отново. — Дал й е приспивателни в къщата. Познавам повечето медицински сестри и от тях разбрах какво е състоянието й. Стабилна е и в момента спи.

Той погледна към полицая и отведе Емили на няколко крачки по-далеч от него.

— Ще отида да проверя дали Греъм и Илайза са още тук. Тя имаше няколко сериозни травми по лицето, той също.

Емили стисна ръце в юмруци, кокалчетата й побеляха.

— Бих им нанесла още няколко.

— Разбирам те. — Дейв погледна към вратата на стаята. — Не исках да оставям Зейн сам преди да пристигнеш. Ще му кажа, че си тук в коридора и че Брит е добре и спи. После ще отида за тетрадките. Ем, ще го арестуват и не можем да им попречим. Трябва да отидеш в полицията и да им разкажеш какво ти казах. Аз ще донеса тетрадките. Тях ще покажем на полицаите тук, в Ашвил, а не на полицаите от Лейквю.

— Ти си добър човек, Дейв.

— И аз съм баща. Бог ми е свидетел, Зейн има нужда точно от това. Опитай се да го успокоиш, когато тръгнат да го местят в „Бънкоум“.

Докато чакаше и крачеше нервно из коридора, Емили събуди свой стар приятел, адвокат в Райли, за да го помоли за съвет.

Записа си имената на двама адвокати по криминални дела, които той й препоръча, и неохотно прие съвета му да не им звъни в един часа през нощта.

Започна да съставя списък наум. Полицията, адвокат, може би дори социалната служба. И непременно да поговори със сестра си.

Когато лекарката излезе от стаята, Емили само дето не я прекатури.

— Как е той? Добре ли е? Аз съм леля му. Аз съм Емили Уокър, леля му.

— По закон нямам право да ви дам информация. Но мога да ви кажа, че превързах раните му и в момента се чувства добре.

— Докторе? — Полицаят Джим се покашля. — Дали е готов? Микробусът, с който ще го откарат до „Бънкоум“, чака отвън.

Маршал сложи ръце на хълбоците.

— И какво ще правите, ако кажа, че трябва да остане тук за наблюдение?

Джим пристъпи от крак на крак и сведе очи.

— Тогава, госпожо, трябва да ви кажа, че доктор Бигълоу заяви, че ще дойде и лично ще го изпише. Вижте, и на мен не ми е приятно, но момчето е нападнало майка си и сестричката си.

— Това е долна лъжа.

Изражението на Джим стана твърдо, но не погледна Емили в очите.

— Това са показанията на родителите му. И според закона трябва да отиде в „Бънкоум“ до процеса. Хайде, докторе, изпишете го, иначе имам нареждане да съобщя на доктор Бигълоу. При всички положения отива в ареста.

 

 

Зейн се чувстваше по-добре. Дали заради лекарствата, или заради странната шина, но болката намаля достатъчно, че да задреме на носилката.

И се събуди, когато един санитар и един полицай го събудиха, за да го преместят в инвалидна количка. Щом го изкараха от стаята, Емили се спусна към него и падна на колене.

— О, Зейн.

— Емили, нямаш право да…

— О, я млъквай, Джим, иначе ще кажа на майка ти, че си се държал грубо с мен! — заплаши го тя, докато докосваше посиненото лице на Зейн. — Познавам те от началното училище, Джеймс Т. Джаксън и досега никога не съм се срамувала така от теб.

— Не го направих аз…

— Няма нужда да го казваш, Зейн — прекъсна го Емили и продължи да го гали по главата. — Познавам те.

— Моля те, грижи се за Брит.

— Добре.

— Обещай ми, че няма да допуснеш той да я бие.

— Кълна се! Няма да допусна той отново да й посегне, каквото и да ми коства. Искам да ми обещаеш, че няма да униваш. Ще ти наема адвокат. С Дейв, баба ти и дядо ти, както и с хората, които те познават, ще направим всичко по силите си да те измъкнем.

— Не е кой знае колко страшно. Просто затвор. У дома отдавна живея като в затвор.

— Емили, трябва да го отведем. Моля те, отдръпни се.

— Вярвам ти, Зейн. Вярвам в теб. И искам ти да ми повярваш, че ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

Тя целуна разранената му буза, изправи се и отстъпи назад.

Инвалидната количка се скри зад ъгъла, а тя се обърна с лице към стената и заплака. През сълзи извади с треперещи пръсти звънящия в джоба й телефон.

 

 

Брит се събуди на тъмно, изстена и вдигна пръсти към пулсиращата си от болка буза. Лампата светна и баща й се извиси до леглото.

Осъзна, че е в болница. По лицето на баща й имаше охлузвания. Едното му око беше насинено. Устната му беше подута.

А очите му я гледаха студено и злобно.

— Ето какво ще правиш — рече той. — Когато утре сутрин полицаите дойдат да те разпитат, ще им кажеш, че те е ударил брат ти. Нападнал е майка ти и я е повалил на пода. Започнал е да бие теб. След това нямаш спомени. Майка ти ме е повикала на помощ, но ти си повърнала и си се почувствала замаяна. Разбра ли?

Зейн все й повтаряше да действа разумно и внимателно.

— Да, господине.

— Видяла си, че със Зейн се бием, и си се уплашила. Спуснала си се към телефона, за да се обадиш на полицията. Той е успял да се протегне покрай мен и отново те е ударил. Само това помниш. Ясно ли е?

Той те е посинил, помисли си Брит. Радвам се.

— Да, господине.

Баща й се надвеси над нея и сърцето й запърха като крилете на подплашено птиче.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако кажеш нещо друго? Мислиш си, че сега те боли? Но това е нищо. С майка ти казахме на полицаите, че Зейн се е развилнял. Те, естествено, ни повярваха. Зейн вече сигурно е на път към затвора.

— Не, моля те…

Той затвори устата й с длан и натисна леко.

— Вече не можем да помогнем на брат ти. Той е болен, има психически проблеми. Вероятно взима наркотици. Нападна семейството си и ще остане в затвора, докато навърши осемнайсет години. Няма да има право да общува с теб, нито ти с него. Няма да има право повече да се върне вкъщи. Кимни, ако ме разбираш.

Брит кимна.

— Какви ли не страхотии могат да се случат на момиче, което не се подчинява на баща си. Особено, ако бащата е лекар. Не искаш да разбираш какви са тези страхотии, нали?

Той я пусна, отстъпи крачка назад и се усмихна.

— Усмихни се. Вече си единствено дете. Ще получаваш цялото ни внимание. Мисли си за това.

Той тръгна към вратата.

— А, забравих. Леля ти няма да ти дойде на свиждане. Наредих на сестрите да не я пускат при теб. Опасявам се, че тя ви влияе зле. Дори подозирам, че именно от нея Зейн е видял как да взима наркотици. Сега заспивай. На сутринта ще се приберем вкъщи. Аз отивам да видя майка ти и също да поспя.

След като вратата се затвори, Брит не помръдна. Дъхът й излизаше на пресекулки, толкова накъсано и учестено, че ушите й забучаха. Трябваше да успокои дишането си. Майката на Клоуи ходеше на йога и все повтаряше колко важно е дишането. Брит опита да се овладее и да следва инструкциите на госпожа Картър, когато двете с Клоуи правеха йога упражнения с нея.

Защото трябваше да намери начин да избяга. Не можеше да се прибере вкъщи с него. Нямаше да оцелее като единствено дете.

Дишането й отново се учести и очите й започнаха да се насълзяват, но тя положи всички усилия да ги спре. Той каза, че Зейн отива в затвора. Трябваше да направи нещо. Но щом полицаите вярваха на родителите й, то едва ли щяха да повярват на нея.

Лицето я болеше. Искаше просто да заспи и когато се събуди, всичко да е наред.

Но това нямаше да стане, а и не можеше да заспи. Дори полицаите да не й вярваха, Емили щеше да й повярва. Може би и госпожа Картър. Може би.

Брит стана бавно и запристъпва опипом из стаята, докато намери банята. Светна лампата и затвори вратата почти докрай, като остави малък процеп, през който да струи светлина, за да вижда.

Не намираше дрехите и обувките си. В стаята й нямаше телефон. Той ги беше взел. Сетил се е, че може да избяга. За всичко беше помислил.

Но тя също беше съобразителна. И първото, което й мина през ум, беше да намери телефон.

Отиде до вратата и я открехна. В стаята се процедиха слаба светлина и шумове. В коридора беше тихо. Не знаеше колко е часът. Той й беше взел и часовника, но несъмнено беше късно през нощта. Или много рано сутринта.

С разтуптяно сърце, тя се измъкна от стаята, боса и по нощница, стрелна се по коридора и се шмугна в друга стая.

Вътре имаше две легла, но само едното беше заето. Също от дете, осъзна изведнъж. По-малко от нея. А на нощното шкафче до леглото, където спеше, имаше телефон. Тя го взе и отиде в другия край на стаята, седна на пода и се обади на Емили. Леля й не вдигна и на Брит й се доплака отново, когато се включи телефонният секретар.

Но знаеше наизуст друг номер. Мобилният телефон на леля й. Ако и там не успееше да се свърже с нея…

— Емили на телефона.

— Емили. — Също като в безбройните си разговори със Зейн, Брит прошепна. — Моля те, помогни ни.

— Брит! О боже, Брит. Не ме пускат да те видя. Добре ли си?

— Не, не съм. Трябва да ни помогнеш. Татко каза, че Зейн отива в затвора. Заяви, че ако кажа какво се случи наистина, ще пострадам още повече. Не беше Зейн, а татко.

— Знам, знам, миличка. Кажи ми номера на стаята си. Ще намеря начин да вляза. Аз съм тук, в болницата. В момента съм в спешното отделение.

— Наистина ли си тук? — Сълзите най-накрая рукнаха от очите й, отприщени от обзелата я надежда. — Тук си.

— Да, и ще дойда да те взема. В коя стая си?

— Не съм си в стаята. Той е взел дрехите и обувките ми. Както и телефона. Влязох в друга стая, където едно дете спи. Не идвай тук! Всички изпълняват нарежданията му. Няма да те пуснат, а после ще му съобщят. Аз ще сляза долу.

— Брит…

— Мога да стигна до стълбището и да сляза.

— По кое стълбище, знаеш ли?

— В момента съм в стая… — Тя обърна телефона към светлината. — Номер 4612. Явно съм в педиатричното отделение, тъй като тук е настанено дете.

— Добре. Отивам към стълбището в педиатрията. Ако не слезеш до пет минути, ще се кача.

— Слизам, слизам.

Тя понечи да остави телефона на земята и просто да избяга. Но се спря и се замисли. Ако някоя сестра влезеше, телефонът трябваше да бъде на мястото си. И не биваше просто да тича навън. Можеха да я хванат.

Върна телефона на нощното шкафче и застина, когато момченцето на леглото се размърда и изстена насън. Покрай вратата минаха бързи стъпки и тя изчака, докато се отдалечат, преди да я открехне лекичко.

Отвори вратата още малко, колкото да огледа коридора в двете посоки. Видя табелата, указваща къде е стълбището — намираше се ужасно далеч. Налагаше се да тича. Но тихо.

Сякаш по даден сигнал като спринтьор на стартово блокче, тя се изстреля по коридора. Вратата към стълбището, масивна и тежка, сякаш я буташе назад, но успя да я отвори и продължи да тича.

Някой можеше да я настигне. Той можеше да я настигне. И тогава щяха да я заловят и да му кажат. Той отново щеше да й бие инжекция, отново щеше да я удари.

Стигна до първия етаж и спря задъхана, но Емили я нямаше. Изтощена и отчаяна, седна разтреперана на стълбите. Може би той беше намерил Емили и я беше наранил. Попречил й беше да дойде. А може би дори…

Вратата се отвори и Брит запуши уста с длан, за да не изпищи. Но се оказа Емили, която се спусна към нея и я прегърна.

— О, Брит, миличка! — Отдръпна се малко и огледа лицето й, насиненото око, охлузената буза. — Какво ти е сторило онова мръсно, шибано копеле? Облечи това.

Тя свали суитшърта си.

— Оранжевото ти отива. Сложи си качулката. Сега ще вървим, няма да бягаме, а ще ходим нормално и право към изхода. В момента няма много хора наоколо, затова просто ще излезем спокойно и ще отидем до колата ми. Спрях на паркинга на спешното отделение, но излезем ли веднъж навън, би трябвало да нямаме проблеми.

— Ти дойде. Ти дойде…

— Разбира се, миличка. Хайде, хвани ме за ръката и дръж главата си наведена. Не говори и не се спирай. Готова ли си?

Брит кимна и се вкопчи в ръката й.

Поеха към изхода, Брит — с оранжевия суитшърт, боси крака и болнична нощница на цветчета. И в един часа през нощта никой не им обърна внимание.

Навън Емили обгърна Брит през кръста. Момичето беше пораснало, осъзна изведнъж, и беше станало високо почти колкото нея. Растат като гъби. Не я беше виждала едва от няколко седмици.

— Трябваше да ти дам обувките си.

— Няма нищо. Още колко остава до колата?

— Мъничко. Не се тревожи. — Но гласът й потрепери. — Ще се качим в колата и ще отидем в полицията.

— Не! Полицаите вярват на него. Закараха Зейн в затвора.

— Няма да ходим в полицията в Лейквю, а в Ашвил. И ще ги накараме да ни повярват, Брит. Дейв… господин Картър ще ни помогне.

Коленете на Брит омекнаха и тя се олюля.

— Бащата на Клоуи? Той ще ни помогне?

— Точно така. Щом се качим в колата, ще му се обадя, за да му кажа, че си с мен. Той отиде да вземе тетрадките на Зейн.

— Какви тетрадки?

Емили продължи да води момичето напред, като избягваше осветените участъци.

— Ще ти обясня.

— Зейн тежко ли е пострадал?

— Да. Но ще се оправи. И няма да им позволим да го държат дълго в затвора. Аз ще му намеря адвокат още утре сутрин. Ти трябва да разкажеш всичко на полицаите. Никой няма да те нарани повече, миличка, кълна се.

— Много ме е страх.

— И мен.

— Ето, пристигнахме.

Макар ръцете й да трепереха, докато отключваше пикапа и помагаше на Брит да се качи, умът й беше бистър и спокоен. Греъм Бигълоу нямаше повече да посегне на племенницата й, каквото и да й костваше това. Извади непохватно телефона си, докато сядаше зад волана.

— Дейв, Брит е с мен и тръгваме към полицейския участък в Ашвил.

— Как успя… няма значение. Взех тетрадките. Да се срещнем в полицията.

Движението е рехаво, мислеше си Емили, докато внимаваше да не превиши ограничението на скоростта. А и вероятно още не ги търсеха. Всичко щеше да се нареди, всичко щеше да се нареди. Освен ако не я арестуваха за отвличане.

Тя хвана Брит за ръката, колкото за да успокои нея, толкова и себе си.

— Сега няма да те разпитвам, защото ще разкажеш всичко на полицаите. За да не ни обвинят, че сме се наговорили.

Изпод оранжевата качулка, насиненото лице на Брит изглеждаше мъничко и бледо.

— Какво ще правим, ако не ми повярват?

— Ще ги убедим. Трябва да ни повярват.

Насочи се право към полицейското управление и паркира пред сградата. Забеляза, че на паркинга за посетители няма нито една кола и не можа да реши дали това е добър, или лош знак.

— Така, Брит, просто им кажи истината. Ако кажеш истината, всичко ще бъде наред.

— Той ни караше да лъжем. Теб също трябваше да лъжем.

— Повече няма да ви кара да лъжете.

Емили отново хвана Брит за ръка и двете тръгнаха към сградата. На входа се разминаха с мъж, който тъкмо излизаше. Брит стисна силно дланта й.

Мъжът изглеждаше уморен, а сакото му беше измачкано, сякаш беше спал с него. Наболата брада придаваше на лицето му загрубял и твърд вид. Той спря и ги проследи с поглед — жена с червени кецове, разчорлена тъмнокафява коса и избелели джинси и момиченце с насинено лице и боси крака.

Емили не можеше да различи какъв цвят са очите му, но знаеше, че мъжът ги преценява.

— Имате ли нужда от помощ?

Преди Емили да успее да отговори, Брит се обади:

— Вие от полицията ли сте?

— Да. Неприятности ли имате?

— Много големи. — Кафяви, забеляза Емили, очите му бяха кафяви като косата. — Можете ли да се легитимирате?

Мъжът повдигна вежди, но бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади значката си.

— Инспектор Лий Келър. Искате ли да влезете и да ми разкажете какви точно неприятности имате? — Той хвърли на Брит поглед, при който у Емили се прокрадна надежда. — Май ти се пие безалкохолно. Ела да ти вземем.