Нора Робъртс
Подводни течения (30)

30.

Трябваше да се махне бързо, затова я хвана още преди да се е строполила на земята. Приготвил беше свински опашки и завърза с тях китките й след като я метна на задната седалка. Зави я с одеяло, пак предпазна мярка, макар да не отиваше далеч.

Само около минута след като тя спря зад колата му, той седна отново зад волана и потегли. За малко да му прилошее от смях, докато караше, с радио, усилено до дупка.

И затова не чу как изоставеното в пикапа куче започна да вие.

Подготвил беше всичко в бунгалото и едва сдържаше задоволството си, докато паркира и се огледа предпазливо. Слънцето едва се беше подало на хоризонта и дори на езерото нямаше жива душа.

Извади я от колата и я внесе вътре, метна я на пода и отиде да се увери, че е сложил табелката да не го безпокоят, заключил е вратата и е спуснал щорите.

— Сега сме само двамата, кукло, само аз и ти.

Когато тя изстена и се размърда, я удари отново.

— Не съм напълно готов.

Сряза свинските опашки и я сложи на стола, който беше поставил по средата на стаята. Здрав и тежък стол. Завърза китките й за облегалките, а глезените — за краката на стола.

— Днес няма да се правиш на каратистка, кучко. О, да, прочетох за случилото се. Дори намерих интервю с теб в интернет. Обичам да мастурбирам, докато го гледам.

Претърси джобовете й и прибра телефона й в един от своите, а клещите пъхна в другия. И ощипа силно гърдите й, ей така, за забавление.

Провери колко е часът. Точно по график! Макар да му се искаше да изкара поне два часа насаме с нея, си беше обещал, че ще се ограничи до един.

Избърсал беше цялото бунгало и си беше стегнал багажа. Време беше да започва.

Дръпна рязко главата й назад и я зашлеви, за да я събуди, но главата й се отпусна безжизнено. Явно я беше ударил прекалено силно втория път. Сви рамене и извади шише с енергийна напитка от хладилната чанта, която беше приготвил за из път.

Седна с бутилката в ръка, постави глока в скута си и започна да я наблюдава.

Свести се бавно, сгърчила лице от болка. Сънуваш кошмар, сънуваш кошмар, помисли си замаяна. Главата я цепеше.

— Събуди се, сънливке!

Кръвта й се смрази, а стомахът й се сви като стиснат юмрук. Когато отвори очи, болката не можеше да се сравнява със страха, който я скова.

— Липсвах ли ти, кукло?

Само един човек я наричаше така. Познаваше го. Брада, по-дълга и по-тъмна коса, но не беше променил цвета на очите си. Познаваше го.

Когато той стана, хванал пистолета небрежно, я обля студена пот. Опита да стане и да се защити, но не успя да помръдне.

— Ако извикаш, ще те прострелям. Няма да те убия, но ужасно ще те заболи. После ще ти запуша устата. Искам да си поговорим, но ще се примиря и с монолог, докато ти лежиш на пода и кръвта ти изтича. От теб зависи.

— Какво искаш, Трент?

— Нали ти казах току-що. — Зашлеви я, не прекалено силно, но достатъчно, за да разбере кой командва. — Какво казах? Повтаряй след мен. Трент иска да си поговорим.

Дарби трябваше да преглътне жлъчката, надигнала се в гърлото й.

— Трент иска да си поговорим. Пистолетът не ти трябва, Трент. Вързана съм за стола. Не мога да избягам.

— Нима ми нареждаш?

— Не. Моля те да свалиш пистолета, докато разговаряме.

Изтръпна от страх, когато той тикна дулото под брадичката й.

— Отказвам! Какво ще кажеш просто да натисна спуска, а?

— Не мога да те спра, но тогава няма да мога да те изслушам.

— Трепериш, Дарби. Страх ли те е?

— Да. Да, страх ме е.

— Добре. Трябва да те е страх. — Махна пистолета и отстъпи назад. — Уплашена малка кукличка. Ще ми дадеш всичко, което поискам, нали?

Когато ощипа гърдата й, Дарби не се сдържа и се дръпна разтреперана, но успя да отговори:

— Да.

Мислеше, че го мрази до краен предел, но се оказа, че ненавистта й към него няма граници.

— Да не мислиш, че искам да правим секс? Бих могъл, ако искам, но ти няма да изпиташ удоволствие. О, не, никакво удоволствие за теб, кучко. Знаеш ли какво искам? Ще ти кажа какво искам, мамка му!

Яростният му тон я накара да се приготви за нов удар, но той се завъртя и размаха трескаво пистолета.

— Искам предишния си живот, който ти открадна. Искам да си върна всяка минута, прекарана в затвора. Искам си фирмата, а не собственото ми семейство да ме държи скрит и да ми плаща, за да не им се пречкам и да не ги излагам. Искам родителите ми да умрат, така наречените ми приятели да умрат, задето ме отрязаха и ми откраднаха всичко. Омръзна ми да се преструвам, че съжалявам, защото съм натупал жена си, която си го заслужаваше. Е, Дарби? Можеш ли да ми дадеш онова, което искам?

Той тикна пламналото си от ярост лице в нейното. Подчинение, помисли си тя. Той иска да му се подчиниш и да се унижиш. Може би, ако му го дадеше, щеше да остане жива.

Остави сълзите да рукнат от очите й.

— Съжалявам, Трент. Ужасно съжалявам.

— Нима, Дарби? Но не съжаляваше, когато дойде в съда и свидетелства срещу мен. Не изглеждаше никак да съжаляваш, шибана лъжкиня! Не съжаляваше, когато ме обявиха за виновен и онази кучка майка ти те прегърна все едно имаш рожден ден.

Дай му каквото иска.

— Страхувах се. Уплашена бях и допуснах грешка.

— Грешка? Така ли го наричаш? През първата седмица в затвора един тип ме спука от бой заради твоята грешка. Ей така, без причина. Грешка?

Каква ирония, помисли си Дарби, но остана с наведена глава, забила очи в пода.

— Ти беше толкова силен. Страхувах се.

— Мястото ти беше в дома, който ти дадох, под покрива, който ти осигурих, а не да се ровиш в тинята като куче.

Кучето, кучето, кучето. Някой ще намери кучето, пикапа. Някой…

— Слушаш ли ме? — Дръпна главата й назад с всичка сила.

— Ужасно ме е срам. Не знам дали някога ще ми простиш, но ако ми позволиш да се реванширам…

— Да не си въобразяваш, че те искам? — С налудничав смях, той я оскуба силно и я пусна. — Нима смяташ, че изминах целия път до това затънтено село, защото искам да се върнеш при мен? Дарби, ще си платиш за всичко, което ми отне. — Той опря дулото в корема й. — Откъде да започна? Ах, да. Как е скъпото ти мамче? Знаеш ли колко лесно беше?

Телефонът й иззвъня някъде в стаята — дали беше получила съобщение? Трент се разсея и свали пистолета, след което извади телефона й от джоба си.

— Съобщение от Рой. И с него ли се чукаш?

Трент хвърли телефона й на пода и го смачка с крак.

— Съжалявам, Рой, Дарби не може да говори в момента.

Тя отново се разтрепери и кокалчетата на пръстите й забарабаниха по стола.

— Какво каза за майка ми?

— Моля? А, да.

Той отиде да вземе енергийната напитка и отпи голяма глътка.

— Хукна веднага при нея, нали? Прибра се при мама, докато законният ти съпруг гниеше в затвора. Дори си издейства нова ограничителна заповед, когато ме пуснаха, и се криеше на сигурно при мама.

— Ти… — Дори след всичко, което й беше причинил, нищо не я беше подготвило за тази истина. — Убил си майка ми.

— Ти я уби! Подписа смъртната й присъда, когато ме вкара в затвора. Аз просто откраднах кола. Вътре човек научава какви ли не полезни неща. Неслучайно има израз „вътрешен човек“. Откраднах кола, натоварих колелото в багажника, разсипах бира по пода, дръпнах малко трева. Само трябваше да я изчакам да излезе да тича и бум! — Трент затанцува из стаята. — Леле, как само полетя! Аз просто продължих напред, зарязах колата и стигнах с колелото до мястото, където бях оставил моята кола. Бум-бум! Мамчето е мъртво.

Заляха я скръб, шок и ярост. Опита се да заклати стола, въпреки пистолета, притиснат в корема й.

— Тя нищо не ти е направила!

— Отмъкна те от мен, ти ми принадлежеше! В съдебната зала се обърна и ме погледна самодоволно, когато ме отведоха. Не биваше да го прави. След като приключа, ще те убия, а след година или две ще се върна за онзи тъпак, с когото се чукаш. И ще го довърша, за разлика от онзи пиян селяк, който си мислеше, че ще постигне нещо, като стреля по къщата.

Не е само побойник, осъзна Дарби с кънтяща глава. Не е просто агресивен, злобен и егоистичен човек. Той е убиец.

Маската, които носеше някога, дори и в съда, беше паднала. Сега под нея се виждаше не само убиец, но и психопат, който изпитваше удоволствие от убийствата.

И тя щеше да е следващата му жертва.

 

 

Макар да имаше много време до делото в съда, Зейн се облече напълно, само без вратовръзка, и пъхна бейзболната топка в джоба на сакото. Морийн се оказа права, че разваля силуета, но Зейн се радваше, че може да я стиска в ръка, докато слуша как другият адвокат подлага свидетелите на кръстосан разпит.

Сгъна вратовръзката и я прибра в другия джоб, след което извади звънящия си телефон.

— Уокър… Здрасти, Рой.

— Здравей, Зейн. Дарби там ли е?

— Излезе преди около един час. — Полазиха го тръпки. — При къщите за гости ли сте?

— Да. Може да се е отбила някъде, но не си вдига телефона. Писах й съобщения, звънях й. Но в околността на много места обхватът се губи.

— Да. Рой, тръгвам за работа… — Смяташе да се обади на своя познат в полицията в Райли, когато пристигнеше в Ашвил. — Ще се отбия у Емили. Може Дарби да е отишла при нея и да са се заприказвали. После ще ти звънна.

— Благодаря. Знаеш ли, мога да позвъня в „Бест Блумс“, в случай че е минала да купи нещо от там.

— Чудесна идея.

Но долови тревогата в гласа на Рой и също се разтревожи. Дарби не би спряла никъде, ако закъснява за работа, особено пък без да съобщи на хората си. Зачуди се дали да се обади на Лий, докато слизаше тичешком по стълбите, но реши просто да се отбие у тях. Вероятно беше фалшива тревога. По-добре да мине да го види лично. Звънна на Дарби, докато излизаше от къщата, но се включи гласовата поща.

— Обади ми се — каза той нервно и скочи в колата.

Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред и трябваше да се вслуша. Понечи да натисне копчето на хендсфрито, за да се свърже с Лий, но тогава зави.

И видя пикапа на Дарби.

Каза си, че сигурно колата се е повредила, но усети, че не е така още преди да чуе воя на кучето. Преди да види шапката, с която излезе, паднала на земята.

Кучето скочи в ръцете му, когато отвори вратата на пикапа. Крайно притеснен, се обади на Лий.

— Някой е отвлякъл Дарби. Намерих пикапа й край пътя на петдесетина метра от завоя към къщата. Кучето беше вътре. Шапката й е паднала на земята. Някой я е отвлякъл.

— Тръгвам веднага.

Помисли си за Джед Дрейпър и разярен се качи обратно в колата, остави кучето на пода пред съседната седалка.

— Стой тук.

Потегли и натисна газта. Защо си въобразяваше, че Дрейпър няма да търси възмездие, след като загуби двубоя? Защото го видя в очите му, когато се изправи на крака. Но ако беше сгрешил…

Взе един завой прекалено бързо, колата поднесе, но Зейн продължи напред.

„Видях един тип с подобно описание на езерото — беше казала Дарби. — Побиха ме тръпки.“

Никакви книги в бунгалото, играел игри на компютъра, нито един Бингли в над стоте колежа, които беше проверил до момента.

Нямаше никаква логика, но…

Пое към бунгалата.

— Дарби не би спряла заради Джед Дрейпър. Колко странно. Долу! — нареди на кучето, когато спря недалеч от пето бунгало. За да не мърда от колата, Зейн хвърли на Зод вратовръзката си и тръгна бързо и тихо към къщичката.

Видя, че щорите са спуснати. Кой би пуснал щорите при подобна гледка? Да, в спалнята може, но в цялото бунгало? Продължи напред, като търсеше с поглед процеп в някоя щора, за да надзърне вътре. Когато обиколи отзад, чу мъжки глас да крещи ядосано:

— Погледни ме, кучко! Гледай ме в очите, когато ти говоря. Ако не проявиш уважение, ще те прострелям в двата крака, а после и в корема!

Зейн извади телефона си и изпрати съобщение на Лий: „Пето бунгало. Въоръжен е“.

Тъй като нямаше намерение да го чака, Зейн се върна към входа на къщичката. Трябваше да го изкара навън — например като задейства алармата на колата — и в това време да се шмугне вътре. Да, трябваше да го изкара навън, далеч от Дарби.

И преди да стигне до входа, Зод започна да вие.

— И така става — каза си под нос Зейн. Продължи да върви, усети тежестта в джоба си и обви длан върху бейзболната топка.

— Какво, по дяволите, става? — ослуша се Трент. Отиде до предния прозорец, повдигна малко щората и надзърна навън. Зад него Дарби отчаяно опитваше да се освободи.

Зод, завързан хлабаво за стълба на една лампа с вратовръзката на Зейн, вдигна глава и отново зави.

— Проклето куче. Имам достатъчно куршуми и за грозни животни!

Той открехна вратата, излезе на верандата и ухилен, се прицели.

Зейн излезе иззад дървото, което Дарби беше насадила, и запрати топката също като момчето, което мечтаеше да играе на стадиона в Камдън Ярдс.

Топката удари Трент в лицето със силен шум и когато той се олюля и изпусна пистолета, Зейн се спусна напред. Отзад Дарби блъсна стола, за който беше завързана, в краката му.

Залитна назад и за малко да се катурне, но Зейн стигна при нея.

— Т-т-т-ройно подаване — каза тя с тракащи зъби. — Зод към Уокър към Макрей.

Тогава зарида, сякаш сърцето и всяка друга частица от нея бяха разбити на хиляди парченца.

— Всичко е наред. Той вече не може да те нарани. — Зейн протегна крак към пистолета и стъпи върху него, докато галеше Дарби по лицето. — Трябва да намеря нещо за рязане, за да те освободя и да те отведа от тук.

— Това е Трент. Той е убил майка ми. Призна си. Убил е майка ми.

Зейн само притисна устни към челото й.

— Дръж се. Само се дръж. Трябва да намеря с какво да те освободя.

— Той ми взе клещите. Трябва да са в джоба му. Мъртъв ли е?

— А, ето го и Зод. — Зейн вдигна кучето и го постави, омотано във вратовръзката, в скута на Дарби. — Почакай само минутка.

Трент не беше мъртъв. Зейн напипа пулса му и намери клещите. Отново го обзе гняв, когато видя колко дълбоко са се врязали свинските опашки в плътта й.

— След малко ще те заведа вкъщи, чу ли? Лий ще пристигне всеки момент, а после отиваме у дома. Ще се погрижа за теб, ще се погрижа за всичко.

— Той е убил майка ми, защото тя ме обичаше и беше до мен, когато имах нужда от нея. Той е убил Клинт Дрейпър, и това ми каза. Не разбрах дали защото е изпитал удоволствие, или просто за да причини още неприятности. И всичко, защото съм с теб.

— Повече няма да ти посегне. Този път влиза в затвора до живот. Трябва да разкажа на Лий какво се случи и да повикаме линейка. Не искам да умира, Дарби, повярвай ми. — Зейн извади телефона си и го включи. — Ще изгние в затворническа килия. Лий, обезвредих го. Дарби е тук. Трябва ни линейка. Да, тя ще се оправи. — Прибра телефона в джоба. — Искал да се приближи безшумно. След няколко секунди ще са тук. Не е нужно да говориш веднага с него. Ще те заведа у дома.

Красивите й очи бяха облещени и малко замаяни, но не ги сваляше от лицето му.

— Ти го удари с топката за бейзбол. Удари го в лицето с топка. Искам тази топка за себе си.

— Разбира се, само че малко по-нататък. Първо Лий трябва да я вземе заради следствието. Виж, ето го. Довел е цялата полиция на Лейквю.

Лий дотича при тях и огледа Трент.

— Линейката пътува насам. Ще повикам и втора.

— Няма нужда — обади се Дарби, стиснала кучето. — Това е Трент Уилъби, бившият ми съпруг. Спрях, защото видях закъсала край пътя кола. Поне така изглеждаше. Не мога да различа проклетия приус от тойота — каза тя на Зейн.

— Скъпа, приусът е модел на „Тойота“.

— Виждаш ли? Той ме удари и съм загубила съзнание. Свестих се завързана за стола. Дошъл тук, за да ме убие, но първо искаше да си говорим. Каза, че той е убил майка ми. Обясни подробно как го е направил. Призна, че е убил и Клинт Дрейпър. Останалото ще разкажа после. Още треперя.

— Няма нищо. Искаш ли Зейн да те заведе у нас? Наблизо сме и Емили си е вкъщи. Аз ще дойда веднага след като приключим тук.

Дарби понечи да стане, но се олюля. Зейн я вдигна на ръце заедно с кучето.

— Малко треперя.

— Аз ще се погрижа за теб — каза Зейн, след което погледна към Лий. — Аз ще се погрижа за нея.

— Виждам. Заведи я при Емили. — Полицейският началник погледна надолу към Трент, докато Зейн отнасяше Дарби. — А аз ще се погрижа за него.

 

 

Минаха часове. Докато Емили се суетеше около Дарби и я успокояваше, Зейн излезе навън. Разходката не помогна, но успя да си придаде по-спокоен вид заради Дарби.

Тя дълго дава показания пред Лий, а после остави Дейв да обработи професионално охлузванията по китките и глезените й, които Емили беше превързала по-рано.

Дарби попита и Дейв й каза какво е състоянието на Трент. Мозъчно сътресение, отлепена ретина, счупен нос, спукана скула.

— Добър удар — каза той на Зейн.

— Но няма да умре, нали? — попита настойчиво Дарби.

— Състоянието му е тежко, но няма опасност за живота. А, също така има няколко избити зъба, вероятно когато е паднал на верандата, и контузии по краката.

— Дарби го блъсна със стола, за който я беше завързал.

— И теб си те бива. Не е зле да отидеш на лекар.

— Не за пръв път ме удрят в лицето, но се надявам да е за последен. — Вече по-стабилна, тя стана. — Емили, изключително съм ти благодарна, че беше до мен, когато имах нужда.

— Миличка, винаги ще бъда до теб.

— Той е убил майка ми. — Очите й се насълзиха отново. — Тя толкова щеше да се радва, ако знаеше, че съм намерила кой да я замести. — Накрая Дарби се разплака открито и зарови лице в рамото на Емили, а тя на свой ред я прегърна.

Когато Дарби се овладя и се отдръпна, Емили прегърна Броуди през раменете.

— Повече никога няма да се съмнявам в шестото ти чувство. Никога.

— Много съжалявам за майка ти, Дарби.

— И аз. Ти си моят герой, Броуди. — Дарби се наведе и го целуна лекичко по бузата. — Днес на помощ ми се притекоха много герои.

Когато се прибра най-накрая вкъщи, там я чакаха още герои. Целият й екип беше на верандата, заедно с вази с цветя, тави с храна и сладкиши. И един кекс.

— Искахме да те видим — каза Рой. — Знаем, че трябва да си почиваш, но първо искахме да те видим със собствените си очи. — Той наведе глава, когато очите му се напълниха със сълзи.

— Почистихме около две от къщите за гости. — Ралф се покашля. — Решихме, че би искала да си свършим работата. Утре ще довършим и не искаме да те виждаме на работа и точка по въпроса.

— Кой е шефът? — попита Дарби.

— Не ме интересува. Ако видя онзи, който те е подредил така, на свобода, лошо му се пише.

— Искаш ли с теб да влезем вътре? — Хали слезе по стълбите. — А мъжете ще внесат всичко това. Вероятно ще пристигнат още подаръци — продължи тя и прегърна Дарби през рамото. — Зейн, оставил си вратата отключена. Решихме, че не е редно да влизаме непоканени. Очакваме да дойдат още хора, когато се разчуе. Всеки иска да помогне с нещо. Тук в Лейквю хората те обичат, Дарби.

— Хали, искам да се кача горе и да се наплача хубаво.

— Добре, ще те заведа. Гейб, дай една от вазите да я занеса горе.

— Тази е от госпожица Шерили. Голяма и скъпа. — Той потупа Дарби по гърба. — Може ли да дам на Зод знаеш какво? Заслужава.

— Благодаря, Гейб. Благодаря на всички ви.

Хали я държа в прегръдката си, докато се наплака, и остана с нея, докато заспи.

Когато се събуди, погледна през високия прозорец към езерото, лодките и децата, които скачаха от платформата. Погледна към огромния букет, изпратен от жена, която познаваше съвсем отскоро. Спомни си за подаръците, които я посрещнаха, когато Зейн я докара вкъщи.

Стана и огледа лицето си в огледалото, синината на скулата, отеклото око — сравнително леко се беше разминала предвид обстоятелствата.

— Никога не си проявявала глупост — каза на отражението. — Освен в случаите, когато си мислеше, че си глупава.

Слезе долу и завари Зейн да крачи из дневната с телефон в ръка.

— Събуди се — каза той в слушалката и впери очи в лицето й. — Ще ти звънна след малко. Един куп хора се обадиха да питат как си. Преди малко се качих да видя как си. Наспа ли се?

— Да, и се чувствам по-добре. Зейн…

— Моля те — рече той, спусна се към нея и я прегърна нежно. — Искам за минутка просто да те прегърна.

— Прегръщай ме колкото дълго искаш.

— Когато намерих пикапа ти, имах чувството, че времето е спряло. Трябваше да кажа на Лий за подозренията на Броуди.

— Не, не говори така. Щеше да нарушиш обещанието си, а Лий нямаше да може да направи нищо. Не се обвинявай за нищо. Моля те. — Тя направи крачка назад. — Не говори така, след като умният ти братовчед, невероятното ни куче и точният ти удар ми спасиха живота. Може ли…

— Каквото поискаш.

— Внимавай да не поискам екскурзия до Аруба. Може ли да излезем на верандата и да пийнем вино?

— Разбира се.

Зейн донесе виното, седна до нея, а тя го хвана за ръка.

— Искам тази история да приключи веднъж завинаги. Как разбра къде съм?

— Първо си помислих, че те е нападнал Дрейпър, но нямаше логика. Тогава си спомних думите ти, че си видяла мъж, който отговаря на описанието на Броуди и ти е помахал от лодката. Спомена, че са те побили тръпки.

— Само по това?

— Както и всичко, което Броуди ни разказа, и факта, че не открих преподавател с това име в никой от колежите в Ню Йорк. Интуицията ми подсказа да отида до бунгалото и аз я послушах.

— Да пием за интуицията ти.

— Много съжалявам за майка ти, Дарби. Сигурно си имала чувството, че я губиш отново.

От очите й отново рукнаха сълзи.

— В първия момент просто се почувствах изцедена. Той се хвалеше и злорадстваше. Но после използвах скръбта си, за да се стегна и да опитам да го надвия. Нямаше да успея без теб и Зод, но бях готова да се бия до последно. — Дарби избърса очи и пийна вино. — Нещо сякаш се отприщи вътре в мен, Зейн. Мисля, че винаги е било там, дълбоко заровено, ако ме разбираш.

— Да, разбирам.

— Трент го потискаше, държеше го под повърхността. Подобно на подводните течения, за които говорихме. И преди е излизал извън нерви в мое присъствие, но никога по този начин. Неговата лудост беше някак си добре овладяна. Планирал всичко след като видял статиите за схватката ми с Греъм. Планирал го е по същия начин както убийството на майка ми. — Тя въздъхна. — Мисля, че планът му нямаше да проработи, щяха да го заловят. Но той не го знаеше. Смяташе, че ще му се размине, защото и преди е оставал безнаказан. Това му харесваше. Убил е двама души просто така, заради удоволствието.

— Бих казал повече.

— Повече… — Дарби се стъписа. — Повече хора?

— Между убийството на майка ти и убийството на Клинт е изминало много време. Мисля, че разследването ще установи, че е убил и други. Най-малко още един-двама души.

— Все някога щеше да превърти — промълви тя. — Добре прикриваше истинската си същност. Тогава бях млада и неопитна, а той беше толкова чаровен и говореше все неща, които исках да чуя. Господи, държеше се толкова мило с майка ми.

— Осъзнавал е, че тя е най-близкият ти човек.

— Да, знаеше го. Но след като се оженихме, започна да показва истинското си лице. Разбрах, че бракът ни няма да потръгне, но държах да опитам. Не може един ден да се ожениш, а на следващия да се откажеш от брака си. Разумно беше да опитам.

— Разбира се.

— Казвах си, че съм постъпила глупаво. Не съм преценила правилно и съм се оставила да ме омае красив мъж, който ми се е струвал подходящ за съпруг. Но беше глупаво да си внушавам, че съм глупава.

— Радвам се, че си стигнала до това заключение. — Той целуна дланта й, после бинтованата й китка.

— И тъй като бях убедена, че съм глупачка, си казвах, че с теб просто ще се забавляваме и ще видим как ще потръгне. Все пак исках само страхотен секс с привлекателен мъж, който оценява приоритети като бейзбола, вижда чара на грозно куче и приема творческите ми пориви.

— Отговарям на всички изисквания.

— И на още куп други. Обичам те, това не е глупаво. Искам да заживеем заедно, това също не е глупаво. Искам да създадем семейство, което изобщо не е глупаво.

— Ще се омъжиш ли за мен, Дарби?

— Да.

Зейн стана, повдигна я и я сложи да седне в скута му.

— Кога?

— Труден въпрос. Искам скромна сватба тук в къщата и тържество в задния двор. Но следващата пролет Рой ще се жени, сезонът е натоварен, а той иска отпуск за меден месец. Не може и двамата да отсъстваме по едно и също време.

Зейн я целуна по бузата, по очите, по устните.

— Какво ще кажеш за Деня на труда?

— Деня на труда ли?

— Дори ти трябва да почиваш в Деня на труда. Особено щом ще се омъжваш за мен.

— Нима имаш предвид… този септември? Уокър, съвсем скоро е.

— Защо да чакаме? Особено след като не си глупачка. Освен това познавам няколко жени, които могат да организират парти за сто човека за нула време.

— Но през есента трябва да започнем подготовката на градините за зимата и засаждането на дърветата. Трябва…

— Може да изчакаме и да отидем на меден месец през зимата. Тогава почти нямаш работа. Може да заминем за Аруба.

Дарби се разсмя.

— Всичко си предвидил.

— И аз не съм глупав. За малко да те изгубя, Дарби — прошепна той и прокара пръст по татуировката на врата й. Нека не губим ценно време.

— Ти спаси живота ми с бейзболна топка. Искам я за спомен. Искам да я сложа във витрина и да я държа в кабинета, в който ще превърна една от свободните стаи. След като реша коя е най-подходяща. — Дарби обгърна лицето му с ръце. — Виж ни само как изглеждаме. Целите в синини и отоци. Пасваме си идеално. Значи Деня на труда? — Тя го целуна нежно по устните. — Съгласна съм.

— Можеш да изразиш съгласието си по-страстно.

— Още не съм приключила — отвърна тя и притисна длан в гърдите му, за да го задържи на ръка разстояние. — Ако сериозно искаш да имаме деца, единият от нас трябва да се научи да готви.

Зейн я изгледа.

— Да хвърлим монета. Ако се падне ези, аз ще се науча, ако се падне тура, ти ще се научиш.

— Не, нека играем на камък, ножици, хартия.

— Две от три.

— Съгласна съм.

После, когато тя отпусна глава на рамото му, Зейн си каза, че едва ли е толкова сложно да се научи да готви.

— Веднъж седмично задължително ще вечеряме пица — заяви той. — Замразена или по поръчка.

— Това се подразбира. — Дарби го целуна по бузата.

Сгушени на дивана, с кучето, спящо в краката им, двамата седяха смълчани и гледаха как слънцето се спуска над хълмовете на запад и багри водата в огненочервено.