Нора Робъртс
Подводни течения (27)

27.

Макар и неохотно, Зейн върна бялата боя и работи цяла сутрин, докато бояджиите покриваха циничното изкуство на Клинт с грунд.

Налагаше се да разказва съкратена версия на цялата история на всеки клиент и да приеме възмущението им преди да се захванат за работа.

Вдигна очи от бележника си, когато Морийн влезе.

— Идвам да ти напомня, че имаш уговорка с Милдред Фисъл.

— И нейните котки. Подготвям се психически за поредната промяна на завещанието.

— Внучката от Шарлот й изпратила цветя за рождения ден, затова отново ще я включи в разпределението на наследството. След това имаш два свободни часа. Отиди на обяд.

— Точно така ще направя.

— Обади се на Майк и Дейв и виж дали са свободни.

Зейн я изгледа подозрително.

— Тревожиш ли се за мен?

— Обичам те, Зейн, почти колкото новите обувки, които си купих на разпродажбата за Четвърти юли. Знаеш, че пуснаха Хорас Дрейпър под гаранция.

— Няма да дойде да ме застреля в закусвалнята, Морийн.

— Все пак се обади на Майк и Дейв.

— Добре. Но ти казвам, че вие, жените, ще ми съсипете живота.

— Много ни бива в това. А като стана въпрос за жени, по-добре още отсега ангажирай Гретчен за следващото лято. Справя се много добре с работата и когато се дипломира, ще стане отличен младши сътрудник.

— И аз си го мислех, затова не се надувай, че идеята е твоя.

Морийн се усмихна самодоволно.

— Преди малко занесох разхладителни напитки на Къби и Майк. Показаха ми цвета на боята. Мислех, че си избрал бяла.

— Трябваше да остане бяла, нали?

— Само ако искаш стандартна скучна кантора. Но Мили от железарията ми каза, че си купил бяла боя, а след това си я върнал и си взел морскосиня и сива.

— Клюкарка — каза Зейн и започна да прибира документи в куфарчето си.

— Дарби ли те накара да размислиш?

— Може би.

— Признавам ти, обаче — тя замълча драматично, — че прояви голяма далновидност да си намериш жена с въображение и вкус.

— Приемам комплимента. А сега се връщай на работа. Не ти плащам да си бъбриш с шефа.

Развеселена, Морийн го целуна първо по едната, а после по другата буза.

— Обади се на Майк или на Дейв, а най-добре и на двамата. Направи го заради мен, моля те, миличък.

— Добре, добре. — Зейн излезе през задния вход, за да избегне бояджиите, и написа съобщение на Майк, а после и на Дейв, докато вървеше към колата си.

След срещата с Милдред Фисъл, котките й и вечно променящото се завещание, имаше нужда от чаша алкохол с обяда. Но се въздържа.

Тъй като и Дейв, и Майк се оказаха свободни — предположи, че Морийн им е наредила — реши да си поръча мъжествен обяд с руло „Стефани“ под ярките светлини и оранжевите стени (дали този цвят беше „Мандарина“?) в закусвалнята.

— Руло „Стефани“, а? — Майк разглеждаше ламинираното меню, докато пиеше лимонада. — Каси иска да станем вегетарианци. Няма да стане. И аз искам руло „Стефани“.

— Вие сте млади и можете да ядете каквото си поискате. Майната му, и за мен руло „Стефани“, Бони.

— Добре. Зейн, твоят обяд е за сметка на заведението, в знак на подкрепа.

— Няма нужда…

— Недей да спориш. — Тя размаха пръст и се отдалечи от масата.

— Гледай как намаза от тези неприятности.

— И няма да ми се налага да ти платя обяда, задето ме забавляваш.

— Хей! — размаха ръка Майк. — Нека приключим с неприятностите и да се нахраним спокойно. Говори се, че братята на Дрейпър се прибират за погребението. Единият са го пуснали от затвора под стража, а другият си е взел отпуск от армията.

— Прекрасно.

— А Стю Хъбъл пристигнал снощи в клиниката с размазано лице и счупена ръка. Казал, че паднал по стълбите, но всички знаят, че не е вярно. Джед Дрейпър го е ступал.

Дейв поклати глава.

— Глупаво и нелогично е да обвиняват Стю Хъбъл, но Дрейпър са си такива. Дано Джед Дрейпър си е излял гнева и се е укротил.

— Но едва ли ще го направи, нали? — обърна се Зейн към Дейв.

— Хора като тях все обвиняват някой друг. Джед рано или късно ще се озове зад решетките. Дано е по-скоро.

— Би трябвало да знаят, че ти не си виновен.

— Да, би трябвало.

Но знаеха, че не е бил и Стю Хъбъл, а го бяха пребили. Но пък Зейн не беше лесна мишена като Стю Хъбъл. И не му беше приятно, че част от него очаква с нетърпение тази провокация.

 

 

При първите капки дъжд и тътен на гръмотевици Дарби и хората й събраха инструментите и се отправиха към колите. Патси Марш излезе на задната врата и размаха ръце.

— Елате да седнете на верандата и да опитате от студения ми чай и кекса.

— Не се притеснявай — отвърна Дарби, но се разколеба. — Кекс ли каза?

— По рецепта на майка ми. Седнете да си починете. Дъждът бързо ще премине.

— Приятно е да гледаш дъжда от верандата — отбеляза Ралф. — Благодаря за поканата.

— Така и моят Бил няма да изяде всичкия кекс.

— Да ви помогна ли, госпожо Марш? — Хали избърса обувките на изтривалката.

— Ако искаш. Как са майка ти и баба ти? — попита Патси, докато двете влизаха вътре.

Дарби се настани на плетеното канапе. От верандата беше много приятно да наблюдаваш дъжда. Бурята развяваше дърветата и вдигаше вълни в езерото, което проблясваше под светлината на първите мълнии. И донесе приятна прохлада.

Ралф седна на стол с възглавничка, а Дарби погледна към Рой и потупа мястото до себе си.

— Добре ли си?

— Да — отвърна той, но въздъхна тежко, вперил поглед в езерото. — Убийството не ми излиза от главата. Ще ми се по-скоро да заловят извършителя.

— Знаете ли какво е станало според мен? — Ралф се приведе напред. — Мисля, че Клинт е взел някой от противните си приятели, може би дори брат си, за да отидат да тормозят Зейн. Напили са се и са се скарали за нещо. Другият е взел камък и го е фраснал. Не го е направил нарочно, но се случило, и занесъл тялото в езерото, за да си прикрие следите. И знаете ли какво? Който и да го е направил, е бил достатъчно глупав, за да си помисли, че полицаите ще решат, че Клинт е паднал и се е удавил.

Дарби се замисли. Ралф изрече повече думи наведнъж, отколкото обикновено изричаше за цяла седмица.

— И Адел е на това мнение — обади се Рой. — Смята, че по-скоро е било злополука, а не предумишлено убийство. Пиян човек, постъпил е глупаво.

Понеже тази мисъл носеше спокойствие на Рой, Дарби не каза нищо, макар да не беше съгласна.

— А, и да ви кажа… — Рой си пое дълбоко въздух, докато дъждът се усили и затрополи по покрива на верандата като боен барабан. — Сгодих се.

— Браво на теб — потупа го по рамото Дарби. — Кога?

— Снощи й предложих.

— И чака цял ден преди да ни кажеш?

— Още не мога да повярвам — оправда се той, но по лицето му се разля широка усмивка. — Чаках да й предложа, когато купя пръстен. Жените понякога имат много конкретни изисквания относно пръстените, а все нямах време да отида до бижутерията. Но вчера, след всичко, което се случи, реших, че животът е непредвидим и трябва да действам. Тъй че излязох и купих пръстен. На нея й хареса, очевидно съм се притеснявал излишно. Помолих я да се омъжи за мен и тя прие.

— Какво чуват ушите ми? — Патси излезе с голяма кана, пълна с кехлибарена течност, а Хали пристигна след нея с поднос. — Рой Доусън, нима най-накрая ти е дошъл умът в главата и си предложил брак на онова мило момиче?

— Да, госпожо.

— Прекрасна новина. — Патси остави каната и започна да налива студен чай в чашите върху подноса. — Майка ти сигурно много се радва.

— На седмото небе е.

— Избрахте ли дата?

— Адел иска сватбата да е през пролетта, за да я направим на открито. Трите с нейната и моята майка вече кроят планове, тъй че те решават. Ще трябва да си взема няколко дни отпуск за сватбата и медения месец — обърна се той към Дарби.

— Изобщо не се притеснявай.

— Първото парче е за младоженеца — заяви Патси и подаде на Рой чинийка с огромно парче кекс. — Чудесна новина, точно каквато ни трябва. — С насълзени очи тя раздаде чинии и на другите. — Ралф, младите още не осъзнават как лети времето и как трябва да цениш и най-дребните моменти — и добри, и лоши.

— Моята майка казваше, че със слънцето вървят и бурите.

— Напълно права е. Обичам бурите — добави тя тихо. — Отмива прахоляка и неволите поне за малко.

А не е ли част от неволите, помисли си Дарби, това, че докато седи на тази хубава веранда и гледа към прекрасното езеро, то й напомня за трупа, който извадиха от водата?

Сякаш прочела мислите й, Патси се обърна с широка усмивка.

— А онова, което сътворихте на проблемния склон, е най-хубавото нещо на света след кекса на майка ми.

— Кексът е превъзходен, госпожо — рече Гейб и лапна последната хапка. — Много е вкусен.

— Бурята отшумява — отбеляза Хали. — Ще прибера чиниите преди да се върна на работа.

— Не се тревожи, миличка. Аз ще поседя тук на хладно и ще ви погледам как работите.

Дарби се замисли за бурите, за неволите и за милия жест да предложиш кекс на хората, които копаят дупки в двора. Слънцето се показа и засия ослепително по водната повърхност, а във влажния въздух се надигна пара. Лодките излязоха отново, а децата продължиха да скачат от платформата и огласиха брега със смях и радостни писъци.

Смъртта не можеше да помрачи живота за дълго.

Именно за живота размишляваше, докато садеше стръкове горска майка, които избра колкото заради цветовете и листата, толкова и заради името. Освен това цъфтеше рано, подаваше се от пръстта още през зимата и разцъфтяваше при първия повей на пролетта.

— Нещо си се замислила, шефе — рече Хали.

— Просто си мислех, че тази година вече е късно, но през следващата ще разцъфти приказно.

— И сега изглежда красиво.

— Да, и щом засадим тези стръкове, приключваме за днес. Другата година тук ще се стели пъстър килим и през пролетта, и през лятото, та чак до късна есен. Добра работа свършихме.

Дарби отстъпи назад, за да огледа лехите отдалеч, и доволна от резултата, извади телефона си и направи няколко снимки. След това отиде да снима и речните камъни, които Ралф и Рой бяха подредили. Искаше да ги заснеме от различен ъгъл, преди да погледне към езерото и си представи как изглеждат откъм водата.

Зърна малка платноходка, управлявана от мъж. Изпод рибарската му шапка се спускаше дълга, изрусяла от слънцето коса, а лъчите отблясваха от огледалните стъкла на тъмните му очила. Когато мъжът вдигна ръка за поздрав, я побиха студени тръпки. Но и тя му помаха, преди да се обърне.

— Е, банда — рече със свито гърло. Пийна глътка вода, за да се успокои. — Остана само да почистим.

Погледна отново към езерото, но платноходката се беше скрила от поглед.

 

 

Бингли се разсмя и за малко да преобърне лодката. Погледна право към него и му помаха! Ако носеше пистолета си, щеше да я застреля на място — заедно с всичките й приятелчета. Може би и няколко от онези пищящи тийнейджъри, които скачаха от проклетата платформа.

Не беше планирал да я застреля в главата, но му беше приятно да си представи картинката. Времето ти изтича, кучко, помисли си, развеселен от случката. Времето ти изтича, както и на онзи проклет адвокат. И на всеки друг, който се изпречеше на пътя му. В затвора беше открил нещо за себе си. Копнееше да пролива кръв.

 

 

Юли продължи с поредица от горещи дни и краткотрайни, мощни бури. В Лейквю се напълни с туристи, дошли да прекарат отпуската си на езерото и в планината. Летовниците пристигаха и си заминаваха, нищо не смущаваше обиколките им по магазините за сувенири.

Надписите по кантората на Зейн се скриха под грунда и не притесняваха минувачите, а яркият нов цвят придаде неочакван блясък на сградата.

Макар да чакаше да се случи нещо неприятно, Зейн не допусна това да смути ежедневието му. Затова не се изненада, когато една спокойна неделна сутрин, докато седеше на предната веранда и разглеждаше коли на таблета си, видя колата на Лий да се задава. Остави устройството настрани и стана да го посрещне.

— Добро утро, началник.

— Зейн. — Той вдигна очи към закованата с дъски врата. — Още ли не са я сменили?

— Пристига следващата седмица, а бояджиите, щом приключат с кантората, ще оправят надупчените стени в спалнята. Искаш ли нещо за пиене?

Лий погледна към чашата му.

— Това айскафе ли е?

— Да, да влезем вътре, ще ти направя.

— Няма да ти откажа. Дарби тук ли е?

— Има няколко срещи с клиенти тази сутрин. Скоро ще се прибере, ако искаш да говориш с нея.

— Доста е заета — отбеляза Лий, когато влязоха в кухнята.

— Истина е. Може би затова спи непробудно нощем. В момента на работа ли си, началник?

— През лятото е най-натоварено. Особено това лято.

— Да. — Зейн извади висока чаша и я напълни с лед. — Как върви?

— Имам жертва, за която никого не го е грижа освен семейството и няколко неудачници. Пиян и натъпкан с хапчета, тръгнал да си отмъщава, но свършил с разбит череп до твоята къща, преди някой да изхвърли трупа му в езерото.

Зейн взе кафеварката с изстинало кафе и вдигна очи.

— Трябва ли да наема адвокат?

— По-лесно ще е, ако го направиш.

Зейн сипа кафето върху леда, добави мляко и подаде чашата на Лий.

— Ако бях излязъл, вероятно щях да видя кой го е нападнал.

— И вероятно щеше да отнесеш някой куршум.

— Прав си. Искаш ли да седнем на верандата?

— С удоволствие. Чудесно кафе правиш, Зейн, и топло, и студено.

— Ако не ми потръгне с правото, мога да се пробвам като барман.

Излязоха на верандата и седнаха. Зейн потри шевовете на бейзболната топка в джоба си.

— Чух, че погребението на Клинт е утре.

— Да, в погребалния дом на Декстър. Никой от семейство Дрейпър не ходи на църква, затова са избрали този вариант. Ще го погребат в двора си.

— В този щат това е законно, ако се спазят някои изисквания.

— Да, и в този случай улеснява нещата. Вече говорих с всички, които са имали вражди с Клинт или с някой друг от семейство Дрейпър.

— Ще ти платят ли извънредния труд?

Лий се разсмя и отпи глътка кафе.

— Отне много повече време, отколкото разговорите с хората, които са били в добри отношения с тях. Но не постигнах особен напредък. Оказа се, че Клинт се е скарал с Ричи Фийлдс преди няколко седмици, а Фийлдс е от онези хора, които биха разбили нечия глава. Помислих си, че съм се натъкнал на следа, но по време на убийството той е бил в окръжния арест, след като са го спрели за превишена скорост и шофиране под влияние на алкохол край Хикъри, а престоят му се удължил, защото нападнал полицай.

— Едва ли има по-непоклатимо алиби от това.

— Вярно е — съгласи се Лий и погледна към хълмовете. — Получавал ли си заплахи заради работата си като прокурор?

— Обичайно е, Лий, също като при теб.

— Моля те, помисли дали някой би дошъл да те търси тук, за да си отмъсти.

— Доста мислих по този въпрос. — Зейн се вгледа в топката и прокара палец по шевовете. — Има няколко кандидати.

— Искам да ми кажеш имената им, синко.

— Добре. — Зейн търкулна топката в дланта си. — Мисля да отида до Райли и да си поговоря с Греъм.

— И аз мислех за това. Вече говорих с директора на затвора. През годините Греъм е имал няколко съкилийници, сближил се е с други затворници. Някои са излезли. Трябва да проучим и тях.

— Но честно казано, Лий, той не действа така. Обича лично да причинява страдания. Ако това е негово дело, се тревожа повече за Дарби. Никога няма да се примири, че го е надвила жена.

— Искаш ли да отидем да говорим с него заедно?

— Да, само ми кажи кога и ще разчистя графика си.

— Добре. Наистина ли ще представляваш онзи идиот Кал Мълдун за пиянското сбиване с Лари Истърдей?

— Какво да ти кажа? Всеки има право на правна защита.

— Адвокати — въздъхна Лий. — Кафето е страхотно.

— Има още.

Лий поклати глава, остави празната чаша и стана.

— Трябва да тръгвам. Кантората ти изглежда много добре. Кметът спомена, че мисли да окуражи повече собственици на сгради по главната улица да ги боядисат в по-свежи цветове.

— Винаги трябва да гледаме по-оптимистично на нещата.

Лий повдигна учудено вежди.

— Поддаваме се на влиянието на Дарби — ухили се Зейн.

— Успех. Ще ти се обадя.

— Поздрави Емили.

— Разбира се.

Зейн седна и поглади топката.

Изпрати на Лий списък с имената на бивши обвиняеми, които биха искали да му отмъстят, но… те не го тревожеха особено. Повече се тревожеше за онези престъпници, които не го бяха заплашвали. За онези, които бяха проявили достатъчно разум да си мълчат и да планират отмъщението през годините в затвора.

Щом Лий изключваше да е бил някой местен, то беше време да прегледа подробно някогашните си случаи. Влезе вътре и смени таблета с лаптоп. Разполагаше с достатъчно информация, за да започне дългото проучване. Надяваше се, че Дарби ще се забави поне още един час, но не само защото беше обещала (по-скоро заплашила), че ще му покаже как да се грижи за градината, когато се върне. Искаше да изключи колкото се може повече имена от списъка дотогава. Не искаше да помрачава уикенда с… подводни течения.

След около двайсет минути чу по пътя да се задава кола, записа промените във файла и го затвори. И за прикритие, отвори уебсайта на една от автокъщите в района, който беше разглеждал преди.

Но не беше пикапът на Дарби.

Инстинктивно стисна топката, когато бежовата лека кола спря до кабриолета му. От нея слезе непознат мъж, висок, мускулест, облечен спретнато с бежов панталон и риза с къси ръкави. Имаше късо подстригана коса, квадратна челюст и наближаваше четиридесетте.

Непознатият свали слънчевите си очила и тръгна към него.

Военен е, помисли си Зейн, като видя походката и изправения гръб.

— Зейн Бигълоу… извинете, Уокър — поправи се той.

— Аз съм. — Зейн се досети кой е мъжът и стана. — Вие сте Бо Дрейпър, нали? Майор Дрейпър.

— Да. Съжалявам, че дойдох непоканен в дома ви, но бих искал да поговорим.

— Заповядайте. Искате ли айскафе?

— Много любезно от ваша страна, но ще откажа. Хубава къща имате. Построили са я след като напуснах Лейквю.

— Отпреди осем години е. Дълго сте отсъствали.

— Повече от двайсет години. Постъпих в армията, когато бях на осемнайсет. Не съм се връщал от тогава, но…

— Тежко е да загубите брат.

— Макар и да не го познавах добре. Той беше на осем или девет години, когато заминах.

— Седнете, господин майор.

— Не, благодаря. Няма да ви задържам. — Той погледна към топката в ръката на Зейн. — Гледал съм ваши мачове едно време. Играете ли още?

— Не — отвърна Зейн и остави топката.

— Жалко. Господин Уокър…

— Зейн.

— Зейн, чух какво разказаха родителите ми и полицейският началник. Няма как да говоря с вдовицата на Клинт, тъй като… не е в града. Заминавам веднага след погребението и преди това искам да чуя какво имаш ти да кажеш.

— Вдовицата на брат ви ми е клиент. Мога да кажа само, че в момента е на сигурно място. Наложи се да отиде там, защото брат ви я е пребил. И не само вечерта на трети юли, биел я е редовно. Дойде при мен за помощ и аз й помогнах.

— Тя е по-малката сестра на Али Абът, нали? Познавах Али бегло, докато живеех тук.

— Точно така.

— Родителите ми твърдят, че Клинт никога не й е посягал, но пък ги чух и да казват, че я пляскал, само когато си го е заслужавала. — Бо стисна устни. — Женен съм и имам две дъщери. Няма да допусна някой да им посегне. Аз не съм като братята и родителите си.

— Аз също не съм като родителите си.

Бо кимна.

— Чух за случилото се. Нашите твърдят, че си имал връзка с жената на Клинт.

— Виждал съм Трейси два пъти, откакто се прибрах в Лейквю. Първия път, когато Клинт дойде с нея в кантората ми с надеждата да заведе дело срещу съседите си.

— Семейство Маконъл ли?

— Да. Не остана никак доволен, когато отказах да поема случая му. Втория път я видях, когато отидох до дома им, защото бях видял признаци, че е малтретирана. Тя отказа да говори с мен, но й оставих визитката си. Имам сериозна приятелка. Трейси ми е просто клиент.

— Приятелката ви, Дарби Макрей, тя ли беше с вас през онази нощ?

— Точно така.

— Клинт е надраскал и нейната къща. И е стрелял по прозорците, тоест вратата — поправи се той — на втория етаж, където сега има дъски.

— Доказателствата сочат, че брат ви е извършил всичко това. Не знам кой го е убил, майоре, дали е бил приятел или враг, дали е било умишлено или случайно. Но знам какво се случи в дома ми, докато жената, която обичам, се събуди от куршумите от пушката на Клинт, които се забиваха в стената на по-малко от метър над главата й.

— Клинт беше изтърсакът на семейството, както казваше баща ми. И го биеше за щяло и не щяло. Това не е оправдание за поведението му — вярвам ти. Но начинът, по който беше възпитан, го озлоби.

— Двамата сте израснали под един покрив.

— Аз се измъкнах — отвърна простичко Бо. — Армията не само ми даде възможности в живота, а и ме спаси. Ти също си имал тежко детство, но изглежда двамата с теб сме избрали различен път от тримата ми братя.

— Мен ме спасиха близките ми. Сестра ми, леля ми, нейният мъж, баба и дядо.

— Помня баба ти и дядо ти — каза тихо Бо. — Те са добри хора. Не мога да кажа същото за моето семейство, но ще бъда до тях, когато погребват малкия ми брат. А сега ще те погледна в очите и ще се извиня за стореното от него.

— Не е нужно.

— За мен е важно. Може би ако се бях задържал по-дълго, щях да му помогна да стане различен човек. Но спасих себе си и не съжалявам. Единият от братята ми е в затвора, другият прилича толкова на баща ми, че едва ги различавам. А сега погребваме третия преди още да е навършил трийсет години.

— Съжалявам. Нямах намерение да го казвам, защото нямаше да е искрено. Но сега мога да съм напълно честен. Съжалявам, Бо.

— Благодаря. Искам да платя за щетите, нанесени от брат ми на кантората и на къщата на госпожица Макрей.

— В никакъв случай.

— Ако не приемеш това, тогава нека поне платя таксата на Трейси.

— Поех случая й на доброволни начала.

Бо въздъхна и потри чело.

— Не дължиш нищо на мен и семейството ми. Трябва да получите някаква компенсация. Искам справедливост за смъртта на Клинт. Надявам се убиецът му да бъде заловен, осъден и наказан. Но трябва да получите компенсация за стореното от Клинт и държа аз да поема разходите.

— Остави ми телефон за връзка и след няколко дни ще ти изпратя адреса на приюта. Можеш да им направиш дарение.

Бо затвори очи за миг и кимна.

— Съгласен съм. — Той извади портфейла си и му подаде визитна картичка. — Свържи се с мен, когато ти е удобно. Отивам да изпълня дълга си към семейството, след което се връщам при жена си и дъщерите. Повече няма да се върна тук.

Двамата си стиснаха ръце.

— Благодаря, че се съгласи да поговорим.

— Аз също и ви благодаря за службата, майор Дрейпър.

Бо тръгна към колата си, но се спря и погледна назад.

— Трябва да си бил на не повече от тринайсет-четиринайсет години, когато заминах.

— Да, там някъде.

— Беше много добър бейзболист.

Зейн го изпрати с поглед надолу по пътя и взе топката.

Може би армията беше спасила живота на Бо Дрейпър и го беше изградила като личност, но това нямаше да се случи, ако не беше взел решението да замине.

— Не е важно само кои са родителите ти и как са те възпитали — каза тихо Зейн и потърка топката. — Важно и как ти ще постъпиш.

Той остави топката и отвори лаптопа отново. Трябваше да направи всичко по силите си, за да защити близките си.