Нора Робъртс
Подводни течения (22)

22.

Зейн караше по стръмния път към дома си и размишляваше, че има нужда от голяма чаша алкохол, не само заради натоварения работен ден, но и тъй като трябваше да прекара вечерта в подготовка за безумно разточителното празненство.

Когато взе последния завой, тишината наруши гърлен лай. Нещо черно-бяло изскочи от задния двор и се стрелна към колата.

Има зъби, забеляза Зейн, тъй като създанието ги оголи, когато паркира. Той надзърна предпазливо от уязвимото прикритие на колата със свален покрив, когато Дарби се зададе иззад ъгъла и затича към него.

— Зод! Спри! — извика тя и плесна два пъти с ръце.

Съществото, което май беше куче, спря да лае и обърна към Дарби глава, която сякаш беше минала през здраво назъбено менгеме.

— Седни! — нареди му тя и кучето седна и размаха късата си опашка. Когато се наведе да го погали, то я погледна с огромни изпъкнали очи, изпълнени с обожание.

— Това куче ли е? — попита Зейн, докато слизаше бавно и предпазливо от колата.

— Да. Не хапе. Просто ме уведоми, че някой идва. Нямах намерение да го взимам — добави тя задъхано. — Кълна се, само щях да разгледам животните в приюта и да го обсъдя с теб. Но тогава… по дяволите.

— Сигурна ли си, че е куче?

— Разбира се. Казва се Генерал Зод.

— От планетата Криптон?

— Децата на Вики са го кръстили така.

— Коя Вики?

— Били сте съученици. Майк е виновен.

— Щом казваш. — Зейн клекна, за да огледа кучето. Сплесканото лице беше предимно бяло, също като късата опашка. Тялото му представляваше около десет килограма мускули, завършващи с крака, също къси и масивни, с козина на черни и бели шарки. Изпъкналите му очи блещукаха като чинийки, пълни с машинно масло.

— Какво грозно куче!

— Знам. Исках куче, което лае силно, за допълнителна охранителна мярка, а и без друго възнамерявах да си взема, когато имам време да го обуча. Но по-скоро предпочитах малко кученце, за да го възпитам от малко. Само че Майк спомена, че имал приятелка с приют за животни. Отидох само да разгледам.

— Зод — без да откъсва очи от кучето, Зейн потупа коляно. Кучето отиде при него и облиза дланта му с големия си влажен език. — Като охранителна мярка ли?

— Ами да. Както вече си забелязал, лае като полудял, но млъква, когато му наредя. Това беше най-важното. Освен това не хапе и обича деца — Вики има два комплекта близнаци.

Зейн почеса острите малки уши на Зод и кучето заскимтя от удоволствие. Странните му очи заблещукаха, когато положи глава върху коляното му.

— Виждаш ли? Гледа те с такова обожание. И Вики каза, че не е изровил нито едно цвете в градината. Привикнал е да живее в къща, държи се добре с други кучета и с хора. Малко е любвеобилен, но не е нахален. Харесва му да се вози в пикап. Това беше друго изискване, защото ще го водя на работа с мен. Днес се държа много прилично, когато го взех на един обект. Знам, трябваше първо да го обсъдя с теб.

— Когато бях малък, не ни даваха да имаме домашни любимци.

— Майк ми каза.

— В Райли също не можех да си взема куче, защото живеех в апартамент и прекарвах повече време на работа, отколкото вкъщи. Мислех, когато се прибера, да си взема лабрадор или ретривър. — Той разпери ръце, за да покаже колко голямо животно има предвид. — Нормално куче.

След като почеса още малко животинката и заслужи още едно благодарно изскимтяване, Зейн се изправи.

— Генерал Зод — промърмори той и кучето размаха доволно опашка.

— Вики го е гледала около три месеца. Предишните му собственици решили, че в крайна сметка не искат да гледат куче. Тогава бил на една годинка и го завели да го приспят. Но Вики го спасила. Аз ще го разхождам и ще го храня, когато съм тук.

Зод легна на земята и се претърколи по гръб в тревата.

— Само ти ли ще се забавляваш?

— Не се ли сърдиш?

— Защо? Боже, баба ми би казала, че това е най-грозното куче на света. Но затова е симпатично. — Той се наведе и погали масивната глава на животното. — Всички на колене пред Зод!

Дарби се разсмя и прегърна Зейн, а кучето се напъха между тях, вдигна глава и нададе вой.

— Каква порода е?

— Вики не знаеше. Май е смесица от булдог, гонче и още няколко породи. Тъкмо му показвах двора и смятах да го заведа в гората, където ще си върши работата.

— Чудесна идея. Да пийнем по едно и да разходим кучето.

— Има една особеност — предупреди го тя, докато вървяха към задния двор със Зод между тях.

Развеселен, Зейн наблюдаваше как кучето подскача на късите си чудати крачета.

— Скъпа, той по начало е особен.

— Отмъква всички дрехи, които намери на пода. Не ги дъвче, но ги носи на постелката си. Когато спи, обича да се сгушва в чорапи и тениски, които миришат на хора. Понякога дори успява да извади дрехи от коша за пране. А ако му ги вземеш през нощта, вие, докато не му ги върнеш.

— Ще преглътна този му навик. — Зейн погледна към Дарби и кучето между тях и го изпълни приятно чувство. — Това ли е всичко?

— Не изричай думите „к-у-ч-е-ш-к-а б-и-с-к-в-и-т-к-а“, ако нямаш някоя под ръка, защото пощурява.

— Намират ли ни се от тях?

— Вики ми даде цял пакет. Сложих няколко в джоба си, в случай че се наложи да го примамим в гората.

— Добре тогава. Кучешка бисквитка.

За миг Зод застина — като най-грозната статуя на куче на света — и за радост на Зейн, скочи поне трийсет сантиметра във въздуха, все едно беше на пружини, с ококорени от щастие очи. След като не видя бисквитка, продължи да подскача и дори успя да направи нескопосано салто.

— Все едно е цирково куче. Дай му бисквитка.

Дарби му хвърли лакомство, Зод го улови с уста и след като описа тичешком няколко кръга, го изяде.

И момчето в Зейн бръкна в джоба на Дарби и с усмивка изрече:

— Бисквитка!

 

 

Малко след зазоряване в ден, изпълнен със задължения по организирането на празненството, Дарби се отправи към обекта, където работеше в момента. Прецени, че за два часа може да свърши почти всичко преди крайния срок, да даде възможност на четириногия си приятел да привикне към работния й график и да се върне при Зейн с предостатъчно време да подредят масите за празненството довечера.

Зод седеше до нея в пикапа, а острите му ушички потрепваха на вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Когато зави по тихия път зад езерото, който водеше към хълмовете, реши, че двамата със Зод са големи късметлии. Бяха намерили мястото си под слънцето, което се издигаше зад гърба им и вещаеше началото на прекрасен летен ден.

— Довечера ще има много деца и кучета, Зод. Ще вдигнем страхотен купон за Четвърти…

Дарби наби рязко спирачки. Зод изскимтя стреснато, а тя завъртя волана и свърна от шосето. Зърнала беше жена с насинено лице да се шмугва, куцукайки, сред дърветата.

— Почакай! — каза тя колкото на Зод, толкова и на жената, и скочи от пикапа. — Няма да ти сторя зло! Нуждаеш се от помощ. Виждам, че си пострадала. — Потисна инстинкта да хукне след жената и остана до колата.

Макар да я видя само за миг, забеляза страха в отеклите насинени очи.

— Позволи ми да ти помогна. Ще те закарам където поискаш. Казвам се Дарби. Преди време и аз пострадах като теб и се нуждаех от помощ. Нека ти помогна.

Чу шумолене в храстите и едва се сдържа да не пристъпи напред.

— Мога да се обадя на някого, ако искаш, и да изчакам, докато дойде.

Отново зърна жената сред листата — слабо, подпухнало от рани лице, дълга руса коса без блясък.

— Не мога да тръгна в твоята посока, ще ме видят.

— Тогава ще обърна в обратна посока. Накъдето кажеш. Искаш ли аз да обърна пикапа, за да е готов? Ранена си. Не мога да те оставя тук. Качвам се да обърна колата.

С разтуптяно сърце, Дарби се качи в пикапа.

Моля те, не бягай, мислеше си, докато правеше внимателно обратен завой.

— Не те познавам.

— Казвам се Дарби Макрей. Пристигнах в Лейквю миналия февруари. Мога да се обадя на някого и да изчакам с теб, ако не искаш да те закарам някъде.

Жената излезе предпазливо от гората без да откъсва очи от Дарби и кучето.

— Той се казва Зод и е много добър. Няма да те ухапе.

За да не се разлае кучето, Дарби го погали, докато жената оглеждаше уплашено пътя. Доколкото можеше с куция крак, тя притича до пикапа и се качи.

— Може ли просто да се махнем от тук? — попита тя накъсано.

— Разбира се — отвърна Дарби и си каза да се държи спокойно и да не притиска жената. — Мога да те откарам до клиниката. Или в полицията…

— Не, не, не.

— Добре, не се тревожи. Няма да те водя никъде против волята ти. Имаш ли роднини в района?

— Не мога да отида при тях. Те ще ме намерят там.

— Добре — отвърна тихо Дарби, а Зод облиза треперещите ръце на жената и положи глава в скута й.

Жената се разплака.

— Мога да те закарам у нас или…

Жената бръкна с трепереща ръка в джоба си и извади омачкана визитна картичка.

— Можеш ли да ме заведеш при него?

След като погледна картичката, Дарби си пое дълбоко въздух.

— Ти ли си Трейси Дрейпър? Не се страхувай — добави бързо, когато жената сграбчи дръжката на вратата, сякаш възнамеряваше да скочи в движение. — Познавам Зейн, той ми е приятел. Споделял е, че се тревожи за теб и по каква причина. Ще те заведа при него. Той е… ние… Как да се изразя? Ние сме заедно. Той няма да допусне да ти се случи нещо лошо.

Трейси прегърна Зод и го залюля в ръце.

— Не знам какво да правя…

— Вече си на прав път. Търсиш помощ.

— Ако ме намерят… Защо завиваш тук? — изписка панически Трейси. — Не карай нататък!

— Зейн живее горе на хълма. В момента не е на работа в кантората. Рано е, а и днес е празник, затова още си е вкъщи. Не се страхувай. Той ще ти помогне.

Трябва да я успокоиш и предразположиш, без да я пришпорваш, каза си Дарби.

— Познавам майка ти и сестра ти. Много мили хора.

— Той каза, че ще ги убие, ако се опитам да избягам. Ще ги убие.

— Няма да допуснем това, Трейси. Ще го спрем. Виж, това е колата на Зейн. Сега ще влезем вътре, за да му разкажеш какво точно се е случило.

Трейси стисна кучето по-силно и извърна глава, за да погледне назад.

— Клинт ще го убие, ако разбере, че съм идвала тук.

— Не се притеснявай. Никой не знае къде си. Да влезем вътре — каза тя, след като спря. — И ще измислим как е най-добре да постъпим.

Тя слезе и бързо заобиколи колата, за да отвори вратата на Трейси.

— Зейн сигурно още спи, но имам ключ. Понякога преспивам тук.

Със Зод, подтичващ бодро пред тях, Дарби поведе Трейси към предната врата, отключи и спря алармата.

— Много бързо се прибра. — Зейн излезе от кухнята, облечен само по памучен панталон с чаша кафе в ръка. — Господи, Трейси! — Той се спусна към нея, но се спря, когато Трейси уплашено се дръпна назад и се блъсна в Дарби. Зейн продължи с по-мек тон: — Няма нищо. Всичко ще се оправи. Ела да пийнеш малко вода. Ако искаш, ще направя кафе.

Зейн тръгна пред тях. Не само беше жертва на домашно насилие, но като прокурор беше осъдил десетки побойници и беше разговарял с жертвите им. Трейси сигурно не искаше до нея да се приближава мъж.

Облекчен, че Дарби владее положението, той отиде да налее вода и да си облече тениска, докато тя настаняваше Трейси на дивана.

Зод любвеобилно положи глава до крака на пребитата жена.

— Той… той е добро куче.

— Така е. Искаш ли кафе?

— Само вода, ако обичаш. Благодаря. Не знам какво да правя.

— Ще го измислим — отвърна Зейн и й подаде чашата с вода. После й предложи торбичка с лед. — Къде още те боли, Трейси?

— Той ме удари няколко пъти в корема, а когато паднах, скочи върху коляното ми. Боли ме и ръката, където ме стискаше. Снощи здраво се ядоса. Напи се и побесня. Не му хареса какво бях сготвила за вечеря, а майка му казала, че съм работила в градината само един час. Те ме наблюдават.

Макар да стискаше чашата с две ръце, тя трепереше, когато я вдигна и отпи бавно няколко глътки.

— Заяви, че съм мързелива и не ставам за нищо. Започна да ме бие. Помислих си, че този път вече ще ме убие. След това ме накара да правим секс и ужасно ме болеше. Отново започна да ме бие, защото и за секс не съм била ставала, а и без друго съм била уличница.

От очите й отново започнаха да се стичат сълзи и Дарби я прегърна през рамо.

— Реших, че ако не умра, този път ще избягам.

— Той вкъщи ли е в момента?

Трейси вдигна насинените си очи към Зейн и поклати глава.

— Ако беше вкъщи, нямаше да успея да се измъкна. Излезе рано сутринта на лов с братята и баща си. Ако след около час не съм навън в градината да работя или да простирам пране, майка му и снаха му ще дойдат да ме търсят. Те ме наблюдават от своите домове и му казват какво правя и с кого говоря.

— Видяха те, когато дойде онзи път — каза тя през сълзи на Зейн. — Но Клинт не се ядоса особено, защото бързо те отпратих. Удари ми само два шамара.

— Много съжалявам, Трейси. Но сега ще ти помогнем. Няма да допуснем да те бие повече, само че първо трябва да направим някои неща. Трябва да подадеш жалба в полицията.

Трейси отпусна сразено глава и сви рамене.

— Клинт заплаши, че ще ме убие, ако направя нещо подобно. И рече, че никой няма да повярва на долна уличница като мен. А ако все пак ми повярват, ще убие майка ми и сестра ми.

— Няма да го допуснем. Трябва да те прегледа лекар, Трейси.

— Не, в никакъв случай! Той ще полудее, както когато паднах по стълбите и загубих бебето. Тогава ме удари толкова силно, че се изтъркалях по стълбището. А после се вбеси, защото се наложи да ходя на лекар.

Дарби и Зейн се спогледаха за миг.

— А какво ще кажеш лекарят да дойде тук? — предложи Дарби, без да сваля ръка от рамото й. — Лекарка, жена. Тя ми е приятелка. Освен това познаваш началника на полицията. Лий Келър е добър човек, Трейси. Той иска да ти помогне. И ще го направи, ако му разкажеш какво ти се е случило снощи, както и когато загуби бебето.

— Но тогава го излъгах! Нямах друг избор!

— Сега това няма значение — успокои я Зейн.

— Просто трябва да избягам. Ако избягам достатъчно далеч, Клинт няма да ме намери.

И къде ще отидеш? — помисли си Дарби. — Какво ще правиш?

— Някога и аз бях омъжена за човек, който ме биеше. — Дарби замълча за момент, когато Трейси вдигна глава и я погледна в очите. — Ако не бях потърсила помощ, той щеше да продължи да ме бие още повече. Ужасно се страхувах. Но попаднах на хора, които ми помогнаха. И полицията го вкара в затвора. Сега вече не може да ме нарани.

— Какво си направила, за да те бие?

— Нищо, както и ти. Хора като тях те бият заради свои лични проблеми, а не заради нещо, което си направила.

— Защо ме потърси, Трейси?

При въпроса на Зейн, тя отново сведе глава и стисна нервно с ръце дългите поли на памучната си рокля.

— Клинт твърди, че си излъгал дето баща ти те е пребил като малък, но майка ми каза, че е вярно. Мама не лъже, за разлика от Клинт. Искам да ми помогнеш да се разведа, но първо трябва да избягам надалеч.

— Наоколо има приюти за жертви на насилие. Сестра ми работи с тях. Можем да те заведем на сигурно място и да ти помогна да получиш ограничителна заповед. Мога да ти помогна с развода.

— Нямам пари да ти платя. Майка ми може да…

— Не се тревожи за парите. Трябва обаче да говориш с началника и да му разкажеш всичко. Включително как си загубила бебето.

— Клинт заплаши, че ще убие мен и цялото ми семейство, ако си отворя устата.

— Затова трябва да говориш с началник Келър. Разкажи му всичко, а аз ще бъда до теб като твой адвокат. Позволи на лекарката да те прегледа, за да може тя да каже на полицията какви травми ти е причинил Клинт.

— Ако говоря, ще опазите ли близките ми?

— Разбира се.

— Трейси, искаш ли да се обадя на лекарката и на майка ти? И двете могат да дойдат тук.

Трейси застина и ръцете й пуснаха роклята.

— Наистина ли мама може да дойде тук? А може ли да дойде с мен в приюта?

— Ще попитаме. — Зейн стана. — Кажи ми дали си съгласна аз да се обадя на началник Келър, а Дарби да повика лекарката и майка ти. Няма да правим нищо против волята ти.

— Много ме е страх и съм ужасно уморена. — Трейси отпусна глава назад и затвори очи. — Дори се надявах, че той ще ме убие снощи, за да се свърши с мъките ми. Не мога повече да живея така. Не искам. Ако им се обадите, всичко ще се промени. А имам нужда от промяна, затова съм съгласна да ги повикате. Но моля ви, обадете се и на майка ми. Искам при мама.

Тя зарови лице в ръцете си и заплака.

 

 

Дарби остана дълбоко разтърсена и я заляха спомени за страха, шока и пълната безпомощност, които изпитваше, когато я биеше мъжът, дал обет да я обича и закриля. Осъзна, че не толкова нападението на Греъм Бигълоу, колкото умората, отчаянието и страхът на Трейси са извикали болката от собственото й минало. Както и отчаяната нужда от майчина прегръдка.

Лий пристигна пръв и Дарби отиде да направи кафе, докато той разговаряше тихо с Трейси и Зейн в дневната. Тих, състрадателен разговор, помисли си тя, докато им поднасяше топлите напитки, а после излезе на двора да чака да пристигнат и останалите. Така нямаше да притеснява Трейси.

Спомни си своя разговор с полицаите, колко спокойни и внимателни бяха. Проявяваха търпение, подтикваха я с деликатни въпроси да им разкаже за кошмара, който беше преживяла.

Тогава искаше единствено майка й да е до нея.

Видя по стръмния път да се задава кола и излезе да посрещне майката на Трейси. Оказа се, че е дошла и сестра й.

Майката беше още по пантофи. Очите на Дарби се насълзиха от облекчение и от спомените за собственото й минало. Преглътна сълзите и протегна ръка към Луси Абът.

— Тя е вътре с началник Келър и Зейн. Не иска да отиде в клиниката, но доктор Ледбекър вече пътува насам.

— Колко е зле… трябва да…

— Той я е пребил, госпожо Абът. При това не за пръв път, но ще се погрижим повече да не й посяга.

— Ти влизай, мамо, аз ще дойда след малко. Нали може да влезе при нея? — попита Али.

— Разбира се. Заповядайте, госпожо Абът… — Дарби се поколеба, но послуша интуицията си. — Трейси има нужда просто да бъдете до нея.

Луси кимна и влезе в къщата.

— Така — рече Али гневно. — Къде е онзи кучи син?

— Трейси каза, че е излязъл рано на лов. Тогава е избягала.

— Крайно време беше, мамка му! Извинявай… майка ми не обича да ругая, но съм бясна. Как е стигнала до тук?

— Отивах на работа на Хайпойнт Роуд и я видях край пътя. Убедих я да се качи в пикапа. Тя искаше да говори със Зейн, носеше негова визитна картичка в джоба си.

— Най-накрая е проявила здрав разум. — От очите на Али рукнаха сълзи, но тя примигна няколко пъти и ги спря. След това прегърна Дарби. — Бог да те поживи.

— Нищо не съм…

— Бог да те поживи — повтори Али. — Много ти благодаря. Ужасно се тревожех за Трейси и в същото време й бях много ядосана, затова исках да ти благодаря и да се успокоя преди да вляза вътре.

— Заплашвал я е, че двете с майка ти ще си изпатите здраво.

Али я погледна озадачено.

— Заплашвал я, че ако каже на някого за побоите, ще си го изкара на вас. Тя му е повярвала, тъй че не й се сърди.

Али стисна устни и се взря в езерото и околните хълмове.

— Казвам ти, ние с Джим можем да се грижим за себе си, за децата, за мама и Трейси, а Клинт Дрейпър и целият му род да вървят по дяволите! Тя ще се прибере при нас, дори да се наложи да я завлека лично.

— Засега не бива да се прибира.

В очите на Али проблесна гняв и тя се обърна рязко към Дарби.

— Ако казваш, че трябва да се върне при онзи мръсник, ще си изпросиш един в мутрата.

— Не, нямам това предвид. Зейн се обади на Брит и тя ще уреди място на Трейси в приют в Ашвил. Ако желае, майка ти може да я придружи. Най-добре е да остане в приюта, докато Лий арестува Клинт и Трейси се почувства в безопасност. Там ще може да разговаря с психолог и с други жени, преживели същото.

— Добре, макар да искам тя да си дойде вкъщи, планът е разумен. Трейси беше толкова весела и мила. Искам малката ми сестричка да се върне.

— Роднините на Клинт са я шпионирали, Али. Не са я изпускали от поглед. Той я е заплашвал, че ако не го слуша, ще нарани семейството й. Проявила е голяма смелост, като е избягала.

— Права си. — Али въздъхна и отметна тъмнорусата си коса от лицето. — Така, след като малко се успокоих, вече мога да вляза вътре.

— Аз ще изчакам лекарката.

— Няма да забравя какво направи за нас. Никой в Лейквю няма да забрави. — Али стисна ръката на Дарби. — И семейство Дрейпър няма да забравят, затова се пази, Дарби.

Когато Шарлийн пристигна, Дарби я покани в къщата. Докато Зейн заведе Трейси — с майка й неотлъчно до нея — в стаята за гости, Дарби си взе кола и изведе Зод на разходка.

— Остана при нея, за да я утешиш, нали? — прошепна тя на кучето. — Имаш добро сърце.

Пое между дърветата, докато Зод душеше земята, подскачаше на късите си крачка и накрая си свърши работата.

— Точно така, тук ще ходиш до тоалетна. Няма да акаш на хубавата ми морава и из градината.

Когато се върна, завари Зейн на една от масите на двора да си записва нещо в тефтера.

— Ето те и теб. — Той стана, отиде при нея и я прегърна, докато Зод подскачаше около тях. — Не се натъжавай. Всичко ще се нареди.

— Просто случката извика неприятни спомени. Не като схватката с Бигълоу, с него действах инстинктивно, оказах съпротива, каквато не можех да окажа на Трент. Сега обаче си припомних всичко, което последва. Аз преживях една ужасяваща нощ. Представяш ли си колко ужасни нощи е трябвало да преживее Трейси?

— И ще сложим край на страданията й. Лий вече получи заповед за ареста на Клинт. Обади се на няколко от колегите си и те пътуват към дома на Дрейпър.

— Но едва ли ще намерят някого. Мъжете са на лов.

Зейн я погали по ръката.

— Работата е там, че ловният сезон още не е започнал, и Лий може да прибави и обвинения в бракониерство. Клинт ще се прибере все някога. Брит ще дойде след малко. Емили е приготвила малко багаж за Трейси и след като мине да го вземе, Брит ще я заведе в приюта и ще я настани. Разбира се, ако Шарлийн прецени, че е достатъчно добре физически. В противен случай Брит ще я закара в болницата в Ашвил.

— Държа се толкова спокойно и внимателно с нея — промълви Дарби. — Знаеше точно какво да кажеш и с какъв тон.

— Това е част от работата ми.

— Не, не — възрази тя и се отдалечи. — Това е част от характера ти. Не знам какво си й казал, когато си й дал визитката, но явно е било достатъчно, че да я запази и да те потърси.

— Някога бях в нейното положение.

— При теб е било още по-тежко, но виж какъв добър човек си станал. — Тя се обърна към него. — Можеше да станеш огорчен и отмъстителен или пък напълно безгръбначен. Но си станал добър, грижовен и целеустремен. По дяволите, съсипа ми плановете.

Зейн се разсмя тихичко и я погледна озадачено.

— В какъв смисъл?

— Дойдох в Лейквю, защото мястото отговаряше на всичките ми изисквания. Можех да се преместя в един куп други градчета, но се озовах тук. Майка ми казваше, че нищо на този свят не е случайно. Мисля, че е права. Лейквю е далеч от Балтимор, това беше най-важното изискване. Климатът, големината на града, релефът и така нататък. Всичко пасваше.

— Няма как да съсипя климата. Остана ли от колата?

Дарби му подаде бутилката.

— Не говорех за това. Поставила си бях конкретни цели. Ако след няколко седмици преценях, че градът е подходящ, щях да се заселя и да отворя фирма. На второ място възнамерявах да си купя къща с голям двор и да я превърна в уютен дом. Да опозная местните хора и по-нататък дори да създам приятелства.

— И се справяш отлично с това. Не разбирам с какво съм провалил плановете ти.

— Изчакай да довърша. Обичам да правя секс.

— За което съм изключително благодарен.

Дарби пъхна ръце в джобовете и пак ги извади.

— Нямах нищо против да намеря мъж — необвързан, надежден, интересен и привлекателен — с когото да правя секс. Отгоре на всичкото се случи да е красив, забавен и умен.

Зейн се подпря на масата и почеса кучето с крак.

— Не разбирам как съм провалил тази част от плана.

Тя свали шапката си и започна да я потупва в бедрото си.

— Да споменах нещо за връзка? В списъка с изисквания не бях включила сериозна връзка, при която да се преместя да живея при него без да съм превърнала своята къща в дом.

— Нали махнахме грозните тапети и боядисахме стените?

— Това прави къщата обитаема, но не я превръща в дом. Преди малко заведох Зод в гората и му благодарих, че не си е свършил работата на моравата ми или в градината ми. Не на моравата на Зейн, а на моята морава. Използвах това притежателно местоимение, защото ти ми провали плановете и сега моят дом е тук.

Зейн разпери ръце.

— Скъпа, ти превърна тази къща в дом. Аз нямам никаква вина.

— Но ти ми позволи да го направя — отбеляза тя, макар да знаеше, че аргументът й е неоснователен. — И те виждам как се държиш с Майк, приятел, който си запазил от детството. Виждам те със семейството ти, и с тях се отнасяш страхотно. Виждам как се държиш с всеки срещнат и си такъв човек…

— Да, човек съм, не мога да отрека.

— Не е смешно. Ужасно съм раздразнена. Виждам колко добър и грижовен си, защото си достоен човек.

— Е, малко прекаляваш.

— Не прекалявам. Виждам колко си достоен във всяка твоя постъпка. И се ядосвам, че не те срещнах след една-две години, след като съм изпълнила всички разумни цели, които си поставих.

Зейн се усмихна.

— Такъв ни бил късметът. Аз също не търсех любов, но срещнах теб, Дарби.

— Знам — изсумтя тя раздразнено. — И сякаш това не е достатъчно, отгоре на всичко те обикнах.

— Знам, но е приятно да те чуя да го казваш. — Той остави бутилката. — Ела тук, Дарби. Ела у дома.

Вече беше намерила дома си, помисли си тя с въздишка.

— Но няма да продам моята къща.

— И защо да го правиш? Дворът ще превърнеш в приказна градина, там е оранжерията и бараката за инструменти, можеш да паркираш там багера и каквито други машинарии си купиш. На практика в къщата се помещава цялата ти фирма.

Тя размаха пръст, когато той се приближи до нея.

— Ето, напълно ме разбираш. И това…

— Провали плановете ти ли? — довърши той изречението.

— Да. — Най-накрая тя се предаде и го погали по бузите. — Явно просто трябва да се примиря.