Нора Робъртс
Подводни течения (16)

16.

На следващата вечер, макар Дарби да отказа първоначално, Зейн отиде у тях, за да й помогне в битката с тапетите.

— Нямаш представа в какво се забъркваш.

— Мислиш, че не мога да се справя, но дойдох подготвен. — Той й показа шпаклата, която си беше донесъл.

— О, лъскава и новичка. Но не за дълго. Хайде, ела да ти покажа бойното поле. И още отсега ти казвам, ако размислиш и си тръгнеш, няма да ти се сърдя.

— Очевидно се съмняваш не само в уменията ми, но и в издръжливостта ми и в… Мили боже! — Зейн зяпна стените в спалнята й. — Какво е това?

— Това е врагът. Чудовищен е, нали?

Зейн предпазливо прокара ръка по тапета, за да опипа странния релеф.

— Прилича на кръстоска от изоставен бордей и адска дупка. Как спиш тук?

— Със затворени очи.

— Все пак. Май ни трябва подкрепление. Или, още по-добре, напалм.

— Мислех да започнем от банята. По-малка е.

Зейн прекоси коридора след нея и зяпна ококорено рибите.

— Странно е, но са малко смешни.

— Нямаше да говориш така, ако те гледат, докато се къпеш.

— Не са чак толкова зле. Ще преборим врага. Покажи ми какво да правя.

След трийсет минути Зейн погледна към парчето почистена стена и крещящо синята боя, която се показа отдолу. Хвърли поглед към съседната стена, за да види докъде е стигнала Дарби. Отлепила беше повече тапети, но все пак имаше по-голям опит от него.

— Нуждаем се от подкрепление — заяви той. — Ще мобилизирам Майк.

— Зейн, не мога да го карам да…

— Аз ще го накарам. Имаш ли бира, вино, храна?

— Да.

Той извади телефона си и Дарби премълча възраженията си. Особено след като огледа стените и пресметна колко часа ще им трябват, за да се справят с кошмарната гледка в спалнята й.

— Съгласен е. Каси също ще дойде. Тя е сменяла тапети и още пази инструментите. — Зейн прибра телефона в джоба си.

Дарби харесваше Каси — беше инструктор по йога, правеше керамични съдове и прибавяше жизнена, ню ейдж енергия към лежерното излъчване на Майк, компютърния специалист.

— Много мило от тяхна страна. Просто малко се притеснявам.

— Защо? Те знаят, че къщата се нуждае от ремонт.

— Не за това. Притеснявам се, че сексапилът ми ще разсее Майк и ще вземе да се пореже.

— Много смешно — отвърна Зейн, грабна я и я притегли към себе си.

 

 

Докато Зейн и Дарби сваляха тапети с Майк и бъбривата Каси, Илайза прибираше чиниите от вечерята.

Греъм дори похвали опита й да сготви пиле с ориз и беше изял голяма порция, въпреки че оризът стана лепкав, а пилето сухо.

Затова го обичаше толкова. Смяташе, че той се приспособява добре. След като си поднови шофьорската книжка, настояваше тя да го придружава навсякъде. Постепенно си възвърна самоувереността.

Илайза знаеше, че новата работа не му се нрави. Унизително беше да е продавач в магазин за медицински консумативи, но тази длъжност отговаряше на условията за предсрочно освобождаване, а сега, след като можеше сам да ходи с колата до търговския център, се чувстваше по-независим.

В началото и тя не харесваше работата си — задължително условие за нейното освобождаване. Но сега, след като Греъм се прибра и я накара да напусне, тя установи, че общуването с хората й липсва.

Нямаше никакви познати и откакто той взе колата, Илайза по цял ден стоеше вкъщи и бездействаше. Предишният й живот, партитата, клубът, обедите с приятелки сега й се струваха като сън.

Прецени внимателно в какво настроение е Греъм и приготви коктейли. Мръсните чинии можеха да почакат. В крайна сметка разполагаше с цял ден утре да се заеме с тях.

Занесе чашите в дневната и седна до него. Той я целуна по бузата, а тя вдигна крака на дивана.

— Благодаря, любима.

— Навън е много приятно. Може да излезем на разходка.

— Съседите са прекалено любопитни.

— Вероятно си прав. — Тя облегна глава на рамото му. — Греъм, мислех си, че е добре да имам своя кола.

— Защо?

— За да ходя на пазар и да върша различни задачи.

— Правиш това в почивните дни.

— Да, но понякога се сещам за нещо през деня, а знам колко мразиш да те карам да спираш тук и там на връщане от работа.

Бръчките около устата му се задълбочиха.

— Трябва да организираш времето си по-добре. Нямаш други ангажименти, Илайза. Не ти се налага да ставаш рано всяка сутрин и да ходиш на унизителна, ниско квалифицирана работа, нали?

— Да. — Илайза инстинктивно потри бедрото му. — Знам колко ти е неприятно, но няма да работиш там вечно. След време ще можем да заминем където поискаме и да започнем на чисто. Всичко ще бъде като преди, Греъм. Ще си купим хубава къща, ще станем членове на кънтри клуба. Може да пътуваме и да…

— Малоумна ли си?

— Греъм.

— И откъде ще вземем пари за всичко това? Проклетите адвокати ни обраха почти до шушка.

— Знам, знам. — Тя продължи да потрива крака му. — Но имаме малко пари, а аз имам и попечителски фонд. Може…

Греъм плисна коктейла в лицето й и я заслепи, затова не видя как замахва да я удари.

— Моля те, недей. Последния път обеща повече да не ме биеш. Нещата не стоят като преди, Греъм, не мога повече…

— Нищо не е като преди. — Той отново я зашлеви. — Твоят попечителски фонд, глупава, егоистична кучко… — Блъсна я на пода и я удари отново, когато тя опита да се отдалечи с пълзене. — Искаш голяма къща, кънтри клуб и проклета кола, за да можеш да правиш каквото си поискаш, докато аз се унижавам, като продавам апарати за кръвно, така ли?

Когато я вдигна и я блъсна в стената, тя опита да се изплъзне от хватката му, но той изви ръката й и от болката коленете й омекнаха.

— Какво правиш по цял ден, а? Нищо! Седиш и мислиш за какво да се оплачеш. Не можеш дори да сготвиш прилична вечеря. Безполезна кучка!

— Престани, престани.

— Искаш кола значи? Искаш кола, за да отидеш в някой мотел и да се срещнеш с мръсника, с когото си се чукала, докато аз бях заключен в кафеза като животно.

— С никого не съм била. Чаках те.

— Лъжеш. — От последвалия удар в корема щеше да се превие на две, ако той не я държеше притисната в стената. — Не можеш да изкараш и два дни без секс. Познавам те добре.

— Но само с теб.

— С мен. — Той вдигна полата й и смъкна грубо бикините й. Болката беше непоносима. Докато я изнасилваше, опряна до стената, тя чувстваше единствено болка, нямаше я тръпката и дълбоката, извратена възбуда.

А когато той приключи и тя се свлече разплакана на колене, той отстъпи назад и закопча панталона си.

— Вече дори и в секса не те бива.

Ритна я, но без особена сила. Прекрасната му наелектризираща ярост беше отслабнала. Той отиде в кухнята и погледна с отвращение към мръсните чинии в мивката. И си направи нов коктейл.

 

 

След като клиентите си тръгнаха, Зейн остана да седи замислен на бюрото. Клинт и Трейси Дрейпър оставиха у него неприятно усещане. Консултацията, която поискаха, беше странна — спор за границата между два имота. Имаха желание да съдят съседа си за земя с общ размер около шест квадратни метра. Тъй като Дрейпър бе установил, че тази земя е негова след геодезическо изследване, проведено от самия него, нямаше кой знае какви шансове. Но онова, което притесняваше Зейн, бяха самите клиенти.

Фактът, че Дрейпър — до катарамата на колана си — изглеждаше като истински селянин, не притесняваше Зейн. Но твърденията му, че синът на съседите им е педал, го тревожеха сериозно.

Още по-силно впечатление от грубите изказвания на Дрейпър му направи фактът, че госпожа Дрейпър през цялото време седя със сведени очи и не обели думичка.

Зейн познаваше семейство Дрейпър — планинци, които живееха в уединение. Още като дете беше чувал да им се носи славата на изпълнени с предразсъдъци хора, които създават проблеми. Направи му впечатление, че Клинт, най-младият Дрейпър, иска да запази тази репутация.

Зейн стана от стола и започна да крачи из кабинета. Взе бейзболната топка и поглади шевовете.

Помнеше бегло по-голямата сестра на Трейси. Стори му се странно, че когато споменаваше за сестра й или задаваше въпрос на Трейси, тя поглеждаше към съпруга си — сякаш искаше разрешение преди да отговори.

Не беше странно, помисли си Зейн, а показателно.

Той остави топката на бюрото и излезе в приемната.

— Семейство Дрейпър изглеждаха навъсени, когато си тръгнаха — отбеляза Морийн.

— Да, защото им казах, че проведеното лично от тях геодезическо изследване няма да бъде прието в съда при спор за няколко квадратни метра земя. Отгоре на всичко съседите им използват въпросното парче земя от двайсет години, поддържат го и са насадили жив плет върху него. След като им казах, че ако искат да заведат дело по този въпрос, трябва да наемат професионален геодезист, Дрейпър реши, че съм тъп градски адвокат, който не разбира нищо.

— Видя ли лепенката на пикапа му? — обади се Гретчен — беше дребна, атлетична блондинка с остър като бръснач ум. — Извинявайте, че ви прекъснах.

— Няма нищо. Каква лепенка?

— С надпис: „Няма да ми вземете пушката, но може да отнесете някой куршум“.

— Очарователно — каза кисело Зейн. — Морийн, какво знаеш за Трейси? Не я помня изобщо, но познавах бегло сестра й.

— Почти нищо. По-малка е от моите деца. Баща й е механик. Караме колите си в неговия сервиз. Любезен и приятен човек е.

— Да, сетих се. Баща й е господин Алдо.

— Майката е срамежлива, но дружелюбна жена. Работи в пекарната. Семейство Дрейпър обаче са от планинците, не от езерняците.

— Да, помня.

— Доколкото знам, децата им, четири момчета, бяха на домашно обучение. Май един от синовете постъпи в армията, а друг се запиля някъде и чух, че го вкарали в затвора за производство на амфетамини. Третият е женен и живее с жена си и децата си в семейния имот. Клинт трябва да е най-малкият и двамата с Трейси се ожениха преди около година.

— Добре.

— Ако искаш повече информация, попитай Лий. Знам, че е арестувал двамата по-малки синове няколко пъти. Май се чудиш дали да поемеш случая им.

— Трейси не ме погледна в очите нито веднъж. През цялото време каза не повече от десет думи.

— Сигурно е срамежлива като майка си.

— Мисля, че не е просто срамежлива. Имам малко свободно време, нали?

— Да, следващият клиент ще дойде чак след един час.

— Тогава ще изляза да се разходя.

Отиде право в полицейския участък. Разбира се, в малък южняшки град това означаваше, че за трите пресечки разстояние се спря поне пет-шест пъти, за да поговори с познати за времето, горещо и влажно, за Емили, за новата си луксозна къща на хълма.

Когато най-накрая пристигна, завари двама-трима полицаи, сред които съпругът на Брит, да работят на бюрата си, и диспечерката, заела мястото си на телефона.

Проведе още няколко любезни разговора, този път, за щастие, кратки.

— Исках да поговоря с Лий, той тук ли е?

— В кабинета си е — отговори Сайлъс. — Влизай направо.

Лий седеше на бюрото си и гледаше смръщено екрана на компютъра си. Щом вдигна очи и видя Зейн, изражението му се разведри.

— Тъкмо исках да се разсея малко. Преглеждам бюджета, голяма досада. Заповядай, влез.

Кабинетът беше напълно в стила на Лий — малък, спартански обзаведен, с изключение на няколко семейни снимки. Пред бюрото имаше два паянтови стола за посетители, табло за съобщения, бяла дъска — и двете закрити с платно, кафемашина с каничка, пълна с утайка, и купчина папки на бюрото.

Макар вратата на Лий почти винаги да стоеше отворена, сега Зейн я затвори след себе си.

Лий повдигна вежди.

— Някакъв проблем ли има?

— Не знам. Току-що отказах да поема случая на клиент. Клинт Дрейпър.

— Ясно. — Лий кимна, покани го с жест да седне и се облегна назад на стола си. — Спорът за границата между имотите. Няма значение колко пъти му казват, че няма основание за дело, той не се отказва. Предполагам, че иска да съди Сам Маконъл.

— Въз основа на геодезическо изследване, което двамата с брат му провели сами. Никак не му се понрави, когато му казах, че в съда няма да го приемат.

— И се притесняваш, че ще опита да ти отмъсти?

— Има ли такава опасност?

Лий въздъхна.

— Едва ли ще те нападне. Ти си млад и силен, а той е страхливец по природа. Преди няколко седмици получихме оплакване. Мери Лу, жената на Сам, повика полиция, когато Дрейпър започнал да крещи на Сам заради браздата и се опитал да отреже живия плет. Но Сам е по-възрастен от мен и не е в много добра физическа форма. Тези два имота попадат в моята юрисдикция. Останалите земи на семейство Дрейпър са в юрисдикцията на окръжния шериф и честно казано, никак не съжалявам.

— Морийн спомена, че си го арестувал няколко пъти.

— За смущаване на обществения ред под влияние на алкохол и за няколко сбивания.

— Викали ли са те в имота му за нещо друго, освен спора за границата?

Лий отново повдигна вежди.

— Например?

— Клинт дойде в кантората с жена си Трейси. Познавам този тип поведение, Лий, виждам признаците. Знам как изглежда жертва на домашно насилие.

Лий въздъхна.

— Никога не сме получавали сигнал за домашно насилие. Въпреки спора за границата между земите, къщите са доста отдалечени. А от другата страна имотът на Клинт граничи с имота на брат му Джед. Зад тях е земята на стария Дрейпър, бащата на Клинт.

Зейн кимна замислено.

— Тоест Трейси е обградена все от членове на семейство Дрейпър.

— Може и така да се каже. Знам, че около месец след като Клинт и Трейси се ожениха, тя паднала и пометнала. И двамата твърдяха, че й се завил свят, препънала се и паднала по стълбите. Майка й дойде при мен и заяви, че Клинт е виновен, но Трейси твърдеше, че той казва истината, и нямахме доказателства за противното.

— Но според теб не е паднала защото й е прилошало.

— И аз знам как изглеждат жертвите на домашно насилие. Но Трейси твърдо заяви, че падането е било злополука. Дадох й визитната картичка на Брит.

— Добре. Исках да проверя дали интуицията ми е подсказала правилно какво става. Благодаря, Лий.

— Нищо не можеш да направиш — каза Лий, когато Зейн стана. — Не можем да й помогнем, освен ако Трейси не промени показанията си и ни помоли за помощ.

— Знам. Дано размисли, защото ти би й помогнал.

Може би, мислеше Зейн, докато се връщаше към кантората, Трейси има нужда да поговори с някой, преживял същия страх и чувство за безпомощност.

След два дни Зейн отиде да разгледа спорната бразда. Вървеше небрежно, сякаш се разхожда, и стигна до къщата на Дрейпър. След като разпита из града, разбра, че семейството само беше построило двуетажната сграда.

Прозорците искряха от чистота и някой беше направил опит да разкраси обстановката с малка леха с хилави цветя. В задния двор имаше простор и зеленчукова градина, където Трейси плевеше.

Когато се приближи към нея, по разтревоженото й изражение веднага разбра, че е прав за живота й в тази къща.

— Госпожо Дрейпър — поздрави я той с дружелюбна усмивка и спря на почтено разстояние.

Трейси носеше сламена шапка и дълга памучна рокля с ръкави, навити до лактите. Сигурно умираше от горещина.

И макар да знаеше отговора, за всеки случай попита:

— Господин Дрейпър у дома ли е?

— На работа е. С брат му работят в силозите край Ашвил. Ако искате да говорите с него, елате след четири и половина.

— Ах, да, вярно. Реших да мина да огледам браздата и да ви препоръчам геодезист.

— Клинт няма нужда от услугите на геодезист. Двамата с брат му сами направиха изследването. Трябва да довърша плевенето.

— Какви хубави домати сте отгледали. Градината ви е прекрасна. — Не беше вярно, но си личеше, че Трейси се старае. — Няма да спечелите кой знае колко от ивица земя, широка трийсет сантиметра.

Трейси продължи да работи с наведени очи. Ръцете й стискаха мотиката като оръжие.

— Клинт я иска, защото е негова.

— Бих казал, че не е. Госпожо Дрейпър, бил съм във вашето положение.

Тя вдигна изненадано очи и веднага сведе поглед отново.

— Не разбирам какво имате предвид. Имам работа.

— Мисля, че знаете за какво говоря. Със сестра ви бяхме съученици в гимназията, несъмнено е чувала какво се случи с мен. И аз се страхувах да говоря. Страхувах се, че той ще ме пребие още по-тежко, ако си отворя устата. Можем да ви помогнем.

— Вървете си. Клинт не обича тук да идват хора, когато не си е вкъщи.

— За да ви държи изолирана. Неговото семейство е наблизо, но вашите роднини не са добре дошли. Можете да се доверите на началник Келър. Можете да се доверите на мен и сестра ми. Трябва само да помолите за помощ и ще ви я осигурим. Той повече никога няма да ви посегне.

— Съпругът ми не ме бие. А сега си вървете.

— Ако имате нужда от помощ, ми се обадете. — Той извади визитна картичка и я остави на дънера, където вероятно цепеха дърва. — Само ми позвънете.

Почти сигурен, че Трейси няма да му се обади, Зейн си тръгна, отиде обратно до спорната бразда и продължи към дома на Маконъл — пълна противоположност на къщата на Дрейпър.

Сградата вероятно първоначално е била малка като къщата на Клинт, но семейство Маконъл постепенно я бяха разширили почти двойно и сега изглеждаше просторна, с многобройни прозорци и широки веранди. И след като вече имаше повече познания за озеленяването, оцени добре подредения двор.

Също като Трейси, госпожа Маконъл работеше в градината. Набитата жена с три четвърти панталони и широкопола шапка се изправи и се хвана за кръста.

— Виж кой е дошъл, Сам. Младият Уокър. Заповядай, Зейн, сигурно не ме помниш, но бях учителка в прогимназията. Една година преподавах на сестра ти.

— Радвам се да ви видя. — Зейн се здрависа с двамата Маконъл. — Имате прекрасна градина.

— Все сади повече, отколкото ни трябва — поклати глава Сам, който беше вързал кърпа на оплешивяващата си глава и имаше възлести колене, стърчащи от късите му панталони. — Внуците понякога изнасят щайги край пътя, за да продадат излишъка, и пак ни остават цели чували.

— Време е за почивка — заяви Мери Лу. — Искаш ли да седнем на сянка на верандата и да пийнем лимонада?

— С удоволствие.

Зейн ги последва и седна на верандата със Сам, а Мери Лу влезе в къщата.

— Станал си адвокат, а?

Сам свали кърпата от главата си и избърса потта от лицето си.

— Младият Дрейпър ли те е наел?

— Опита се. Но няма никакво основание да заведе дело и аз му го казах ясно. Предполагам, че и вашият адвокат ви е казал същото.

— Да. Каза ни и че ако Дрейпър продължи да ни притеснява, можем да го съдим за тормоз. Но предпочитам да не се стига до там.

— Напълно разбираемо. — Зейн стана и взе подноса от госпожа Маконъл.

— Чувала съм достатъчно за теб, за да знам, че имаш ум в главата и не би приел злобен глупак за клиент — каза Мери Лу, докато наливаше лимонада в пълните с лед чаши.

— Да, госпожо, права сте. Но не съм тук заради спора за браздата. Просто го използвах като повод да поговоря с вас. Знам, че не ми влиза в работата, но исках да ви питам дали сте чували за семейни скандали между Клинт и Трейси.

Мери Лу и Сам се спогледаха за миг.

— Не им се бъркаме — започна Сам. — Поне се опитваме. Те не са особено дружелюбни съседи.

— Тя е свита като мишле — продължи Мери Лу. — Две години й бях учителка в прогимназията. Умно момиче, изкарваше добри оценки, имаше приятели. Малко срамежлива беше, но не така свита като сега. След като се ожени и заживя с мъжа си, им занесох торта за добре дошли. Трейси прие любезно подаръка, но не ме покани да вляза. Дори каза, че не помни да съм й била учителка, макар по погледа й да личеше, че ме помни добре. Опитах да я посетя отново, когато бедничката загуби бебето. Но Клинт не ме пусна да вляза. Все пак взе ястието, което им занесох, и така и не ми върна тавата.

— Не тъжи, Мери Лу, имаш по-хубави тави от онази.

— Въпросът е принципен, Сам. Началник Келър също идва да ни пита за семейство Дрейпър. И на него казахме същото, което ще кажем и на теб. Никога не сме го виждали да я наранява физически. Но понякога, през прозореца на втория етаж, я виждам как простира на двора разплакана. Трейси не е същото момиче, което беше на десет-дванайсет години. Напълно се е променила и това къса сърцето на майка й. Майка й е прекрасна жена, но не е добре дошла у тях. Сестра й също. Откакто Трейси пометна, не им дават да припарят до къщата, но и преди това не ги канеха на гости.

— Родът Дрейпър са неприятни хора — добави Сам. — Гледаме да страним от тях и нямахме никакви проблеми преди Клинт да построи къщата. Бих му дал проклетата бразда, но Мери Лу не иска да отстъпи.

— И с пълно право. Отстъпиш ли веднъж пред подобен човек, той ще намери нещо друго, за което да се заяде.

— Права сте — промърмори Зейн.

 

 

След като премисли въпроса още известно време, реши да сподели с Дарби. Тя го изслуша, докато пиеха бира в задния му двор.

— Срещнах сестрата на Трейси в „Бест Блумс“, Джой ни запозна. Али търсеше саксия за подарък на майка си и Джой я попита как е Трейси. Оказа се, че преди работела почасово в „Бест Блумс“ в разгара на сезона.

— Не знаех.

— Али отвърна, че почти не я вижда. Стори ми се, че не иска да говори повече пред мен, затова се отдалечих. Двете с Джой разговаряха доста време. Изглежда мъжът на Трейси прилага класическата тактика за изолация. — Дарби се размърда неспокойно и погледна Зейн в очите. — Значи това те тревожи. Мислех, че те мъчи някой заплетен юридически казус и не можеш да споделиш заради условията за поверителност. Защо не ми каза по-рано?

— Те не са ми клиенти, затова условията за поверителност не важат, но… — Зейн махна с ръка и Дарби вдигна пръст.

— Но все пак се притесняваш.

— Горе-долу.

— Отчасти ми прилича на моя случай. Стремежът на мъжа да изолира жената от близките й. Да не би да помисли, че ще се разстроя, ако споделиш с мен за случай на домашно насилие? Защото по думите ти съдя, че става въпрос точно за това. Дори да не я бие, той упражнява психически тормоз върху нея.

— Да, притеснявах се да не те разстроя. Колкото и време да е минало, спомените за травмата могат да бъдат отключени и от най-малкото нещо. Не исках да ти го причинявам.

— Знам, че искаш да ме предпазиш, такъв си по природа. Бил си жертва на насилие и инстинктивно искаш да помагаш на други в същото положение. Но не се тревожи за мен. Мога да разговарям за домашно насилие без да се разстройвам. Моето преживяване беше, за щастие, кратко и го преодолях.

— Не мога да се извинявам за това какъв съм по природа.

— Нито пък аз. Но ако искаме да имаме стабилна връзка… — Дарби почука с пръст слепоочието си и го изгледа изпитателно. — Според теб имаме ли връзка?

— Отношенията ни имат всички признаци на сериозна връзка.

— Говориш като истински адвокат. — Тя се усмихна. — В такъв случай би трябвало да можем да обсъждаме точно такива смущаващи теми. А сега, искаш ли да чуеш моето мнение по въпроса?

— Да.

— Доколкото разбирам, възпитанието на Клинт е такова, че вярва в превъзходството на мъжете над жените. Според него жените трябва да са покорни и да се занимават с домакинската работа и децата. Трейси е била бременна и вероятно това е причината да се оженят. Но е пометнала. Независимо дали Клинт има пръст в това — а съм убедена, че той е виновен — жена му не е изпълнила едно от основните си задължения. Затова той я изолира от близките й и я заобикаля само със своите роднини и приятели.

— Трейси може да си тръгне — отбеляза Зейн. — Семейството й живее в града. Полицията ще й помогне. Знам, че не е толкова просто, но…

Дарби въздъхна съчувствено.

— След развода с Трент ходех на групова терапия. Зейн, нямаш представа какви страшни истории чух. Жени, останали с години при съпрузите си. Други, които ги напускали, но после се връщали.

— Ние го наричаме „въртяща се врата“.

— Но не оставали, защото искали да ги бият или защото им липсвала воля. Бяха сломени емоционално, духовно и умствено, попаднали в омагьосан кръг. Някои били тормозени като деца от родителите си и след това попаднали на такъв съпруг. Други се връщали, защото мислели, че съпругът им се е променил и повече няма да им посяга. Имаше и такива, които смятаха, че си заслужават боя. Някои просто нямало къде да отидат.

— Знам. Водил съм доста дела за домашно насилие. И затова знам, че нито аз, нито Лий, нито близките й могат да помогнат на Трейси Дрейпър, ако тя сама не поиска помощ.

— А ти искаш да й помогнеш — заключи Дарби. — Дори имаш нужда да го направиш. Затова се ядосваш, че тя не желае да направи първата стъпка.

— Разбира се. И след като съм безсилен, по-добре да забравим за случая. Да се обадим на Брит и Сайлъс и да ги поканим на гости.

Дарби повдигна вежди.

— И с какво ще ги нагостиш? Едва ли са вечеряли.

— Може да поръчаме храна за вкъщи.

Дарби поклати глава.

— Имаш прекрасна голяма скара. А ако почакаш до утре, можеш да поканиш цялото си семейство и да напазаруваш. Освен това утре ще съм засадила растенията покрай зида отзад.

— Но няма да е спонтанно.

— Вярно… — Дарби стана, заобиколи масата и седна в скута му. — Може да направим нещо друго спонтанно.

— Да, може. — Зейн я гледаше малко зашеметен, докато тя си събличаше блузата. — Тук ли? Навън сме…

— А вечерта е прекрасна — довърши тя и впи устни в неговите.