Нора Робъртс
Подводни течения (14)

14.

Към края на пролетта, началото на лятото Дарби нае Ралф Пъркинс на половин работен ден. Ниският пълен мъж с гъста прошарена коса и очила с дебели стъкла имаше известен опит като каменоделец и умееше да управлява земекопни машини. Не знаеше почти нищо за цветята и дърветата, но Дарби се нуждаеше от опитен помощник за строителните дейности в двора на Зейн. А и по нейно мнение всеки можеше да се научи да сади растения, независимо дали бяха петунии или дъбове.

Ралф не говореше, когато вършеше работа, пиеше „Др. Пепър“ като вода и се отнасяше нежно с багерчето, в което Дарби беше инвестирала. Освен това беше харесал Гейб и търпеливо го учеше как се зида стена.

Пред очите на Зейн долното ниво на двора се превърна постепенно от стръмен каменист склон в широка равна площ благодарение на багера.

Вече не помнеше колко пъти бе излизал на терасата на спалнята с чаша кафе в ръка, разтревожен, че проклетата машина ще се катурне в пропастта.

Но Дарби очевидно си разбираше от работата, както и новият й работник. Тъй че не се стигна до трагедия.

Всяка сутрин им помахваше, когато излизаше за работа. Често вечер, когато се прибереше, те бяха приключили за деня. Но виждаше напредък — най-вече все по-дълбоки и по-широки изкопи.

Един ден, докато се прибираше с колата към къщи, видя дървета да обрамчват стръмния път и зида пред къщата.

Докато каменната стена ставаше все по-висока, Зейн се усети, че неволно забавя ход и дори спира колата. Всеки път го спохождаше мисълта, че къщата трябва да изглежда точно така.

Гледаше на Дарби и екипа й като на джуджета, които се трудят скрити от чужди очи и изчезват яко дим, появи ли се някой.

Затова една вечер на връщане от работа се изненада да я види пред дома си. Още повече се изненада да види храстите, засадени покрай верандата. Дарби, по работен панталон, тениска и бейзболна шапка, стоеше на колене и редеше слама около корените.

Изправи се, когато Зейн паркира, и го изчака да отиде при нея.

— Какво ще кажеш?

— Изглежда страхотно. Направо се плаша, защото ще трябва да се науча да се грижа за тях.

— Храстите са ниски, растат бавно и са лесни за поддръжка.

— На мен не ми изглежда толкова лесно. Как се казват?

— Едролистни хортензии. Изобщо не са капризни. Този сорт ми харесва заради наситенозелените листа, сините цветове и розовите петънца на всяко венчелистче. Цветовете растат върху старите клонки, затова трябва да се кастрят в точно определен период от годината. С други думи, не ги режи на своя глава. Цъфтят до късна есен. Засадих и вечнозелени растения, за да има цвят през цялата година, както и други цъфтящи храсти, за да не остават дупки със смяната на сезоните. — Тя изтупа ръкавиците една в друга. — Зидът вече е доста висок и помолих Рой и Хали да насадят храстите, за да те изненадам приятно, когато се прибереш. Прояви голямо търпение, Уокър, и го заслужаваш.

— Изненадата е наистина приятна. Сериозно говоря, много е красиво. Ти си истински виртуоз.

— Приятно е да го чуя в края на работния ден. Благодаря.

Имаше много хубави крака, отбеляза Зейн. И дълги, стегнати ръце. Ухаеше на кедрова дървесина и трева.

— Не сме се виждали, откакто идва в кантората. Общуваме само чрез имейли.

— Пишеш добри имейли.

— Ти също.

— Искаш ли половин бира?

— С удоволствие.

— Да влезем вътре.

Дарби разпери ръце.

— Цялата съм в пръст. Не искам да ти изцапам къщата.

— Добре, тогава да седнем на верандата. Сега ще донеса бирата.

Зейн влезе в къщата, а Дарби се изтупа и свали ръкавиците. Качи се на верандата и се настани на един от големите дълбоки столове с морскосини възглавнички, които Зейн беше избрал, опъна крака и въздъхна доволно.

Толкова беше приятно просто да поседне, да се наслади на гледката, да усети уханието на прясната слама.

Зейн излезе, подаде й чашата и тя я чукна в бутилката му.

— Избрал си хубави градински мебели. Удобни, симпатични, семпли.

— Да, харесват ми. — Той седна на съседния стол и посочи напред. — Чувствам се като господар на цялата околност.

— Точно така. Как върви в кантората?

— Добре.

И изключително удовлетворяващо, добави наум. Изненадващо приятно.

— Наех стажантка за през лятото и тя се справя отлично. Умна е. Няма нужда да те питам как върви твоят бизнес. Виждам с очите си, че върви добре. Права беше за стената.

— Да, знам.

Зейн поклати глава.

— Не само от естетична гледна точка, тепърва ще видим как ще изглежда дворът, когато приключиш. Цялото семейство дойде на гости и Брит изпита огромно облекчение, щом видя, че няма опасност Одра да падне по склона.

— Радвам се. Как мина семейното събиране?

— Аз трябваше да осигуря само кюфтетата, наденичките и напитките. Тъй като Емили и Брит сготвиха всичко останало, мина добре. Значи си била омъжена?

Дарби го изгледа с повдигнати вежди.

— Много рязко смени темата.

— Наум преминах по-плавно на въпроса. Каква е историята? Или не искаш да говориш за това?

— Ако не исках да говоря за него, щях да излъжа как си счупих носа. — Тя сви рамене. — Тъкмо бях завършила колежа, когато го срещнах. Красив мъж, познат на мои познати, запознахме се на един купон. Трент Уилъби.

— Уилъби. Като в „Разум и чувства“.

— Печелиш червена точка задето си чел Остин.

— Цялото семейство сме запалени читатели.

— Да, моето също. И така, казваше се Уилъби и беше също толкова красив, чаровен и романтичен. Дете на богати родители с попечителски фонд, но не го виня за това. Основал беше собствена рекламна агенция заедно с двама приятели от колежа. Заговорихме се, искрата пламна и тъй като се оказа, че имаме общи познати, реших, че е разумно да му дам телефонния си номер.

— Предполагам, че той ти се е обадил.

— Още на следващия ден. На купона не ме сваляше, държа се приятелски. Каза, че семейството му има собствена ложа на Камдън Ярдс, а „Скорците“ имаха домакински мач съвсем скоро. Покани ме да отида с него. Приех, разбира се. Ако никога не си гледал мач от ложа, нямаш представа какво изпускаш. Освен това установих, че той не разбира нищо от бейзбол, но ми стана приятно, че ме е поканил на среща, която ще ми хареса. Много мило от негова страна. И така, започнахме да излизаме. Представи ме на семейството си, аз го запознах с майка. Всичко вървеше като по вода. Ходихме шест месеца и в нито един момент не забелязах нищо, което да развали образа на страхотния, съобразителен, интересен, лудо влюбен в мен, романтичен мъж. Заведе ме в Париж за няколко дни. Париж, представяш ли си? — Дарби се разсмя горчиво и отпи глътка бира. — Не бях пътувала в чужбина, дори не бях стъпвала на запад от Мисисипи, а изведнъж се озовах в Париж. Ослепителен град. И той ми предложи брак на брега на Сена, на лунна светлина, и макар все още да не исках да се женя, атмосферата, Париж, лунната светлина… Приех.

Дарби впери замислен поглед в чашата си.

— Не исках голяма, пищна сватба, но нещата излязоха извън контрол, тоест от моя контрол. Може да се каже, че неговите родители се заеха с организацията, а аз не успях да ги спра. Всеки път, когато имах възражения, той ми казваше, че родителите му ще се обидят. Сега, като се замисля, имаше знаци, че нещо не е наред. Но тогава не ги забелязах. Той беше взискателен, властен, налагаше мнението си. Но го правеше толкова незабележимо, а аз бях погълната от любовта му към мен, романтиката, дребните жестове. Бях глупачка — промърмори тя. — А той беше изключително коварен.

— Не си глупачка, просто си попаднала под влиянието му — възрази Зейн.

— Може би. Във всеки случай, непосредствено преди сватбата ме заведе в един луксозен затворен комплекс и спря колата пред огромна къща, заобиколена от други огромни къщи. Каза ми, че това е новият ни дом. Аз, естествено, понечих да го разубедя, но той заяви, че родителите му са ни я купили за сватбен подарък. Купили бяха къща, а никой не ми беше казал. Изненада! Десет дни преди сватбата много се притесних. Не исках да живея в палат като от „Степфордските съпруги“, на поне четиридесет минути път с кола от дома на майка ми и от фирмата ни.

— Каза ли му това?

— Опитах. Но явно не бях достатъчно настойчива. Позволих му да ме манипулира, по този въпрос спор няма. Мислех си, че ще свикна, ще озеленя двора по свой вкус. Просто ще ставам по-рано за работа. Нали го обичах. Важното беше, че ще заживеем заедно. И така, оженихме се на голяма, пищна сватба, която родителите му успяха да организират само за шест месеца, защото смятаха, че трябва да съм пролетна булка. Нищо че пролетта е най-натовареният сезон за фирмата ни. Заминахме на меден месец в Париж, където той започна да настоява да спра противозачатъчните хапчета, за да забременея.

— Не бяхте ли говорили кога ще имате деца?

— Да, говорихме и се бяхме разбрали да изчакаме малко. По този въпрос не отстъпих, казах, че искам да прекараме една година само двамата и после да мислим за деца. Тогава бях на двайсет и три години и разполагах с предостатъчно време. Едва се прибрахме от медения месец и той отново започна да ми натяква. Искал да си направим бебе, да станем истинско семейство. Нима не съм искала да му родя деца? След това започна да се оплаква, че работя прекалено много и се прибирам уморена. Смяташе, че след като съм собственичка на фирма, не трябва да ходя на работа.

Зейн се засмя и Дарби не сдържа усмивката си.

— Виждаш за какво става въпрос. Собственикът по принцип работи най-много, но той не разбираше това. А вече бях забелязала, че не влага кой знае колко усилия в своята фирма. И така продължихме, имахме и добри, и лоши моменти.

Тя замълча, загледана в плъзгащите се по езерото лодки. Зейн я изчака да продължи.

— Шест седмици и два дни след сватбата се прибрах вкъщи след тежък, горещ работен ден, завършил с ужасно задръстване, а той седеше с джин и тоник в ръка.

Наложи се отново да замълчи и да си поеме дълбоко въздух.

— Заяви, че повече не мога да продължавам така. Нямало да търпи жена му да се прибира късно мръсна и изтощена, а той да се прибира в празен дом. Дом, който той ми бил осигурил. Заповяда ми да продам фирмата и да започна да се държа като съпруга. Ужасно бях уморена. Не ме изтощаваше толкова работата, защото ми е приятно да я върша, а непоносимо дългото пътуване. Отвърнах, че няма да продам фирмата и че ще говорим после, защото искам да се изкъпя. В следващия момент се озовах просната на пода.

Дарби поклати глава.

— Познавах го от една година и никога не беше проявявал агресивност. Нито веднъж. Вярно, понякога беше прекалено взискателен, настойчив, несъобразителен и язвителен. Но когато ме зашлеви с всички сили през лицето, останах шокирана. Стори ми се, че и той самият се изненада. Веднага се разкая. Разплака се. Започна да се оправдава — имал тежък ден, пийнал повече, ужасно се тревожел за мен и така нататък. Умоляваше ме да му простя. Женени бяхме едва от шест седмици, а съпругът ми стоеше на колене пред мен и ридаеше.

Зейн мълчеше. Знаеше как свършва тази история.

— Казах, че ще му простя, но само този път, и че ако ми посегне отново, с брака ни е свършено. Не само това, но щях да подам и официална жалба в полицията.

— Колко време му отне?

— Три седмици. Тогава вече осъзнах, че бракът ни няма да се получи и че мъжът, в когото се влюбих, е бил просто илюзия. Оказа се, че съм като Мариан Дашууд, и ужасно се засрамих.

Зейн не се сдържа и я хвана за ръка.

— Историята на Мариан завърши щастливо.

— Да, но й отне много време. На мен също. Съпругът ми беше толкова обсебващ… не беше наред. Твърдеше, че когато се виждам с майка ми извън работа или излизам с приятелка, отнемам от времето му с мен. При най-малкото несъгласие от моя страна заявяваше, че го нападам. Че не го обичам достатъчно. Винаги, когато отделях време и внимание на други хора, Трент смяташе, че го ощетявам.

Отново си помисли, че е била голяма глупачка.

— Прибрах се от работа и той се нахвърли върху мен. Първо с думи. Дори ме обвини, че му изневерявам с един от работниците, мъж, когото познавах от години, щастливо женен с две деца. Голямата ми грешка беше, че се изсмях на инсинуациите му. Тогава ме нападна физически.

Тя спря за момент и се взря в планината, докато се овладее.

— Този път не се разминах с шамар. С първия удар ми разби носа и не спря до там. Беше разярен. При подобен побой не си способен да мислиш. Опитваш се просто да се измъкнеш, да избягаш от болката. Казано накратко, преби ме като куче, разкъса ми дрехите и през цялото време не спираше да крещи. Не можех да го накарам да спре, не можех да избягам. По някое време явно сме прекатурили лампата, защото я напипах и го ударих с нея, достатъчно силно, за да го зашеметя. Изтичах навън. Слава богу, някои от съседите бяха излезли в дворовете си. Аз хукнах да бягам и да викам за помощ. Дори не виждах накъде отивам. Дойдоха хора и ми помогнаха, въпреки че той излезе от къщата и ме подгони. Някой повика полицията и те също ми помогнаха. Дори когато той се опита да ги убеди, че аз съм нападнала него. Не му повярваха. Повдигнах обвинения, подадох молба за развод и се преместих да живея обратно при майка. Тя ми беше невероятна опора. Той нае много добър адвокат, но аз разполагах с медицинското удостоверение, полицейския доклад, свидетелските показания. Осъдиха го на затвор от три до пет години.

— Трябвало е да му дадат повече.

— Адвокатът му беше много добър. Излезе след три години. Имах ограничителна заповед, но какво от това.

— Той издири ли те?

— Хвана ме една вечер след като се прибирах от кино с приятели. Но този път аз го сварих неподготвен. Междувременно бях ходила на курсове по самозащита и бойни изкуства. Кунгфу.

— Сериозно? Владееш кунгфу?

— И още как. По онова време вече имах кафяв колан, тъй че успях да го понатупам. Но най-вече защото го изненадах. Повиках полицията и го арестуваха. Така излежа всичките пет години.

— Трябвало е да му дадат повече.

— Нямаше какво да направя. С мама обмисляхме дали да не се преместим, когато отново го пуснат от затвора, но аз не исках. Имахме къща и фирма, а той знаеше, че ако отново ми посегне, ще го осъдят на много повече от пет години. Но след като мама почина, повече нищо не ме задържаше в Балтимор. Затова реших да се преместя и да започна на чисто. — Тя допи бирата. — Това е моята история.

— Притеснявал ли те е отново?

— Не съм го виждала и чувала. Не би трябвало да знае къде съм в момента и след толкова години едва ли ще си прави труда да ме издирва. Тъй че едва ли ме грози опасност.

— Не си била първата.

Дарби го посочи с пръст.

— Умен си. След като се поразровихме, открихме, че е посягал и на една-две други жени. Не им е нанасял побой като на мен, но се оказа, че и преди е проявявал агресия. Поуката е да не позволяваш на красавец с хубаво име да те омае и да се ожени за теб. Но бракът ни продължи само три месеца, тъй че не би трябвало да се брои.

— Можеш да го анулираш. Познавам адвокат, който ще ти помогне.

— Мислила съм по въпроса, но не си струва усилията. Всичко вече приключи.

Все едно затваряш книга, помисли си Зейн. Но знаеше от опит, че подобно преживяване никога не се забравя.

— Гладна ли си?

— Пак сменяш темата неочаквано. Бих хапнала. Какво предлагаш?

— Май имам само замразена пица.

— Не можеш да сбъркаш със замразена пица. А и така бих могла да изпия другата половина от бирата.

— Да вечеряме.

— Ще си събуя обувките тук и ще отида да се измия в банята.

— Добре. — Зейн стана, а Дарби се наведе да развърже обувките. — Кунгфу, значи.

— Вече имам черен колан. Втора степен. Събувам и чорапите, подгизнали са от пот.

— Ти си много интересна жена, Дарби.

— А ти си красавец с готино име, затова не се опитвай да ме придумаш да се оженим.

— Ще се въздържа.

Той отвори вратата и Дарби влезе в къщата боса. Ноктите й бяха лакирани в същия тъмнозелен цвят като татуировката.

Което го подсети.

— Каква е историята на татуировката?

Дарби вдигна ръка към тила си.

— Направих си я в деня, в който обявиха Трент за виновен. Животът продължава, нали? Майка ми обичаше да казва, че колкото и да е страшно, ще премине. Животът е поредица от върхове и спадове. — Огледа се. — Купил си още мебели.

— Да, от време на време купувам това-онова.

— Много е хубава — посочи Дарби към картината над камината. — Езерото по изгрев, обгърнато от мъгла и мистерия, обагрено в оранжево от утринната зора.

— Да, грабна ме. Художникът е местен.

— Уловил е прекрасно момента. Очаквах, че в къщата на мъж на това място ще има широкоекранен телевизор.

— Сложих го в голямата дневна.

— Къщата изглежда страхотно, Уокър. Започваш ли да я чувстваш като дом? — попита тя, докато вървяха обратно към кухнята.

— Да. А твоята?

— Засега работя основно в двора. Вътре се нуждае от сериозен ремонт, но може да почака до зимата, когато няма да съм толкова заета. Както и през дъждовните дни.

Зейн извади пица от фризера.

— Обичаш ли с пеперони?

— Разбира се. — Зейн пусна фурната да се загрява, а Дарби седна на един от високите столове. — Приятно е да гледаш как красавец с готино име готви.

— Ха. Не си ме виждала какви забележителни сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр приготвям. — Той извади бутилка бира от хладилника, донесе нова чаша и я раздели на две. — И вътре ли ще ремонтираш сама?

— Ремонтът ще е само козметичен. В почти всички стаи има ужасно грозни тапети. Тъй че трябва да ги сваля, да почистя стените и да ги боядисам. Върша по нещичко, когато имам време. А и кухнята ти ме вдъхнови.

— Нима?

— Да, стъклените врати и панорамните прозорци. Кухненските ми шкафове са отвратителни. По-нататък ще ги сменя, но засега смятам да ги боядисам. Когато се сетих за стъклените ти врати, реших да махна вратите в моята кухня. Нямам какво да крия. Останалите боядисах, купих си хубави чинии и чаши. И готово. Е, наложи се да боядисам долните шкафове.

Дарби пийна бира, докато Зейн разопакова пицата и я сложи във фурната да се пече.

— Аз ти разказах защо носът ми е счупен. Каква е твоята история?

Зейн вдигна бутилката към устата си и се замисли.

— Изненадвам се, че още не си я научила.

— И аз, защото хората обикновено ми споделят. Казват ми какво ли не. Но в това градче всички проявяват голямо внимание и уважение по отношение на семейство Уокър и Келър. Ако не желаеш да ми кажеш, няма да настоявам.

— Не е тайна. Изненадан съм и дори трогнат, че клюката не е достигнала до теб. Кратката версия ли искаш или пълната?

— Обичам дълги истории. Подробностите са важни.

— Вероятно ще отнеме доста време. За начало, баща ми биеше майка ми откакто се помня. Греъм Бигълоу. Доктор Греъм Бигълоу, уважаван, обичан, преуспял, важен човек. Погледнато отстрани, двамата със съпругата му Илайза изглеждаха като съвършено семейство. Имаха две съвършени деца и живееха в квартала на Лейквю, който досущ прилича на града от „Степфордските съпруги“.

— Лейквю Терас.

Заинтригуван, че Дарби се беше досетила веднага, което означаваше, че е виждала комплекса, Зейн кимна.

— Точно така. Греъм беше старши хирург в болница „Мърси“ в Ашвил. Илайза играеше ролята на домакиня, организаторка на благотворителни кампании, председател на родителския комитет в училище. Имахме домашна помощница, която чистеше и готвеше три пъти седмично. Имахме градинари и два мерцедеса в гаража. Изискано семейство от висшата класа.

— Но е имало подводни течения. Аз ги наричам така, също като при Трент.

— Това е чудесно описание. — Разсеяно, Зейн взе бейзболната топка от шкафа и поглади шевовете. — Да, коварни подводни течения. Никога не знаехме кога ще се разяри. Никога пред чужди хора, винаги внимаваше къде удря. Другото подводно течение, което дълго време не разбирах, беше, че Илайза, майка ми, харесваше агресивните му изблици.

— О, Зейн…

— Знам какво ще кажеш. Познавам добре патологията на пребитата съпруга, многобройните причини, поради които не го е напуснала, поемането на вината върху себе си. Но в нейния случай не беше така, уверявам те.

— Добре.

— Не помня ясно първия път, когато ме удари. Не говоря за пляскане по дупето. Той предпочиташе да удря в корема, бъбреците, ребрата. Знаеше къде точно да насочи удара. По онова време не биеше Брит. Унижаваше я, като всички нас, но нападките му към нея бяха вербални и психологически. Двамата със сестра ми все не се справяхме достатъчно добре според него.

— Имали сте тежко детство. Не казахте ли на някого?

— Греъм беше страховит, а и двамата с Илайза действаха като екип. Ние бяхме просто притурки, символ на просперитет. В известен смисъл дори ни използваха за прикритие. Когато двамата започнеха да се карат, Брит идваше в моята стая и седяхме тихо, докато крясъците престанеха. Но след това правеха секс, а това беше още по-смущаващо. Така живеехме, но всичко се промени на 23 декември 1998 г.

Зейн разказа как с Брит се бяха прибрали от училище, за крясъците, кръвта. Как той избухна и се опита да спре Греъм. Побоят, който последва.

— Тъй че разбирам какво е да те пребият — завърши той.

В този момент таймерът на фурната иззвънтя и Зейн извади поднос и прехвърли пицата в него. Извади нож от едно чекмедже.

— Сигурно ще искаш чиния.

— Аз… — Дарби си пое дълбоко въздух, за да успокои свитото си сърце. — Много държа на чиниите. Всъщност аз ще ги извадя, защото ги виждам през практичната стъклена витрина на шкафа.

— Вилица и нож искаш ли?

Дарби си придаде надменно изражение.

— Обиждаш ме. Да занеса ли чиниите отзад на прекрасната ти нова маса? Вечерта е идеална за вечеря навън.

— Съгласен съм.

Дарби изнесе чиниите замислена. От ума й не излизаше мисълта за двете деца, израснали сред страх и агресия. И някак си бяха оцелели, не бяха допуснали коварните подводни течения да ги повлекат към дъното.

Зейн излезе, седна срещу нея и сложи парче пица в чинията й.

— Имаш прибори за сервиране на пица. Впечатлена съм.

— Често ям пица, тъй че са необходими. Искаш ли да чуеш остатъка от историята?

— Да, но само ако не те притеснява.

— Така и така стигнахме до тук. След побоя те казаха на всички, че съм болен от грип. Баба и дядо трябваше да пристигнат от Савана и да отседнат при Емили за празниците. По традиция коледната вечеря трябваше да се проведе у нас, поръчана от кетъринг фирма. Но Греъм и Илайза промениха плановете. Не пускаха никой да ме види. Емили ми беше сготвила пилешка супа и я донесе у дома, но те не я пуснаха да се качи в стаята ми. Брит ми каза, че Ем настоявала яростно, но те я отпратили. Нищо не можеше да направи.

— Радвам се, че е опитала да се застъпи за теб. Тя е любимият ми човек в Лейквю.

— Направи много повече, но ще стигнем и до там. В деня след Коледа заминахме на ски екскурзия, както всяка година. Греъм ме натовари в колата преди да я изкара от гаража и потеглихме много рано сутринта. На персонала в хотела каза, че съм паднал с колелото. Когато се прибрахме, каза на познатите ни в града, че съм паднал на пистата.

— Повярваха ли му?

— За известно време. След като оздравях, отидох при Дейв — бащата на Майк — и го помолих да ми покаже как да заякна. Казах му, че искам да съм в добра форма за бейзболния сезон.

— Искал си да станеш по-силен — също както тя се бе записала на курс по бойни изкуства.

— Да, и заякнах. Родителите ми бяха решили, че ще уча медицина, но аз реших да кандидатствам за спортни стипендии, когато дойдеше време. Нямах намерение да им казвам. Смятах да спечеля стипендия, да спестя пари, да си намеря работа. И когато навършех осемнайсет години, щях да се измъкна. Греъм не беше посягал на Брит до този момент и тя трябваше да изтърпи само още две години след като замина. Щях да направя всичко по силите си да я защитя. Но твърдо бях решил, че повече няма да допусна Греъм да ме бие.

Зейн отхапа залък от парчето пица.

— И мечтаех, че докато играя бейзбол в колежа, някой скаут на „Скорците“ ще се впечатли от забележителните ми способности и веднага ще ме вземе в отбора.

— Чух, че си бил отличен бейзболист. Печелил си щатското първенство и два пъти са те избирали за играч на годината.

— Това беше най-голямата ми мечта. Но всичко се промени.

Разказа й за бала и за Ашли.

— Ашли Гранди от ресторанта „Гранди“?

— Да.

— Тя е страхотна.

— И беше първата ми любов. — Зейн потупа сърцето си. — Прекарахме вълшебна вечер. Докато се прибрах у дома четири минути след вечерния час. Греъм ме чакаше.

Дарби слушаше с растящо безпокойство. Злобата, заплахите, отчаяното момче, което се опитва да защити сестра си. Отвърнало на ударите, но собствената му майка го нападнала и предала.

— Господи, как са повярвали, че си нападнал и пребил семейството си?

— Повярваха, защото доктор Бигълоу каза така, а Илайза потвърди думите му.

— Никой ли не ти повярва?

— Дейв. Той ми повярва и беше неотлъчно до мен. Придружи ме в линейката, наглеждаше ме в болницата. Никога няма да го забравя. Той се обади на Емили. Скара се с един от полицаите, но той имаше заповеди от началника на полицията, който беше приятел на Греъм.

Дарби се стресна.

— Нали не говориш за Лий?

— Не, по онова време Лий не работеше в Лейквю. Ръката ми беше счупена, по-късно ме оперираха. Но през онази вечер дежурният ортопед намести костта и ме превърза. Опита да ме остави в болницата, но полицаите имаха нареждания. Дадох на Дейв ключа си от къщи и го помолих да вземе няколко тетрадки, които бях скрил. И ме тикнаха в „Бънкоум“.

— Какво е това?

— Затвор за непълнолетни. Искаш ли още половин бира?

— Не. — Гадеше й се. — Не, благодаря.

— А кола? Имам предвид истинска кока-кола, а не всяка газирана напитка, която южняците наричат „кола“.

Нуждаеше се от минутка да преодолее шока.

— Добре, бих пийнала кола.

Когато Зейн влезе в къщата, Дарби се замисли за майка си и как тя би я защитила във всяка една ситуация безрезервно. Защото го беше направила. Остана с нея в болницата, придружи я в полицията, присъстваше на срещите с адвокатите. Винаги беше до нея.

Когато Зейн се върна и седна на масата, Дарби се приведе към него.

— Нима майка ти е позволила да се отнесат така с теб?

— Да, без никакви възражения.

— В такъв случай си прав, че не е била жертва. Има също толкова голяма вина, колкото и баща ти. Сигурно си бил много уплашен.

— По-скоро бях замаян. Нощта в затвора беше тежка. Докато лежах заключен в килията, нямах представа, че Брит се е измъкнала от стаята си в болницата. Греъм бил до леглото й, когато се събудила, заплашил я и я държал в пълна изолация. В стаята нямало телефон. Брит се промъкнала в съседна стая и се обадила на Емили. Леля ми вече била в болницата, за да разбере какво става.

Докато Зейн разказваше, Дарби си представи как малкото момиченце, въпреки синините от побоя, слиза забързано по стълбите босо и по болнична нощница. И жената, която я обича и й вярва, я е извела от там. Завела я в полицията.

— Пред участъка срещнали Лий. Инспектор Келър от полицията в Ашвил.

— Така ли са се запознали?

— Да. Той ги изслушал. Не знам доколко им е повярвал в първия момент, но ги е изслушал. Дейв успял да вземе тетрадките ми и отишъл право в участъка в Ашвил. Лий им повярвал достатъчно, за да постъпи като истински полицай. Провел телефонни разговори, задавал въпроси, за да потвърди фактите. Позвънил в хотела, където бяхме по Коледа, и установил, че съм пристигнал там с тежки травми. А, да, забравих, Греъм опита да убеди всички, че съм надрусан, но резултатите от изследванията показаха, че съм чист. Лий познаваше тогавашния началник на полицията в Лейквю и се срещнал с него, представил му доказателствата, които показвали, че версията на Греъм за ски екскурзията и падането с колелото не са верни. Лий дойде да ме вземе от „Бънкоум“ и даде временно попечителство на Емили. Освен това арестува Греъм и Илайза.

— Лий заслужава прекрасна жена като Емили. Постъпил е геройски.

— За мен е истински герой.

— Вкараха ли ги в затвора?

— Илайза излежа няколко години. Греъм остана на топло за седемнайсет години. Сега е на свобода.

Дарби си спомни думите на Зейн отпреди малко: „Трябвало е да му дадат повече“.

— Какво мислиш по въпроса?

— Тук в Лейквю ги чака единствено унижение. Отнеха разрешителното на Греъм да практикува медицина до живот. Доволен съм, че прекара седемнайсет години в затвора.

Това бяха думите на адвоката, но Дарби подозираше, че момчето в него е на друго мнение.

— Ходил ли си му на свиждане?

— Защо да го правя?

— Смятам, че си постъпил правилно. Не съм психолог като сестра ти, но ходих на терапия след развода с Трент. Смятам, че е добре да прекъснеш всякаква връзка с тях. Те са те измъчвали. Освен това имаш други роднини, които са прекрасни. Много се радвам, че Емили и Лий са се влюбили. Така историята има щастлив край. Емили е истинската ти майка.

— Да, във всяко едно отношение, което е важно за мен. Нека приключим с трагичните истории веднъж завинаги. Как почина майка ти?

— Блъсна я кола. Шофьорът избягал.

— Божичко, Дарби, много съжалявам. Хванаха ли го?

Дарби поклати глава.

— Тя обичаше да излиза и да тича по шест километра всяка неделя. Сутрин е много спокойно и тичаше по една велоалея. Според полицаите колата просто я е премазала и е продължила. Казаха, че е загинала на място. Надявам се наистина да е така. Намерили изоставената кола на около километър от мястото на катастрофата. Крадена била. — Дарби отпи глътка кола преди да продължи. — Собственикът на автомобила — мустанг, модел от 67-ма година — я реставрирал заедно със сина си и я оставили на алеята пред къщата. Легнали си, а на сутринта колата била изчезнала. Предположиха, че през нощта са я откраднали тийнейджъри, защото колата вонеше на алкохол и трева. Все пак са проявили известна съобразителност, защото след като блъснали мама, бяха изхвърлили бутилките, изпразнили пепелника и избърсали вратите и волана от отпечатъци. Полицията не откри отпечатъци и следи от ДНК.

— Разпитаха ли приятелите и съучениците на сина на собственика?

— Да. Разследваха много хора, но не откриха нищо. Това беше най-страшният ден в живота ми. Майка ми беше прекрасна.

— А баща ти?

— Той ни напусна, когато бях на четири години. Като в онази песен на Брус Спрингстийн. „Имах жена и дете в Балтимор, Джак. Един ден излязох с колата и забравих за тях.“ — Дарби сви рамене. — Въпреки това беше почтен човек.

— Защо мислиш така?

— Двамата имаха спестени пари, но той не ги пипна. Не взе колата, замина с автобуса и взе само дрехите и китарата си. Явно просто семейният живот не е бил за него.

— Както би попитала Брит: Какво мислиш по този въпрос?

— Не ме тревожи особено. Неприятно е, че той нарани майка ми. Тя го обичаше. Но аз го помня съвсем бегло. Винаги се държеше добре с мен и се питам дали не ни е изоставил, защото се е страхувал, че ако остане, ще се превърне в злобен, неудовлетворен човек.

— Имаш много трезва преценка.

— Двамата с теб сме зрели и разумни хора.

— Трябва да… Но първо… — Зейн килна глава. — Сега ми хрумна, че освен на семейството ми, което включва Майк, Дейв и Морийн, не съм разказвал цялата сага на никого. Още не мога да проумея защо ти разказах всичко на пица и бира.

— Хората обичат да споделят с мен.

— Може и това да е. Е, сега, след като приключихме с травмите от миналото, заслужаваме десерт.

— Десерт ли? — Дарби повдигна красноречиво вежди. — Импровизираната вечеря се превръща в истинско пиршество.

— Имам шоколадови рулца.

— „Литъл Деби“ ли?

— Естествено.

— Абсолютна класика. С удоволствие ще хапна няколко.