Нора Робъртс
Подводни течения (12)

12.

Дарби се любуваше на пътя към къщата на Зейн. Знаеше откъде започва земята му и вече беше решила да насади там магнолии или азалии, може би лаврови дървета. Щеше да ги разположи неравномерно от двете страни на алеята, за да изглеждат като естествена част от пейзажа.

Гостите му щяха да ахват от възхищение, докато караха нагоре по хълма, но дърветата щяха да се виждат и от върха на хълма, и от различни точки в подножието му. Гледката щеше да е едновременно елегантна и приветлива.

Самата къща, по нейно мнение, представляваше архитектурен подвиг. Изцяло изградена от дърво, камък и стъкло, сградата беше кацнала на хълма като господар на цялата околност. Верандите, терасите и дворът плачеха за нейната намеса. Главният вход — и тъй като се намираха на юг, до него се стигаше по широка веранда — се нуждаеше от големи каменни саксии — може би циментови — които да преливат от високи пъстри цветя.

Дори би се сприятелила със Зейн, единствено за да има възможност да прекарва повече време в дома му. Но ако успееше да го убеди да я наеме, щеше да превърне двора му в планински рай.

Паркира колата и погледна към сградата. Не беше сложил дори стол на терасата на спалнята. Очевидно се нуждаеше от компетентния й съвет.

Зейн излезе през голямата двукрила врата на закритата веранда и всичко си дойде на мястото. Той пасваше идеално на къщата и тя също му отиваше. Това щеше да улесни задачата й.

Зейн беше висок мъж и високите тавани, панорамните прозорци и отвореното пространство на първия етаж бяха подходящи за него.

А Дарби щеше да подреди двора така, че също да му отива.

Дълги крака, способни на големи крачки, здраво, високо тяло.

Та коя жена не би оценила подобаващо висок, силен, зеленоок мъж?

— Къщата ти е страхотна, Зейн.

— Още не съм свикнал с нея. — Той отиде да я посрещне и огледа двора, както тя беше направила преди миг. — Всеки път, когато се прибирам, оставам стъписан от гледката.

— И аз се чувствам по същия начин, когато се прибирам в новия си дом. Дори понякога танцувам. Хубаво е да се прибереш вкъщи, нали?

— Ти доста бързо се адаптира.

Тя се обърна и посочи към планините, езерото и града.

— Не беше трудно. Предполагам, че когато погледнеш през някой от тези огромни прозорци, гледката спира дъха ти.

— Случва ми се всеки ден.

— Панорамата е убийствена. Но знаеш ли какво й липсва?

Зейн застана нащрек и си каза, че трябва да е непреклонен.

— Усещам, че ще ми кажеш.

— Ето тук ти трябва ограничителна стена. — Тя отиде до мястото, където започваше полегатият склон. — Не само заради ерозията, но и заради безопасността. Може да се ожениш и да имаш деца.

Само едно дърво, напомни си той. Може би един-два храста.

— Но стената няма ли да скрива гледката?

— Няма да е висока, за да не пречи. По-скоро ще подчертава красотата на природата. Най-подходящи биха били камъни с правилна форма, ще ти оставя брошура с мостри. Ти избери цвета и формата. Ще сложим и лампи.

— Но…

— Не само за осветление, но и за вълшебна атмосфера. — Дарби бръкна в джоба на панталона си и извади малка медна лента. — Можем да ги прокараме от двете страни. Ще ти покажа снимки как биха изглеждали нощем. Излъчват слабо, приятно сияние. Доколкото виждам, предишните собственици са искали къщата да е основната атракция и не са направили нищо с двора. Но пък те не са имали малки деца.

— Аз също нямам деца.

— Засега. Освен това сестра ти има малко дете, което ще тича из двора. Нали не искаш да се катурне по склона?

Не се беше замислял по този въпрос, но Дарби беше права. Затова реши да отстъпи малко.

— Добре, съгласен съм да има стена. Но ниска.

— Ще ти оставя брошурата, ще взема мерки и ще ти представя разбивка на разходите. Засега ще мислим само за предната част на двора.

Дарби започна да обяснява какви дървета иска да посади от двете страни на алеята — подобно нещо изобщо не му беше хрумвало. Искаше да украси верандата с големи циментови саксии, столове, маса и лехи с цветя покрай нея.

Усети, че прави точно онова, за което го предупреди Емили. Кима. Кимаше през цялото време, докато вървяха покрай къщата и Дарби разправяше нещо за хортензии, божури и лилии.

От транса го извади думата „водопад“.

— Шегуваш се!

— Няма да е Ниагарският водопад. Дворът е част от склона на планината и вече разполага с нужните ландшафтни характеристики. Виж тук, Уокър, тази част направо плаче за водопад. Водата ще се лее по естествени камъни от най-горното ниво и ще лъкатуши по-надолу. Покрай поточето ще засадим цветя чак до там, където започва гората. Ако поставим каменна пейка ето тук и няколко благоуханни храсти, пътечка от речни камъни, няколко лампи, ще видиш, че ще сядаш с бира в ръка да слушаш бълбукането на ручея и да се любуваш на гледката всеки божи ден.

Дарби жестикулираше, докато говореше. Силни ръце, без пръстени, с дълги пръсти и къси нокти без лак. Как успяваше с тях да нарисува картина във въздуха?

— Но чак пък водопад?

— По-скоро ще е водоскок — успокои го тя. — Дворът пустее, ще се впише чудесно. Ще сложим помпа. Много ще ти хареса. Има и друг вариант — аз не бих се спряла на него, но все пак съм длъжна да предложа. Играеш ли голф?

— Не.

— Адвокат, който не играе голф? Мислех да направим малко игрище, но забрави. Значи не си падаш по спорта, а?

— Някога играех бейзбол.

— Аз също. Обожавам бейзбола.

Това го разсея от мислите за водопада.

— От кой отбор си?

Дарби го изгледа снизходително.

— Зейн, от Балтимор съм. По рождение съм фен на „Скорците“ и ще им остана вярна до смъртта си.

Той се усмихна.

— Аз също.

— Наистина ли? — Дарби забрави за градините и растенията и пъхна палците на интересните си ръце в гайките на джинсите. — Ходил ли си на стадиона в Камдън Ярдс?

— Няколко пъти.

Тя въздъхна.

— Исках да живея там.

Преди да успее да се спре, Зейн изтърси:

— А аз исках да играя там. — Все още го пронизваше болка, когато си спомнеше, макар да се стараеше да не й обръща внимание.

— На какъв пост?

— Защитник.

— Аз играех на втора база. — Тя вдигна юмрук и го удари в неговия. — Доколкото разбрах, тук имате градска лига, но през пролетта и лятото съм най-заета, тъй че няма да мога да се включа. Ти играеш ли още?

— Не.

Нещо в лаконичния му отговор й подсказа да не разпитва повече.

— Е, надявам се в събота да отида поне за малко на мача на Гейб. Затова ще ти направя скица с идеите си, за да добиеш по-ясна представа. Междувременно…

Впусна се в обяснения за лехи с подправки, едногодишни растения, още храсти, втори зид в съчетание със стената отпред.

Зейн изгуби нишката.

— Сега, след като ти дадох предостатъчно теми за размисъл, ще отида да взема мерки. И ще ти донеса няколко брошури.

— Добре. Имаш ли нужда от помощ?

— Ще се справя сама.

Тя отиде до пикапа, а Зейн, напълно зашеметен, влезе в къщата през кухнята. Отвори си бира и се запита дали да предложи и на нея. Реши, че първо трябва да се възстанови от разговора.

Дарби миришеше на пръст и природа, имаше силни, сръчни ръце, които рисуваха картини във въздуха. Рисуваше ги и с думи, за да успее да предаде мъглявите мистични образи, които й хрумваха.

Но той нямаше да се върже.

Зидовете бяха практични. Безопасността беше важен въпрос и се надяваше, че Одра ще прекарва много време на гости на вуйчо си. Хареса му и идеята за светещите ленти върху камъните. Би позволил и някой и друг храст, но водопад — в никакъв случай. Пълен абсурд.

Замислен, отиде до панорамния прозорец в голямата дневна и погледна към мястото, където Дарби искаше да разположи водопада.

Не. Тази нямаше да стане. Не. Но… все пак щеше да си помисли.

Права беше, имаше нужда от маси и столове навън. По верандата, на терасите, зад къщата при огромната вградена скара — на двора имаше нужда от мебели.

Добре де, и за това се оказа права. Би могъл да организира барбекю — Лий щеше да дежури на скарата. И без друго планираше да покани семейството си на вечеря. Значи се нуждаеше от маси и столове за всички.

С бира в ръка и лаптопа, той седна на широкия барплот и започна да разглежда какви градински мебели се предлагат в интернет.

Остави плъзгащата се стъклена врата отворена и вече беше набелязал няколко неща, когато Дарби почука с пръст по стъклото.

— Влизай. Искаш ли бира?

— Много, но съм с колата. Може би половин бира?

— Добре, половин тогава.

Докато той отиде да й налее половин чаша, тя обиколи огромната кухня. Шкафовете й харесаха, тъмни и масивни, някои със стъклени витрини, безкрайно пространство по гранитните плотове, прорязани от матови златисти нишки, топли кафяви линии, зеленикави петънца, късчета слюда.

Имаше всичко — хладилник за вино, вграден в един от долните шкафове, машина за лед, съдомиялна, професионална печка с осем котлона с внушителен капак, фурна на две нива.

Освен това, докато разглеждаше, откри, че има прилежащо помещение с втора съдомиялна, хладилник, голяма мивка и още шкафове и плотове.

— В тази кухня дори на мен ми се прииска да сготвя.

— С радост мога да заявя, че у мен не предизвиква подобно желание. — Зейн й подаде бирата. — Затова ти казах, че няма смисъл от лехи с подправки.

— Винаги има нужда от подправки. — Тя чукна чашата си в бутилката му, отпи и въздъхна. След това му връчи брошурите. — Едната е моя, засега е само информативна, но някои от предишните ми проекти ще ти дадат по-добра представа какво съм намислила. Уебсайтът още не е напълно готов, но е качен онлайн.

— Ако искаш помощ със сайта, се обади на „Компютърджията“.

— Майк Картър, нали? Препоръчаха ми го вече.

— Той е най-старият ми приятел и въпреки това съвсем честно мога да кажа, че е най-добрият. — От любопитство Зейн отвори брошурата на една от отбелязаните страници и видя каменните зидове, които му напомняха за плотовете в кухнята, нощните снимки на симпатичните светещи ленти.

— Еха, страхотни са.

— Нали? И ти можеш да имаш такъв двор.

— Но този тук е… как се казва… стъпаловиден. Нали се сещаш, на различни нива с каменни стълби.

— И твоят може да стане така, само че без стълбите. Няма смисъл от тях. И не само мога да го направя, но и го препоръчвам.

— Досега не си го споменавала.

Дарби се усмихна над чашата си.

— Не исках да те плаша.

Зейн я изгледа цинично.

— Щом не искаш да ме плашиш, защо ми предложи цял водопад?

— По това време вече те бях омаяла. Бих препоръчала две нива за естетичен вид и по-голяма стабилност.

— Но ще засадиш разни работи на долното ниво, а това…

— Растения, характерни за район с подземна напоителна система. Ние се грижим за градината, а вие й се наслаждавате.

— Това трябва да е мото на фирмата ти. Защо не седнеш? Тъкмо да разгледаме заедно какво предлагаш.

— Добре. — Дарби придърпа стол и извади принтираните страници, които беше закачила заедно с телбод. — Виж това.

Когато отвори на страницата с проклетия водопад, Зейн се смая.

— Ти ли си го изградила?

— Да, заедно с майка ми.

— Невероятен е.

— И аз така мисля. Малко по-голям и сложен е отколкото водопада, който бих направила тук, но дава представа за възможностите, особено в съчетание с естествения ландшафт на двора.

Зейн разгледа снимките. Водопадът беше на няколко различни нива, ограничен от каменни огради, сред които растяха цветя и бяха достатъчно високи, че човек да се подпре.

— Искаш да ме накараш да копнея за водопад.

Дарби отпи глътка бира.

— Ти вече копнееш за него. Само ти помагам да преодолееш фобията си от градините.

— Какво ще правим с водопада през зимата?

— Ще изпомпаме водата и ще остане просто красиво кътче до пролетта, когато връщаме помпата и го пълним отново.

— Да му се не види…

Дарби дори не понечи да прикрие смеха си.

— Ще направя скица и списък с цените на отделните елементи. После сам можеш да вземеш решение. — Тя източи врат към екрана на лаптопа и видя каква страница е отворил. — Разглеждаш градински мебели.

— Да, за тях беше права. Искам да каня цялото семейство на гости, но нямам никакви мебели навън.

— Не избирай прекалено съвременни или прекалено ретро мебели. По-скоро… Извинявай, просто не мога да се спра. Може ли… — Тя описа кръг с показалец. — Може ли да видя как си обзавел вътре?

— Разбира се.

— Харесва ми какво си избрал до момента. Големите фотьойли и масивни дивани са много подходящи за просторните помещения и високите тавани — каза Дарби, докато обикаляше. — Но не е скучно. Уютно, но не претрупано, нито стерилно. Не обичам всички мебели да са съчетани по цветове. Масата в трапезарията е прекрасна.

— Купих я съвсем наскоро. Пишеше, че е в стил индустриална рустика, каквото и да означава това.

— Означава, че е страхотна. — Тя прокара пръст по дългия плот. — От рециклирано дърво е, нали? Леле, колко си подреден.

Нямаш друг избор, когато получаваш юмрук в корема, защото си хвърлил чорапите на пода, помисли си Зейн.

— Да, подреден съм.

Дарби премина в дневната и погледна през двукрила стъклена врата към стаята, която Зейн почти беше обзавел като кабинет.

— Какво ще правиш на долния етаж? Ще задържиш ли големия телевизор и диваните?

— Естествено, би било лудост да ги махна. Трябва да купя мебели и за стаите за гости. В момента долу е напълно обзаведен само домашният ми фитнес.

Дарби присви устни, отиде до Зейн и стисна леко бицепса му.

— Личи си. В отлична форма си.

След това се отдалечи и го остави озадачен.

— Е, виждам, че се справяш отлично с обзавеждането. Но мога да ти дам списък с магазините в района, където да видиш мебелите и да ги изпробваш, вместо да ги поръчваш онлайн.

— Добре.

— Дай ми имейла си, за да ти ги изпратя.

— Чудесна идея. Имам дори визитни картички. — Той извади кутийка от джоба си и й подаде визитка.

— Впечатляващо. Зейн Уокър, адвокат. Името ти е подходящо за адвокат. Би отивало и на екшън герой. Моята визитна картичка е в брошурата, ако имаш въпроси. — Тя му подаде чашата. — Благодаря за бирата.

— Беше само половин бира.

— Напълно достатъчно.

— Ще те изпратя. А, чакай, имам визитка на Майк. — Зейн отвори едно чекмедже, изрядно подредено, и извади отвътре картичката. — Ако ти трябва компютърен специалист, обади се на „Компютърджията“.

— Да, ще трябва да се свържа с него. Благодаря.

— Той те намира за много секси.

— Моля?

— Не знам защо го казах. Майк има сериозна моногамна връзка и е лудо влюбен в Каси.

— Браво на него! — отвърна Дарби, когато излязоха навън. — Знам, че съм секси, в това отношение е прав.

— Не се тревожи, няма намерение да те сваля.

— Чудесно. Боже, къщата ти е страхотна. — Тя се разходи по верандата, вдиша дълбоко и огледа пейзажа. — След като приключа с двора, тук ще затанцуват феи и ще запеят ангели.

— И ще се лее вода.

Дарби се разсмя.

— Ако имаш ум в главата, и вода ще се лее. До скоро.

Зейн я изпрати с поглед, докато слизаше по стълбите и вървеше към пикапа. Да, наистина е секси, реши той. Притежаваше странен, завладяващ чар, който му беше трудно да опише.

— Хей! — извика той след нея. — Ще се видим ли на мача на Гейб?

— Надявам се — отвърна тя, качи се в колата и му помаха преди да потегли.

И докато я гледаше как се отдалечава, Зейн усети как жизнерадостната енергия, която усещаше допреди малко, се стопи.

И някак си му липсваше.

 

 

Според Зейн, имейл връзката му с Дарби започна, когато й изпрати да види камъка, който беше избрал за зидовете. И спомена, че е склонен да помисли за проектирането на двора на две нива. И за лампите.

В рамките на два часа тя му върна отговор, одобри избора му и му изпрати подробен отчет за цената на труда и материалите, заедно с приблизителна дата за началото на проекта и колко време ще продължи (в зависимост от времето).

Макар разходите да бяха по-малко, отколкото очакваше, той направи гримаса. Излезе от спалнята на терасата, огледа двора, в момента осветен от прожектори. Представи си приятното меко сияние на камъните.

Прибра се вътре и й писа да му изпрати договора.

Който получи след половин час. Бог да му е на помощ, но го разпечата, подписа, сканира и го изпрати обратно веднага. Получи и потвърждение от нея, че е пристигнал.

И всичко това се случи преди полунощ в деня, в който Дарби беше дошла да го убеди да реновира двора.

На следващия ден, след семейната вечеря у Емили, той провери електронната си поща и видя, че е получил нов имейл от Дарби. Имаше прикачен файл с ръчно направена скица на водопада с обозначени мерки. Зейн разгледа внимателно чертежа, прииска му се да има водопад и затвори файла.

След като се прибра вкъщи, излезе навън и се взря в двора. Почти чуваше плискането на вода по камъните. Прибра се вътре и влезе в кабинета си.

— Направи го — написа й. — Започваш да ме вбесяваш.

Отговорът й пристигна след няколко секунди.

— Често ми го казват. Искаш ли отделен договор или да изчакаме, докато сметна всичко?

— Ти реши какво ще правиш. Но няма да се съглася с всички предложения. Ще си избера какво точно искам. А ти му мисли как ще организираш цялата работа. Освен това реших, че не си толкова секси, колкото си мислиш.

— Ще бъда готова с разбивката на цените до мача на Гейб, така или иначе ще ходя. Ако се видим там, ще те черпя хотдог. А сексапилът ми е възпламеняващ. Знаеш ли как се учредява дружество с ограничена отговорност?

— Да. Ще ти струва милиони. И един хотдог.

— Чудесно. Ще договорим цената. Ще си запиша час да те посетя в кантората.

 

 

До края на седмицата Зейн се оказа неочаквано зает. Нае стажантка, умна студентка, с близки в района. Отгледали я бяха баба й и дядо й — бащата бил неизвестен, а майка й починала отдавна. Бабата и дядото се пенсионирали и се преместили в Лейквю преди няколко години и тя искаше през лятото да работи някъде, където ще е близо до тях. По-близо от главната улица нямаше накъде, а и момичето отговаряше на всички изисквания, тъй че Зейн и Гретчен Филбърт бързо се споразумяха за условията.

И сега той трябваше да намери още едно бюро и всичко необходимо за ново работно място.

Написа споразумение за развод на една нещастна жена, убеди бившия си учител по американска история да не съди собствения си брат заради някаква семейна кавга, прие клиентка, която трябваше да оправи наследството от майка си, защото адвокатът, посочен за изпълнител на завещанието, също беше починал.

Графикът му не беше претоварен, но за току-що открита кантора в малко градче имаше доста клиенти.

Върна се от посещение при клиент капнал, изтощен и мокър от бурята, разразила се следобед, и се просна на един от столовете в приемната.

Морийн се обърна на стола и го изгледа.

— Имаш вид все едно си прекарал два часа с Милдред Фисъл. Изцъклени очи, щръкнала коса, сякаш мозъкът ти е дал на късо, уста, зяпнала от шок. Искаш ли кафе?

— Ще капнеш ли уиски в него?

— Не. Имаш среща с клиент след трийсет минути. Никакъв алкохол.

— Като малък я смятах за много стара и страшна. Сега наистина е стара и е още по-страшна. Наложи се да седна в дневната й на един малък, твърд като камък стол — два часа седях с колене почти до брадичката. И трябваше да пия отвратителен чай с вкус на кални цветя.

Морийн му хвърли престорено съчувствен поглед.

— Горкичкият.

— Къщата й миришеше на повехнали рози и котки. Има пет котки, доколкото видях. Може и да са повече. Една от тях седя с вперени в мен очи през цялото време. Не мигаше и я помислих за препарирана. Но по едно време помръдна. — Зейн потрепери. — Трябва отново да се върна там, Морийн. Няма да го понеса.

Развеселена, Морийн се приведе напред.

— Отново иска да промени завещанието си, нали?

— Извади хиляди предишни завещания, анекси и купища написани на ръка бележки, прикрепени към тях. Десетки лепящи се бележки с картинки на котки.

Морийн стана.

— Ще ти донеса кока-кола, миличък. Стой тук и си поеми въздух.

Тя се върна с бутилка студена кока-кола и чаша с вода, лед и лимон за себе си.

— Една от внучките й ми е приятелка, бяхме съученички. Госпожица Милдред — дори внуците я наричат така — променя завещанието си по-често, отколкото някои хора си сменят чаршафите. Което от многобройните й деца, внуци, правнуци и нарастващия брой праправнуци се полза с благоволението й в момента, научава къде се намират множеството скривалища из къщата, където е скрила пари, бижута, чекови книжки, застрахователни полици, актуалното завещание и така нататък. Но когато съответното лице изпадне в немилост, госпожица Милдред сменя скривалищата, пише куп нови бележки и се обажда на настоящия си адвокат, за да промени завещанието.

— Тя има шест деца — каза Зейн, — двайсет и девет внуци, шейсет и седем правнуци и деветнайсет праправнуци. Както и още три на път. — Той отпи жадно от бутилката. — И има конкретни разпоредби в завещанието си за всеки един от наследниците поотделно, освен за онези, които смята, че не заслужават нищо. На тях завещава по един долар. Например, тези обеци са за Сю, тази маса е за Ханк, а Уендал ще получи един долар, защото не измина целия път от Сиатъл, за да ми гостува за Коледа. И така, два часа.

— Успокой се.

— Много смешно. И аз ще ти кажа да се успокоиш, след като цял следобед се опитваш да разчетеш отчаяните ми записки и да ги превърнеш в юридически документ.

— Приемам предизвикателството — отвърна Морийн, отвори куфарчето му и извади бележника му и папка с документи. — Следващия път, след около три месеца, ще ти е по-лесно. Освен това тя е на деветдесет и осем години. Няма да живее вечно.

— Всъщност е на деветдесет и девет и да ти призная, може и да е безсмъртна.

Зейн стана и метна чантата си на рамо, когато телефонът му бибитна, че е получил съобщение. Извади го и влезе в кабинета си.

Дарби.

— Седнал ли си? Ако не си, ми пиши, когато седнеш. Съветвам те и да си приготвиш алкохолна напитка.

Зейн седна на бюрото и се зачуди защо изпитваше едновременно тревога и радост, когато става въпрос за Дарби Макрей.

— Седнах. И тъй като съм професионалист и е едва три часът следобед — а и Морийн ми забрани — нямам чаша с алкохол в ръка.

— След няколко минути ще си промениш решението. Сега ще ти изпратя имейл с няколко прикачени файла. Утре ще отида да изгледам поне част от мача на Гейб, след което трябва да се връщам на работа, за да наваксам пропуснатото време заради бурята днес. Ще се видим на мача.

Компютърът му съобщи, че имейлът е пристигнал и той погледна уморено към екрана. Колко зле можеше да е? Освен това нямаше да й позволи да направи всичко, което й се искаше в двора.

Имаш право да си избереш само елементите, които искаш, успокои се той.

Отвори имейла и се разсмя на картинката на танцуващо куче. След това свали прикачените файлове и ги отвори. Първият, който показваше колко умна и лукава е противничката му в този мач, съдържаше скици на завършения проект.

— Няма да се вържа — промърмори Зейн. — Господи, изглежда приказно. Но няма да се поддам.

След това прегледа подробните списъци с описанията и цените на дървета, храсти и растения — и обещанието й да засади нови безплатно, ако изсъхнат.

Добре, това беше справедливо.

Имаше списъци с видове пръст, слама, части за напоителната система, всевъзможни видове саксии. Всичко това го озадачаваше. Какво значение имаше каква е пръстта и не беше ли евтина? Все пак я имаше навсякъде. След това прегледа разходите за труд и когато успя да откъсне очи от сложните изчисления, погледна общата цена на целия проект.

— Мамка му!

Морийн дотича в кабинета.

— Не ругай! Какво ти става? Можеше някой клиент да чака в приемната!

Зейн посочи към екрана на компютъра.

С възмутеното майчинско изражение все още на лице, Морийн заобиколи бюрото.

— Божичко!

— Разбираш ли сега?

— За озеленяване? Какво ще озеленяваш? Дисниленд? Емили ми каза, че Дарби е много разумна и практична и мислех да я помоля да се заеме и с моя двор. Но тази цена, боже!

— Не се отказвай. При мен е решила да прави какви ли не неща, включително зидове и водопад, които вече поръчах.

— Искаш водопад на двора?

— Не. Може би. Не знам. Сигурно полудявам.

— Но изглежда толкова красиво. О, тези зидове с цветята изглеждат сякаш са част от хълма, нали? Все едно просто са поникнали там. Зейн, прекрасно е. Какво още ще има?

Зейн неохотно й показа и останалите скици.

— Невероятно е. Направо вълшебно. Изглежда толкова естествено.

— Не ми помагаш — смъмри я той.

— Е, няма да те лъжа. Покажи ми документа с цените.

Зейн отвори файла и Морийн го потупа по рамото.

— И цените са удивителни. Я чакай, има още една страница.

— Не е възможно — възрази Зейн, но Морийн беше права. — Явно съм бил прекалено шокиран, за да я забележа.

— Спокойно, спокойно. Виждаш ли къде е отбелязала предишния договор и разходите, защото ти предлага отстъпка за важни клиенти от разходите за труд. Отстъпката е много добра, Зейн. Вярно, цената за проекта е солена, но отстъпката е голяма.

Зейн се взираше съсредоточено в цифрите.

— Много е хитра, питай Емили. Сложила е отстъпката накрая, за да я видя след като съм изпаднал в пълен шок. Не спомена, че може да направи отстъпка, когато се вързах на зидовете и водопада, а те влизат в отстъпката. От самото начало е знаела, че ще ги изгради. Само ме баламосва.

Морийн отвори отново скиците и въздъхна замечтано.

— Щом може да сътвори такава красота, значи е веща и в баламосването. Това момиче е истински художник. Направо вълшебница. Какво ще правиш?

— Ще престана да разглеждам снимки и скици и ще запомня общата цена наизуст, за да ми напомня защо повече не гледам снимки и скици.

Зейн чу тихо звънтене — Майк беше монтирал сензор на входната врата, за да известява когато някой влиза.

— Стига сме гледали картинки — заяви той и затвори папката.

— Давам ти две минути да се опомниш, след което ще доведа клиента. — Морийн тръгна към вратата и се спря на прага. — Трябва да признаеш, че дворът ти ще изглежда забележително.

— Не ми трябва нищо забележително. Предпочитам нещо разумно.