Нора Робъртс
Подводни течения (26)

26.

След трудния разговор с Трейси, Зейн потегли обратно към Лейквю. Дарби му беше изпратила съобщение, че полицаите са й позволили да се прибере в къщата си и ще отиде дотам заедно с целия си екип.

Спокоен за нея, Зейн отиде до кантората да огледа щетите.

Спря, слезе от колата и застана на тротоара да огледа грозните надписи зад полицейската лента.

По-зле е от счупения прозорец, помисли си той, и ще отнеме повече време и усилия да пребоядиса фасадата. Няколко души се спряха да изразят възмущението си.

Някой го повика и когато се обърна, видя, че Брит тича към него. Тя просто разтвори ръце и го прегърна.

— Говорих с Емили и Сайлъс. Те ми разказаха какво се е случило. Много съжалявам. — Брит се отдръпна малко, но не го пусна. — Слава богу, че с Дарби не сте пострадали. Но съм бясна за всичко останало.

— И по-страшни неща са ни се случвали. Това е само боя.

Брит повдигна вежди.

— Сега кажи искрено какво мислиш.

— Съжалявам, че Клинт е мъртъв. Отчасти, защото нямах възможност да го спукам от бой. Ако беше стрелял един метър по-ниско, можеше да уцели Дарби. Тя спи откъм вратата.

— Тя къде е? Да отида ли при нея? Мога да изляза за малко от работа.

— Отиде до къщата си, но екипът й е с нея, както и Броуди. Той искаше да им помогне.

— Броуди е добро момче. Всички искаме да й помогнем, Зейн. Непременно да й го кажеш.

— Разбира се. Започваме да привличаме вниманието, като стоим тук. Благодарен съм за подкрепата, но сега не ми се говори с всеки срещнат.

— Добре. — Тя го прегърна още веднъж и погледна към кантората. — Правописът му е под всякаква критика.

Думите й го разсмяха, преди да отиде да купи боя в промишлени количества. След като изпълни тази задача, се отби в полицейския участък. Завари Лий в кабинета да пише доклад.

— Бас държа, че не си се блъснал във вратата — отбеляза, щом видя синината на бузата му.

— Прибрахме стария Дрейпър, за да се поуспокои. Седни, искаш ли кафе?

— Не мога да поема повече, но благодаря. — Той седна. — Трейси е доста разстроена, но майка й и сестра й са при нея. Ще остане в приюта още няколко дни и по-дълго, ако прецениш, че се налага.

— За това ще мислим после. — Столът изскърца силно, когато Лий се облегна назад. — Отпечатъците на Клинт съвпадат с онези по пикапа на Стю, по кутиите с боя, четките и по верандата на кантората ти. Също и по къщата на Дарби. Голям идиот беше това момче.

— Не мога да споря по въпроса.

— Анализът на пробите от кантората и къщата на Дарби ще отнеме повече време. Но скоро трябва да получим резултатите от изследванията на кръвта, токсикологичния анализ и аутопсията. Разпитахме и Стю Хъбъл.

— Значи не е заподозрян.

— Малко вероятно е той да е извършителят. Заварихме го заспал и облечен. Изпратихме дрехите за анализ, но поне на пръв поглед по тях не се виждаше боя, нито следи от кръв. Върху камъка не открихме отпечатъци, но имаше доста кръв. Той е също толкова глупав, колкото Клинт, и не би се сетил да изтрие оръжието на убийството, освен това не изглежда пушката изобщо да е била почиствана. Клинт е отишъл у Стю вчера по обед — продължи Лий. — Пристигнал пеша. Бабата на Стю потвърди това. Стю твърди, че не са излизали от мазето, където пили, пушили, гледали телевизия, играли видеоигри и гледали порно. Доколкото помни, заспал някъде след два.

— Значи Клинт взел боя и тръгнал с пикапа на Стю.

— Така изглежда.

— И към тях не се е присъединявал друг приятел?

— Не и според Стю. Когато го докарахме тук, вече беше прекалено уплашен, за да излъже.

— Може би Клинт е срещнал някой познат по пътя — предположи Зейн. — Или някой му е имал зъб, а такива хора не липсват, и го е проследил. Убийството изглежда…

— Прекалено — довърши мисълта му Лий. — Има много варианти. Насочил е пушката към някого и онзи го е пребил. Или са били двама, Клинт се е спънал, паднал е върху камъка и онзи се е паникьосал и е изхвърлил трупа в езерото. Или пък някой е решил, че е дошло време за разплата и се е възползвал от предоставилата се възможност. Зейн, ще разрешим случая.

Зейн си спомни как Лий беше седнал на леглото до него в „Бънкоум“ след най-страшната нощ в живота му.

— Разчитам на теб.

— Моля те, пази се. Дрейпър си е втълпил, че ти си убил Клинт.

— И кога съм успял, след като бях в спалнята, криех се от куршумите и звънях в полицията? А пет минути по-късно къщата се напълни с полицаи.

— Фактите, доказателствата и логиката са без значение за Дрейпър. Ще го пуснат под гаранция, затова внимавай.

— Искам да говоря с него.

— Зейн.

— Има ли адвокат?

Лий се изсмя.

— Не вярва на адвокати. В момента ругае всички адвокати, което поставя и теб в това число.

— Позволи ми да говоря с него в твое присъствие. Лий, ако наистина вярва, че аз съм убиецът, Дарби може да пострада. Вече за малко да я загубя.

— Добре, щом настояваш.

Лий го поведе по коридора и отключи металната врата, водеща към три килии. Стю, с гръб към вратата, хъркаше като парен локомотив на леглото в килията най-отдясно.

Дрейпър седеше на леглото в най-лявата и скочи в мига, в който зърна Зейн.

— Кучи син! — Пъхна ръка през решетките в опит да го сграбчи. — Само да ми паднеш, ще те убия.

— Не отправяй заплахи в присъствието на полицейски служител, защото няма да те пуснат под гаранция.

— Майната ти! Майната й и на гаранцията! Имам и други синове.

— Така е — съгласи се Зейн, без да го изпуска от поглед. — И сигурно предпочиташ те да не свършат в килията при теб. Ето как стоят нещата. Снощи в дома ми имаше близо сто души и някои от тях останаха до полунощ. С Дарби Макрей…

— Тази кучка ли ти е помогнала да убиеш сина ми?

Благодарение на годините в прокуратурата, Зейн не реагира на коментара.

— Както започнах да казвам, легнахме си към един часа през нощта. Към четири часа, всъщност в четири часа и осем минути — погледнах часовника, когато претърколих Дарби на пода — се събудих от изстрели и трясък на счупено стъкло. Вратата към терасата ми беше надробена на парчета.

— Сигурно сам си го направил, за да обвиниш сина ми.

Зейн продължи спокойно да излага фактите.

— Казах на Дарби да не мърда, отидох до гардероба и извадих бухалката си, в случай че стрелецът нахлуе в къщата. Повикахме полиция. В колко часа е постъпил сигналът, началник?

— В четири часа и единайсет минути.

— Точно така. Стъпих върху парче стъкло. Полицаите имат снимки на кървавите отпечатъци на стъпките ми. Много се ядосах и понечих да изляза навън с бухалката, но Дарби ме разубеди. Тя проми раната и тогава пристигнаха полицаите. В колко часа пристигнахте, началник?

— В четири часа и шестнайсет минути.

— Замислете се. Ако съм догонил Клинт и съм взел пушката му, защо ще го удрям с камък в главата? И как съм успял да го закарам до езерото, като по това време в къщата ми беше пълно с полицаи?

— Искал си да го убиеш!

— Не, исках да го изправя пред правосъдието. Но някой ми отне възможността да го направя. Искам да знам кой.

— Сигурно си чукал онази развратница жена му.

— За бога, и кога съм намерил време за това? Вие я наблюдавате денонощно. Имам си жена. И ви обещавам, че ако нещо се случи с нея, лошо ви се пише.

— Зейн.

— Той разбира само от заплахи. Трейси е само мой клиент, нищо повече. Ще се постарая да й помогна. Но за жена си съм готов на всичко. Затова не закачайте близките ми, господин Дрейпър, и помислете разумно. Каквото и да мислите за мен, знаете, че не мога да бъда на две места едновременно.

Зейн излезе и изчака Лий да заключи металната врата.

— Май не успях да го убедя.

Лий въздъхна.

— Но го накара да се замисли. Малко вероятно е да имаш нещо общо с убийството и той започва да го осъзнава. Но това може да се окаже без значение. Втълпил си е, че имаш вина. Затова внимавай.

— Същото важи за теб, началник.

— Това е част от работата ми. Прибирай се вкъщи. — Лий го потупа по гърба. — И вземи да хапнеш нещо.

Зейн тръгна към къщи и по пътя си мислеше, че трябва да закове дъски на мястото на счупените стъкла, да се обади на застрахователната компания и да види дали ще платят за смяната на вратата.

Това означаваше, че трябва да купи талашит, а за тази цел трябваше да вземе на заем от някого пикап. Още една грижа.

Отклони се към къщата на Дарби и опита да сдържи паниката си, когато не видя жива душа, нито коли отпред. Видя само цинизмите, изписани на стената.

Предположи, че полицаите са взели изцапаната изтривалка.

Извади телефона си и написа:

— Къде си?

— На работа у семейство Марш. Лий ни разреши да дойдем. Ти къде си?

— Пред вас. Ха, единствената дума, която е написал правилно, е „лесбо“. Ако си експериментирала в колежа, искам да ми разкажеш.

— За съжаление само веднъж целунах момиче заради облог. Спечелих двайсет долара.

Зейн се усмихна, доволен, че е успял да я разведри с глупавата си шега.

— Браво на теб. Може ли да взема пикапа ти?

— Разбира се. Защо?

— Трябва да купя талашит за вратата. Правена е по поръчка и сигурно ще мине доста време преди да я сменят.

— Ние заковахме дъски върху вратата преди да тръгнем. Но трябва да купиш боя. Минах покрай кантората ти. Там нямаше нито една правилно написана дума. Рой предложи да боядиса, но е зает на обекта. Ще ти изпратя номерата на двама бояджии, които според него ще свършат работата бързо. Същите, които беше наел преди.

— Добре. А твоята къща?

— По-нататък. Все пак не е на главната улица. Прибери се, обядвай и се обади на бояджиите.

— Добре ли си?

— Горе-долу. Ще се прибера към шест. Сутринта се забавихме.

— Ще те чакам. Обичам те.

— О, за пръв път ми го казваш в писмен вид. И аз те обичам. До довечера.

Зейн прибра телефона си и се огледа. Искаше му се да направи нещо мило за нея. И тогава му хрумна какво би я зарадвало. Прибра се вкъщи, подготви изненадата, обади се на бояджиите и хапна.

Дарби се прибра в шест часа, когато Зейн вече беше подредил масата навън. Сложил беше ваза с цветя, които се надяваше, че е позволено да откъсне, и отворена бутилка вино.

— Виж ти! — Дарби огледа масата, а Зод изтича при Зейн, сякаш не го беше виждал от цяла вечност.

— Реших, че и двамата заслужаваме приятна вечеря.

Тя се обърна към него.

— И още как.

— Приготвих плато от зеленчуци.

— Сериозно?

Зейн размаха пръст.

— Да, сериозно. Реших, че е чудесен ордьовър преди официалната вечеря.

— Какво друго има?

— Пица и шоколадови бисквити. Зеленчуците правят вечерята официална.

— Мисля, че съм влюбена в теб.

Зейн пристъпи към нея и я целуна.

— Дано си искрена.

Дарби облегна глава на рамото му и въздъхна.

— Нека първо се изкъпя и се преоблека, за да не развалям изисканата обстановка.

— Преместих багажа ни в стаята за гости от другата страна на коридора.

Тя вдигна насълзени очи към него и опря чело на рамото му.

— Заслужаваш го — рече той.

Дарби кимна, сподави сълзите и го прегърна силно.

— Да постоим така за малко.

И двамата останаха прегърнати в тихата вечер, с чудатото куче, обикалящо около краката им.

— Толкова си съобразителен, Зейн. Аз си казах, че просто трябва да стисна зъби. Дъските на вратата, дупките от куршуми. Но не ме интересува стаята, а мъжа, с когото я деля.

— Ще я ремонтираме. Но засега можем да използваме другите стаи. Имаме предостатъчно.

Вече по-спокойна, Дарби му се усмихна.

— Виж как те изцапах с пот и прах. Ела да се изкъпем заедно.

— Хрумват ти страхотни идеи. Само да нахраня кучето.

— Той яде, докато бяхме на работа. — Хвана Зейн за ръка и го отведе вътре. — После може да му дадем знаеш какво, докато аз пробвам ордьовъра.

В банята Дарби отми потта и мръсотията от работния ден. А след като мокрите им тела се преплетоха, се отърси и от стреса, който беше натрупала от сутринта. Усети как тревогите се изливат като водата в канала. Дори отново да се завърнеха, това не я плашеше, защото знаеше, че може да разчита на Зейн.

Под водната струя, с тела, хлъзгави от сапун, и жадно плъзгащи се ръце, те забравиха за страховете и намериха радостта.

Затвориха вратата за болезнената реалност и накараха Зод да пощурее от щастие, като му дадоха кучешка бисквитка. Запалиха свещи, наляха си вино и разговаряха за всичко, освен за разтърсващите събития от предишната нощ.

Навън се стъмваше, кучето спеше под масата.

— Готова ли си?

Дарби отпи от чашата си и кимна.

— Да. А ти?

— Да.

— Добре. Разкажи ми първо как Трейси прие новината.

— Радвам се, че майка й и сестра й бяха до нея. Нуждаеше се от подкрепата им, защото изпитва силно чувство за вина.

— Тя е сломена не само физически, но и емоционално, затова реакцията й е нормална. В моята терапевтична група имаше жени, които се обвиняваха за всичко. Детето получило слаба оценка на контролното — вината е моя, защото съм лоша майка. Вчера неочаквано заваля дъжд, аз съм виновна.

— В Райли и аз виждах подобно поведение при жертви на насилие.

— Затова твоето присъствие също й е помогнало.

— Дано. Във всеки случай Трейси ще остане още известно време в Ашвил. Страхува се от семейство Дрейпър и с пълно право.

— Дали ще опитат да й отмъстят?

Нямаше смисъл да отрича.

— Някои хора са обсебени от мисълта за отмъщение. Дарби, трябва да знаеш, че поне за момента са си втълпили, че аз съм убил Клинт.

— Но това са пълни глупости.

— Струва ми се, че Хорас Дрейпър започна да осъзнава това, но все пак има вероятност да ме атакува. Теб също. Не само защото си с мен, но и защото Клинт е решил да надраска къщата ти.

— Досетих се вече. Може да е имал някаква неприязън към мен още отпреди и той да е проникнал в дома ми.

Зейн се намръщи и сведе поглед към чашата.

— Не ми изглежда като дело на Клинт. Не е откраднато нищо ценно, нямаше изпотрошени мебели. Но пък… това, че е мастурбирал пред вратата може да има връзка с откраднатото бельо. На мен вече беше ядосан, защото отказах да поема случая му. Възможно е. — Зейн я хвана за ръка. — Във всеки случай трябва да си предпазлива.

— Ти също.

— Да, и двамата трябва да сме предпазливи. Лий каза, че отпечатъците на Клинт съвпадат със свалените от твоята къща, кантората, пикапа, кутиите с боя. Приятелят, при когото се укрил, разказал всичко, което помни преди да заспи пиян. Скоро ще изяснят причината за смъртта и ще излязат резултатите от токсикологичния анализ. ДНК анализът ще се забави, но в участъка имат проби от Клинт.

През целия ден, докато беше на работа, Дарби беше размишлявала по въпроса.

— Но това няма да ги насочи към убиеца на Клинт.

— Вярно е.

Щом видя изражението му, тя го почука с пръст по ръката.

— Имаш теория, господин прокурор.

— Може би.

— Хайде, сподели.

— Добре. Клинт не беше особено обичан в града, освен от роднините си и шепа глупаци като Стю Хъбъл. Много хора му имаха зъб. Напиваше се, биеше се, закачаше съпруги, приятелки, сестри. Тормозеше съседите си като семейство Маконъл, бракониерстваше. Един човек, който живее в планината, миналата година твърдеше, че Клинт и брат му Джед отровили ловните му кучета.

— Господи! — Дарби почеса с крак спящия под масата Зод.

— Не успя да го докаже, но настояваше, че са били те. Тъй че много хора бяха враждебно настроени към Клинт.

— Значи смяташ, че някой от тях го е видял да идва насам, проследил го е и се е възползвал от възможността да му отмъсти.

— Това е един от вариантите.

— Нима имаш друга теория, която те притеснява повече?

— Да. Греъм Бигълоу.

— Той е в затвора! — възкликна Дарби. — Лий е проверил.

— Да, Греъм е в затвора — потвърди Зейн. — Но това не означава, че няма пръст в тази работа. Прекарал е близо две десетилетия зад решетките, познава добре системата в затвора. Може да се е договорил с някой, който е щял да излезе скоро, или да е поръчал на някой отвън да ни следи и да чака удобен момент. Може би дори да проникне в къщата ти без да оставя отпечатъци и да открадне само нещо дребно.

Макар и само теория, при мисълта я побиха тръпки.

— Но тогава защо ще убива Клинт?

— Да поразсъждаваме. Клинт е бил пред къщата и наемникът го е убил, за да всее хаос. Трябва да е бил доста умен, защото не е взел пушката, не е оставил отпечатъци, не е влязъл в къщата да ни довърши. Знаел е, че полицията ще пристигне бързо. Решил е да изчака следващия удобен момент. Ако нещо се случи с някой от двама ни сега, кого първо би разследвал Лий?

— Семейство Дрейпър.

— Точно така. А истинският извършител ще остане ненаказан. Първата теория ми се струва по-правдоподобна, но не можем да изключим и втората.

— Втората е подобна на хипотезата на Броуди.

Изненадан, Зейн застина с бутилка в ръка.

— Броуди има хипотеза?

— Две, доста подобни на твоите. Каза, че за престъплението невинаги е нужен мотив, а само възможност.

— Истина е.

Дарби погледна към хълмовете на запад и снишаващото се към тях слънце.

— Тук много ми харесва. Знам, че пристигнах наскоро, но обожавам гледките, атмосферата, хората. Осъзнавам, че има и озлобени типове, но те са навсякъде. Освен това заради злобата си, семейство Дрейпър са сравнително изолирани. — Тя погледна към Зейн и вдигна чаша. — Всичко ще се нареди, Уокър. Ще заличим грозните надписи. Няма да допуснем озлоблението да надделее. И за да ти го докажа, ще боядисам къщата си в цвят „Мандарина“.

Зейн отвори уста, затвори я и се покашля.

— Това не е ли оранжево?

— Да, а вратата и рамките на прозорците ще са синьо-зелени. Ярки, весели цветове, напук на злобарите. Ти избра ли цвят за кантората?

— Да, купих тонове бяла боя.

— О, я стига! — Дарби махна презрително с ръка. — Избери нещо по-интересно.

— Скъпа, говорим за кантора.

Тя се наведе към него.

— Адвокатите толкова ли са скучни?

— Няма да я боядисам в цвят „Мандарина“.

— Мислех по-скоро за „Морскосиньо“ и „Загадъчно сиво“ за рамките и верандата. Мога да ти покажа книжката с мострите.

— Вече купих бяла боя.

— И съм сигурна, че можеш да я върнеш. Възползвай се от възможността да се възпротивиш срещу озлоблението, Уокър. Ще ти покажа мострите след като допием виното и разходим кучето.

— Бялото е класически цвят — настоя той, когато станаха и Зод скочи на крака, сякаш му бяха дали сигнал.

— Но е скучно.

— Бояджиите започват утре.

— И съм сигурна, че биха се съгласили с мен, ако имат вкус. — Тя го хвана за ръка.

По-късно, след като изпълни заканата си и му показа мострите, Зейн реши на сутринта да върне проклетата боя.

 

 

Докато разхождаха кучето, мъжът, който пристигна в Лейквю и извърши убийство, също излезе да се разходи. Когато мина покрай кантората на Зейн, спря демонстративно да огледа фасадата.

— Ужасно е, нали?

Както се надяваше, един от местните селяндури спря и го заговори.

— Да, лоша работа — отвърна той възмутено.

— На почивка ли сте тук?

— Да.

— Аз съм от Лейквю и ви уверявам, че подобно нещо не се беше случвало.

— Дано не се повтори.

— Няма, обещавам. — Жената му се усмихна. Млада и красива беше. Може би по-нататък щеше да се позабавлява с нея. Може би след това щеше да я убие.

Разполагаше с толкова много възможности.

— Всъщност, аз работя тук в кантората. Стажантка съм. Гретчен Филбърт — представи се тя дружелюбно като кученце.

— Дрейк Бингли. Приятно ми е да се запознаем. Но… — Той погледна отново към надписите на стената, изчисли кога ще се стъмни и колко време ще му трябва да подмами младата красавица. — Не се ли страхувате?

— Вероятно би трябвало, но извършителят… — Тя премълча нещо. — Той няма да се върне. Градът ни е хубав, господин Бингли. Надявам се да прекарате приятно.

— О, тук ми харесва. Бихте ли ми препоръчали някой ресторант, където предлагат вкусни пържоли и хубаво вино?

— Разбира се. — Тя се усмихна лъчезарно и кротките й сини очи засияха зад металните рамки на ученическите й очила.

Той знаеше, че прилича на преподавател, който е дошъл за няколко седмици през лятото в тихо градче, за да работи по романа си. Дълго време отдели, за да добие този вид — остави косата си да порасне, пусна си козя брадичка (защото смяташе, че изглежда академично). Носеше избелели джинси, сандали с коркови подметки и стара тениска на Грейтфул Дед, която купи от магазин за втора употреба. Дори носеше чантичка, в която пъхна опърпан екземпляр на „Гроздовете на гнева“, заедно с портфейл, фалшива лична карта, кърпа за глава и глок, който открадна от колекцията на зет си.

— Препоръчвам ви „Гранди“, намира се от другата страна на улицата малко по-надолу.

— Благодаря. Бихте ли… — започна той, но го прекъсна друга млада красавица, която дотича при тях.

— Гретчен! Извинявай, че закъснях. Току-що получих съобщение от Люк. Двамата с Джим са в „Рикардо“ и са запазили сепаре. — Също като Гретчен и тя му се усмихна дружелюбно. — Извинявайте, прекъснах ли ви?

— Не, тъкмо обяснявах на господин Бингли къде се намира „Гранди“.

— Някой ден трябва да накарам Люк да ме заведе там на вечеря, а не на бира и чипс. Трябва да тръгваме.

— Приятна вечеря! — пожела му първата млада красавица и изтича след приятелката си.

Пропусната възможност, помисли си той. Засега.

Може би следващия път.

Продължи бавно надолу по улицата и реши, че все пак ще се отбие в ресторанта. Може би щеше да завърже разговор с друга млада красавица. Дори и с някоя не толкова млада.