Нора Робъртс
Подводни течения (21)

21.

Дарби успя да свърши доста работа преди следобедната буря да се разрази над планината. Поради дъжда, можеше да се заеме с ремонта в къщата си.

След като минеше през железарията за боя.

За кухнята избра приветлив жълт цвят за стените и тъмносиньо за етажерките и шкафовете. След като се примири, че не е чак толкова сръчна, нае местна фирма да смени грозните плотове с чисто бели, за да изпъкват останалите цветове.

Закле се, че когато има време, ще смени и отвратителната подова настилка. Но щом влезе вкъщи, се огледа със задоволство.

На пазара край града откри симпатична маса със столове от бистро, боядиса ги в синьо като шкафовете, с жълти кантове. След сивия мрачен ден и дъжда навън, кухнята й изглеждаше приветливо цветна.

Свали мокрото яке и работната шапка и ги окачи на една от трите кукички с формата на слънчогледи, които беше заковала на стената, а после събу и обувките. Подправките — по-скоро за украса и приятния аромат — беше подредила в малки бели саксии на перваза на прозореца над мивката. Опипа пръстта и ги поля.

Тръгна да си вземе кола от хладилника, но спря и се намръщи. Убедена беше, че е оставила вътре четири бутилки, но сега видя само три до кутията с мляко. Сви рамене, извади телефона и добави кола в списъка за пазаруване.

Пъхна бутилката в джоба на панталона си и занесе боята и грунда в дневната. По-точно в стаята, която един ден щеше да се превърне в дневна. Засега служеше като склад за бои и четки, инструменти, саксии и други градинарски пособия, които купуваше от разпродажби и подреждаше по категории.

Взе ролка хартиено тиксо и брезент и се спря озадачена. Защо беше оставила статуята на феите — предназначена за кътчето от градината, което смяташе да засади напролет — при боите и четките? И какво правеше вятърното звънче все още в кутията, при инструментите?

Повече раздразнена, отколкото разтревожена, тя прибра вещите по местата им и занесе брезента и тиксото на горния етаж.

Тепърва трябваше да се заеме с късия коридор, но спалнята й, също като кухнята, вече имаше приемлив вид. Избра пастелно светлосиньо с кремав кант за стените. Все още нямаше истинско легло, но бялото юрганче и многобройните пъстри възглавници придаваха уют на стаята. Рано или късно щеше да боядиса стария скрин, но беше ударила джакпота с голямото огледало над него с желязна рамка от преплетени лозници. Като че ли й трябваше килим, и до него щеше да стигне, но много й харесваха трите картини — на езерото, на планината и на красива градина — които окачи на стената.

Влезе в тясната баня. След като отлепи тапетите със зловещите риби, отдолу се показаха мръсни бели стени. Възнамеряваше да ги боядиса, заедно с тавана, в бледозелено и да сложи същия кант като в спалнята.

След като залепи тиксо по краищата, разпъна брезента на пода. Под барабаненето на дъжда и проблясъка на светкавица от време на време, придружен от тътена на гръмотевици, тя извади дрехите, които беше предназначила за боядисване. Преоблече се, хвърли работните дрехи в коша за пране и прегледа плейлиста с песни. Класическият рок беше най-подходящ заради равномерния, енергичен ритъм.

Отвори най-горното чекмедже на скрина, за да извади кърпа, с която да предпази косата си от пръските боя.

И застина.

— Не е възможно — прошепна тя и си пое дълбоко въздух няколко пъти. — Не, не е възможно.

Отстъпи заднишком от скрина с разтуптяно сърце и отвори рязко вратата на гардероба.

Само дрехи, забеляза тя, докато кръвта бучеше в главата й като гръмотевиците навън.

Но нещо не беше наред.

Извади ключовете от джоба си, избра един, пъхна го между свитите кокалчета на ръката си и тръгна да огледа къщата. След като се увери, че е сама, извади телефона си.

— Лий, обажда се Дарби. Мисля, че някой е влизал в къщата ми. Да, в момента съм тук. Не, няма никой, но… Добре, благодаря.

Пъхна телефона обратно в джоба и докато чакаше полицията да пристигне, направи по-обстоен оглед.

Лий пристигна след няколко минути, но тя вече си беше съставила списък наум. Той влезе през предната врата, дъждът ромолеше зад гърба му.

— Благодаря, че пристигна толкова бързо.

— Това ми е работата. Има ли следи от влизане с взлом?

— Не, доколкото видях.

— И аз ще огледам. — Лий спря на вътрешната изтривалка, тъй като от дъждобрана му се стичаха капки, и огледа дневната. — Защо мислиш, че някой е влизал?

— Може да прозвучи глупаво, но… Да започнем от тук, в момента използвам стаята за склад. Подредила съм всичко по категории.

— Отдалеч се вижда. Много си подредена, нали, Дарби?

— Да, но също така спестява време. Ако всичко си е на мястото, не губя време да търся това и онова. Само че някои предмети не си бяха по местата. Прибрах се да боядисам банята на втория етаж и дойдох да взема хартиено тиксо и брезент преди да се върна за боята и валяка. И открих, че сред боите и четките има предмети, предназначени за градината. Никога не ги смесвам. Знам, че ще си помислиш, че просто съм забравила, аз самата помислих първоначално, че съм се разсеяла и… — Усети колко накъсано звучи гласът й, затова замълча за миг. — Когато слязох да погледна отново, намерих няколко инструмента при градинарските принадлежности. А онази кутия? Не я бях отворила, защото вътре има завеса за банята, а още не съм я довършила, но кутията е отваряна.

— Добре, мила. Забеляза ли нещо да е изчезнало?

— Една бутилка кола. Знам как изглежда, но съм абсолютно убедена, че в хладилника имаше четири бутилки, но когато го отворих, намерих само три.

— Имаш една в джоба — отбеляза Лий.

— Тази е една от трите. — Дарби я извади, развъртя капачката и отново я завъртя, защото не знаеше къде да дене ръцете си. — Лий, когато ми останат по-малко от четири бутилки, си записвам да купя в списъка за пазаруване. Но реших, че и това съм пропуснала, тъй като съм се разсеяла. Но горе в спалнята… — Тя пъхна бутилката в джоба и въздъхна. — Ела, ще ти покажа.

Докато се качваха по стълбите, продължи да обяснява:

— Отидох да си взема кърпа за главата преди да започна да боядисвам, защото не исках да изцапам фирмената си шапка. Но когато отворих чекмеджето… — Тя посочи към отвореното чекмедже. — Работата е там, че в него държа бельо, чорапи, шалчета и кърпи за глава.

Лий се приближи и надникна вътре.

— Точно това виждам.

— Имам осем чифта бикини, осем спортни сутиена, два дантелени сутиена, един черен и един бял, осем чифта работни чорапи, осем чифта обикновени чорапи, осем кърпи за глава. Пускам пералня веднъж седмично и имам резервни чифтове, в случай че се забавя с прането. Имам по един чифт от всичко в пикапа за всеки случай. Държа по два чифта от всичко и у Зейн. Е, без дантелените сутиени, тъй като почти не ги използвам.

— Не разбирам.

— В момента нося бикини, спортен сутиен и работни чорапи. Това означава, че трябва да има по четири от тях в чекмеджето. В коша за пране са само днешните работни панталони и тениска. Не съм спала тук от два дни. В чекмеджето има само три чифта бикини, при това не са сгънати правилно.

Лий я погледна.

— Нещо друго?

— Гардеробът. Нищо не липсва, но дрехите са разместени, все едно някой е тършувал. На рафта държа една кутия с вещи на майка ми. Нищо ценно, просто неща за спомен като очилата й, работните й ръкавици, един гердан, който ми направи, когато бях на дванайсет години, съболезнователни картички. Всичко е вътре, но някой е ровил в кутията.

А това я разстрои най-много. Непознат беше пипал вещите на майка й.

— Държиш ли пари в брой в къщата?

— Моля? Извинявай, да. Имам двеста долара на банкноти от по пет, десет и двайсет долара в чекмеджето на нощното шкафче. Но са останали само сто. Защо са оставили половината, а не са взели всички пари?

— Вероятно с надеждата, че няма да забележиш.

Дарби изпита огромно облекчение. Значи Лий й вярваше.

— Ровили са и в шкафа с лекарствата. Всички лекарства, които имам, се продават без рецепта, но са ги разместили.

— Заключила ли беше къщата?

— Да. Правя го по навик. Когато се прибрах, влязох през задната врата. Отключих я.

— Кога за последно беше тук?

— Вчера не съм се прибирала, но минах след работа онзи ден. Исках да взема талашит за игрите, които подготвяме за празненството у Зейн, както и една хранилка за птици за едни клиенти. Прибрах се само за тях. Щях да забележа, ако нещо не си е било на мястото.

— Добре. Сега ще огледам вратите и прозорците.

— Много ти благодаря.

Дарби слезе на долния етаж с него и надзърташе иззад рамото му, докато той оглеждаше входната врата.

— Виждаш ли тези драскотини?

— Сега ги забелязах. Да не би да са разбили ключалката?

— Може да се отвори и с кредитна карта. Ключалката не е кой знае колко стабилна.

— Мамка му! Ще сменя всички брави с нови. Сто долара и чифт гащи? Имам инструменти, които са доста скъпи, и малък телевизор в кухнята. Могли са да го изнесат под мишница.

— Може да са били тийнейджъри.

Облекчението, което я обзе, бързо се изпари.

— Но май не мислиш, че са били хлапета. Те щяха да вземат всичките пари и нямаше да действат толкова внимателно.

Лий не отговори.

— Отивам да огледам около къщата. После ще проверим дали можем да свалим отпечатъци от тази врата и от шкафовете. Тук ли смяташе да спиш довечера?

— Вече се отказах. Ще боядисам банята друг път.

— През следващите няколко дни ще пращам патрулки да наминават покрай къщата. И ще се ослушвам.

Никакви отпечатъци, помисли си Дарби по-късно, докато караше в дъжда. Нито по бравите, нито по чекмеджетата, които бяха отваряни. Нямаше нужда Лий да й казва, че натрапникът вероятно е носил ръкавици и се е постарал да избърше всички повърхности, до които се е докосвал. Много предпазливо за крадец, отмъкнал само сто долара и чифт бикини. И изключително зловещо.

Не можеше да намери сили да се гневи и дори да се страхува особено. Изпитваше най-вече разочарование, че в града, който така обикна, има човек, който да проникне в дома й и да се рови във вещите й.

При това за нищо.

Заобиколи езерото, стоманеносиво и мрачно под завесата на дъжда. Облаците в небето задушаваха планината и притъпяваха всички цветове. Пейзажът отговаряше напълно на настроението й.

Каза си да не бъде наивна. Всеки град имаше лоша страна, тъмна страна, грозни тайни. В крайна сметка Лейквю, въпреки непринудения си южняшки чар, някога беше приютил двама отвратителни психопати.

Подводни течения, напомни си тя.

Едно влизане с взлом не можеше да засенчи всички хубави неща, които предлагаше градът. Каза си, че трябва да е благодарна, задето може да намери сигурност в дома на Зейн, има приятели и хора, на които вярва.

Когато зави по пътя към къщата на хълма, усети, че отново я обзема оптимизъм. Лампите на ограничителната стена светеха в мрачния ден и излъчваха топлина. Малките лампички покрай водопада мъждукаха ненатрапчиво. Каквото и да се криеше под повърхността, тя щеше да се справи с него. И да продължи да гради.

Вече по-спокойна, събу обувките си на покритата веранда, отключи вратата и включи отново алармата. Занесе обувките в антрето, съблече якето си и се зае със сериозната задача да си налее чаша вино. След това в тихата празна къща седна пред лаптопа, за да проучи местните ключари. И макар оптимистката в нея да не искаше да го прави, практичната жена провери и какви охранителни системи се предлагат.

Силният дъжд заглуши шума от колата на Зейн и Дарби не чу отварянето и затварянето на вратата, затова подскочи, когато чу стъпки, и се завъртя рязко на стола.

— Божичко! — Тя се плесна с длан в гърдите и отново седна. — Не очаквах да се появиш.

— Живея тук.

— Да, но днес трябваше да вечеряш с Майк и Дейв.

Зейн отиде при нея, погали я по косата и я целуна.

— А ти трябваше да боядисваш аквариума. Плановете се промениха. — Плъзна ръце по раменете й и ги разтри нежно. — Добре ли си?

— Явно си чул за крадеца на бельо.

Сега ръцете върху раменете й я разтърсиха леко.

— Не се преструвай, че не си притеснена.

— Разбира се, че съм притеснена. На никой не му е приятно да нахлуят в дома му и да ровят из вещите му. Но се случи на мен и според класическия принцип „след дъжд качулка“ утре сутринта ще повикам ключар и ще разгледам какви алармени системи се предлагат. — Тя потупа ръката му, която още беше върху рамото й, с надеждата да уталожи гнева в очите му. — Нямаше нужда да отменяш вечерята.

— Напротив. И не знам защо си мислиш, че мога да седя и да пия бира, след като знам, че някой е проникнал в дома ти. — Той хвана лицето й. — Недей да правиш така.

— Не искам да съм от онези прилепчиви жени…

Зейн се разсмя, отиде да си вземе чаша, сипа си вино и седна до нея.

— Никак не си прилепчива. Дори си прекалено независима.

— Не, затова се оказах омъжена за Трент.

Зейн я погледна замислено.

— Това ли си мислиш?

— Убедена съм. Баща ми ни изостави и искам — имам нужда — някой да ме обича, мъж, който да остане до мен. И в добри, и в лоши времена. Трент видя този ми недостатък и се възползва от него. Може би сега компенсирам прекалено — призна тя. — Опитвам се да намеря баланс.

— Не е прилепчиво да желаеш някой да те обича, скъпа, а човешко. Аз съм до теб.

— Знам. — Наистина го знаеше и от това й се свиваше гърлото. — И макар да съм добре, не мога да проумея що за перверзник краде обикновени памучни гащи. Дори не са секси.

— Когато ги обуеш, изглеждат секси. Значи е взел само бельото и половината пари, които държиш вкъщи?

— Бельото, сто долара и бутилка кола. Повечето хора вероятно не биха забелязали, ако от дома им изчезнат подобни вещи. Дори парите. Ще си кажат, че са забравили къде са ги оставили. Много е неприятно, но всъщност е безобидно. Най-вече съм ядосана, защото не исках да спя у дома тази нощ и няма да довърша боядисването на банята.

— Утре след работа ще я боядисаме заедно.

— Утре е втори юли. Трябва да подготвим празненството.

— Стените в банята ти са не повече от три квадратни метра. Няма да отнеме дълго. После ще се заемем с подготовката за празненството.

Изведнъж Дарби осъзна, че Зейн я е успокоил, макар да нямаше представа, че е напрегната.

— Може от утре да започнем да отмятаме задачите от твоя списък. Взе ли под наем допълнителни маси и столове?

Зейн отново се нацупи. Изглеждаше много сладък, когато се цупеше.

— Купих проклетите маси и столове. С Майк ще минем да ги вземем утре. Ще ядем пица — реши той и стана да включи фурната.

— Купил си ги?

— Не се прави на невинна пред адвоката. Вие, жените, решихте, че това празненство ще се провежда всяка година, затова купих маси и столове, които ще трябва да изваждам и прибирам в мазето всяка година. — Той си сипа още вино. — Купих и абсурдните покривки в червено, бяло и синьо, за които Брит настояваше, заедно с чинии, салфетки, чаши, прибори и някакви глупави подноси в същите цветове. Както и тъпите лампички, фенери и други щуротии, освен това поръчах тонове кюфтета, наденички, хлебчета, литри бира, вино, безалкохолни напитки и огромни найлонови торби за боклуците, които ще трябва да изхвърлим на следващия ден.

Дарби пийна вино и се усмихна, когато Зейн извади пицата от фризера.

— Не си ходил да купиш всичко това.

— Някои неща купих лично, но платих за всичко.

— Мърморко.

— Заради един миг на слабост, сега трябва да организирам пищно празненство за всеки Четвърти юли до края на живота си.

— Май моментът не е подходящ, но трябва да ти напомня, че ще организираш пищно празненство и за Коледа всяка година.

Зейн присви очи.

— Как ти хрумна това?

Дарби стана и го прегърна.

— Няма да ме размекнеш.

— Има други начини да те размекна. Сега ти показвам колко съм благодарна, че си до мен, макар да не ми се иска да се нуждая от подкрепата ти.

— Е, свиквай — промълви той и я целуна по главата. — Ето какво ще направим. Няма да мислим за перверзни крадци. Ще хапнем пица, ще пийнем вино, а после ще си направим пуканки в микровълновата, ще продължим да пием вино и ще гледаме филм. А накрая ще правим див секс.

— Какво разбираш под „див секс“? Представите ни може да се разминават.

— Ами ще разберем, когато стигнем дотам.

 

 

Зейн не успя да се отърси от мисълта за перверзните крадци и колко изолирана и уязвима бе къщата на Дарби. Това го притесняваше, затова излезе малко след нея на сутринта, за да хване Лий, преди да е тръгнал за работа.

— За закуска ли си дошъл? — попита полицейският началник. — Успях да убедя Емили да направи пържени филийки.

— Няма да откажа пържените филийки на Ем — отвърна Зейн и целуна леля си по бузата.

— Имаш късмет. — Тя също го целуна, преди да се наведе да погали Руфъс. — Гейб вече излезе, а Броуди още спи. Много рано си станал.

— Става ми навик. Дарби става призори. — Зейн се чувстваше като у дома си, затова си сипа кафе, взе си чиния и седна на масата с Лий.

— Сигурно искаш да знаеш докъде съм стигнал с кражбата у Дарби.

— Предвид обстоятелствата, сигурно не си открил нищо.

— Прав си. Не се изискват кой знае какви усилия да се установи, че тя не спи редовно в дома си, а бравите са паянтови.

Зейн се ядоса на себе си, че досега тези факти му бяха убегнали.

— Дарби ще смени ключалките днес и ще говори с Майк за алармена система.

— Радвам се, че се е заела сериозно с въпроса.

Емили донесе пълна чиния с пържени филийки и седна при тях, а Руфъс се излегна под масата.

— Как е тя? — попита Емили.

— Не е достатъчно разтревожена, мен ако питаш. Най-вече е озадачена от странния подход на крадеца.

Лий намаза една филия с масло и я поля със сироп.

— И аз щях да съм на същото мнение, ако не бяха драскотините по вратата и фактът, че крадецът е избърсал дръжките на чекмеджетата. Не открихме никакви отпечатъци. Вярно, може да е било някое хлапе, прекалило с криминалните сериали, но ми се струва, че тийнейджър би взел всичките пари. — Лий размаха вилица. — Много хитро е постъпил, като е взел половината пари. Повечето хора биха си казали, че просто са забравили кога са взели част от парите. А и досега не бях срещал човек, който знае колко точно чифта бельо има в чекмеджето или колко бутилки кола в хладилника.

— Дарби е страшно подредена — отбеляза Зейн.

— Забелязах, затова на пръв поглед изглежда, че някое хлапе е откраднало, просто за тръпката. Но нещо не пасва. Трябва непременно да си сложи охранителна система възможно най-скоро. Поне съм спокоен, че ако някой проникне в дома й, докато тя е там, го чака голяма изненада.

— Проблемът е, че спи непробудно като мъртвец. Сериозно говоря.

Лий се усмихна.

— Така ли?

— Първите няколко пъти дори проверих дали диша. Заспи ли, не можеш да я събудиш и с топ.

— Тогава трябва да остане при теб, поне докато приключи разследването и си сложи аларма. — Емили смръщи разтревожено чело. — Не ми се иска да стои сама в къщата след този случай.

— На мен също. Помолих я да се премести при мен преди тази случка, но тя не е готова.

Емили остави вилицата.

— Това е важна стъпка, Зейн. Но очевидно ти си готов.

— Да, колкото и да е изненадващо, се чувствам готов.

— Тогава я попитай отново.

Той поклати глава.

— Има повече проблеми, отколкото изглежда на пръв поглед.

Лий размаха пръст към него.

— Какво ще направиш по този въпрос?

— Възнамерявам да изчакам, докато реши. Но ще я побутвам от време на време. Засега ще остане у нас, трябва да обезопасим къщата й. Тя е напълно способна да се защити, но не е глупава. А и е добре къщата да има сигурна охранителна система, когато се премести при мен някой ден. Няма намерение да продава имота.

— За да има резервен вариант ли? — попита Емили.

— Може би, за известно време. Но иска да задържи къщата, защото е нейна и там може да държи инструментите и машините, да я използва като офис, да експериментира с растения.

Емили хвана Зейн за ръка.

— Обмислил си всичко внимателно.

— Да. Искам да бъда с нея. Мога да изчакам малко, докато и тя реши дали иска да бъде с мен. — Той сви рамене и се усмихна. — Аз вече съм решил.

 

 

След като раздаде задачите на екипа си, Дарби се отправи към дома си, за да се срещне с ключаря и с Майк. Рошел, специалистката по брави, се оказа втора братовчедка на Ралф по майчина линия. Косата й се спускаше на дебела плитка по гърба и имаше същия цвят като металните рамки на очилата й. А на устните си носеше червило, червено като противопожарен кран.

— Майк ми разправя, че на Ралф му харесва да работи при теб. Когато се пенсионира, не го свърташе на едно място.

— Радвам се да го чуя. Извадих голям късмет с него.

— Нашият Ралф не говори много, затова, когато казва, че си умно момиче и не се плашиш от тежка работа, му вярваме безрезервно. Братовчедката Лидия — майката на Ралф — не беше сигурна дали на Ралф ще му потръгне да работи за толкова млад човек, че и жена отгоре на всичко. Но е много доволна.

— Това е добре, защото макар да се надявам да доживея до старини, малко вероятно е да стана мъж.

Рошел се разсмя и тупна Дарби по гърба.

— И аз съм на това мнение. Значи си имала проблеми с къщата?

— Някой е успял да влезе с взлом. Не е откраднал кой знае какво, но ми трябват нови брави.

— Права си за това, госпожице Макрей.

— Дарби.

— Ще сменя бравите, но държа да ти кажа, понеже си млада жена и добра шефка на братовчеда Ралф, че и аз мога да разбия тази врата с лек ритник.

— Да, досетих се. — Дарби въздъхна. — Вероятно ще сменя предната и задната врата през зимата, но на първо време ми трябват стабилни брави с добри ключалки. След малко пристига и Майк Картър да огледа каква алармена система да инсталира.

— Наистина си умно момиче. Онзи младеж си разбира от работата, макар да бръщолеви безсмислици. Къщата ти е доста изолирана — добави Рошел, след като се огледа. — Макар да чух, че се справяш успешно с натрапници. Вярно ли е, че ще водиш курсове по самозащита в общинския център?

— Ами засега не…

— Бих се записала. Не съм крехка дама, но искам да се науча как да се защитавам. С моята работа не се знае на какви хора мога да попадна. А дъщеря ми Риан наскоро получи разрешително за брокер на недвижими имоти и започна работа при Шармейн. Познаваш ли Шармейн?

— Да. Тя ми помогна да намеря тази къща.

— Та, моята Риан е дребничка и е красива като картинка. Няма да се тревожа толкова много за нея, ако знам, че умее да се защитава.

След като Дарби най-накрая показа на Рошел вратите, решиха, че освен нови брави, трябва да сложат и резета. После пристигна Майк и отново се разбъбриха. Тъй като я чакаше много работа, Дарби успя да го повика вътре в къщата, когато Рошел започна да пробива дупки с бормашината.

— Така, мисля, че ми трябва стандартна алармена система, колкото да уплаши потенциалните крадци.

— Да, бих могъл да ти поставя такава аларма. — Майк се почеса по брадата. — Но Зейн ще ми отреже главата. Той здраво се е стреснал, Дарби, затова прояви разбиране. — Вдигна ръце преди тя да успее да възрази. — Първо онзи тъпак Бигълоу те нападна, а сега друг тъпак е влязъл с взлом в дома ти. Нормално е Зейн да се тревожи.

— Може би.

— Предлагам ти компромисен вариант — усмихна се той чаровно. — В живота са нужни компромиси, нали? Зейн иска да монтирам камери за видеонаблюдение, сензори за движение…

— О, я стига.

— Разбирам те. Искаш само нещо да вдига шум, за да подплаши натрапниците. Затова ти предлагам нещо средно. Мога да монтирам аларма, която пищи, ако някой опита да разбие ключалките, да отвори вратата или да счупи прозорците. Зейн каза, че спиш много дълбоко.

— Не спя чак толкова дълбоко! Аз… Ох, май е прав.

— Затова ще направя така, че алармата да включва лампите в къщата и да изпраща сигнал на телефона на Лий.

— Не искам да безпокоя Лий.

— Нали се разбрахме да направим компромис. Бързо ще се разчуе, че имаш алармена система, защото смятам лично да разнеса този слух. Едва ли някой ще се опита да те обере отново. Затова те моля да приемеш. В противен случай Зейн няма да спре да ти натяква. Адвокат е и не можеш да му затвориш устата.

Дарби изсумтя.

— Пие ми се кола, да влезем да си вземем.

Тя отиде в кухнята и отвори хладилника.

— Хубаво е станало. Ако тези цветове не могат да те събудят сутрин, то не знам какво би те разсънило. Харесват ми.

— И на мен. — Дарби му подаде бутилка. Предвидила беше да отдели сума за най-основния пакет охранителни мерки. Сега погледна изпитателно Майк, докато той гълташе безалкохолното. — И каква е цената на компромисния вариант?

Той й каза и тя въздъхна.

— Майк, тази цена е по-ниска и от сумата, която бях предвидила само за звукова аларма. Кажи ми истинската цена.

— Получаваш намалението за приятели и роднини. Така работя аз. Освен това искам от онези дръвчета, които си сложила в кантората на Зейн. Харесват ми, а Каси ще направи голяма керамична саксия специално за него.

Дарби въздъхна примирено.

— Е, май се споразумяхме.

— Супер. — Той чукна юмрук в нейния. — Знаеш ли какво още ти трябва в тази отдалечена къща?

— Какво?

— Мислила ли си да си вземеш куче?

Дарби го смушка с пръст в гърдите.

— Да! Но съм много заета с работата и прекарвам повече време у Зейн.

— Когато бях малък, имахме куче. Зейн го обичаше повече и от мен. Всички обожаваха Бетси. Той искаше куче, но родителите му бяха забранили, затова идваше вкъщи по-скоро за да си играе с Бетси, отколкото с мен.

— Наистина ли?

— Когато се върна в Лейквю, спомена, че иска да си вземе куче, но не му се струвало честно спрямо животното, защото по цял ден не е вкъщи. Но ако ти си вземеш куче, би било добър компромис. А по една случайност моя приятелка има приют за кучета и котки.

Майк допи колата с чаровна усмивка.