Нора Робъртс
Подводни течения (20)

20.

Потна и схваната, но удовлетворена, Дарби направи няколко снимки на почти завършения водопад и приключи работата за деня.

Знаеше, че Зейн седи на масата в задния двор с лаптоп, кока-кола и една от бейзболните топки, които мъкнеше навсякъде. Не сряза Ралф, когато се пошегува:

— Май те държат под око, шефе.

Не сряза и Гейб, който през час й носеше нов пакет с лед и й напомняше да си вземе почивка и да наложи рамото.

Не беше бебе, напълно способна беше да си върши работата и беше ядосана, но все пак беше признателна за грижите, които полагаха за нея.

Сега, след като работният ден приключи и всички си тръгнаха, тя се приготви да изтърпи и суетенето на Зейн. Затова отиде до масата, взе колата му и изгълта част от нея.

— Нямаше нужда да оставаш вкъщи, за да ме следиш. Гейб и Ралф ме държат достатъчно изкъсо.

Зейн измърмори и изпрати последния имейл за деня.

— Всъщност ми е приятно за разнообразие да работя тук в градината, сред красотата, сътворена от половинката ми. — Той кимна към строежа на водопада. — Скоро ще е готов.

— Да. И ако ходиш да работиш в кантората до края на седмицата, както беше предвидено, ще видиш резултата в събота вечерта. Освен ако не завали.

— Чудесно, защото ако приключиш с двора до края на месеца, смятам да организирам голямо празненство за Четвърти юли.

— Наистина ли?

— Оттук ще се разкрива страхотна гледка към зарята над езерото.

— Хм. — Дарби смъкна слънчевите очила и го изгледа с присвити очи. — Май си в много добро настроение.

— Да, позна.

— Изненадана съм.

— В достатъчно добро настроение съм, за да включа скарата. Какво ще кажеш?

Значи няма да се суети около мен, заключи тя и малко се учуди от самодоволството и приповдигнатото му настроение.

— Чудесна идея. Отивам да се изкъпя.

Влезе вътре и веднага изхвърча обратно навън.

— Да не си решил да превърнеш кухнята в цветарски магазин?

— Моля? А, вярно. — Той поклати глава и стана със смях. — Съвсем забравих. Цветята са за теб.

— За мен ли? Уокър, вътре има поне десет букета.

— Не можах да реша какви цветя да взема, затова купих от всички. Донесох и вази — добави той и влезе в кухнята. — Мислех да ги натопя, но реших, че ти ще се справиш по-добре с тази задача.

— Не знам какво да кажа.

— Не купих картичка, защото нямаха достатъчно голяма, за да побере всичките ми мисли. Искам да ти благодаря, да ти се извиня, да ти пожелая бързо оздравяване и да те поздравя. Както и да ти кажа колко си важна за мен, Дарби.

Дарби осъзна, че и тя не може да опише колко прекрасно се чувства в момента. Думите му, начинът, по който я гледаше, красотата на цветовете и благоуханията около тях.

— Ужасно съм мръсна, но ще трябва да го преживееш. — Отиде при него, прегърна го и се надяваше, че целувката описва всичките й чувства в момента. — Прекрасни са, Зейн. Благодаря за милия жест. — Преди да отстъпи назад, тя притисна длани върху бузите му. — Много ще ми е приятно да ги подредя по вазите.

— А през това време може да пийнем шампанско.

Дарби примигна.

— Шампанско ли?

— Купих две бутилки. — Извади едната от хладилника и понечи да я отвори. — Забравих да те попитам дали обичаш шампанско.

— Всички обичат шампанско, Зейн. Къде ходи сутринта, след като тръгна оттук?

— После ще ти кажа. — Той отвори бутилката и тапата изхвръкна с приятно пукане. — Заповядай.

Подаде й малка кутийка, опакована като подарък, и извади чаши за шампанско.

Трогната и малко смутена, тя се взря в кутийката.

— Зейн, само малко съм натъртена. Взел си подаръци, все едно съм в кома.

— Ако беше в кома, нямаше да можеш да пиеш шампанско. Отвори я. Ако подаръкът не ти хареса, аз ще го взема, защото ще ми напомня за теб.

Смущението обаче не уталожи любопитството и тя развърза панделката и разкъса опаковъчната хартия. Усмихна се, когато отвори кутията и намери вътре медальон с формата на книга, с изящно изписан цитат на корицата, закачен на верижка.

„Недейте мисли, че понеже тя на ръст е дребничка, та аз ще мога да се опазя!“

Дарби вдигна медальона към светлината и се обърна към Зейн:

— Висока съм метър и седемдесет и пет. Никак не съм дребничка.

— В сравнение с мен си дребничка. И трудно ще се опазя от теб.

— Медальонът много ми харесва, затова го приемам. — Тя окачи верижката на врата си. — Сега мога да се възползвам от всяка синина и драскотина, които получа, докато работя, за да си прося подаръци.

— Сега случаят е различен — отвърна Зейн сериозно.

— Добре. Хайде да седнем навън на по чаша шампанско и да ми разкажеш защо, когато тръгна оттук, беше ужасно ядосан, а се върна в добро настроение.

— Добре, но после ще включа скарата и ще приготвя вечеря, докато ти подредиш цветята.

Двамата излязоха навън и Зейн й каза без заобикалки:

— Ходих да говоря с Брит и да видя Емили, но за тях ще ти разкажа след малко. После отидох в Ашвил да видя Греъм.

— Предположих, че така ще направиш.

— Изглеждаше като след десет рунда на ринга. И двете му очи са посинени, носът му е разбит. Стегнаха челюстта му с тел. Не видях топките му, но ми казаха, че и те са пострадали тежко. Не се тревожи, няма защо, Дарби.

— Досега не се бях била истински, не бях наранявала никого умишлено. На тренировка е различно. Дори онзи път с Трент не беше същото.

Зейн дръпна тениската й и оголи рамото.

— Да не мислиш, че той щеше да спре до тук?

— Не. Знам, че постъпих правилно.

— Лий ми позволи да присъствам на разпита. Открили са в кой мотел бил отседнал, намерили са колата му. Има предостатъчно доказателства какво е планирал да извърши. И, както и предположих, се вбеси от присъствието ми.

Разказа й без да спести нищо.

— Признал си е. — Шокирана и възмутена, Дарби стисна ръце под масата. — Признал е, че е убил жена си и е планирал да убие и теб.

— Иска ми се да кажа, че се е променил от последния път, когато го видях, но си е същият. — Зейн извади бейзболната топка и я разгледа. — Мисля, че затворът и животът му след като е излязъл просто са срутили фасадата. Вече не може да се крие зад маска и истинската му същност се вижда ясно.

По-леко му беше да говори по тази тема, докато Дарби седеше до него и въздухът ухаеше на цветя. Остави топката на масата.

— Лий получи предварителния доклад от аутопсията на Илайза преди час. Греъм се оказа прав за причината за смъртта. Субдурален хематом вследствие от удар по главата. Имала пресни синини и стари рани. Адвокатът му ще се опита да изкара убийството непредумишлено.

— Но…

Зейн вдигна пръст.

— Поради обстоятелствата, начина му на действие и събраните доказателства, ще получи присъда от двайсет години. Но като добавим нападението срещу теб, нарушаването на условията за предсрочно освобождаване и така нататък, както и предишните провинения, ще гние в затвора, докато умре.

Зейн замълча и огледа собствения си двор, обсипан с цветове, за които доскоро не бе си и помислял, фиданките, саксиите, преливащи от цветя.

— Не го бях виждал след онази нощ. Тогава аз бях в болницата, прикован с белезници за леглото. После дадох свидетелски показания в съда, но не се видяхме очи в очи. Днес отидох да го видя, заради себе си. И заради Брит и Емили. Заради баба и дядо. Заради теб. И когато си тръгнах, осъзнах, че всичко е свършило, този път наистина. Досега просто бях потискал спомените и бях трупал горчивина. Но днес ги изкорених… като отровно растение. Вече всичко приключи.

— Постъпил си много смело.

— Той вече няма власт върху мен.

— Поне физически. Но емоционалните рани са по-дълбоки, знаеш го много добре. Изисква се смелост и ум, за да се изправиш срещу мъчителя си. Знаел си как да го предизвикаш и да го накараш да говори. Сигурно си бил страхотен прокурор.

— Не бях зле. — Той се усмихна. — Никак не бях зле. Но нека завършим разговора с нещо положително. Емили ще се оправи. За нея, баба и дядо ще е най-тежко, но всички ще го преживеем. Брит също, защото тя, както и всички ние, ще се радваме на нещо ново и прекрасно. Бременна е.

— Страхотна новина! — Дарби размаха радостно ръце и после вдигна чаша за наздравица. — Кога ще роди?

— Не знам. Разбрала е едва тази сутрин. Мислила да изчака малко, но решила, че е най-добре да ни съобщи веднага, за да ни зарадва.

— Трябваше на нея да занесеш цветя.

— Права си. Утре ще й купя букет. А ти подреди тези по вазите, изкъпи се и наложи рамото с лед. Аз ще приготвя вечерята. И после ще се напием с шампанско.

— Чудесен план. — Дарби го хвана за ръката. — Денят започна отвратително, но ще приключи прекрасно. Ще се нахраним и ще се напием.

 

 

Докато рамото й заздравяваше, Дарби даде показания в полицията в Ашвил, разговаря с прокурора и се наложи да се занимава с журналисти от Лейквю, Ашвил, Райли, че дори и от „Асошиейтед Прес“.

При първото дело срещу доктор и госпожа Бигълоу се беше вдигнал значителен медиен шум. Сега журналистите изровиха стария случай и започнаха да нищят новата информация.

Дарби знаеше, че Зейн също не може да се отърве от досадните репортери, и двамата въздъхнаха облекчено, когато медиите, привлечени от някакъв нов скандал, забравиха за тях.

В края на юни и началото на юли почти беше приключила с изграждането на водопада в двора на Зейн, където работеше между ангажиментите с бунгалата на Емили и укрепването на двора на семейство Марш на брега на езерото.

С помощта на екипа си и изненадващото съдействие на Зейн, който се оказа, че умее да заковава пирони, вдигна бързо работилницата, бараката за инструменти и скелето на оранжерията. За момента беше зарязала ремонта в къщата си, но разширяваше бизнеса си клиент след клиент.

Работеше в двора на двама от тези клиенти един слънчев съботен следобед, докато малкият им син спеше на сянка.

— Когато почиствате изсъхналите растения — показа тя на Шарлийн и Джо, — давате възможност на новите цветове да напъпят. А на босилека откъсвайте цветчетата.

— Но те са толкова красиви — възрази Шарлийн.

— Ако не ги откъснете, всички хранителни вещества ще отидат в цветовете и листата ще станат горчиви. Освен това е добре да го подрязвате на височина, за да пусне повече клонки настрани. Преброявате две-три листа от основата на клона, и режете. Така, хем имате босилек за готвене, хем ще стимулирате растежа на растението.

— Ние само късаме по някое листо, когато ни потрябва — обясни Джо.

— Да, виждам.

Той огледа растенията през очилата си с рогови рамки.

— Затова ли изглеждат хилави?

— Да. Ако послушате съвета ми, наесен ще имате изобилие от подправки.

— В такъв случай ще приготвя песто и ще ти дам няколко бурканчета.

Дарби обърна глава към Джо.

— Приемам.

Тя продължи да обикаля двора и да им дава съвети, изключително доволна, че си водеха бележки.

— О-хо, шефът се събуди. Аз ще отида, скъпа. — Джо прибра бележника си и отиде при момченцето.

— Много ти благодарим, че отново дойде да ни обясниш как да се грижим за градината. Хората ти също много ни помогнаха.

— Това ни е работата.

— Синините вече избледняват. Рамото боли ли те, създава ли проблеми?

— Не. Добило е онзи отвратителен жълт цвят и е малко сковано сутрин като се събудя, но вече е значително по-добре. И го движа без затруднения.

— Предимството на това да се движиш много и да си в добра физическа форма — заяви Шарлийн. — Изненадахме се от поканата за Четвърти юли.

— Защо? С Брит сте приятелки. А ти си лекуващият ми лекар.

— След като научихме какво се е случило в тази къща, помислихме, че Брит ще страни от нас.

— Вие нямате никаква вина. Нито самата къща.

— Само като си помисля, че е имало опасност да нападне и нас онази нощ. Бебето… Тоест бебетата — поправи се тя и постави ръка върху корема си, сякаш да го предпази.

— Не се тревожи. Греъм е в затвора, където му е мястото, и ще остане там до края на дните си.

— Джо ми повтаря същото. Оказва се, че дори в спокоен квартал като нашия, ни грозят опасности. Ти би ли се съгласила да водиш курсове по самозащита?

— Не съм квалифицирана.

Шарлийн се разсмя.

— Шегуваш ли се? Помисли си все пак. Например през зимата, когато няма да си толкова заета.

— Добре, ще си помисля, ако вие с Джо обмислите моето предложение да си вземете компостер.

— Знам, че трябва, но се притеснявам, че ще си отворим още една работа — въздъхна Шарлийн.

— Нямаш представа колко е удобно. Трябва да тръгвам към дома на Зейн, а по пътя трябва да се отбия на едно място. Подготовката за празника върви с пълна пара. Ще се видим на купона.

— Непременно ще дойдем.

Дарби огледа улицата преди да се качи в пикапа. Макар да знаеше, че не я дебне жесток мъж с мерцедес, не можеше да се отърси от навика.

Засега.

Мина покрай дома на семейство Марш, за да види как са Рой и Ралф, и остана да им помогне да довършат каменните стълби.

Семейство Марш се връщаха от разходка с лодката и когато наближиха брега, Патси се провикна:

— Изглеждат великолепно!

— И са много по-безопасни! — провикна се в отговор Дарби.

— Искаш ли да те повозим? — предложи Бил.

Дарби поклати глава.

— Трябва да тръгвам. Вече закъснявам. Ще ви чакаме на купона.

Обърна се и видя, че Рой е седнал на дока с крака в езерото.

— Какво му е? — попита тя Ралф.

Ралф изсумтя и сви рамене.

— Сигурно се цупи, защото работи в събота.

— Почистете и си тръгвайте. Ще довършим ограничителната стена в понеделник.

Макар да обърна очи с досада, Дарби слезе на дока и седна до Рой.

— Работният ден свърши. Защо се цупиш за глупости?

— Не се цупя. Гледам водата. Не се возя на лодки, защото страдам от морска болест, което е жалко.

— Да, жалко наистина.

— Но обичам да гледам езерото. И ми е приятно да гледам стълбите, в чието изграждане участвах. Станаха страхотни.

Дарби погледна към тях.

— Да, добре се получиха.

— Седя си тук, гледам водата, гледам стълбите и направо си представям какво ще ни накараш да направим на проклетия склон. Ако някой ме беше питал миналата година, а дори и преди няколко месеца, какво виждам, щях да отговоря, че виждам стръмен клон, обрасъл с плевели. Но сега си представям как ще изглежда, след като се захванем с него. — Той я потупа с юмрук по бедрото. — И знам откъде да започна. Та, седя си тук, гледам водата, радвам се на приятния ветрец и изведнъж ме осени мисълта, че имам занаят. Странно, а?

— Имаш здрав гръб, Рой. Освен това имаш ловки ръце и набито око. И ставаш все по-добър в работата. А ако решиш да отвориш собствена фирма, ще ти фрасна един в мутрата.

Рой се дръпна назад закачливо и се усмихна.

— Имаш страхотно кроше. Не, тази работа ми харесва. Вече имам занаят. И взимам добра заплата, редовно. И това ме кара да си мисля, че май е време да предложа на Адел да се омъжи за мен.

— Мамка му, Рой! — Дарби го тупна по рамото, след това го сграбчи и го целуна, при което той отново дръпна рязко глава и се разсмя. — Тя е прекрасна жена!

— А знаеш ли кое й е най-хубавото? Никога не се опита да ме промени. Обича ме такъв, какъвто съм.

— Гледай да не я изпуснеш, човече.

— Да, ще се постарая.

— Хайде, измий се и се прибирай при любимата. Ще се видим в понеделник. — Потупа го по рамото и стана. — Господи, ужасно закъснявам!

Качи се по новите стълби, доволна от усещането за стабилните равни камъни под краката си. И усмивката не слезе от лицето й през целия път към къщата на Зейн.

Завари го с Брит и Емили в задния двор.

— Съжалявам за закъснението. Имах да свърша някои неща. Но сега съм готова за веселба. С какво да помогна?

— Искат аз да окача лампичките — оплака се Зейн. — И заявиха, че трябва да намеря още две маси за храната и да направя навеси.

— Разбира се, ще го направим.

Зейн затвори уморено очи.

— Мислех, че поне ти ще бъдеш на моя страна.

— Наехме една местна група да свири — каза Емили твърдо.

— Жива музика? Страхотно.

— Имам големи колони и безкраен плейлист — напомни им Зейн.

— Но не е същото като музика на живо. — Брит го потупа по ръката. — Мислим да организираме и игри за децата. С награди.

— Превъзходно. У нас имам стар талашит. Може да изрежем дупка по средата, да го боядисаме и децата да хвърлят топки в отвора. Може да организираме и замеряне с балони, пълни с вода, и търсене на съкровище. Има какви ли не варианти.

— Аз си мислех, че ще опека кюфтета, ще поръчам един камион бира и ще купя готови салати.

Трите жени го изгледаха със смесица от презрение и съжаление.

Дарби продължи:

— Мога да направя зелена салата, но ако ме освободите от другите готварски задължения, за което гостите ще са ви благодарни, бих се заела с организирането на игрите и наградите за децата.

— Добре, но аз ще ти помогна — рече Брит. — Вероятно ще се наложи да ни помогнеш и с окачването на лампичките.

— Аз ще платя на групата.

— Емили, няма да плащаш…

Тя стрелна Зейн с поглед и той млъкна.

— Къщата може да е твоя, Зейн, но празненството се организира от всички нас. Гостите ще донесат по нещо за хапване, както е по традиция. Но ние ще съставим меню и списък за пазаруване, а после ще разпределим задълженията.

Поставен в безизходица, Зейн се оттегли от бойното поле.

След като най-близките му жени наложиха мнението си, той седна на масата при Дарби и впери поглед в бирата си.

— Какво си въобразявах?

— Че ще организираш страхотен купон — напомни му тя.

Зейн я изгледа смразяващо.

— Очевидно моите представи за купон напълно се различават от вашите.

— Ще стане страхотно празненство. Не може да не се получи при такава къща, двор и гледка. — Дарби се усмихна на начумереното му изражение. — Искаш ли да направя макарони със сирене?

Той отново я погледна, вече по-заинтригувано.

— Не полуготови, а истински като онзи път ли?

— Мисля, че имаш нужда от малко утеха.

— Така е. Всъщност… — Той посочи списъка със задачите. — Имам нужда от голяма утеха. Имам нужда от ордьовър.

— Ордьоврите, които умея да приготвям, са маслини от буркан и соленки, намазани с крема сирене. Ако искам да е особено изискано, слагам по една маслинка върху соленките с крема сирене.

— Има и по-интересни варианти. — Зейн стана, хвана я за ръце и я изправи от стола.

Когато я поведе към къщата, тя се усмихна лукаво.

— Нещо ми подсказва, че не говориш за храна.

— Знам ли? Ти си доста вкусна.

— Вярно е, вкусна съм. — И за да му го докаже, тя се обърна и го побутна към дивана в дневната. — И добре че е така, защото вечерята ще се забави.

Зейн понечи да отбележи, че задната врата е отворена, но се озова по гръб на дивана с Дарби върху себе си.

Реши, че неговият дом е неговата крепост.

— Сега ще разберем дали сексът изостря апетита ти, или го утолява — рече тя и съблече тениската си. Преди да се наведе към него, той прокара пръсти по избледняващата синина на рамото й.

— Още ли те боли?

— Малко, не се тревожи. — Но тъй като в очите му все пак се четеше тревога, тя го погали по бузата. — Ела тук.

Прилепи устни в неговите и постепенно задълбочи целувката.

Сега сме само двамата, помисли си тя, докато ръката му се плъзгаше по тялото й. Само ти и аз, галени от вечерния ветрец на фона на златния залез.

Макар първоначалното намерение да беше малко забава набързо, постепенно движенията им станаха по-бавни и нежни. Дори когато ускориха ритъма, не бързаха, а се наслаждаваха на докосванията и целувките.

Дарби разкопча ризата му и прокара длани по гърдите му. После притисна устни върху сърцето му. Добро сърце, помисли си тя,_ щедро и открито, въпреки травмите от миналото_. А може би именно заради тях. Искаше да се погрижи за това сърце, да заличи дълбоките белези.

Зейн се надигна към нея и я гледаше в очите, докато сваляше внимателно сутиена й. Обсипа с леки целувки синините.

Дарби беше силна жена, но той знаеше, че е заровила болката дълбоко в душата си. Искаше да й покаже, че винаги ще я пази и закриля. А сега, в този момент, щеше да й осигури покой чрез наслада. Обгърна гърдите й с длани и прокара по тях палци, докато тя затвори дълбоките си очи. Тялото й се движеше в сластен ритъм с неговото, а усещанията се изостряха с милувка тук, целувка там. Тя простена доволно, когато той свали дрехите й и улови устните й с неговите. Дъхът й спря, когато проникна в нея и очите им се срещнаха, а след това и устните им.

Той изпълни тялото й, сърцето й, душата й така прекрасно, че Дарби се зачуди дали двамата могат да понесат насладата. Движеха се в синхрон, бавно, като спокойни вълни. Даваха и взимаха в еднаква степен, докато навън златистата светлина искреше, а топлият вятър носеше сладки ухания.

И с вперени погледи и преплетени тела, достигнаха връхната точка.

Очите на Дарби се насълзиха. Не знаеше защо, затова сведе глава на рамото му, за да ги овладее. Искаше да каже нещо шеговито, но не й хрумна нищо и остана сгушена в него, докато дланите му галеха бавно гърба й.

— Нещата между нас се променят — каза тихо Зейн. Когато тя не отговори, той прокара пръст по символа за безкрайност на тила й и се запита отново защо е избрала тази татуировка. — Това плаши ли те?

— Може би. Малко. Да. Предишния път допуснах голяма грешка.

Той я повдигна, достатъчно, че да види как в очите й проблясва гняв.

— Сега не грешиш. Аз не съм като Трент.

— Зейн, ти нямаш нищо общо с Трент. Пълна негова противоположност си. И, колкото и глупаво да звучи, точно това ме плаши. — Тя потърка буза в неговата, за да го успокои. — Как успях да си въобразя, че го обичам толкова, че да се омъжа за него, а сега изпитвам същите чувства към теб? Но го обичах, а сега обичам теб.

— Не звучи глупаво. Има логика в думите ти. Но ти не си същата жена, която се е омъжила за Трент. Аз също не търсех любов, но ето че се срещнахме. И сега сме заедно, Дарби.

— Харесва ми, че сме заедно.

— На мен също. Това е една от причините да те помоля да се преместиш при мен.

— Моля те, нека изчакаме. — Тя го прегърна силно и стисна очи. — Знам, че е глупаво, защото прекарвам повече време тук, отколкото вкъщи. Но засега имам нужда от свой дом. От дома на мама се преместих при Трент, но онази къща така и не стана мой дом, а после се върнах обратно при мама. Искам поне за известно време да имам собствена къща.

— Ще го преглътна, поне за известно време. Но дори да се преместиш тук, къщата ще бъде твоя. Също както аз винаги ще те обичам, независимо дали си готова.

Той отново я целуна и сърцето й се разтуптя.

— Наговорих големи глупости. Би ли ми дал малко време? Искам да почувствам, че съм успяла да се справя сама.

— Сериозно ли питаш? — Зейн се учуди искрено и я изгледа. — Не става въпрос за времето, имаме предостатъчно. Но ти се справяш отлично, по-добре от всеки друг.

— Преди около година едва ставах от леглото сутрин. И двамата започнахме наново и засега се справяме. Нека просто изчакаме още малко.

— Добре, съгласен съм. — Той погали нежно гърба й с пръсти. — Защото ще отстъпиш първа.

— Дали?

— Гарантирам ти го. Луда си по мен.

Дарби се разсмя и го смушка.

— Много си самонадеян.

— Луда си по мен — повтори той, когато тя посегна за дрехите си. — А и моята къща е по-хубава, така че ти ще отстъпиш първа.

Дарби стана с дрехите в ръка, единствено с обувките на краката, защото Зейн не успя да ги свали — и медальона, който й беше подарил. Гледката отново го възбуди.

— Къщата е истински магнит, признавам. Може би затова правя секс с теб.

Зейн се усмихна.

— Луда си по мен.

— Да, да. Отивам да се изкъпя.

— Добра идея.

Погледът, който й хвърли, когато стана от дивана, я накара да тръгне назад.

— Само ще се изкъпем. Иначе вечерята ще се забави прекалено дълго.

Погледът му не се промени. Дарби се разсмя и припна към банята. Той я настигна нагоре по стълбите.

Така и не стигнаха до вечерята.