Нора Робъртс
Подводни течения (2)

2.

На Бъдни вечер Емили Уокър все още имаше няколко несвършени задачи. Винаги си правеше списъци и подробен график. И неизбежно всяка задача, във всеки списък, откакто се помнеше, отнемаше повече време отколкото беше предвидила.

Без изключение!

Другият проблем със списъците беше, че все се налагаше да добавя по още нещо и така времето за изпълнение се увеличаваше неимоверно.

Като днес например. Освен че трябваше да довърши почистването на къщата, да приготви любимите на баща й пълнени свински котлети и огретена за празничната вечеря, да отдели време за крайно наложителната домашна маска за лице и да отиде до Ашвил, за да посрещне родителите си на летището, се сети, че трябва да се отбие до пазара за пилешко месо.

Горкият Зейн беше болен от грип, затова добави в списъка със задачите да приготви пилешка яхния и голяма тенджера пилешка супа. А това налагаше да добави и времето, необходимо да занесе супата на сестра си от другата страна на езерото.

Което пък означаваше, че ще трябва да се държи мило и любезно с Илайза.

Отгоре на всичко трябваше да се държи мило и любезно с нея, след като сестра й заяви, че се налага коледната вечеря да е в старата къща.

О, не се тревожи, беше казала Илайза. За това мислеше Емили, докато се преобличаше. Е, явно щеше да пропусне маската за лице, колкото и да се нуждаеше от нея. Илайза вече се беше обадила на фирмата за кетъринг и съобщила за промяната на помещението.

„Помещение“, за бога!

И кой, по дяволите, наемаше кетъринг фирма за семейна празнична вечеря?

Префърцунената Илайза Уокър Бигълоу, ето кой.

Но реши, че ще се постарае да е мила и сговорчива. Няма да се кара с Илайза, докато родителите им са тук. Ще занесе супата, която още къкреше на печката, и ще види болния си племенник.

И ще му занесе тайно новата книга от поредицата „Тъмната кула“, защото Стивън Кинг, заедно с още десетина други, не попадаше в списъка на Илайза и Греъм с одобрени автори.

Но никой нямаше да пострада, защото те нямаше да разберат. Зейн много го биваше в пазенето на тайни. Може би прекалено много, помисли си Емили, докато се гримираше криво-ляво. Не прекарваше достатъчно време с децата, но понякога, докато беше с тях, изпитваше… някакво смътно чувство, че нещо не е наред.

Помисли си, че вероятно си въобразява, докато нахлузваше ботушите. Сигурно просто търсеше повод да постави черна точка на сестра си. Като малки не бяха близки — противоположностите невинаги се привличаха, а разликата им от шест години като че ли беше спомогнала в това отношение.

Не се сближиха и когато пораснаха. Макар по принцип да се държаха любезно една с друга — само по принцип — под повърхността, като подводно течение, неизменно се надигаше взаимната неприязън.

Всъщност, ако не бяха родителите й и племенниците, Емили спокойно можеше да мине без контакти с Илайза до края на живота си.

— Каква ужасна мисъл — промърмори тя, докато слизаше забързано по стълбите.

Още по-неприятно бе, защото подозираше, че отчасти тази неприязън се дължи на завист, а това я караше да се срамува. Илайза беше по-красива от нея. Не че самата Емили не беше достатъчно симпатична, дори без домашните маски за лице. Но Илайза беше истинска красавица, а и имаше по-големи гърди. И, разбира се, през шестте години преднина, с която разполагаше, беше опитала от всичко първа.

Участва в училищни пиеси, стана капитан на мажоретките, окичи се с короната на Кралица на бала. А след като завърши гимназия, нима баба им и дядо им не й бяха подарили лъскаво сребристо беемве кабриолет?

Накрая си намери доктор за съпруг. При това хирург и красив като кинозвезда. Последваха годеж в кънтри клуб, префърцунено моминско парти, екстравагантна и пищна сватба.

И сестра й изглеждаше зашеметяващо, спомни си Емили, докато изключваше котлона, на който къкреше супата. Приличаше на кралица с красивата дълга бяла рокля.

В онзи ден не изпитваше ненавист към Илайза. Радваше се, че е щастлива — макар самата тя да бе принудена да облече розова рокля с буфан ръкави.

Но после неприязънта започна отново да се трупа.

— Стига си мислила за това — заповяда си на глас, облече палтото и си сложи шапка и ръкавици. — Коледа е, а горкият Зейн е болен.

Взе си чантата, вече беше пъхнала книгата на Стивън Кинг, пренесе тенджерата със супа до пикапа с помощта на ръкохватки и се отправи към дома на Илайза.

Автомобилът беше почистен, измит и полиран — задача, която отметна от списъка вчера — затова по таблото нямаше залепени бележки. И лично беше огледала всички бунгала, тъй че когато родителите й попитаха (а те щяха да го направят), можеше да ги увери, че „Бунгала Уокър“, семейната фирма, е в изрядно състояние.

Сега, след като родителите им се пенсионираха, й беше приятно да ръководи семейния бизнес. Изпитваше известна неприязън (пак това усещане!), когато връчваше чековете на Илайза с полагащата й се част от печалбата всяко тримесечие. Илайза не си мръдваше пръста, но беше част от семейството и получаваше дял от печалбите от бизнеса, който родителите им бяха изградили, а Емили беше поела.

Поне сега къщата е само нейна, помисли си, след като постави тенджерата на пода до предната седалка и погледна назад.

Обичаше къщата, дървото и камъка, голямата веранда, опасваща цялата сграда. Тъй като нямаше деца, а вероятността да има беше малка, възнамеряваше да я остави на Зейн и Брит, когато дойде времето.

Можеше някой от тях да заживее тук. А може би щяха да я дадат под наем или продадат. Тя щеше да е умряла до тогава, така че ще й е все едно.

— Чудна мисъл точно по Коледа.

Засмя се на себе си, качи се в пикапа, като си представяше колко красиво ще изглежда къщата по здрач, когато пъстрите лампички светнеха и коледната елха засияеше през прозореца. Както на всяка Коледа, откакто се помнеше. Изпълнена с ухание на бор, червени боровинки и прясно изпечени курабийки.

Докато изкарваше колата към главния път, издуха бретона от очите си. Не беше успяла да вмъкне посещение при фризьора в списъка със задачите около Коледа и подстрижката трябваше да почака.

Пое по пътя покрай езерото Рефлекшън, пусна радиото, усили звука и заприглася на Брус Спрингстийн, докато минаваше покрай бунгала, кейове и къщи на брега, след което зави към градчето, сгушено на фона на заснежените планински върхове, издигащи се в светлосиньото зимно небе.

По пътя се редуваха баири, падини, остри завои — Емили познаваше всеки сантиметър от него. Мина по главната улица само за да види коледната украса на магазините и звездата, увенчала хотел „Лейквю“.

Зърна Сайръс Пъфър да бута количка, пълна с торби, към паркирания си пикап. Със Сайръс бяха женени близо шест месеца — боже, преди цели десет години. Бързо обаче установиха, че се разбират по-добре само като приятели, които правят секс, отколкото като съпрузи, и се бяха развели, поне според нея, по възможно най-разбрания и дружелюбен начин.

Спря, за да го поздрави.

— Пазаруваш в последния момент, а?

— Май така излиза. — Той се усмихна широко. Привлекателен мъж с рижа коса и добро сърце. — Марлен искаше сладолед, задължително ментов с шоколадови стърготини.

— Какъв прекрасен съпруг излезе от теб.

Сайръс бе намерил подходящата жена при втория си опит. Самата Емили ги беше запознала и в крайна сметка я поканиха за кума на сватбата.

— Старая се. — Усмивката не слизаше от лицето му. — Все пак имам късмет, че не поиска сладолед с кисели краставички.

— Господи! — Емили стисна лицето му в ръце. — Мили боже, Сай! Ще ставаш татко!

— Вчера получихме резултатите от изследванията. Марлен предпочита засега да не разгласяваме новината. Казахме само на нейните и на моите родители, но няма да възрази, че съм казал и на теб.

— И думичка няма да обеля, но ще изтанцувам един танц в твоя чест. — Тя го придърпа през прозореца и го млясна силно. — Прекрасен коледен подарък. Предай на Марлен най-искрените ми поздравления. А ако желае да си поговори с някого, нека ми се обади.

— Непременно ще й предам. Ем, имам чувството, че ще се пръсна от щастие. А сега трябва да се прибирам, за да занеса сладоледа на бъдещото мамче.

— Предай й, че искам аз да организирам бебешкото празненство.

— Наистина ли?

— Разбира се. Весела Коледа, Сай. Боже мили, каква новина!

Усмивката не слезе от лицето й по целия път през града към Лейквю Терас.

Щом навлезе в квартала, както винаги си помисли: Бих си теглила ножа, ако се налагаше да живея тук.

Вярно, къщите бяха големи и в повечето случаи красиви. Освен това не бяха напълно еднакви, тъй като, доколкото си спомняше, при изграждането на комплекса жителите имаха право да избират между няколко различни архитектурни стила. Както и много варианти за пристройки.

Според нея от квартала лъхаше злокобна прилика със Степфорд. Пълно съвършенство — до спретнатите тротоари, павираните или асфалтирани алеи към домовете, малкия парк — достъпен единствено за жителите и гостите на комплекса — със симетрично разположени дървета, пейки и алеи.

Но сестра й го обожаваше, а и честно казано подредените редици от пищни къщи с идеално окосени морави подхождаха чудесно на Илайза.

Отново си обеща да се държи любезно и зави по алеята пред дома на сестра си. Занесе тенджерата до входната врата и натисна звънеца. Като непозната, а не като роднина. Но те държаха палата си постоянно заключен.

Дръж се прилично, помисли си отново и лепна усмивка на лицето си.

Не помръдна, когато Илайза отвори вратата, невероятно красива, с бял зимен панталон и червен кашмирен пуловер, по който на меки вълнисти кичури се спускаше тъмнокафявата й коса.

В очите й, светлозелени и пронизителни като на Емили и цялото семейство Уокър, проблясваше само леко раздразнение.

— Емили, нямахме представа, че ще идваш.

Не й пожела Весела Коледа, не я покани да влезе.

Но Емили продължи да се усмихва.

— Получих съобщението ти, че Зейн е болен и за промяната в плановете за утрешната вечеря. Звъннах ти, но…

— Много сме заети.

— Да, аз също. Но ми стана жал за Зейн и направих от прочутата лековита супа на мама. Пилешка с фиде. Той как е?

— Спи.

— Лайза, замръзвам. Няма ли да ме пуснеш да вляза?

— Скъпа, кой е? — Греъм, идеалният мъж, облечен с кашмирен пуловер, разбира се, светлосив, пристъпи зад жена си. Усмихна се, но както Емили често забелязваше, усмивката не беше искрена. — Емили! Весела Коледа. Каква изненада.

— Сготвих супа за Зейн. Наминах да го видя преди да взема мама и татко от летището.

— Заповядай, влез. Дай да взема тенджерата.

— Още пари. Може ли да я занеса направо в кухнята?

— Разбира се. Много мил жест от твоя страна. Сигурен съм, че Зейн ще ти е благодарен.

Емили пое към кухнята, следвана неотлъчно от Греъм, през украсения като за списание дом.

— Къщата изглежда великолепно. — Тя остави тенджерата на печката. — Ще занеса на Зейн супа и ще поседя малко при него. Сигурно умира от скука.

— Казах ти, че спи.

Емили погледна към сестра си.

— Може да се е…

— Освен това е заразен — добави Греъм и прегърна Илайза през кръста. — Няма да ти позволя да се изложиш на вируса, особено след като ще прекараш следващите дни в близост със стари хора.

Емили не смяташе родителите си за „стари хора“ и изразът я вбеси.

— Всички сме здрави като бикове, а и Зейн без друго ще присъства на вечерята утре, тъй че…

— Не, още няма да се чувства достатъчно добре. Трябва да си почива — каза Греъм със сериозния си и компетентен лекарски тон.

— Но щом ще вечеряме у нас…

— Така е най-добре за всички — прекъсна я бодро Греъм. — Ще дойдем да вечеряме у вас, за да могат родителите ви да видят Илайза и Брит, но няма да се застояваме.

Емили зяпна от изненада.

— Ще оставите Зейн сам на Коледа?

— Той разбира защо се налага, а и без друго днес и утре почти целия ден ще спи. Но непременно ще прибавим пилешката ти супа към лечението — продължи Греъм, преди тя отново да възрази. — Аз съм не само негов баща, но и лекар.

Само при мисълта, че Зейн ще прекара празника сам, болен в леглото, сърцето й се сви.

— Не е редно. Не може ли, например, да си сложим маски? Та той е още дете, не бива да е сам по коледните празници.

— Ние сме негови родители — рече Илайза остро. — Ние решаваме как да постъпим. Когато имаш свои деца, ако това изобщо се случи, тогава ти ще решаваш кое е най-добро за тях.

— Къде е Брит? Поне нея да…

— В стаята си. Приготвя някаква коледна изненада. — Греъм вдигна показалец пред устните си. — Пази го в дълбока тайна. Ще я видиш утре. Отново ти благодаря, че си толкова загрижена за Зейн, че чак супа си му сготвила.

Той се отдръпна от Илайза, прегърна с твърда ръка Емили през рамото, завъртя я и я поведе към входната врата като арестант.

— Предай на Куентин и Елън, че нямаме търпение да ги видим утре.

— Бих могла да донеса подаръците на Зейн довечера, за да ги отвори утре сутринта.

— Няма нужда. Той е на четиринайсет години, Емили. Довиждане.

Не я изблъска навън в буквалния смисъл, но усещането беше същото. Очите й се насълзиха от гняв и възмущение, докато отиваше към колата.

— Не е редно. Просто не е редно.

Повтаряше тези думи, докато се качваше в колата и после докато излезе от квартала.

Но тя им беше само леля. Не можеше да направи нищо.

 

 

Будилникът на Зейн показваше 6:45. Вечерта, това поне беше ясно. Повече от двайсет и четири часа стоеше заключен в стаята, а лицето и коремът го боляха толкова силно, че почти не беше мигнал. Болката не отшумяваше, а отгоре на всичко изпитваше и зверски глад.

Изял беше и другата половина от сандвича, който Брит му донесе през нощта. В осем сутринта майка му пристигна със суха препечена филийка, малка кана с вода и нова торбичка с лед.

Хляб и вода, помисли си той. Затворническа храна.

Защото той беше затворник.

Майка му не обели и дума, той също.

Сега наближаваше седем вечерта и никой друг не беше влизал в стаята. Тревожеше се за Брит. И нея ли държаха под ключ? Понякога той — вече не можеше да мисли за този човек като за свой баща — ги заключваше в къщата. Но само за по няколко часа, а и можеха да гледат телевизия, да играят на игри или да правят нещо друго.

Опита да почете — не му бяха взели книгите, но очите го боляха и получи ужасно главоболие. Завлече се с мъка до банята да се изкъпе, защото от силната болка се потеше, а и вече не можеше да търпи собствената си воня.

Под душа, докато лицето му пулсираше под струята, се разплака като бебе.

Приличаше на Роки след няколко рунда срещу Аполо Крийд.

Трябваше да заякне физически. Бащата на Майк вдигаше тежести. В къщата им имаше цял фитнес център. Би могъл да помоли господин Картър да му покаже как да тренира. Щеше да се оправдае, че иска да се подготви за предстоящия бейзболен сезон.

А след три години и половина щеше да замине да учи в колеж. Но как да остави Брит? Можеше да отиде в полицията и да им разкаже всичко. Но полицейският началник играеше голф с баща му. Всички в Лейквю уважаваха доктор Греъм Бигълоу.

Мисълта беше болезнена, затова се замисли за бейзбола. Под завивките стисна в ръка бейзболната топка и я погали, усети шевовете, като дете, прегърнало плюшеното си мече за утеха.

Чу изщракването на ключалката и стържещият му от глад стомах изпита облекчение.

Докато не видя баща си, силует на фона на светлината от коридора. Висок, мускулест, с поднос в ръце и лекарската си чанта.

Греъм влезе в стаята и остави подноса върху пейката в долния край на леглото. Върна се до вратата, светна лампата — господи, светлината прониза очите му като иглички! — и затвори вратата след себе си.

— Изправи се! — нареди му безцеремонно.

Зейн отново затрепери, но се надигна до седнало положение.

— Вие ли ти се свят?

Внимавай, помисли си той. Дръж се почтително.

— Да, малко, господине.

— Гадене?

— Малко. Но не колкото снощи.

— Повърна ли? — попита Греъм и отвори медицинската чанта.

— Снощи за последно.

Греъм извади фенерче и светна в очите на сина си.

— Проследи пръста ми с очи.

Заболя го, дори това леко движение болеше, но Зейн изпълни нареждането безропотно.

— Имаш ли главоболие?

— Да.

— Виждаш ли двойно?

— Вече не.

Греъм огледа ушите и зъбите му.

— Забеляза ли кръв в урината?

— Не, господине.

— Имаш леко сътресение на мозъка. Имаш късмет, че след възмутителното ти поведение, състоянието ти не е по-лошо. Наведи глава назад.

Зейн се подчини и Греъм стисна с пръсти носа му. Пред очите му като свръхнова избухна невъобразима болка. Извика и се опита да отблъсне ръцете на баща си. Греъм бръкна в чантата за инструменти и по цялото тяло на момчето изби студена пот от страх.

— Моля те, спри. Боли ме. Татко, моля те.

— Наведи глава назад. — Греъм постави длан върху гърлото му и стисна леко. — Дръж се като мъж, за бога!

Зейн изпищя. Не успя да се сдържи. Не виждаше какво точно прави баща му. Но дори да отвореше очи, нямаше да види нищо през червената мъгла на болката.

От очите му рукнаха сълзи. И тях не успя да сдържи.

След като всичко приключи, просто се сви на треперещо кълбо.

— Можеш да ми благодариш, че носната ти преграда няма да остане крива. Хайде, покажи благодарност.

Зейн преглътна горчилката, която се надигна в гърлото му.

— Благодаря.

— Наложи се с лед. Оставаш в стаята си, докато тръгнем за курорта след Коледа. Паднал си с колелото. Защото си бил невнимателен. Когато пристигнем там, ще стоиш в хотела. След като се приберем, ще казваш, че си паднал, докато си карал ски. Защото си бил невнимателен и си излязъл на пистата преди да се излекуваш напълно от грипа. Проявил си инат. Ако се отклониш и на милиметър от тази история, лошо ти се пише. Ще издействам съдебна заповед да те заключат в някой изправителен дом. Ясен ли съм?

— Да.

Макар да лежеше със затворени очи, Зейн знаеше, че Греъм се е надвесил над леглото — висок, русокос и със самодоволна усмивка на лице.

— Другата седмица ще напишеш писмо на баба си и дядо си, за да им благодариш за подаръците, които неблагоразумно са ти купили. Въпросните подаръци ще бъдат дарени на някоя благотворителна организация. А подаръците, които с майка ти избрахме за теб, ще бъдат върнати в магазина. Не заслужаваш нищо и затова няма да получиш нищо. Разбра ли?

— Да. — Няма значение, няма значение. Само се махни от тук.

— Компютърът ще ти бъде върнат само за учебни цели. Лично ще го преглеждам всяка вечер. Ако след един месец покажеш достатъчно разкаяние, ако оценките ти останат отлични и ако преценя, че си си взел поука, ще ти върна останалите вещи. В противен случай и тях ще даря на някой, който ги заслужава повече. И ще ти забраня да играеш бейзбол не само за предстоящия сезон, но и за вечни времена. Ясен ли съм?

Омраза. Зейн нямаше представа, че е възможно да изпитва толкова силна омраза.

— Да, сър.

— Започвам да проучвам и военните академии, като вариант за по-нататъшното ти образование, ако не влезеш в правия път. Леля ти донесе супа. Непременно да й благодариш, когато я видиш, ако изобщо се видите отново.

Най-накрая той излезе и заключи вратата след себе си.

Зейн не помръдна, докато не реши, че ще успее да преглътне вълните от болка. Знаеше, че баща му понякога е зъл и агресивен и че умее ловко да нахлузва маската на идеалния съпруг, баща и съсед и да крие същността си. Но до този момент нямаше представа или просто беше отказвал да приеме, че баща му е чудовище.

— Повече никога няма да го наричам „татко“ — промърмори той. — Никога вече.

Стана с мъка, седна на пейката до леглото и взе купичката със супа. Изстинала беше. Поредната подла постъпка.

Но в крайна сметка ще загубиш, копеле проклето, заканваше се наум, докато ядеше. По-вкусно ястие не съм опитвал през живота си.

Когато световъртежът премина малко, отново се изкъпа, за да отмие потта, избила върху тениската му. След това, макар и с усилие, тръгна да обикаля из стаята. Все от някъде трябваше да започне да заяква. Искаше му се да изяде още една купичка със супа, но се задоволи само с леда върху лицето си.

От долния етаж долетя коледна мелодия и Зейн отиде до прозореца. Погледна към другия бряг на езерото, където блещукаха светлинки. Различи къщата на леля си и си представи как там празнуват Бъдни вечер. Дали мислеха за него? Надяваше се да е така. Болен от грип на празника, колко жалко.

Но те не знаеха какво всъщност му се е случило. А и какво можеха да направят дори да знаеха? Срещу човек като баща му — нищичко. Щом доктор Греъм Бигълоу твърдеше, че синът му е паднал с колелото или е пострадал на ски пистата, всички щяха да му повярват. Никой не би приел, че мъж като него е пребил сина си.

Дори да научеха истината, с какво биха могли да помогнат?

В никакъв случай не биваше да допуска да го пратят във военна академия. Нямаше да издържи там. И не можеше да остави Брит.

Затова щеше да се преструва, също като родителите си. Ще се направи, че си е взел поука. Ще се държи почтително. Ще изкарва отлични оценки в училище. Ще направи каквото е необходимо.

И един ден ще бъде достатъчно силен, достатъчно голям и смел, за да спре да се преструва.

И все пак, кой би му повярвал? Може би леля му. Струваше му се, че тя не харесва особено баща му, нито майка му. Знаеше, че и те не я долюбват, защото непрекъснато говореха зад гърба й.

Все обсъждаха как не била постигнала нищо в живота, как не можела дори да задържи съпруга си. И какво ли още не.

Чу пианото и изпита известно облекчение. Щом Брит можеше да свири, значи беше добре.

А може би трябваше да се сдобие с неоспорими доказателства. Би могъл да помоли Майк да му покаже как да инсталира скрита камера или нещо от този сорт. Не, не, не биваше да намесва приятеля си. Ако Майк се изпуснеше пред родителите си, те вероятно щяха да кажат на неговите.

Без бейзбол до края на живота си, военна академия, нов побой.

Липсваше му нужната смелост.

Но можеше да опише страданията си.

Въодушевен, отиде до бюрото и извади тетрадка, химикалки и моливи. Но реши да не прибързва. Някой от двамата можеше да намине през стаята му преди да си легнат. Хванеха ли го, здраво щеше да си изпати.

Затова зачака, легнал в тъмното с бейзболната топка в ръка за компания и утеха.

Чу баща му да се провиква:

— Лека коледна нощ, Брит!

А тя отговори:

— Лека нощ.

След няколко секунди сестра му прошепна през вратата:

— Не успях да се промъкна незабелязано. Съжалявам. Чух те да викаш, но…

— Няма нищо. Не се тревожи. Върви да си лягаш преди да са те хванали.

— Съжалявам — повтори тя.

Чу как вратата на стаята й се затваря. Известно време спа дълбоко. Събуди го смехът на майка му. Стъпките й нагоре по стълбите, приглушени думи, шум покрай вратата му. Не помръдна, остана да лежи със затворени очи и се постара да диша равномерно, защото можеха да го сварят неподготвен.

И се оказа прав, защото след няколко минути ключалката изщрака. Светлината от коридора огря затворените му клепачи. Не ги стискаше, защото така щяха да разберат, че се прави на заспал.

Дори след като вратата се затвори и ключът отново се превъртя, изчака известно време. Една минута, две, пет — отброяваше секундите наум.

Когато реши, че е безопасно, се промъкна до бюрото и взе тетрадката и две химикалки. За всеки случай ги занесе в леглото заедно с малкото фенерче на Брит.

Ако чуеше вратата да се отключва, щеше да има достатъчно време да ги скрие под одеялото и да легне.

На светлината от фенерчето започна да пише.

Може би никой няма да ми повярва. Той ще отрече. А тъй като се ползва с уважение в града, няма да ми повярват, но учителката ми по английски каза, че когато записваш преживяванията си, можеш да ги осмислиш и запомниш по-добре. А аз не бива да забравям.

На 23 декември, 1998 г., когато аз и сестра ми Брит… — зачеркна последното и го поправи на „двамата със сестра ми Брит“ — се прибрахме от училище, майка ни лежеше на пода, а баща ни я биеше. Когато се опитах да го спра, той преби и мен.

Писа повече от час.

След като се умори, извади монета от касичката си и с нея развъртя решетката на вентилационния отвор. Скри тетрадката вътре. Прибра химикалките в чекмеджето на бюрото, макар на едната да й беше свършило мастилото.

Накрая се мушна в леглото и заспа.