Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Under Currents, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Подводни течения

Преводач: Катя Перчинкова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 22.04.2019

Редактор: Елка Николова

ISBN: 978-954-655-922-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9513

История

  1. —Добавяне

17.

Никога не я беше удрял толкова силно, но, господи, заслужаваше си го. Загуби съзнание за миг, когато главата й се блъсна в пода с удовлетворяващо тупване.

Той не си направи труда да продължи с боя и не правиха секс. Тя вече не го привличаше. Не можеше да повярва колко силна страст изпитваше някога към нея, усещането, че тя е идеалната жена за него и му подхожда във всяко едно отношение. Дори й прости задето го беше предала, прие сълзливото й извинение, оправданията колко слаба и уплашена се е чувствала, как полицаите и собствените й роднини са я манипулирали.

Но сега, в клопката на грозната малка къща, в която вечер се прибираше от унизителната си работа и тя му поднасяше буламачи ден след ден? Във всеки един момент му напомняше какво е изгубил. И то по нейна вина. Ако беше успяла да затвори устата на малката глезла, той щеше да се разправи подобаващо с непочтителния и нахален син, който му беше родила.

Но тя се обърна срещу него, предаде го, разкри тайните им в замяна на по-лека присъда. Излежа седемнайсет проклети години, тъй като тя беше слабохарактерна.

Време беше да й покаже, че заради нея е изгубил всичко. Време беше тя да си понесе наказанието. Ако беше постъпила както се бяха разбрали, той все още щеше да е уважаваният доктор Бигълоу, да живее както преди и да не се буди нощем, облян в студена пот, защото е сънувал, че още е в затвора.

Да, Илайза беше виновна за всичко и той никога нямаше да го забрави. Виновни бяха тя и децата, които изобщо не биваше да имат. Тя му отне близо двайсет години от живота и дръзваше да се оплаква, че няма кола, иска да ходи на работа, иска да се преместят.

И как тъжно го погледна, когато се свести.

Все пак изми чиниите — не се наложи да й напомня втори път — докато той гледаше телевизия, защото какво друго да прави в протяжните вечери в тази колиба, която бяха взели под наем като пълни неудачници.

Не забеляза веднага, че тя говори завалено — не бе обърнал внимание на досадното й мрънкане. Но тогава изрече името му с учудена интонация, свлече се на пода и получи гърч.

Той я наблюдава няколко секунди, по-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен, преди да стане и да отиде при нея. Но бързо разбра какво й е.

Субдурален хематом. Мозъчен кръвоизлив. Ударите в главата бяха деликатна работа с многобройните кръвоносни съдове. Когато умря в ръцете му, той я погали по главата и се разплака.

И тогава осъзна истината. Не се почувства свободен, когато излезе от затвора. Усети свободата, когато жена му издъхна.

В къщата имаше пари в брой. Беше й наредил да тегли пари всяка седмица в продължение на седемнайсет години. Явно интуицията му беше подсказвала, че този ден ще настъпи.

Трябваше да намери още пари в брой, защото кредитните карти можеха да бъдат проследени. Нуждаеше се от два дни — да се разпише в полицията в петък и да отиде на работа в събота. В неделя и понеделник почиваше.

Тъй като досега не беше отсъствал от работа, можеше да се обади, че е болен, и да си издейства още два почивни дни. Съмняваше се, че шефът ще го докладва веднага, тъй че щеше да разполага с около седмица преднина.

Имаше кола, възнамеряваше да кара по второкласни и третокласни пътища, да не превишава разрешената скорост, да плаща само в брой. Когато планът започна да се оформя в главата му, осъзна, че се е подготвял за това отдавна.

Знаеше не само как да действа, но и каква е крайната му цел.

Години наред беше спасявал живота на пациенти, а в замяна близките му бяха отнели неговия живот. Сега беше справедливо той да съсипе живота на онези, които откраднаха неговия.

— Ти ме освободи, Илайза — каза той и я погали по косата и по бузата. — Радвай се за мен.

Отиде в спалнята, взе одеяло и възглавница и ги подреди в тясната баня. Занесе Илайза вътре, положи я внимателно върху тях и я зави с чаршаф.

Все пак не беше звяр.

 

 

Дарби обсъждаше с клиентка какво да засадят в двора на красивата й къщичка на брега на езерото. Щом видя дока, лодката, полегатия склон и паянтовите стълби към водата, й хрумнаха куп идеи.

— Сигурно, когато не излизате с лодката, седите тук и се любувате на гледката?

— Точно така. — Патси Марш, приветлива жена на петдесет години, се усмихна широко. — С моя Бил обожаваме езерото. Децата ни са вече студенти, но като малки всички заедно ходехме редовно на разходки с лодката. Ти обичаш ли разходките по езерото?

— Още не съм излизала с лодка. Сега е най-натовареният ми сезон.

— Да, виждам, че си доста заета. Но дано успееш да се заемеш с нашия двор. — Патси посочи към склона. — Не можем повече да косим тревата. Бил все повтаряше да не се тревожа, но падна с косачката и аз тропнах с крак. Не пострада, но можеше да си счупи нещо. Най-накрая вдигна ръце и ми каза да се обадя на момичето, което оправи двора на Емили.

— Радвам се, защото сте права, съпругът ви е могъл да пострада сериозно. Споменахте, че обмисляте да засадите райграс.

— Само ако не избуява прекалено, изглежда приятно и не се налага да косим.

— Мога да ви препоръчам няколко варианта, но…

— Олеле! — Патси се разсмя. — Емили ме посъветва да внимавам, когато кажеш „но“.

— Тя ме познава прекалено добре.

— Готова съм да изслушам предложенията.

— Когато оглеждам домовете на клиентите, си представям как бих постъпила, ако домът е мой. Затова тук най-напред бих сменила дървените стълби с каменни, като ги разширя с трийсетина сантиметра.

— Все повтарям на Бил, че един ден някой ще пропадне и ще си счупи краката. Какво още?

— Може да разширим градината надолу по склона, като я направим на няколко нива и засадим лехи, обрамчени от същите камъни, от които ще направим стълбите. Ограничителната стена на долното ниво може да следва извивката на езерото и покрай нея бих засадила ниски храсти и многогодишни растения. А в основата бих подредила речни камъни.

— Видях стената в двора на Зейн, прекрасна е. Но ми се струва, че няма да подхожда на нашата малка къща.

Тази жена има набито око, помисли си Дарби. Отлично.

— Права сте, тук няма да подхожда зид като на Зейн. Трябва ви ограничителна стена, която е по-ниска и изглежда по-естествено сред крайбрежния пейзаж. Например в по-мек пясъчен цвят като настилката в задния двор. Според мен това би подхождало.

— Каквото и да садя на проклетия склон, нищо не се хваща.

— Градината отпред е много красива, както и цветята в саксиите. Сама ли ги посадихте?

— Да, обичам да работя в градината. И много бих искала да посадя нещо и тук отзад. Извита стена — промърмори тя. — Би изглеждала симпатично, нали?

— Да, и ще се вижда чудесно от къщата, от двора и от водата. Мога да направя няколко скици и да ви ги покажа.

— Чудесна идея. И ако може да ми дадеш ориентировъчна цена.

— Разбира се. Сега ще взема мерки.

— Емили ми каза, че имаш какви ли не идеи.

Дарби имаше хиляди идеи и сподели някои от тях с друг потенциален клиент в Лейквю Терас. Заедно с бъбривата и наперена Шарлийн вървяха през огромния заден двор с изглед към езерото.

— Къщата, гледката и градината са невероятни. Защо искате да ги променяте?

— Не, искам просто да знам как да ги поддържам. Заварихме ги така, когато се нанесохме тук през зимата, и с Джо се постарахме да се грижим за тях. Само че и двамата работим по цял ден и имаме двегодишно дете, което днес е при баба си. През ноември очакваме второ бебе.

— Честито.

— Благодаря. Много се вълнуваме. Трябва ни градинар, който да поддържа двора, да го почиства напролет и поне за известно време да ни помага в градината два пъти седмично. Предишните собственици полагаха много грижи за двора, но жената беше пенсионерка и работата в градината й беше хоби. Доколкото знам, семейството, което е живяло тук преди тях, е имало градинар.

— И вие също искате да наемете градинар?

— В общи линии. Само че двамата с Джо също се занимаваме с цветята. Приятно е и ни разтоварва. А и все пак дворът е наш. Просто искаме да научим повече за растенията и как да ги поддържаме. Искаме, ако е възможно, да ни покажеш това-онова.

— Радвам се да го чуя. Няма нищо лошо в това човек да наеме озеленител, който да засади градината и да я поддържа. Но е още по-хубаво сам да се занимава с нея. Освен това двамата сте заети и можете спокойно да се възползвате от услугите ми. Какво ще кажеш да идвам два пъти в месеца и да се занимаваме с растенията според сезона.

— Идеално.

— Откъде научи за фирмата?

— От Брит Нортън. Колежки сме в клиниката. Аз съм лекар в спешното отделение. А по една случайност като малка Брит живееше в тази къща.

— Значи… — Зейн беше израснал тук. Дарби се обърна и отново огледа къщата. Панорамните прозорци и стъклените врати й придаваха толкова отворен вид. Но за Зейн е била като затвор. Дворът с разцъфналите цветя беше приветлив. Но в очите на Зейн е изглеждал напълно различно.

Как ли щеше да реагира, ако разбере, че тя работи тук?

— Познаваш Брит, нали?

— Да, да, познавам я. Познавам цялото семейство. Искаш ли да ти дам ценоразпис и ако ви устройва, ще ви изпратя договор.

— Чудесно. Така и така сме тук, би ли погледнала едни растения, които не мога да установя какви са. Рових в книги, в интернет, но не открих нищо.

— Разбира се.

Двете отидоха до загадъчните растения и Дарби установи какви са, докато Шарлийн гледаше цените. Зейн се беше разхождал тук като дете, тичал е, упражнявал е замаха си с бухалката. Дали беше слизал до дока да поседи замечтано на брега на езерото? Дали беше мечтал как един ден ще се отскубне от коварните подводни течения, които бушуваха в красивата на пръв поглед къща?

— Точно това ни трябва.

— Моля? — Дарби излезе стреснато от унеса. — Бях се замислила.

— Казах, че точно това ни трябва. Би ли изпратила договора, за да го прегледаме довечера с Джо?

След като се споразумяха, Дарби пое обратно към пикапа си, разкъсана между радостта, че си е намерила постоянни клиенти, и тревогата как ли ще реагира Зейн.

Вероятно нямаше да забележи мерцедеса, паркиран до отсрещния тротоар — в квартала беше пълно с луксозни автомобили — ако двигателят му не беше забръмчал точно когато тя стигна до пикапа. Зърна бегло зад волана мъж с бейзболна шапка и слънчеви очила. Потегли и мина покрай нея.

Стори й се малко необичайно, че не беше видяла шофьорът да се качва в колата, но пропъди мисълта.

Трябваше да спре на още няколко места преди да се върне при екипа си. Най-накрая бяха успели да хванат предпоследното бунгало свободно за цял ден преди следващата резервация.

Но първо трябваше да се отбие в разсадника и тъй като Джой от „Бест Блумс“ вече беше говорила с добрата си приятелка Патси Марш, Дарби искаше да обсъди с нея разчертаването на двора и растенията за отделните сектори.

Разговорът, който мислеше, че ще отнеме десет минути, продължи половин час, но успя да вземе всичко необходимо. Спря в железарията, където също се забави известно време. Все пак беше на юг и трябваше да свиква с дългите любезни разговори.

Възнамеряваше да отиде направо при бунгалото, когато видя пикапа на Емили пред рецепцията и спря. Реши да нагледа алпинеума и затова мина по обиколния път, кимна доволно и се върна до входната врата. Тлъстигата и сапунчетата бяха цъфнали и всичко изглеждаше както трябва.

На рецепцията Емили седеше с телефон, стиснат между ухото и рамото, докато пишеше нещо на клавиатурата.

— Да, резервирам бунгало за четирима от утре в осем часа сутринта. Точно така. Да, ще се погрижат. Няма защо. До утре.

Затвори телефона, тръсна рамене и раздвижи глава.

— Трябва да си вземеш хендсфри.

— Все се каня.

— Емили, имаш нова прическа!

Емили прехапа устни и вдигна ръка да попипа подстриганата на късо каре коса.

— Ужасно ли изглежда?

— Страхотна е. Сериозно. Изглежда небрежна и закачлива и… направила си си кичури — добави Дарби и пристъпи да я огледа отблизо.

— Само няколко за обем.

— Много ти отива. Кой те подстрига? Откакто пристигнах не съм ходила на фризьор, защото трудно се доверявам на непознати да пипат косата ми. Но бих се оставила на твоя фризьор.

— Сари Бинкъм в салон „Рефлекшън“.

— Предлагат ли и педикюр? Откакто съм тук, сама се грижа за ноктите си, но с работата ми, се нуждаят от професионална намеса.

— Да, има и педикюр.

— Непременно ще ги посетя. Извинявай, преча ти.

— Не ми пречиш. Всъщност е време да направя почивка. Ела да поседнем навън в красивото дворче.

— Но само за пет минути.

— И аз с толкова разполагам. Достатъчно време за разхладителна напитка.

Емили отиде в кухнята и сипа чай в чаши с лед, който запращя.

— Тъкмо мислех да отида до осмо бунгало, за да ви кажа, че утре пристигат гости и помолиха да се настанят по обед. Ще свършите ли до тогава?

— Да, ще се погрижа да сме готови.

— Ти си истинско чудо, Дарби.

Емили изнесе чая навън и седнаха на масичката под пъстрия чадър.

— Ще използвам част от петте минути, за да повторя онова, което ти казах у Зейн онази вечер. Много ми харесва как разкраси бунгалата и признавам, че беше права. Наистина поглеждам навън през прозореца и се усмихвам. Освен това резервациите се увеличиха значително. — Емили въздъхна и се огледа. — Крайно време беше да направя нещо ново с бунгалата и със себе си. Ти ме подтикна да се размърдам.

— А аз отново искам да ти благодаря за препоръките. Днес си спечелих двама нови клиенти.

— Честито.

— Едните са семейството, което живее в старата къща на Зейн.

Емили се замисли и кимна бавно.

— Разбирам. Тревожиш се да не разстроиш Зейн, Брит и всички нас.

— Да. Но мисля, че Брит няма да се разстрои, защото тя ме е препоръчала. Клиентката ми е доктор Шарлийн Ледбекър и двете са колежки.

— Браво на Брит.

— Сигурно не й е било лесно да се сприятели с новата собственичка на къщата, в която е преживяла травмиращи събития.

— Брит е кораво момиче. Зейн също.

— Знам, но…

— Това е просто къща, Дарби, и тя не е виновна за страданията на децата. Искаш ли да ти дам съвет?

— Да, затова дойдох.

— Поговори със Зейн, за да се успокоиш.

— Ще го направя, но исках да поговоря и с теб.

— Това е просто къща. — Емили я потупа по ръката. — От време на време се сещам за Илайза. Например, когато не мога да заспя и мислите ми се насочват към всички грешки от миналото.

— Напълно те разбирам.

— Понякога си казвам, че е трябвало да се постарая повече да се сближа с нея, но тогава се питам дали това би променило нещо. Понякога се чудя дали да я потърся. Родителите ни са стари вече и близо от двайсет години не са говорили с нея. Но нямам представа дали би имало значение, дали нещо ще се промени. И тогава си казвам, че Зейн и Брит заслужават безрезервна подкрепа и обич. И не й се обаждам. — Емили сви рамене. — Радвам се да ги видя щастливи. А ти правиш Зейн щастлив.

— Мисля, че просто и двамата бяхме готови да си позволим малко щастие. А това, че сме заедно, е само бонус. Отивам да довърша бунгалото.

— Когато се освободя, ще мина да видя как върви.

— Не ставай — каза Дарби, когато Емили се надигна от стола. Заобиколи я отзад и разтри раменете й. — Допий си чая, полюбувай се на цветята.

— Още пет минутки — Емили протегна ръка и стисна дланта й. — Продължавай да живееш щастливо.

— И аз на това се надявам.

* * *

Зейн нямаше представа какво го очаква, когато получи съобщение от Дарби, че възнамерява да сготви за вечеря. Особено след като думата „готвя“ беше поставена в кавички. Но се успокои, че ако ястието не се получи, в хладилника има замразена пица и консерва с равиоли.

Когато се прибра след един спокоен работен ден, тя беше в кухнята и режеше салата. А онова, което се печеше във фурната, миришеше много приятно.

На шкафа стоеше отворена бутилка вино с две чаши.

— Ето това е живот. Жената ме посреща с топла вечеря — каза той с престорено силен южняшки акцент и я плесна по дупето, за да подчертае думите си.

Дарби изсумтя презрително и се разсмя, а той се наведе и целуна татуировката на тила й.

— Какъв е поводът?

— Освен че е четвъртък ли? Приключихме с предпоследното бунгало, започнахме подготовката за изграждането на водопада и имам две нови поръчки.

— Успешен ден. Май трябваше аз да сготвя вечерята.

— Следващия път е твой ред. Но можеш да налееш виното.

На Зейн му беше приятно да завари Дарби вкъщи, когато се прибира вечер. Понякога се притесняваше колко приятно му е всъщност, но щом я зърнеше, тревогите изчезваха. Може би трябваше да се притеснява и колко бързо се разсейват въпросните тревоги, но това вече граничеше с параноя.

— Какво ще вечеряме?

— Тази изключително здравословна салата, поръсена с латинки от двора.

— Имам латинки? Какво представляват?

Тя посочи оранжевите и жълтите цветчета на плота.

— Ще ядем цветя? — Това вече го притесни.

— Не само стават за ядене, но са красиви и много вкусни, както и листата, които вече сложих в салатата.

— Добре, но ти ще я опиташ първа.

— Страхливец. — Дарби откъсна едно от цветчетата и го лапна. — Ммм, вкусно!

— Да бе. Какво друго има освен цветя?

— Невероятни макарони със сирене, при това не полуготови. Сама ги приготвих.

— Не думай. Как е възможно?

— И аз това попитах, когато Хали и Рой подхванаха спор чия майка прави по-вкусни макарони със сирене. Споменах, че въпросното ястие се продава в много удобни опаковки за микровълнова, и си навлякох гнева им. Много бяха възмутени. Както и да е. — Тя пийна вино и махна с ръка. — След унижението ме обзе вдъхновение. Избрах рецептата на Хали, защото тя веднага се обади да я поиска от майка си и заяви, че и най-некадърният готвач може да я приготви. А аз съм некадърен готвач. — Отново махна с ръка. — И държа да отбележа, че никак не е лесно. Мислиш си, макарони със сирене, какво толкова сложно има? Но дори не ми се започва.

Таймерът на фурната звънна.

— Готови са.

Дарби отвори вратичката.

— Мирише добре — каза Зейн зад нея. — И изглежда добре.

— Така е. — С помощта на ръкохватки, тя извади тавата и я остави на шкафа. Двамата я огледаха внимателно.

Дарби извади телефона си.

— Нима ще я снимаш?

— Не ми се присмивай, Уокър. — Дарби взе тавата и я изнесе навън. — Донеси салатата и виното. Ще започнем със салатата, докато макароните изстинат. А аз ще удавя мъката си във вино, ако се окаже, че са отвратителни на вкус.

Отново беше сложила цветя на масата, този път друг вид в син буркан, който явно беше донесла отнякъде. Зейн я наблюдаваше, докато сипваше салата по чиниите — късата й ръждивочервена коса — беше решил, че това е точният цвят — дълбоките сини очи, острите й скули.

— Бързо бих свикнал, ако се прибирам от работа и вкъщи ме чака красива жена, красиво подредена маса и топла вечеря.

— Не свиквай с топлата вечеря. Кълна се, копаенето на дупки в каменистата земя е по-лесно от готвенето. Правя това сравнение, защото днес се занимавах и с двете.

— Ти си истинска ренесансова жена. Салатата е вкусна. Дори цветята, колкото и странно да изглежда. Кои са новите клиенти?

— Патси и Бил Марш.

— Познавам ги. Те са приятели на Емили и Лий и са запалени лодкари.

— Така е. Приготвила съм им чудесен проект за крайбрежна градина. А те обещаха — или може би заплашиха — че ще ме изведат на разходка с лодката.

— Страх ли те е да плаваш?

— Не. Возила съм се на моторница и дори няколко пъти на каяк. Но никога не съм се качвала на платноходка. Обичам да гледам как се носят по езерото. Плъзгат се, сякаш задвижвани с магия. Предполагам, че ти умееш да управляваш платноходка.

— Да. Израснах на брега на езерото. Но не съм карал лодка от години. Навява ми неприятни спомени. — Което не беше осъзнавал до момента. — Трябва да пробваме някой път. Ще взема лодка под наем и ще те изведа на разходка.

— Добре, все някога трябва да опитам, след като живея до езеро. Готов ли си да пробваш основното ястие?

— Напълно.

— Приготви се. — С известно безпокойство тя сипа макарони и сирене в чиниите и впери очи в Зейн, който набоде няколко макарона на вилицата си. — Хайде, заедно на три. Едно, две…

Зейн лапна няколко, килна замислено глава, вдигна пръст и опита отново.

— Превъзходни са.

Дарби разгледа изненадано макароните на вилицата си.

— Наистина са вкусни. Кой да предположи?

— И са малко пикантни.

— Сложих лют сос. И макар готвенето да е по-трудно от копаенето на дупки, носи същото удовлетворение. — Тя повдигна красноречиво вежди. — Какво щеше да правиш, ако се бяха оказали отвратителни на вкус?

— Обмислях как да изразя мнението си честно, но с достатъчно съчувствие и насърчение за старанието.

— Напълно приемлива реакция. Трябва да ти разкажа и за другите нови клиенти.

— Добре.

— Миналата зима се нанесли в Лейквю Терас. В къщата, в която си живял като малък.

Зейн замълча за момент, остави вилицата и доля вино в двете чаши.

— Добре.

— Жената познава Брит, колежки са в клиниката. Шарлийн Ледбекър. Тя е лекарка, а мъжът й е инженер и работи в Ашвил. През есента ще се роди второто им дете. Исках да ти опиша какво представляват.

— Добре.

— Не знаех, докато Шарлийн не спомена, че Брит е живяла в къщата като малка. Искат да им помагам с градината два пъти месечно и когато е необходимо през пролетта и лятото. Искат да се научат сами да поддържат двора. Те… Май това не те притеснява.

— Не особено. Значи затова реши да сготвиш?

— Вдъхновена от спора на Хали и Рой — напомни му тя. — Няма по-утешителна храна от макароните със сирене. Трябваше да ти кажа, въпреки неприятните спомени.

— Използвала си храната, за да смекчиш удара?

Дарби долови раздразнението в тона му.

— Нямах намерение да бъда снизходителна, Зейн. Просто исках да направя нещо, с което да те накарам да се почувстваш по-добре, ако се разстроиш. А вместо това те ядосах.

— Дарби, ядосва ме това, че си сметнала, че ще се разстроя само защото новите ти клиенти живеят в онази къща.

Дарби настръхна и усети как у нея се надига гняв.

— Нямах намерение да засегна мъжката ти гордост. Реших да подходя деликатно може би повече заради мен самата. Стана ми гузно, независимо дали е редно или не. Почувствах се виновна, че ще изкарам пари от място, където си страдал.

— Не ме боли и гордостта ми не е наранена. Нямаше да се върна в Лейквю, ако не бях способен да понеса спомените. И много добре знам, че къщата има нови обитатели. Ако те дойдат при мен за правен съвет, ще поема случая им. Защо да им отказвам?

Дарби замълча за момент и изрече две думи:

— Трейси Дрейпър.

Зейн понечи да избухне, но справедливият му гняв започна да се топи.

— Да, след като посочи колко глупаво постъпвам с нейния случай, трябваше да се досетиш, че и ти постъпваш глупаво с къщата.

— Е, явно сме квит. Ти поне намаза топла вечеря. Нямам нищо против да се караме, но ужасно глупаво от твоя страна е да ми се сърдиш, защото съм загрижена за теб.

— Не се караме. — Когато тя го изгледа сериозно, той въздъхна. — Просто дискутираме и изглежда вече разрешихме спора.

Дарби се подсмихна.

— Казано като от истински адвокат.

— Признавам се за виновен. Виж, известно време ненавиждах къщата. Дори я нарисувах — а хич не съм добър художник — в дневника си. След това я оградих със седемте кръга на ада.

— Чел си Данте като тийнейджър?

— Четях какво ли не. Това беше единственият начин поне за малко да избягам от реалността. Но вече не изпитвам омраза към къщата. Не ми пречи, че ще работиш там. Не позволявай да попречи и на теб.

— Тогава няма да се тревожа.

— Виждаш ли? Разрешихме спора. Мисля да си сипя допълнително. — Той напълни чинията си. — Ти искаш ли?

— Малко.

— Какво ще кажеш да си донесеш дрехи тук, вместо само да ги разнасяш в сака?

Предложението му я свари неподготвена. Допреди миг „дискутираха“, а сега вече й освобождаваше място в гардероба.

— Аз…

— Може и аз да оставя мои вещи при теб — продължи Зейн със същия бодър тон. — Например за дъждовни дни, в които ти нося храна и ти помагам да боядисаш.

— Да ти призная, първия път си помислих, че връзката ни ще се изчерпва само със страхотен неангажиращ секс.

— Но не е само това, нали?

Не, не беше само това. Зейн вече й беше дал ключ от дома си и кода за алармата. Така беше по-удобно. Няколко чифта дрехи тук също щяха да я улеснят, нали? Просто беше по-удобно.

Защо да прави от мухата слон?

— Кой ще пере? — попита тя.

— Хм. Бих ти предложил ти да переш у вас, а аз тук, но тъй като прекарваш повече време при мен, отколкото аз при теб, няма да е справедливо. Ще се редуваме.

— Съгласна съм. Утре ще донеса малко багаж. Боже. — Тя побутна чинията си. — Колкото и да е вкусно, не мога да погълна и грам повече.

— Тогава да разтребим масата и да излезем на разходка. Ще обиколим двора, а ти ще ми кажеш имената на всички цветя, въпреки че няма да ги запомня.

— Един ден ще ги запомниш.

Зейн се усмихна и дояде макароните в чинията си.

— Голяма оптимистка си, скъпа.

Дарби отпи глътка вино и се замисли. Бяха се скарали за пръв път и в крайна сметка се разбраха. Решиха да оставят свои вещи в дома на другия.

И той я нарече „скъпа“ за пръв път с мелодичния си южняшки акцент.

Нямаше никакво съмнение, че връзката им преминава към следващия етап, какъвто и да се окажеше той.