Нора Робъртс
Подводни течения (10)

10.

Не очакваше да срещне отново Дарби толкова скоро. Вярно, Лейквю не беше голям като Райли, но тук живееха поне пет хиляди души без да брои туристите.

Само след два дни обаче зърна колата й на пътя и намали, за да й помаха. Тя спря и започна да жестикулира, затова и той спря. Тъй като беше свалил покрива, я изчака да се наведе през прозореца.

— Мислех, че копаеш.

— Точно това правех. Оставих Рой и Гейб да почистят и изравнят пътеката. Следобед ще докарат пясъка и камъните. Не успях да намеря някои неща, които ми трябват, в „Най-красивите цветя“, затова отивам до един от големите градински центрове. Искам да купя големичък дрян например.

Зейн смъкна слънчевите си очила.

— Нима можеш да побереш цяло дърво в тази кола?

— Не, по пътя ще си купя пикап.

Зейн я изгледа стъписано над очилата.

— Ще купиш цял пикап само за да превозиш едно дърво?

— Поръчах го сутринта по телефона.

— Поръчала си… Трябва да спра да повтарям като папагал, защото е странно.

— Не е странно. Имаха модела, който търсех, и ги помолих да подготвят документите. Отивам, взимам го, минавам за дървото и така нататък. Между другото, още ли си мой адвокат?

— Ако искаш.

— Може ли да обсъдим нещо? Да отбием край пътя.

Дарби зави към банкета и Зейн, озадачен, я последва. Двамата слязоха от колите.

Тя носеше кафяв спортен панталон, здрави работнически обувки и разкопчан червен суитшърт върху светложълта тениска.

— Семейство Хъбард прие офертата ми за къщата. Подписах договора тази сутрин.

Не си губи времето, помисли си отново Зейн.

— Сутринта ти очевидно е била доста натоварена.

— Точно както обичам. Можеш ли да се свържеш с агенцията за недвижими имоти? „Лейквю Риалти“, брокерката се казва Шармейн. Направи каквото там правят адвокатите. Колата ти е превъзходна, между другото. Не разбирам много от коли, но виждам, че е от онези, които наричат „глезотийки“.

— Кой ги нарича така?

— Аз.

Дарби се обърна, за да разгледа лъскавото сребристо порше.

— Да, отлична кола за ергени.

— Аз съм ерген.

— Да. А на мен ми трябва пикап. Но ако можех да си позволя и превъзходна кола, за да се поглезя, бих си взела точно този модел. Ще се заемеш ли със сделката за къщата?

— Да, но при едно условие.

Сега Дарби смъкна слънчевите си очила и го изгледа подозрително над тях.

— На Емили ли си се метнал?

Първоначално Зейн я хареса, защото беше зарадвала Емили. Но сега осъзна, че просто я харесва.

— Може би тя се е метнала на мен. Ето какво е условието. Ще се заема със сделката, но ще го направя безплатно.

— Нямам нужда от…

— Но аз имам. През последните осем години бях заместник окръжен прокурор. Нямам почти никакъв опит с общото право. Тази сделка ще ми даде чудесна възможност да практикувам. Обикновена покупко-продажба е отлично начало. Току-що наех помещение за кантора в града. Още дори не съм закачил табела. Имам нужда от практика, както ти озелени бунгалото, за да демонстрираш уменията си. Затова услугите ми са безплатни.

— Ще видим.

— А ти би могла да ми се отблагодариш с безплатна консултация.

Сега в подозрителните очи — които бяха великолепни — проблесна интерес.

— За какво?

— Възнамерявам да купя къща. Моята сутрин също е натоварена. Връщам се от един оглед и отивам на друг. Първата къща ми хареса и вероятно ще купя нея, но искам да разгледам и другите предложения.

Дарби вдигна пръст.

— Трябва да е онази къща на хълма, от тази страна на езерото. Прилича на изсечена в склона. С панорамните прозорци, неравния двор, който свършва като отсечен, и убийствената гледка.

Да му се не види, помисли си Зейн.

— Как позна?

— Защото също като колата ти, е невероятна. И аз я огледах, но не е подходяща за нуждите на фирмата ми. Много ми се искаше да я наема, но ми трябва по-голяма площ за разсадник и да е по-близо до града. Освен това е скъпичка. Продават я само защото мъжът заминава да работи в Лондон, децата им са пораснали, а жената е художничка и може да работи навсякъде. Освен това имат братовчеди в Брайтън.

— Откъде знаеш всичко това?

— Те ми казаха. Хората обичат да споделят с мен. Не съм ли права?

— Може би. Вероятно. Ще помисля по въпроса.

След като намести очилата си обратно, Дарби му хвърли лъчезарна усмивка.

— Трябва да купиш къщата, за да превърна двора в райска градина. В момента изглежда добре, но аз мога да сътворя чудеса. А, и да знаеш, по принцип давам консултации безплатно на всичките си клиенти.

— И всички тях ли зашеметяваш?

— Съмнявам се. Трябва да тръгвам. Имам среща с Шармейн, брокерката, която се занимава и с къщата, която трябва да купиш. Останалото ще измислим после.

— Дарби?

Тя спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Как си счупи носа?

— Бившият ми съпруг го счупи. А ти?

Зейн обикновено лъжеше, ако някой забележеше и го попиташе. Казваше, че го е счупил при автомобилна катастрофа или измисляше друго обяснение. Но сега думите сякаш сами излязоха от устата му.

— Баща ми го счупи.

Дарби въздъхна.

— Ти печелиш този път.

Тя се качи в колата и потегли.

Явно хората наистина обичат да споделят с нея, помисли си Зейн. Освен това беше права. Трябваше да купи къщата. Нямаше защо да ходи на повече огледи, когато първата — и за това се оказа права — го грабна веднага.

Очертаваше се да работи по две покупко-продажби.

Извади телефона и още докато стоеше на пътя се обади на Шармейн да я зарадва.

Върна се в града, подписа договора, купи пица и заведе Брит на обяд в празната кантора, която се намираше на главната улица.

Двамата седнаха на пода с бутилки кока-кола и пицата.

— След като се нанесеш, трябва по-често да обядваме заедно, но на маса. Мястото е чудесно, Зейн. Точно в центъра, фасадата е красива, има малка веранда. Разполагаш с предостатъчно място за кабинет, приемна, малка библиотека с юридическа литература и може би дори за конферентна зала на втория етаж. Има дори кухненски кът.

— Ще видим.

— Прадядо ни е бил адвокат тук в града — напомни му тя. — Поемаш по неговите стъпки. — Седнала на пода с боси крака и с деловата си сива рокля, Брит се огледа. — Купил си и къща! Ето това още не мога да повярвам.

— Аз също. Досега не го бях правил.

— Не си купувал къща ли?

— Не съм действал така импулсивно. Кантората е едно. Но току-що купих цяла къща, при това голяма, без да мисля много.

— Къщата е страхотна, поне изглежда добре отдалеч. Никога не съм се качвала горе на хълма.

— Невероятна е, но е твърде голяма само за мен.

— Няма да си сам. — Брит вдигна пръст и облиза соса от него. — Имаш голямо семейство и очакваме често да ни каниш на гости.

— Ха! Едва ли щях да я купя, ако не бях срещнал случайно озеленителката.

— Дарби ли? Харесвам я. Тя е… — Докато търсеше подходящата дума, Брит завъртя шишето в кръг. — Завладяваща.

— Да, май си права. Тази дума я описва много добре.

— Но какво общо има тя с къщата?

— Нищо конкретно, но започне ли да ти обяснява нещо, осъзнаваш, че е права. Не знаеш защо, но си напълно съгласен с нея. Тази сутрин купила къщата на семейство Хъбард и ме помоли да се заема със сделката. Докато се усетя, й разказах за кантората и за къщата, а тя ме убеди да я купя. Възнамерява да си купи пикап на път за градинския център, от който ще купи дърво.

— Добре.

Зейн си взе ново парче пица и го размаха, за да подчертае думите си.

— Не, искам да кажа, че си е поръчала пикап по телефона, както аз поръчвам пица, и го купува просто така, между другото. Впрегнала е в работа Рой и Гейб.

— Вярно, днес е неучебен ден. Е, радвам се, че те е убедила, защото ще живееш на хълма, ще работиш в града, ще си при нас. Ужасно ми липсваше.

— И ти ми липсваше, както и градът, но не исках да си призная. — Зейн я хвана за ръцете. — Този път той най-вероятно ще излезе.

— Знам. Седемнайсет години са дълго време. Може би недостатъчно за нас двамата, но все пак са дълго време. Тя не се е връщала в града. Лий ще разбере, ако кракът й стъпи тук, и би ни казал. Той също няма причина да идва насам.

— Тя продължава да му ходи на свиждане всяка седмица.

— Обича го. — Зейн изсумтя, а Брит продължи: — Тя наистина го обича. Помниш ли как, макар да съдейства, за да й намалят присъдата, все пак свидетелства в негова полза по време на процеса. Заяви под клетва, че не е имало домашно насилие, а просто силна страст между тях двамата. Не е нормално, но тя вярва, че е самата истина, а може би и той.

— Пълна лудост.

— Да. — Докато говореше, Брит въртеше с палец брачната халка на пръста си. Жест, който Зейн я беше виждал да прави и друг път, докато говореха за родителите си. — Те страдат от ужасна, унищожителна зависимост един от друг. За тях ние бяхме просто предмети, въпрос на имидж.

— Големи са егоисти — промърмори Зейн. — Интересуваха се единствено как изглеждат отстрани и от извратената си връзка.

— Да. Съмнявам се, че се сещат за нас.

— Сигурно си права.

— Да не си се върнал точно сега, защото смяташ, че той скоро ще излезе?

— Отчасти.

— За да ме защитиш отново?

— Винаги ще те защитавам.

— Същото важи и за теб.

 

 

След като Брит се върна на работа, Зейн обиколи празната кантора. Можеше да донесе тук някои мебели от стария апартамент, които в момента се съхраняваха на склад. Например да сложи бюрото в приемната, след като наеме секретарка или стажант. И когато вече имаше клиенти… Господи, какви ги вършеше?

Работеше в прокуратурата откакто се дипломира. Вярно, беше помагал по правни въпроси на приятели и се занимаваше с делата на Емили и Брит, но основната му задача беше да вкарва престъпници в затвора. И беше добър в работата си.

Сега с какво щеше да се занимава? Със завещания, разводи, пътни нарушения, граждански дела. Подобни услуги се търсеха много. Но дали щеше да се справи с тях?

Отиде до прозореца и се взря в магазините, ресторантите, хората, възползвали се от слънчевия пролетен ден да излязат. Познаваше някои от тях, други — не. Не познаваше мъжа на стълбата пред кафене „Брийзи“, който окачваше кошници с цветя.

Трябваше ли и той да сложи саксии? Сградата имаше хубава малка веранда и май се нуждаеше от пейка, например, или някоя и друга саксия с цветя?

Чудесна възможност за Дарби да му се отплати за юридическите услуги — така нямаше да му се налага да мисли по въпроса.

Би могъл да сложи кожения диван в приемната — или пък в стаята, която щеше да превърне в библиотека, а може и в конферентната зала. Повечето мебели от апартамента му бяха в същия стил като колата му.

Ергенски.

Можеше да купи масивно писалище като за сериозен адвокат, да окачи картини по стените — стени, които трябваше да боядиса в различен цвят от стандартния бял.

Работил бе в тесни препълнени офиси толкова дълго, че не знаеше какво да прави с толкова много пространство. И време. Просто трябваше да намери начин да запълни и двете.

Видя как жена — в напреднала бременност — с дълга руса коса бута количка с дете по тротоара. Понечи да се обърне и да се заеме за работа, когато му просветна.

Изтича към входната врата и излезе на верандата. Нима е възможно?

— Ашли Кинсдейл!

Жената вдигна очи към него и след миг по лицето й се изписа изненада.

— Зейн!

Той слезе на тротоара и я прегърна през смях. Усети, че Ашли мирише на бебешка пудра и неочаквано бебето в корема й го ритна.

— Божичко, Ашли, виж се само!

— Момченце, очакваме го през април.

— Изглеждаш прекрасно. Сериозно.

— Дебела съм, но се чувствам чудесно. И ти не си никак зле. О, Зейн, толкова се радвам да те видя. Чух, че се прибираш.

— Не очаквах да си тук. Не се ли премести в Шарлот?

— Да, там беше хубаво. Но ми липсваха Лейквю и близките и осъзнах, че искам да отгледам децата си тук. Нейтън, съпругът ми, се съгласи.

Красива, както едно време, помисли си Зейн. Сините й очи още се смеят.

— Изглеждаш щастлива.

— Невероятно щастлива съм. Наскоро отворихме ресторант „Гранди“. Сега се казвам Ашли Гранди. Нейтън е готвач и след като се преместихме тук, решихме да осъществим мечтата си и да отворим собствен ресторант. Непременно трябва да дойдеш някоя вечер. Помниш ли „Пилотът“?

— Разбира се. Веднъж те заведох там на вечеря… — Зейн млъкна, направи гримаса и притисна юмрук в гърдите си.

— Зейн! Добре ли си?

— Да, просто от време на време ме пронизва болка в сърцето, което разби.

Ашли се разсмя и го плесна приятелски.

— Говориш глупости. Сега „Пилотът“ е „Гранди“. Имаме ново меню, нов интериор, всичко е ново. И страхотен бар с подбрани видове местна бира. Много ще се радвам да дойдеш, Зейн.

— С удоволствие. А коя е тази прекрасна млада дама?

— Това е дъщеря ми Фиона. Фи, поздрави господин Бигълоу.

— Сега съм Уокър — поправи я Зейн и клекна.

— О, забравих, извинявай…

— Няма нищо. Приятно ми е да се запознаем, госпожице Фиона.

Русокосо момиченце на около годинка и половина му се усмихна и размаха куклата си в лицето му.

— Моето бебе.

— Красива е почти колкото теб. — Зейн вдигна очи към Ашли и си спомни за вечерта, когато се целунаха под звездите и пълната луна.

— Станала си майка.

— Да. А ти си станал адвокат.

— Случайно да се нуждаеш от юридически услуги?

— Всъщност да. — Ашли поглади корема си, както често правеха бременните жени. — С второто дете на път, с Нейтън искаме да направим завещание и да посочим настойник. Не е приятно да мислим по този въпрос, но трябва да го направим. Ако нещо се случи с нас, искаме за децата ни да се грижат добре.

— Постъпвате разумно и отговорно. Ще напишем завещанието и после можете да забравите за този проблем.

— Може ли да си запиша час при теб?

Зейн посочи към сградата.

— Тази сутрин се сдобих с кантора. Още не съм я обзавел.

— Знаеш ли какво? Дай ми телефона си и ще ти запиша моя номер и номера на ресторанта. Когато си готов, ми се обади. Така с Нейтън ще имаме достатъчно време да обсъдим подробностите.

След като записа номерата в телефона му, Ашли отново му хвърли лъчезарна усмивка.

— Ние ли сме първите ти клиенти?

— Всъщност, ако изключим роднините ми, вие сте вторите. Преди няколко часа се сдобих с още един клиент.

— Не си губиш времето, а, Зейн? Ела тук. — Тя взе лицето му в ръце и го целуна лекичко по устните. — Ти беше първото момче, което обикнах. Искам да те запозная с Нейтън. Той е последният мъж, когото ще обичам.

— Срещата с теб е отлично начало на деня, Ашли. Говоря искрено.

— Тогава се надявам да оползотвориш и остатъка от него. А сега с Фиона и Кейлъб, а може би Конър, освен ако не го кръстим Чейс — добави тя и отново поглади корема си — трябва да тичаме по задачи. Непременно да ми се обадиш. И ако не дойдеш в ресторанта поне за една бира, ще те издиря, да знаеш.

— Дадено. Довиждане, госпожице Фиона.

Зейн изпрати с поглед отдалечаващата се Ашли с полюшваща се руса коса, след което се обърна към малката веранда и отворената входна врата.

Какво пък? — помисли си. Всичко ще се нареди.

 

 

 

След седмица беше отбелязал сериозен напредък. Тъй като Емили и Брит държаха да изкажат мнение в какви цветове трябва да се боядиса и как трябва да се обзаведе кантората, Зейн ги остави да разискват нюанси, стилове и функционалност и се зае с ремонта според собствените си представи.

Нае бояджии, купи мебели от Ашвил, други поръча по интернет, разгледа картините, които се предлагаха в местните магазини, и помоли Дарби да огледа верандата и да я подреди по собствено усмотрение.

След няколко дни пристигна в кантората за среща с Майк, когото нае да поддържа компютърната система, и завари на верандата пейка, която приличаше на изсечена от вековен дъб и изваяна от джуджета, до лъскава синя саксия, преливаща от жълти цветя.

Някой изобщо не си губеше времето, помисли си, докато слизаше от колата. Верандата изглеждаше прекрасно. Надяваше се искрено цветята да не загинат.

Изкачи стълбите и свали залепената на вратата бележка от Дарби.

Изброила беше имената на растенията — които той нямаше да запомни — и беше оставила подробни инструкции как се работи със самополивната саксия. Накрая, както се бяха разбрали, беше посочила цената на пейката.

Саксията с цветя на верандата, малабарският кестен в приемната и бамбукът в тоалетната са безплатни. Ако не ти харесват, значи нищо не разбираш. Отзад имаш мъничко дворче. Съветвам те да купиш маса с чадър, няколко стола и да подредим саксии около нея. Помисли си.

А, да, много ми харесва боята, която си избрал.

Д. М.

Зейн тръгна да отключва вратата, за да види в какво го е забъркала Дарби с всички тези растения, когато някой го повика.

Не беше Майк, а Морийн, майка му. Преди два дни беше у тях на вечеря, за да се види с приятелите си.

— Здравей! Искаш ли да влезеш и да разгледаш? Майк би трябвало да пристигне до десет-петнайсет минути.

— С удоволствие.

Морийн беше облечена със семпла розова рокля и обувки на нисък ток. Косата й, по-къса, отколкото преди години, се спускаше на вълни около лицето й.

Спомни си, че като тийнейджър я смяташе за много красива майка. Все още беше красива.

— Пейката е прекрасна. Колко хубав е станал входът.

— Благодарение на озеленителката.

— Умно момиче е тя, нали? Ходих да видя готовото бунгало и следващото, по което работи. Мисля и аз да я наема. Зейн, получило се е прекрасно.

Морийн прекрачи прага и се огледа.

Зейн беше избрал светлосив цвят за стените. Макар още да нямаше картини, беше докарал старото си бюро и го беше разположил така, че седящият зад него да се намира с лице към вратата и към големия прозорец. Вместо дивана, който прецени, че е по-подходящ за библиотеката, тук сложи креслата от дневната в апартамента — големи, меки и тъмносиви.

Кестенът — с бележка, залепена на саксията — беше висок около метър и двайсет, с дебело, грапаво стебло. Дарби го беше разположила в ъгъла на пряка слънчева светлина. Той отлепи бележката и прочете:

— „Нарича се Малабарски кестен или Мексиканско дърво на късмета. Обича светлината и се гледа лесно. Растенията разведряват обстановката в офисите и подобряват качеството на въздуха. А това дърво явно носи и късмет.“

— От Дарби Макрей ли е?

— Да.

— Придава уют. Знам, че си зает и Майк скоро ще дойде… Затова… — Морийн извади от чантата си малък жълт плик за писма.

— Какво е това?

— Автобиографията ми.

— Ти… наистина ли?

— Търсиш човек за административна длъжност, с компютърна грамотност и поне известен опит в сферата на правото. Преди много години работих известно време в една правна кантора.

— Не знаех.

— Беше много отдавна. В последно време помогнах на Майк да основе фирмата си за информационни технологии и компютърна сигурност. И… всъщност описала съм всичко в автобиографията. Не исках да повдигам въпроса онзи ден на вечеря, защото моментът не беше подходящ. Но сега мога официално да се кандидатирам за длъжността.

— Нямах представа, че си търсиш работа. Мога да те наема веднага.

— Не, Зейн, макар да е много мило от твоя страна. Разгледай документите ми наравно с тези на другите кандидати.

— Но теб те познавам. Знам, че си сериозна и отговорна, а това е задължително изискване за подобна работа. Клиентите идват в кантората или звънят по телефона, за да разтрогнат проваления си брак или за да съдят съсед, който ги е ядосал, или пък са им открили тежка болест и се сещат, че не са направили завещание. Знам, че мога да разчитам на теб в подобни ситуации, защото някога разчитах на двама ви с Дейв.

Лицето й стана сериозно.

— Не искам да ме наемеш само защото се чувстваш задължен.

— Търся служител, на когото мога да разчитам. Затова просто приеми и после ще договорим заплатата и другите подробности.

— Първо прегледай документите ми и се обади на хората, които ми дадоха препоръки. Можеш да разчиташ на мен, Зейн, затова ме послушай.

— Добре, госпожо.

— Чудесно. Сега те оставям. А това дърво — тя посочи към кестена — придава чудесна атмосфера на офиса.

И Зейн беше на същото мнение.

След като остана сам, той тръгна с плика в ръка към кабинета си. Надзърна в тоалетната и видя в малка саксия растение, явно беше бамбукът. Прикрепената бележка потвърждаваше подозренията му и съдържаше инструкции как да го гледа. Изглежда не беше капризно.

В кабинета си видя поредната бележка, залепена за новото му адвокатско бюро. В нея се описваше какви растения са нужни за тази стая, къде да бъдат разположени и защо.

С любопитство, но и с известно притеснение, той погледна в прилежащата към кабинета му баня — ако, разбира се, помещение с размерите на килер можеше да се нарече баня. Все пак вътре имаше малка душкабина в ъгъла, за да може помещението да се даде под наем и като жилище.

Тук нямаше бележки.

Намери обаче послание в стаята, отредена за библиотека, и в кухненския бокс. Намръщен, погледна през миниатюрното прозорче към пространството зад сградата, което само голям оптимист би нарекъл „двор“.

На него му приличаше на циментиран квадрат. Все пак, можеше да побере малка маса и два стола. Би било приятно да излиза тук по време на почивките или след края на работния ден.

Може би.

Върна се в кабинета — издържан в представително тъмносиво, нали беше адвокат. Седна на новото бюро с гръб към голям прозорец и отвори документите на майката на най-добрия си приятел.

След десет минути Майк пристигна.

— Здрасти, човече.

— Здрасти. — Зейн вдигна очи от листовете.

Майк носеше косата си вързана на къса опашка, имаше малка халка на лявото ухо и си беше пуснал козя брадичка, която дори му отиваше. Облечен беше с работни джинси и избеляла тениска с логото на „Отмъстителите“.

Приличаше на смесица от хипи и зубър и този стил му прилягаше.

— В преддверието има дърво, супер.

— Да, сдобих се с дърво. Имам интересна новина за теб. Смятам да наема на работа майка ти.

— Майка ми ли? На каква длъжност?

— Административен асистент.

— Сериозно?

— Абсолютно. Знаеше ли, че е работила в правна фирма?

— Май да. Леле! — Майк седна на единия от двата стола, тапицирани с винена кожа, изпъна обути с червени кецове крака и ги кръстоса. — Супер. Нищо не ми е казвала.

— Току-що прегледах автобиографията й.

— Майка ми има автобиография?

— При това отлична. Посочила е теб като едно от лицата за връзка.

— Нима? — Майк се ухили. — Да му се не види!

— Помогнала ти е да основеш фирмата си.

— И още как. „Компютърджията“ нямаше да съществува без нея. Оправи цялата бумащина, помогна ми с дизайна на уебсайта. Баща ми знае ли? — Още щом го изрече, Майк махна с ръка, за да покаже, че всъщност това не е важно. — Разбира се, че знае. Двамата си казват всичко. Страхотна новина, човече. Сега като се замисля, не я свърта на едно място, откакто Клоуи се омъжи миналата есен. Беше много заета покрай подготовката на сватбата, но оттогава скучае.

— Как е Клоуи?

— Добре е. На двете с Шели много им харесва Аутър Банкс. Да ти призная, още ми е странно, че с Шели бяхме гаджета за кратко в гимназията, а сега е женена за сестра ми.

— Нещата се променят.

— Мъдри думи, братко. Видях бунгалото, което новото момиче и Рой са озеленили, както и следващото, по което работят. Човече, новата мацка е секси.

— Дарби ли?

— Много си я бива. Не чак колкото сестра ти, а знаеш, че го казвам, без да забравям, че Брит ми е като сестра, само че хетеросексуална, омъжена и с дете.

— Да. За твое щастие, знам, че нямаш задни мисли спрямо нея.

— Тази мацка е секси по различен начин. Брит е красива като главна мажоретка. А новата мацка е секси, но изглежда способна да ти срита задника. Като Черната вдовица, дори косата й е червеникава. Струва ми се компетентна и решителна. А това е секси.

— Хм, сега като го каза, осъзнавам, че наистина е така.

— Разбира се, аз съм напълно отдаден на Каси. Моето маце е най-готино от всички мацки на света. Но ако не бях обвързан, щях да предложа на новата да ми срита задника, ако желае.

— Добре, но какво ще кажеш аз да ти предложа няколко компютърни, комуникационни и охранителни системи за инсталиране.

— Да се залавяме.

Зейн остана известно време с Майк, обясни му от какво се нуждае, побъбриха си и погледа как старият му приятел работи. Накрая взе лаптопа си и написа чернова на договор за наемане на служител, заедно с длъжностна характеристика. Редактира го известно време и реши да го довърши по-късно. Обади се и поръча още мебели и канцеларски консумативи. После прочете отново договора и го изпрати на новата си административна асистентка.

Сега, ако можеше да намери и стажант за през лятото, щеше да разполага с истинска адвокатска кантора.

 

 

Дарби, вече горд собственик на фирма, сложи ръце на кръста и огледа разположението на столовете — боядисани и изсъхнали — на верандата.

Изпратила беше Рой до следващото бунгало в списъка, за да започне с отстраняването на чакъла от пътеката, докато тя довършваше тук.

Единственият декоративен елемент, който смяташе да сложи пред всички бунгала, беше уличната лампа. Това придаваше на къщичките симетрия и разпознаваемост. Надяваше се, след като приключи с всичките, Емили да се съгласи вместо номера да даде на всяко бунгало име и да закачи на стълбовете на лампите табели.

Всичко останало обаче беше различно и съобразено с разположението на отделните постройки.

Сега оставаше само да довърши саксиите, да помете, да провери за последно дали лампите работят и щеше да е готова.

Обърна се, когато чу бръмчене, и изчака колата да спре пред бунгалото. От нея слезе жена. Млада, на не повече от двайсет и пет години. Беше мускулеста и набита, облечена с джинси, а косата й, с цвят на капучино, се стелеше като мек облак около лицето й.

— Вие ли сте госпожица Макрей?

— Да, Дарби Макрей. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се. Аз съм Хали Янгър. Чух, че търсите работници.

— Може да се каже. Искате да кандидатствате ли?

— Може да се каже. — Хали се усмихна. — Искам да се занимавам с озеленяване. Нося автобиография, макар да не съм работила официално в тази сфера. Все пак, откакто проходих, всяка пролет и лято помагах на баба в градината, а веднъж и на татко да скове ограда. Работила съм и с камък. Преди две години направих пътека, настлана с каменни плочи, за родителите си. Не ме е страх от тежък физически труд.

— В нашата работа няма друг начин. В момента работите ли някъде?

— Да, на рецепцията в хотел „Лейквю“. Завършила съм бизнес администрация, но никак не ми харесва там. Нямам предвид колегите — добави бързо тя. — В хотела всички са много приятни и коректни, но не издържам да стоя затворена по цял ден. Изкарах там една година, защото обещах на баща си.

— Значи държите на думата си.

Хали сви рамене. Косата й се спускаше на къдрици.

— Ако човек не държи на думата си, никой няма да му има доверие. Видях какво сте направили с другото бунгало, а сега и с това. Именно такава работа искам да върша. Мисля, че ще се справя.

— Добре, дайте ми автобиографията си.

— Благодаря за вниманието. — Хали извади документа от чантата си.

— Но преди това нека да направим една проба. Кажете ми мнението си за това бунгало и защо според вас съм решила да изглежда така.

— Красиво е. Мисля, че сте избрали тюркоазено за столовете, за да се открояват сред розовите азалии.

Дарби я подкани с жест да продължи и Хали си пое дълбоко въздух.

— Струва ми се, че искате да постигнете приповдигната атмосфера, смекчена от плачещата върба и дряна. Засадили сте типични за района растения, защото те няма да изискват специални грижи. Искате да изглеждат сякаш са израснали естествено тук. Много ми харесват аспидните плочи и мъха. А аз засадих лайка в процепите на нашата пътека.

— И лайката е чудесен вариант. Вземете ръкавиците ми, трябва да засадя още няколко саксии. Вие се заемете с двете на верандата.

— С удоволствие. Кои цветя да сложа в тях?

— Изберете сама. През това време аз ще прегледам документите ви.

Хали прехапа устна.

— Предполагам, че това е тест.

— Изберете цветята, които смятате за подходящи, и ще видим.

Докато Хали работеше, Дарби седна на един от тюркоазените столове и започна да чете. Завършила беше бизнес администрация с отличен успех, работила в различни офиси през ваканциите. Приложила беше снимки на изработената от нея пътека — добре положени плочи, хубава ограда, лехи отстрани. Влезе в бунгалото и позвъни на няколко от лицата за връзка, които Хали беше посочила.

Когато излезе отново навън, Хали стоеше на колене на верандата с изражение, което Дарби добре познаваше — истинско удоволствие от саденето на цветя.

— Изглежда добре. Подбрала си хубава комбинация от цветове, форми и размери. Харесва ми, което е чудесно, защото утре пристигат гостите, резервирали бунгалото. Искаш ли да ми помогнеш със саксиите в задното дворче и после да почистим?

— С удоволствие.

— Чудесно. — Дарби протегна ръка. — Добре дошла във фирмата.

— Нима ме наемате на работа?

— Да. Ще уточним подробностите, докато садим цветята.