Сара Маклейн
Греховно предложение (9)

Глава 8

Когато на следващото утро Мара влезе в своя кабинет, установи, че Лидия беше предателка.

Лидия бе приседнала на ръба на малкия стол до писалището, потънала в задушевен разговор с херцог Ламонт, сякаш беше нещо съвсем обичайно мъж с неговите размери и занятие да си пилее времето в сиропиталище, а за една обикновена гувернантка да му прави компания. Лидия се хихикаше, гледаше го прехласнато и попиваше всяка негова дума.

Мара силно хлопна вратата и Темпъл тутакси скочи на крака. Младата жена предпочете да не обръща внимание на залялата я топла вълна. Беше декември и в къщата цареше адски студ, защото още не бяха докарали въглищата. Този мъж не беше печка. Тя насочи вниманието си към Лидия.

— Да не би напоследък да пускаме тук всеки, който попадне?

Лидия работеше рамо до рамо с Мара достатъчно дълго и изобщо не се смути.

— Херцогът даде да се разбере, че имате насрочена среща.

— Нямаме.

Мара заобиколи писалището и седна.

— Можете да си вървите, Ваша Светлост. Чака ме доста работа и съм заета.

Той не си тръгна. Вместо това се настани отново на стола си, заплашвайки да счупи изящната мебел.

— Навярно не си спомняш. Уговорихме се, че днес ще намина.

— Уговорихме се за тази вечер.

— Госпожица Бейкър ме покани.

— Херцогът беше пред дома, когато се събудих — обясни Лидия. — Навън е кучешки студ и аз си помислих, че може би ще пожелае да пийне чаша чай.

Темпъл очевидно здравата й бе замаял главата.

— Той не желае чай.

— Чай звучи възхитително.

Възхитително беше най-странната дума, която можеше да излезе от устата на този мъж.

— Но ти не пиеш чай — изтъкна Мара.

— Тъкмо обмислям да започна.

Лидия се изправи.

— Ще позвъня да донесат.

— Не си правете труда, госпожице Бейкър, все едно, не мога да го изпия.

Лидия изглеждаше съкрушена.

— Защо не?

— Защото той се страхува, че ще го отровя — отвърна Мара вместо неканения си гост.

— О! — изуми се другата жена. — Да, предполагам, че това си е сериозна тревога. — Наклони се към Темпъл. — Аз няма да ви отровя, Ваша Светлост.

Той се ухили.

— Вярвам ви.

Мара изсумтя недоволно и метна кръвнишки поглед към Лидия.

— Това е предателство.

Обаче Лидия явно беше изключително доволна от себе си.

— Освен това е напълно справедливо да се погрижим за херцога, след като днес смятаме да се възползваме от услугите му.

— Моля! — сащиса се Мара и скочи на крака.

Темпъл също стана.

— Той предложи да помогне с момчетата.

Мара се свлече на стола.

— Това е невъзможно.

Темпъл също седна.

Тя го погледна.

— Какво правиш?

Той сви рамене.

— Един джентълмен не може да седи, когато една дама е права — отвърна сериозно.

— Значи сега си джентълмен? Вчера сам се назова негодник.

— Може би обръщам нова страница в живота си. — Ъгълчето на устата му трепна в усмивка. — Също като с чая.

Усмивка, която привличаше вниманието към устните му.

Тези вбесяващи устни, за които нямаше никакво намерение да мисли.

Мили боже! Тя го бе целувала!

Не. Нямаше да мисли за това.

Младата жена го изгледа намръщено.

— Дълбоко се съмнявам в това.

Наистина, този мъж беше вбесяващ. Тя отново стана.

Херцогът също, изпълнен с безкрайно търпение.

Мара седна. Осъзнаваше, че проявява глупав инат, но не й пукаше.

Той остана прав.

— Не трябва ли да седнеш като джентълмен? — заяде се тя.

— Правилото ставане-сядане не е задължително за обратния вариант. Мисля, че е по-добре да остана прав, докато си… разстроена.

Тя присви очи насреща му.

— Уверявам ви, Ваша Светлост, че ако чакате да престана да бъда разстроена, може би никога вече няма да седнете.

В сините очи на Лидия затанцуваха весели пламъчета.

Мара й метна поредния свиреп поглед.

— Ако възнамеряваш да се смееш, ще пусна посред нощ Лавендър в спалнята ти и ще се събудиш сред прасешко грухтене.

Заканата подейства и Лидия мигом доби сериозно изражение.

— Просто джентълменът предложи и аз помислих, че на момчетата ще им се отрази добре да се поучат от един мъж.

Мара смаяно се облещи насреща й.

— Сигурно се шегуваш.

— Съвсем не — възрази Лидия. — Има неща, които момчетата трябва да научат, за които ние, жените, не сме… особено сведущи.

— Глупости. Ние сме отлични учителки.

Лидия се покашля и бутна през писалището един лист към приятелката си.

— Снощи го конфискувах от читанката на Даниъл.

Мара отгърна листа и видя рисунка на…

— Какво е…?

Тя обърна листа и наклони глава. Темпъл се надвеси над писалището, опасно приближавайки се към нея, и… отново обърна листа. И всичко изведнъж стана ясно.

Тя припряно сгъна листа, чувствайки, че лицето й пламва.

— Та той е дете!

Лидия килна глава.

— Очевидно единайсетгодишните момчета са доста любопитни.

— Е, струва ми се съвършено неуместно той да удовлетворява тяхното любопитство. — Мара махна с ръка към Темпъл, не желаейки да го погледне. Неспособна да го погледне. — Макар да признавам, че Негова Милост навярно е всепризнат експерт по тези въпроси.

— Приемам го като комплимент — заяви Темпъл, все още прекалено близо до нея.

Тя се извърна на стола и впери поглед право в лицето му.

— Не беше комплимент. Аз просто имах предвид твоето разпътство.

Темпъл повдигна вежди.

— Разпътство?

— Разхайтеност. Разпуснатост. Нехранимайничество. Негодничество.

— Сигурен съм, че някои от тези думи не съществуват в речника.

— Да не би сега да претендираш за длъжността на гувернантка?

— Може би идеята не е съвсем лоша, щом момчетата учат думи като нехранимайничество.

Мара се извърна към Лидия.

— Той си тръгва.

— Мара — опълчи се приятелката й, — та той е идеален! Той е херцог и доколкото разбирам, възпитан като джентълмен.

— За бога, та той е боксьор! Притежава игрален дом! И изобщо не е подходящ за наставник на млади, впечатлителни младежи, които трябва да станат образцови джентълмени.

— Някога бях доста вещ в джентълменското изкуство.

Мара го стрелна с гневен поглед.

— Вие, сър, не можете да ме измамите!

Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре… и тя тутакси осъзна, че неволно му бе напомнила за онази нощ, която бе причината за всички днешни трудности и ги бе тласнала по пътя, довел ги дотук, до този момент, когато той, изглежда, бе предопределен да завладее всеки аспект от живота й.

Погледът му потъмня.

— Може би трябва да ви напомня, че аз бях измаменият през онази нощ, госпожо Макинтайър. — Натъртването на фалшивото й име я накара да стисне устни, а херцогът се обърна към Лидия: — Днес съм свободен и с радост ще обуча вашите питомци на всички правила на джентълменското изкуство.

Цялата ситуация напълно й се изплъзваше от контрол.

Тя не го искаше тук. Наблизо. Изобщо около нея. Този мъж замисляше нейната гибел. Не го искаше близо до момчетата, до приятелката й, в живота й.

Изобщо не го искаше. И точка!

И нямаше никакво значение, че бе прекарала почти цялата нощ, въртейки се в тясното си легло, отдадена на спомена за тяхната целувка. И за това как се бе държал с момчетата, обсадили вчера каретата му.

Нямаше значение, че бе забравила за миналото, че дори го харесваше в настоящето. Нищо от това нямаше значение. Не и когато той държеше в ръцете си нейното бъдеще и бъдещето на сиропиталището.

— Да не би и на двама ви да е убягнал от вниманието фактът, че аз съм управителката на този приют? И че нямам никакво намерение да позволявам на този човек да остане тук през деня?

— Празни приказки! — сряза я Лидия. — Не можеш да лишиш момчетата от възможността да общуват с херцог.

— С не най-желания херцог във висшето общество. — Думите изскочиха, преди да успее да ги помисли.

Темпъл застина.

Лидия отвори уста и я затвори. Сетне отново я отвори.

И Мара се почувства като пълна глупачка.

— Не исках да кажа…

Той втренчено я погледна.

— Разбира се, че не.

— Аз по-добре от всеки знам, че…

Той мълчеше. Тя се извърна към Лидия, надявайки се на помощта й, но гувернантката само поклати глава с широко отворени очи. Чувството на вина се разпростря по Мара като гореща и неприятна вълна. Трябваше да поправи стореното. Отново се обърна към Темпъл.

— Значи сте обучен на изискани маниери?

Той дълго се взира в очите й, преди да се наведе в безупречен поклон — изглеждаше като истинския херцог, какъвто Мара досега не го бе виждала.

— Да — произнесе с финес.

Примирие.

— И на любезно общуване с дамите? — Лидия беше благодарна за разведряването на обстановката и погледът й се стрелна към листа в ръката на работодателката й. — Може би ще имаме малко нужда от това.

— Дамите рядко са се оплаквали от мен.

Той беше страхотен сладкодумник. Мара не се съмняваше в това.

— Ами спорт? — продължи Лидия. — Струва ми се, че прекалено дълго пренебрегвахме спорта като част от обучението на момчетата.

Мара сърдито изпухтя.

— Та този мъж има телосложение на гръцки бог! Мисля, че спортът е единственото, на което може да ги научи.

Думите отекнаха в стаята, шокирайки всички. Лидия отново разтвори широко очи. Темпъл отново застина.

Ченето на Мара увисна.

Не, не го бе казала!

Гръцки бог?

Вината беше негова! Той бе объркал мислите й. И най-безобразно си бе наврял носа в живота й, във всичко, за което толкова усърдно бе работила и за което толкова отдавна се бе борила. Сигурно това беше причината да изтърси подобно нещо.

Гръцки бог?

Младата жена затвори очи и с все сили му внуши да изгуби дар слово. Незабавно и безвъзвратно.

— Очевидно нямах предвид…

— Е, благодаря.

Нима в цялата човешка история внушението някога бе успявало?

Тя изпъна рамене и храбро продължи, изпълнена с непоколебимото намерение да поправи стореното:

— На ваше място не бих го приела за комплимент. Гръцките богове са били странна тайфа. Вечно са се превръщали в животни и са отвличали девици.

Мили боже! Нима не можеше да си държи устата затворена?

— Това не е чак толкова ужасна съдба — заяви той.

Лидия се изкиска.

Мара й метна унищожителен поглед.

— Ти току-що го помоли да научи момчетата на изкуството да бъдат джентълмени.

Лидия извърна огромните си очи към новоизлюпения преподавател по светски обноски.

— Ваша Светлост, вие разбирате, че не можете да разговаряте с нашите момчета с такива… намеци.

— Разбира се — съгласи се Темпъл. — Но вие на свой ред също разбирате, че вашата работодателка започна всичко.

Мара искаше с все сила да го настъпи по крака. Но като го гледаше какъв е гигант, едва ли ще почувства нещо.

— Добре тогава. Значи всичко е уредено — обяви Лидия с доволна физиономия, сякаш наистина всичко беше решено. И май наистина беше, въпреки твърдото нежелание на Мара. — Вие ще прекарате сутринта с момчетата и аз не се съмнявам, че ще научат много неща от вас. — Погледна многозначително към Мара и нехайно додаде: — И след като прекарате деня с момчетата, двамата с госпожа Макинтайър навярно ще можете да обсъдите възможността за щедро дарение от ваша страна за нашия приют.

Лидия беше голяма хитруша. Докато Мара гледаше на Темпъл като на опасен враг, нейната приятелка го възприемаше като богат потенциален съюзник. Човек, който може да плати всичките им сметки.

Темпъл повдигна вежди.

— Деловите ви умения и находчивост достойно съперничат с тези на вашата работодателка.

Лидия се усмихна.

— Ще го приема за комплимент.

Не би трябвало, разбира се.

Темпъл не можеше просто да реши да даде дарение на сиропиталището. Той също беше хитър. И най-добрият им шанс да платят сметките бе Мара да следва избрания път. При тази користна мисъл й стана неудобно, но тя побърза да се отърси от чувството на вина.

Ставаше дума за сиропиталището и безопасността на момчетата.

Така че целта оправдаваше средствата.

Лидия стана.

— Е, това е голям празник! Не се случва всеки ден херцог да забрави за титлата си и да се захване за работа.

— Чувал съм, че в романите постоянно се случва — възрази Темпъл.

— Да, но това не е точно роман — кисело отбеляза Мара.

В романа тя щеше да бъде безупречна красавица с не по-малко безупречно минало. А той щеше да бъде очарователният и мрачен херцог.

Е, предполагаше, че последното напълно съответстваше на реалността.

— Наистина ли? — подсмихна се Темпъл. — Трябва да призная, че събитията от последната седмица бяха достатъчно странни, за да ме убедят в противното.

Лидия се засмя.

— Действително!

Мара насочи пръст към нея.

— Недей да го харесваш.

Приятелката й дяволито се ухили.

— Това може да се окаже трудно.

Темпъл галантно се поклони.

Сега двамата откровено флиртуваха и на Мара й хрумна, че ако това беше роман, тя едва ли щеше да бъде героинята. По-скоро Лидия. Добрата, привлекателна, русокоса гувернантка с жизнерадостен смях и големи очи беше жената, която щеше да спечели сърцето на красивия херцог и да прогони тъгата му.

Мара се намръщи. Това не беше роман.

— Лидия, подготви момчетата за специалния урок с Негова Светлост — рече тя и погледна Темпъл право в очите. — А вие останете тук.

Лидия я стрелна с любопитен поглед, но беше достатъчно разумна, за да не се мотае повече, и побърза да излезе, за да подбере питомците си. След като вратата се затвори зад нея, Мара заобиколи писалището и се изправи срещу Темпъл.

— Не е нужно да правиш това — заговори, като остави официалното обръщение.

— Много мило от твоя страна, че мислиш за моето добро.

— Изобщо не съм имала предвид това.

Устните му насмешливо трепнаха.

— Въпреки това ще го приема точно така.

Той я смущаваше. Мара долови аромата на карамфил и мащерка — мехлема, с които бе намазала раната му, докато той търпеливо чакаше, а пръстите й се плъзгаха по топлата му гладка кожа.

А след това в съзнанието й тутакси изникна споменът за устните му върху нейните.

Не можеше да повярва, че тя го бе целунала.

А още по-малко можеше да повярва, че той бе отвърнал на целувката й.

Нямаше да мисли за това колко й бе харесало.

Или по-скоро за това, че харесало беше прекалено слаба дума, за да опише чувствата, които ласките му бяха събудили в нея.

Той самодоволно се усмихна, сякаш бе прочел мислите, въртящи се в главата й.

Тя се прокашля и изправи рамене.

— Момчетата рядко имат възможност да общуват с джентълмени. Ти ще ги заинтересуваш.

— Напълно разбираемо — кимна той.

— Недей… — Мара се запъна, търсейки подходящите думи. — Не прави така, че да те харесат.

Веждите му се извиха нагоре.

— Иначе ще им бъде по-трудно, когато си тръгнеш и повече не се върнеш. Не им позволявай да се привържат към теб.

Внезапно вероятността, че някой може се привърже към него, вече не й се струваше толкова нереалистична.

Темпъл дълго мълча и накрая рече:

— Това е само една сутрин, Мара.

Тя кимна, игнорирайки напрежението, което думите му породиха помежду им.

— Ще разчитам на думата ти.

Той леко изпухтя. Насмешка? Разочарование?

— Дума на джентълмен? Или на негодник?

— И двамата.

Темпъл кимна.

— Добре, давам думата си и за двамата.

Мара отвори вратата и се обърна с гръб към него, стараейки се да не забелязва колко е красив. И изкусителен.

— Надявам се, че поне един от тях ще удържи на думата си.

Той излезе, а тя затвори вратата зад гърба му. След като няколко минути се бори с желанието да го последва, управителката на „Дом Макинтайър“ завъртя ключа и се върна при писалището.

* * *

Един час.

Само толкова време измина, преди любопитството й да надделее над разума и да тръгне да го търси.

Откри Лидия да стои на стража в преддверието на сиропиталището.

— Къде са те? — попита Мара.

Лидия кимна към плътно затворената врата, водеща към трапезарията.

— Той е там с тях вече почти три четвърти час.

— И какво правят?

— Нямам представа.

Мара приближи до приятелката си и снижи глас почти до шепот:

— Не мога да повярвам, че го помоли да направи това.

Лидия сви рамене.

— Той изглежда порядъчен човек.

Такъв беше.

— Не можеш да го знаеш.

Сините очи на Лидия многозначително я изгледаха.

— Аз разпознавам порядъчните хора. А и ти самата каза, че той не е извършил това, което всички си мислят, че е направил. — Замълча и додаде: — Освен това е достатъчно богат, за да спаси всички ни.

Само ако той знаеше, че те са в опасност.

Нищо, казано от теб, не може да ме застави да ти простя.

Нищо, което тя му каже, няма да го застави да помогне.

Лидия продължаваше да говори.

— … но те, изглежда, се забавляват.

Дружният смях и възбудените гласове, долетели откъм трапезарията, върнаха Мара в настоящето. Тя почука и отвори вратата. Смехът тутакси стихна.

Темпъл, седнал начело на масата, вдигна глава и мигом стана, когато тя влезе. Момчетата последваха примера му.

— Ах — рече той, — госпожо Макинтайър. Ние тъкмо привършвахме нашата дискусия.

Тя местеше поглед от едно момче на друго. Всяко бе стиснало устни по-здраво от съседа си и всички изглеждаха така, сякаш бяха посветени в някакви тайнствени науки.

— Предполагам, че всичко е наред? — попита тя, когато погледът й отново попадна върху Темпъл.

Той предпазливо кимна.

— Смятам, че занятието мина доста успешно.

Мара излезе, като мислено се закле, че повече няма да се намесва.

Тази клетва изтрая цели два часа, след което тя повече не можеше да се сдържа и излезе от кабинета уж да провери докъде бяха стигнали с приготвянето на обяда. Съвсем случайно пътят й минаваше през преддверието на сиропиталището и тя просто не можеше да не забележи редицата от сериозни, внимателни момчета, строени в единия край, всяко от които бе вперило поглед в Темпъл. Новоизпеченият им наставник се извисяваше в средата на помещението с Лавендър на ръце, а Даниъл и Джордж стояха редом.

Мара се спря в подножието на стълбището, мигом се дръпна назад, за да не я видят, и се заслуша.

— Той ме ядоса — говореше Джордж.

Двамата с Даниъл не за пръв път се караха и нямаше да е за последен.

Темпъл кимна, съсредоточил цялото си внимание върху момчетата.

— И после какво?

— Ами после аз го ударих.

Признанието я слиса. Физическото насилие бе строго забранено в „Дом Макинтайър“. Очевидно допускането на боксьор, който се биеше без ръкавици, в сиропиталището се бе оказало лоша идея. Тя понечи да пристъпи във фоайето, когато Темпъл попита:

— Защо?

Мара спря при странния въпрос, който не би й хрумнало да зададе. Въпрос, който явно затрудни Джордж с отговора. Момчето сви рамене и заби поглед в краката си.

— Джентълменът гледа в очите този, с когото разговаря.

Джордж вдигна глава към Темпъл.

— Защото исках и той да се ядоса.

Наставникът му кимна.

— Искал си отмъщение.

Дори сградата да се срутеше в този миг, Мара нямаше да забележи.

— Да — потвърди Джордж.

— Даниъл? Той успя ли да го постигне?

Другото момче не се поколеба нито секунда и се изправи.

— Не.

Мара съвсем ясно видя как Темпъл с усилие сдържа усмивката си при тази проява на смелост, но той успя да запази сериозното си изражение и се обърна към другото момче.

— Наистина ли? Защото изглеждаше доста ядосан, когато той те удари.

— Разбира се, че бях! — възкликна Даниъл, сякаш Темпъл бе откачил. — Той ме удари! Аз се защитавах!

Темпъл кимна.

— Което е твое право. Но почувства ли се по-добре, когато отвърна на удара?

Даниъл се начумери.

— Не.

Темпъл отново се извърна към Джордж.

— А ти почувства ли се отмъстен за обидата, която Даниъл ти е нанесъл?

Джордж се замисли над въпроса, килна глава и дълго се взира в Даниъл, преди да осъзнае истината.

— Не.

Темпъл кимна.

— Защо не?

— Защото още съм ядосан.

— Именно. И какво още?

— Ами сега и Даниъл е ядосан.

— Точно така. А Лавендър?

Момчетата погледнаха към свинчето.

— Ние не я видяхме! — възкликна Даниъл.

— Тя се появи изневиделица! — извика Джордж.

— И горката едва не пострада във вашата свада. Можеше да я нараните. Или да стане нещо още по-лошо. — Момчетата бяха ужасени. — Нека това ви послужи за урок. Не ви казвам да не се биете. Само ви казвам, че ако ще се биете, то трябва да е заради правилна причина.

— Отмъщението не е ли правилна причина?

Той дълго остана мълчалив и Мара затаи дъх в очакване на отговора му. Знаеше, че той мисли за нещо много по-голямо от едно незначително сбиване между двама хлапаци.

— Опитът ме е научил — рече накрая Темпъл, — че невинаги всичко става така, както очакваш.

Какво означаваше това?

Той отново се замисли, сетне добави:

— И понякога може да завърши с опасност за една невинна свиня. — Момчетата се усмихнаха и Джордж се протегна, за да погали Лавендър по малката й розова глава, а Темпъл продължи: — А сега, нещо по-важно. Предполагам, че юмруците здравата ви болят?

Джордж разтърси ръка.

— Откъде знаете?

Темпъл протегна огромната си ръка и я стисна в юмрук, голям колкото главата на едно от момчетата.

— Ти пъхна палеца си вътре. — Той разтвори юмрук и отново го стисна. — Ако го оставиш отвън, ще боли по-малко.

— Ще ни научите ли да се бием?

Сега устните му се извиха в истинска усмивка. Господи, колко беше красив! И от скришното си място под стълбището тя можеше да го гледа колкото й се иска. Никой нямаше да разбере.

— С удоволствие.

Мара трябваше да го спре, преди да се сдобие с армия от добре обучени боксьори на своя страна. И навярно щеше да го направи, ако той не се бе извърнал към нея. Погледът му тутакси срещна нейния и сърцето й се свлече в петите.

— Госпожо Макинтайър — рече той, — защо не се присъедините към нас?

Тя го бе наблюдавала цяла вечност, притихнала и неподвижна в ъгъла. Ако беше друга жена, той навярно нямаше да забележи.

Но тя беше Мара Лоу и той се бе примирил с осъзнатата истина, че винаги ще я забелязва. Че беше неустоимо привлечен от нея, макар това никак да не му се нравеше. Въпреки че не й вярваше, съмняваше се в нея и й беше бесен.

Въпреки че участваше в нейната игра и искаше да й внуши да му каже истината.

И така, когато нейните млади повереници му предоставиха възможността да я принуди да излезе от укритието си, той се възползва, наслаждавайки се на смаяното й изражение, когато разбра, че е била видяна.

Мара пристъпи напред, с всички сили давайки вид, че не е подслушвала.

— Добър ден, джентълмени! — бодро поздрави малчуганите.

Те се изпънаха пред нея като малки оловни войничета и всеки един се сведе леко в безупречен поклон.

— Добър ден, госпожо Макинтайър — отвърнаха в хор.

Мара се закова на място.

— Мили боже! Какъв изискан поздрав.

Тя обичаше момчетата, това беше съвсем очевидно. Внезапно пред очите му изникна картина. Мара се усмихва на няколко момчета. Строени върху просторната зелена морава на Уайтфон Аби. Няколко тъмнокоси момчета с черни очи и щастливи лица. Неговите синове.

Неговата Мара.

Той тръсна глава и се върна в настоящето.

— Госпожо Макинтайър, момчетата помолиха да им дам урок по боксиране и аз помислих, че бихте искали да помогнете.

Очите й се ококориха.

— Но как бих могла? Дори не знам откъде да започна.

Тази жена носеше нож в себе си. Темпъл беше готов да се обзаложи на всичко, което притежаваше, че тя съвсем точно знаеше откъде да започне.

— Още една причина да се научите.

Момчетата, които до този момент мълчаха, започнаха да протестират.

— Тя не може да се научи; тя е момиче! — извика едно от тях.

— Правилно — присъедини се друг вагабонтин, — момичетата харесват танците. И шиенето.

Темпъл едва не прихна, като си представи Мара да шие нещо друго, освен рани от нож.

— Тя може да се научи — обяви Джордж, — но не й трябва. На момичетата не се налага да се бият.

Никак не му се понрави мигновено изникналият ярък спомен — Мара, притисната в Мейфеър от двама мерзавци, много по-яки от нея. Темпъл искаше тя да е в безопасност. Защитена. И възнамеряваше да я научи как да се пази.

— Първо, джентълмените не наричат дамите момичета — изтъкна Темпъл. — Второ, предполагам, че всички вие много скоро ще се научите да танцувате. — Това предизвика хорова въздишка от учениците му. — И трето, всеки човек трябва да умее да се защити. — Извърна се към Мара и протегна ръка. — Госпожо Макинтайър?

Тя се поколеба и за един дълъг миг се взира в ръката му. Сетне явно взе решение, приближи се и плъзна пръсти в неговите. Отново не носеше ръкавици и в този миг Темпъл съжали, че бе сложил своите.

Може би това не беше добра идея. Искаше да я смути, да разруши самообладанието й, но не очакваше, че той ще е смутеният.

Но с Мара Лоу винаги беше така.

Темпъл я обърна с лице към юнаците, обхвана дланта й със своята и стисна пръстите й, докато не се свиха в идеален юмрук. Докато го правеше, не спираше да говори, за да не усеща толкова силно близостта й.

— Когато стискате ръцете си в юмрук, се опитайте да не стягате мускулите. Нараняваш противника не с напрегнат юмрук, а със сила. Колкото е по-стегнат юмрукът, толкова по-болезнен ще е ударът за вас.

Момчетата кимаха, наблюдаваха, свиваха юмруци, размахваха ръце. Но не и Мара. Тя държеше юмруците си като боксьор — близо до лицето, сякаш някой всеки момент можеше да я нападне. Срещна погледа му, съсредоточи се в него. Заля го топла вълна.

Той отново се обърна към учениците си.

— Запомнете нещо важно, момчета. Колкото сте по-ядосани, толкова по-голяма е вероятността да загубите.

Даниъл спря насред боя с въображаемия си противник и объркано смръщи чело.

— Ако не се бием, когато сме ядосани, защо тогава?

Отличен въпрос.

— За отбрана.

— Ако някой те удари пръв — досети се едно от момчетата.

— Но защо някой ще те удря пръв? — възрази Джордж. — Освен ако не е ядосан и нарушава правилата?

— Може би има лоши маниери — предположи Даниъл и всички се засмяха.

— Или е зле възпитан — додаде наставникът им с усмивка.

— Или ти си обидил някого, когото той обича — вметна Хенри. — Аз здравата бих цапардосал някой, който нарани Лавендър.

Всички дружно закимаха.

— Защита. — Кокалчетата на Темпъл още го боляха след нощното нападение над Мара. Той я погледна, благодарен, че е в безопасност. — Това е най-добрата причина да се сбиеш.

Страните й поруменяха и херцогът осъзна, че гледката му доставя удоволствие.

— Или може би човекът просто е допуснал грешка — рече тя.

Какво означаваше това?

Нещо се спотайваше в тези странни, красиви очи. Съжаление?

Нима беше възможно?

— И какво по-нататък, Ваша Светлост?

Момчетата отново завладяха вниманието му.

Темпъл стисна юмруци и ги вдигна високо пред лицето си.

— Винаги трябва да защитавате главата. Дори когато нанасяте удар. — Той издаде напред левия си крак. — Лявата ръка и левият крак напред. Коленете са присвити.

Момчетата заеха позицията и той мина край редицата им, поправяше тук рамо, там юмрук. Напомняше, че трябва да държат коленете сгънати и да пружинират и подскачат. След като провери и последното момче, той се извърна към Мара, която го очакваше с вдигнати юмруци.

Сякаш двамата бяха в постоянна схватка.

Което си беше самата истина.

Той приближи към нея.

— С дамите е по-сложно — рече тихо, — защото не мога да виждам краката им. — Би дал всичко на този свят, за да види краката й. Темпъл мина зад гърба й и сложи ръце върху раменете й. — Може ли?

Тя кимна.

— Да, моля.

Наблюдаваха ги двайсетина момчета, всяко едно в ролята на строга компаньонка. Нямаше нищо потайно в докосването му, ала допирът до нея сякаш го опари.

Той я залюля леко напред-назад върху краката й, леко плъзна напред едното й коляно, за да провери дължината на крачката. Полата й закачи ръба на панталона му и гърлото му мигом пресъхна. Тя беше толкова близо, че я чу как бързо пое дъх, усети уханието й, едва доловим аромат на лимони, макар че беше декември и лимони можеха да си позволят само най-богатите лондончани.

Ако тя беше негова, щеше да изпълни къщата с лимонови дръвчета.

Ако тя беше негова?

Каква глупост. Тя просто беше висока, гъвкава и красива и ако на нейно място беше всяка друга подобна жена, той би я пожелал.

Лъжа.

Темпъл отстъпи крачка настрани.

— Дръжте юмруците високо, главата наведена. Запомнете, че мъжът се боксира от раменете.

— А жената? — попита тя. — Жените по друг начин ли се бият?

Той я погледна. Очите й развеселено блестяха. Да не би да го дразнеше? Мисълта беше странна и несъвместима с тяхното минало, но при все това… тези синьо-зелени очи искряха от смях. Тя наистина го дразнеше.

— От опит знам, че жените не се бият по правилата.

Мара се усмихна.

— Глупости. Ние просто се бием от все сърце.

Той й повярва. Безусловно. Това беше жена, която се бореше с цялото си сърце и душа за това, което искаше, и за тези, в които вярваше. Тя щеше да се бие за тези момчета и изглежда, за жалкия си и безполезен брат.

Но тя се биеше с цел. И това беше почтено.

Той се запита какво би било усещането, ако тя се биеше заради него.

Навярно несравнимо с нищо друго.

Темпъл изтласка мисълта от главата си и отново насочи вниманието си към момчетата, макар че не можеше да се сдържи да не я докосва. Оправи стойката на главата й, за да бъде напълно професионална. Всеки допир го пронизваше като стрела.

— Дръжте главата си наклонена напред — продължи с инструкциите.

Нима косата й винаги е била толкова мека?

— Не вирвайте брадичка или рискувате да получите удар ето тук… — Той допря кокалчетата си до брадичката й, където нежната кожа го мамеше като купчина от лакомства. — И тук.

Стиснатите му в юмрук пръсти се плъзнаха по изящната шия, където силно и равномерно биеше пулсът й.

Мара рязко пое дъх и младият мъж разбра, че и тя изпитва същото.

Удоволствие.

Желание.

Коя беше тази жена? Какво си причиняваха двамата един на друг?

Темпъл с усилие се отдръпна от нея. Повиши глас и се обърна към момчетата:

— Ударът не идва само от ръцете. Той идва от цялото тяло. Вашите ръце са само пратениците.

Нанесе удар във въздуха и момчетата вкупом ахнаха.

— Еха! Това беше бързо!

— Вие сигурно сте най-силният човек в света!

— А сега пробвайте и вие, бойци.

Момчетата с въодушевление започнаха да нанасят удари във въздуха, подскачайки напред-назад с присвити колене.

Темпъл дълго ги наблюдава и накрая погледът му се задържа върху най-голямото момче — Даниъл. Тъмнокосото сериозно момче се бе съсредоточило върху ударите си, изпълнено със страстното желание да спечели одобрението на учителя, и в това имаше нещо познато. Нещо, в което херцогът разпозна себе си.

Тъмна коса. Тъмни очи. Единайсетгодишен.

Момчето имаше сини очи, но косата и тенът на лицето бяха на Темпъл.

Очите бяха сини като на Мара.

Тя бе казала, че момчето винаги е било с нея. Той предположи, че това означава от самото раждане. Тя ли го бе родила?

Нима това дете беше негов син?

И ако беше, защо тя го бе крила толкова дълго? Нима не знаеше, че той веднага щеше да ги приеме? Да ги защити? Щеше да се ожени за нея. Незабавно.

Можеха да бъдат семейство.

Мисълта го завладя с по-голяма сила, отколкото можеше да предположи. Темпъл си представи закуски и обеди, радостни събития, изпълнени със смях и обич. И Даниъл нямаше да бъде сам. Щеше да има братя и сестри, до един тъмнокоси, с очи с цвета на лятото. Зелени и сини. И всички щяха да бъдат щастливи.

Щастието беше нещо странно и мимолетно.

Но в този миг неговото тайнствено несъществуващо семейство беше щастливо.

Шумът от боксиращите се момчета го върна към реалността. Щеше да получи отговорите от Мара Лоу. Но сега не му беше времето.

— Много добре ви се получава, джентълмени.

Двамата с Мара дълго стояха рамо до рамо, наблюдавайки питомците си.

— Нищо чудно, че си непобедим — тихо промълви тя накрая.

Той сви рамене.

— Това е моята работа. Това съм аз.

И единственото, което правеше добре вече дванайсет години.

— Знаеш ли, аз не мисля така.

Темпъл се извърна към нея и срещна погледа й, наслаждавайки се на начина, по който тя го гледаше. Как цялото й внимание бе съсредоточено върху него. Искаше му се да са сами. Искаше да й каже толкова много неща. Да й зададе толкова много въпроси. Ала вместо това изрече:

— Сега пробвай ти.

Мара вдигна юмруци и нанесе слаб удар в пространството помежду им.

Темпъл поклати глава.

— Не. — Потупа гърдите си. — Удари в мен.

Очите й се ококориха.

— Искаш да те ударя?

Той кимна.

— Това е единственият начин да разбереш дали го правиш правилно.

Сега бе неин ред да поклати глава.

— Не. — Тя свали юмруци. — Не.

— Защо?

Тя сведе поглед, а той се зазяпа в захлас в луничките върху бузите й. Защо досега не ги бе забелязал? Пробва да се пошегува.

— Със сигурност ти харесва идеята да ме поступаш.

Мара дълго мълча и ръката го засърбя да се протегне, да повдигне главата й и да погледне лицето й. Вместо това само прошепна:

— Госпожо Макинтайър?

Мара поклати глава, но не вдигна поглед към него, когато пророни:

— Не искам да ти причиня болка.

От всички думи, които би могла да изрече, тези бяха най-смайващите. Защото бяха лъжа. Трябваше да са лъжа. В крайна сметка двамата бяха врагове, съюзили се заради взаимна изгода. Отмъщение в замяна на пари. Разбира се, че тя искаше да му причини болка.

Иначе защо пазеше толкова тайни от него?

Лъжата й би трябвало да го разгневи.

Но вместо това тя някак си го изпълни с нещо подобно на надежда.

И това никак не му хареса.

— Погледни ме.

Тя вдигна глава. И той видя истината в очите й.

Но ако не искаше да му причини болка, тогава какво правеха те? Каква игра играеха?

Темпъл пристъпи към нея, грабна юмрука й и го притегли към себе си, докато свитите й пръсти се допряха съвсем леко, като перце до гърдите му, точно вляво от средата. Мара се опита да се отскубне, но той не я пусна и тогава тя завърши лъжливия удар по единствения възможен начин, приближи, разтвори юмрук и широко разпери длан върху гърдите му.

Поклати глава и повтори:

— Не.

Докосването в това помещение, пред всички момчета, беше скандално, но Темпъл не го бе грижа. Той не мислеше за нищо, освен за топлината на дланта й. За нежността на допира й, за неговата искреност.

Кога за последен път жена го бе докосвала толкова искрено?

Тя го погубваше.

Той за малко да я сграбчи в обятията си, да започне да я целува, докато не му разкаже всичко. Истината за онази нощ преди дванайсет години, докъде ги бе довела и как се бяха озовали тук. Сега. Къде се намираха. И накъде се бяха запътили.

Херцогът сведе глава, тя беше само на сантиметри. Дори по-малко.

Мара се покашля.

— Ваша Светлост, сигурна съм, че няма да имате нищо против, ако изпратя момчетата да се измият. Почти наближава време за обяд.

Темпъл я пусна, сякаш пареше. Мили боже! Той едва не… Пред двайсет момчета.

— Разбира се, че не. Мисля, че за днес привършихме.

Тя се извърна към момчетата.

— Надявам се, че няма да забравите урока на херцога. Джентълмените не започват боя.

— Те само го довършват! — обяви Джордж и малките дяволи мигом се разбягаха в различни посоки, с изключение на малкия Хенри, който се запъти право към Лавендър, разположила се в краката на Темпъл.

Благодарен за разсейването, Темпъл се наведе и взе прасенцето на ръце.

— Боя се, че не. Лавендър остава с мен.

Хенри се нацупи.

— На нас не ни е разрешено да я вземаме със себе си — изтъкна той. — Госпожа Макинтайър не обича това.

Темпъл срещна погледа на Мара над малката русокоса глава на хлапето.

— Е, в такъв случай госпожа Макинтайър може да ме смъмри.

Очевидно доволен от този план, Хенри хукна след останалите към трапезарията. Херцогът се изправи и погледна към Мара, която изглеждаше не по-малко смутена от него.

— Той е прав. Правилото е никой да не взема Лавендър като трофей.

— И чие е това правило?

— Мое — отвърна Мара и посегна към прасенцето.

Темпъл отстъпи крачка, за да не може тя да достигне до Лавендър.

— Е, според моите правила аз я спасих. И тя е моя.

— Аха. Правилата на негодниците.

— Изглежда, никак не те затруднява да се придържаш към тях, когато ти е угодно — отбеляза той.

Тя се усмихна.

— Аз съм съвсем честна и открита, когато става дума за Лавендър.

Той пристъпи по-близо към нея и снижи глас.

— В такъв случай ти си от най-лошите негодници.

Мара повдигна вежди.

— Как така?

— Поемаш отговорност само когато ти изнася. Липсват ти убеждение и твърди принципи.

Сега Темпъл беше прекалено близо, извисяваше се над нея.

— Да не би да се опитвате да ме сплашите, Ваша Светлост, за да се съглася с вас?

— И успявам ли?

Тя преглътна, а той с огромно усилие на волята се сдържа да не помилва дългата й изящна шия.

— Не.

— Хората треперят от страх само щом чуят името ми.

Твърдоглавката се засмя.

— Ако те видят сега как си гушнал прасенце, този страх може значително да намалее.

Той погледна спящата Лавендър, не можа да се сдържи и също се засмя. При дълбокия гърлен звук Мара застина за миг, сетне се прокашля. Темпъл срещна погледа й. Близостта му й въздействаше. Както нейната на него.

— Беше ли искрен, когато каза, че отмъщението не си струва усилията?

Темпъл повдигна вежди.

— Не съм казал това.

— Каза, че невинаги всичко става така, както си очаквал.

— Вярно е — кимна той, — но това не означава, че отмъщението не стига докрай.

Беше длъжен да вярва в това.

Мара погледна право напред и прикова взор в трапчинката на брадичката му.

— И кога ще приключи това отмъщение?

Не знам.

Но той нямаше да го признае. Вместо това каза:

— Ще приключи, когато отново стана истински херцог. Когато получа това, което ми беше обещано още като дете. Когато си върна живота, който ми е бил отреден и за който съм отгледан и възпитан. Когато имам съпруга. — Той пропъди мисълта за странните очи. — И дете. — С тъмна коса. — И всичко, което ми се полага по наследство.

Сега Мара го погледна право в очите.

— А за мен как ще свърши?

Темпъл за дълго се замисли. Представи си ги като различни хора. Той беше друг мъж, а тя друга жена. Представи си, че се бяха срещнали при други обстоятелства. Тя притежаваше толкова много достойнства — беше смела, силна и дълбоко предана на своите момчета. На живота, който сама бе изградила.

Но тя не беше негова грижа.

Жалко, че му беше толкова трудно да го повярва.

Свободната му ръка се приближи към лицето й и леко го наклони към своето.

— Не знам — изрече, вперил очи в нейните. — Днес не биваше да идвам тук.

— Тогава защо дойде?

— Защото исках да те видя в твои води. Да се запозная с момчетата.

— И с каква цел?

Темпъл нямаше отговор на този въпрос. Не биваше да изпитва желание да я опознае по-добре. Да я разбере. Ала не можеше да се пребори със себе си. Може би защото двамата бяха завинаги свързани. Може би защото в известен смисъл той бе нейно творение. Може би защото искаше да я разбере.

Но не очакваше, че ще започне да я харесва.

И определено не очакваше, че толкова страстно ще я пожелае.

Знаеше, че не може да й каже всичко това, затова избра друг път — отвличане на вниманието — пристъпи плътно до нея и я целуна.

Тя отвърна на целувката, сладките й и нежни устни бяха по-скоро обещание, което го караше да се пита дали изобщо е имало целувка. Бяха по-скоро дразнение. Изкушение, което го порази със силата си. Мара въздъхна и този стон беше всичко, което чакаше.

Тя му отправяше покана и той я прие.

В мига, в който устните й се разтвориха, той ги завладя, задълбочи целувката, ръката му се плъзна от бузата към шията, сетне се обви около талията й и я притегли по-близо. Въздишката й бе неговото задоволство, изпълнило го с такава сила, че от гърдите му се изтръгна дълбоко, първично ръмжене, което удиви самия него. Тя отново и отново подлагаше на изпитание самообладанието му.

И това му харесваше.

Езикът му погали долната й устна, пръстите й се заровиха в косата му и тя се притисна към него, сякаш не желаеше нищо повече на този свят, освен да бъде близо до него. Сякаш изобщо не се страхуваше от него.

Темпъл я сграбчи още по-здраво, жадуващ да се наслади на безстрашието й, да забрави за всичко останало на света и да живее само в този миг. С тази жена, която, изглежда, искаше същото.

В този момент Лавендър изрази своя остър протест.

Притиснатото помежду им прасенце изквича гневно и започна отчаяно да се върти, настоявайки да го пуснат на свобода или да го върнат в предишното му състояние на блажена дрямка.

Мара и Темпъл се откъснаха един от друг, нейната ръка бе притисната към гърлото, а неговата задържаше Лавендър да не падне. Той остави прасенцето на пода и то побърза да офейка, оставяйки ги сами във фоайето, задъхани, приковали погледи един в друг, като че ли не можеха да решат дали да побегнат по-далече от къщата, или отново да се хвърлят в прегръдките си.

Той нямаше да си тръгне.

Вместо това с две крачки отново се озова до нея и я вдигна на ръце, наслаждавайки се на тежестта й, на това как се свиха и напрегнаха мускулите му, доволен от това, че този път служат за една нова, определено много по-важна цел. Темпъл отново завладя устата й, страстно и нетърпеливо, но вкуси отчаяние — позна го, защото и той изпитваше същото.

Исусе. Не биваше повече да остава тук.

Пусна я на пода толкова бързо, както я бе вдигнал, и тя неволно се олюля. Обхвана лицето й в шепа и се взря в очите й.

— Ти си истинско бедствие — промълви, подпечата заявлението си с една последна решителна целувка и се отдръпна от нея.

Ръката й се стрелна към устата. Темпъл не можеше да откъсне очи от нея, опиянен от това как прелестните пръсти на Мара се притиснаха към подпухналите й от целувките му устни. Искаше му се да бяха различни хора, а не те двамата. Да бяха някъде другаде, но не и тук.

Само ако желанията можеха тутакси да се сбъдват.

Темпъл се извърна към вратата. Знаеше, че трябва да си тръгне. Не се доверяваше на себе си, ако остане.

— Няма ли да обядваш с нас? — подвикна Мара зад гърба му.

— Не, благодаря — смутено отвърна той. — Сутринта ми приключи.

Приключи и още как. Не биваше да я докосва. Тя беше неговата гибел. Неговото отмъщение.

Защо не можеше да запомни това?

— Струва ми се, че си гладен.

Той едва не се разсмя. В живота си не бе изпитвал такъв глад.

— Добре съм.

— Още ли се боиш, че ще те отровя?

Темпъл килна глава, доволен за извинението.

— Предпазливостта никога не е излишна.

Тя се усмихна. Харесваше му тази усмивка. Прекалено много.

Трябваше да прекрати това.

И каза единственото, което знаеше, че ще го стори.

— Мара.

Младата жена срещна погледа му, опитвайки се да не забелязва колко е красив. Колко изкушаващ.

— Да?

— Онази нощ. Любихме ли се?

Очите й се разшириха. Явно я бе шокирал. Очевидно бе очаквала десетки неща, но не и това. Не и напомняне за тяхното минало. За тяхното споразумение.

Но тя бързо се окопити — толкова бързо, че той изпита възхищение към нея.

— Реши ли да опростиш дълга на брат ми?

И изведнъж двамата отново се озоваха в свои води. Слава богу.

— Не.

— В такъв случай се боя, че не мога да си спомня.

— Добре. — Темпъл се отправи към вратата, като пътьом свали плаща си от близката закачалка. — Със сигурност разбирам това затруднение.

Ръката му вече беше върху дръжката, когато Мара каза:

— И без това ми дължиш още два паунда.

Темпъл се извърна и ледено я изгледа.

— За какво?

Тя стоеше висока и горда във фоайето.

— За целувката.

Той не беше мислил за тяхната сделка, когато я бе целунал, и можеше да се обзаложи на цялото си богатство, че и тя не бе мислила за нея. Разговорът за пари тутакси опошли този миг, изпълни го с неприятен, с горчив привкус. И Темпъл я възненавидя заради това.

— Два паунда звучи добре. — Тя нямаше защо да знае, че би заплатил двеста паунда за още един такъв миг. Две хиляди. Отвори вратата и додаде: — Облечи това, което днес ще ти доставят от мадам Ебер.