След сериозен бой, който не завършва, докато някой от противниците не нанесе решителния удар, винаги има едно неопределено състояние „на ръба“. Тази теория явно беше вярна и когато противникът ти е жена, а нанесеният удар е наслада.

Затова Темпъл игнорира желанието, сигурен, че то беше просто напрежение след боя, което трябваше да се разсее. Той достатъчно често бе преживявал състоянието „на ръба“ и знаеше, че много скоро щеше да премине.

Само дето не преминаваше. Напротив, то бушуваше в него, когато Мара неволно докосна ранената му ръка в онази тъмна уличка и го прониза остра болка. И това желание почти напълно го погълна, докато пътуваха в каретата към дома му, толкова го завладя, че той не успя да се сдържи и я покани да влезе вътре.

С тази молба сякаш нарочно сипа сол в раната, защото знаеше, че ако тя се съгласи, той щеше да я пожелае още по-силно. Дългите й крака, красивото лице и онази коса, която го изпълваше с изгарящия копнеж да я освободи от фибите и фуркетите и да зарови ръце в морето от златистокестенява коприна. Но всичко това бледнееше в сравнение с това колко го възбуждаха нейната воля, хапливите й отговори и остроумните забележки. Тази жена се бе оказала силен и достоен противник.

Желанието се бе извисило до критичната точка, докато тя шиеше раната му, продължавайки да пази тайните си. И когато той най-после я докосна, то стана непреодолимо, неоспоримо и опасно.

Така че, да. Темпъл щеше да се обзаложи, че ще я целуне.

Но не би заложил и пени за това, че тя ще го целуне. И щеше да изгуби, защото Мара Лоу бе пълна с тайни и беше готова на всичко, за да ги опази от него.

Дори да целуне Херцога убиец.

И господи, тя наистина го целуна, силната й мека ръка наклони главата му, докато тя се повдигаше на пръсти, завладявайки устните му със своите. Дъхът му секна от нежните й плахи и опустошителни милувки. Дразнеше го с лекото бръсване на устните си върху неговите, пробвайки реакцията му. Мамеща и обещаваща.

Той се застави да остане неподвижен, да не я докосва, да запази самообладание. Ужасен, че ако я обхване с огромните си груби ръце, ще я изплаши и тя отново ще избяга. И тогава устата й се разтвори под неговата, неопитна и въпреки това толкова съвършена. Върхът на езика й се плъзна по долната му устна — дивна, божествена ласка.

По дяволите, той беше мъж и всяко въздържание си имаше граници!

Самообладанието го напусна.

Темпъл я сграбчи в обятията си и изохка, ниско и глухо стенание, което навярно щеше да я изплаши, ала той не можа да го възпре. Вече нищо не можеше да го удържи, той я стисна по-здраво, наклони глава и леко я повдигна към себе си, откривайки съвършения ъгъл, за да я целуне така, както тя заслужаваше да бъде целувана.

Сякаш цял живот бе мечтал да я целува.

Да я направи своя.

И проклет да е, ако тя не откликна подобаващо. Ръцете й се обвиха около шията му, пръстите й се заровиха в косата му и устата му се впи в нейната, езикът му нахлу в кадифената й мекота и тя въздъхна от удоволствие. Звукът отекна в него, достигна право до най-съкровената му част, която бе твърда и болезнена сякаш от дни — винаги когато беше близо до нея.

Зъбите му гризнаха долната й устна и той отмаля, когато тя потръпна в обятията му, позволявайки на пръстите му трескаво да извадят фибите и фуркетите от косата й, пускайки на воля златистокестенявия водопад от къдрици. Темпъл плъзна ръце по копринените кичури, погали ги веднъж, после втори път, докато почувства, че повече не може да издържа и трябва да я погледне. Леко се отдръпна и сърцето му се изпълни с радост, когато Мара тутакси се притисна към него, възпротивявайки се на раздялата.

— Темпъл — задъхано отрони тя с нетърпелива нотка в гласа.

— Почакай — прошепна младият мъж. — Нека те погледна.

Тя беше най-прекрасното създание на света. Погледът му жадно я поглъщаше — косите, разпилени върху раменете, червеникавите оттенъци, проблясващи на светлината на свещите, странните й възхитителни очи, пълни със смут и желание. Устните й, подути от целувките му…

Темпъл отново завладя тези устни, неспособен да им устои. Целува я дълго и страстно, запаметяваше звука на въздишките й, уханието й, божествените извивки на тялото й, притиснато о неговото. Никога досега не бе изпитвал нещо подобно…

С изключение…

Той рязко отдръпна глава и очите й мигом се отвориха.

— Ти наистина трябва да престанеш да спираш — промълви Мара с усмивка.

Той поклати глава.

— Когато бяхме при модистката — подхвана и се изпълни с ненавист, когато видя как при тези думи угасва чувствеността в очите й. — Това, което каза…

Не за пръв път ме виждате само по бельо.

— Правили сме това и преди — рече той.

Погледът й се стрелна към ръката му, към татуировката.

— Да.

Не. Не можеше да е вярно! Той щеше да помни това… Колко идеално пасваше устата й на неговата. Как тялото й сякаш бе създадено за неговото.

Темпъл отново я целуна, този път за проба. Сякаш искаше да провери усещанията си. Щеше да я запомни. Със сигурност щеше да запомни вкуса й. Звуците, които издаваше. Ласките, с които се отдаваше докрай.

Щеше да я запомни.

Откъсна се от устните й и се придвижи по-надолу, целуна извивката на шията й, ямката над ключицата, плъзна език по кожата, пробвайки вкуса. Наслади се на въздишката, отронила се от устните й, когато ръцете му дръпнаха връзките на корсажа, разхлабиха го и се пъхнаха под плата, за да погалят твърдото щръкнало зърно.

Разголиха го на светлината на свещите.

Мили боже! Той щеше да я запомни.

Надникна в очите й, замъглени от желание.

— Правили сме това и преди — повтори той.

Мара нерешително застина и това колебание го изпълни с разочарование. Нямаше да й позволи да шикалкави. Нямаше да й позволи да излъже. Не и за това.

Внезапно това му се стори много по-важно от всичко останало. Темпъл дръпна дрехите надолу и видя как под тъмната рокля и светлата долна риза се разкрива още по-светла кожа. Безупречна кожа, добила меднозлатист оттенък на светлината на пламъците в камината.

Устата му се напълни със слюнка и той приближи устни към твърдото зърно.

Зърно, което се бе втвърдило заради него.

Нужна му бе цялата воля, за да застине на един дъх разстояние и да прошепне:

— Правили сме това и преди.

— Уилям.

Името му прозвуча като въздишка в полумрака.

Истинското му име.

Той замря. Както и тя.

— Как ме нарече?

Мара се поколеба.

— Аз…

Никой не го бе наричал така вече от десет години. Дори повече. И преди малцина го бяха наричали по име, но винаги му бе харесвало неговите жени да го правят. В това имаше някаква непринуденост, която ги сближаваше с него. Правеше ги по-сговорчиви. Това беше много по-лесен начин да ги накара да обичат неговата наивна, глупавата му страна.

— Кажи го.

Думите прозвучаха като заповед, на която не можеше да не се подчиниш.

— Уилям — повтори тя.

В прекрасните й очи пламтеше огън, топлите й устни произнесоха сричките с чувствени извивки, изпълвайки го едновременно с гняв и копнеж.

Господи.

Това се бе случило.

Щеше да я запомни.

Но не я помнеше. Защото тя се бе погрижила да я забрави. Беше откраднала онази нощ от него. Този момент.

Темпъл рязко я пусна, сякаш го бе изгорила, и може би го бе направила. Може би забравата на онази нощ беше най-сериозното й прегрешение сега, когато разбираше точно какво не можеше да си спомни.

Той се изправи, чувствайки мощен прилив на кръв при всяко движение. Главата му се замая, а разочарованието се изостри още повече. Тази жена му идваше прекалено много. Извърна се и се отдалечи от нея, искаше да си тръгне, ала тя все още неудържимо го привличаше. Отиде в другия край на стаята, кръстоса я веднъж, после още веднъж, преди отново да се извърне към нея.

— Какво друго се случи през онази нощ?

Тя остана мълчалива.

По дяволите. Какво се бе случило? Дали я бе съблякъл гола? Дали бе целувал всичките й забранени места? И дали тя му бе отвърнала с взаимност? Дали се бяха насладили един на друг през онази нощ, последната нощ, преди той да се събуди като Херцога убиец, който никога повече не ще може да докосне жена, без да види в очите й страх?

Или Мара просто го бе използвала?

Гневът го завладя като треска.

— Ние сме се целували. Аз съм те видял по бельо. Ние направихме ли…?

При въпроса му тя застина, очаквайки го да довърши със студената и глупава дума, която бе използвал в модното ателие. Очакването беше не по-малко мъчително от самата дума. Тя не отговори. А Темпъл ненавиждаше слабостта си, задето не можеше да остави тишината да продължи, както ненавиждаше и пресекващия си глас, когато повтори:

— Направихме ли го?

Никога досега в живота си не съм срещала аристократ, достоен за доверие.

Исусе! Дали я бе наранил?

Не можеше да си спомни, но ако тя е била девствена, то той й бе причинил болка. Едва ли е бил толкова внимателен, за да не го стори. Прокара ръка през косата си. Никога не е бил с девственица.

Или е бил.

Ами ако… Темпъл замръзна. Сиропиталището. Момчетата.

Ами ако едно от тях беше негово?

Сърцето му лудешки запрепуска.

Не. Невъзможно. Тя нямаше да си тръгне така. Нямаше да отведе детето му. Или щеше да го направи?

Мара оправи корсажа си и се изправи спокойна и овладяна, сякаш обсъждаха времето. Или Парламента. Явно бе решила, че не си струва да се обижда.

Той се приближи към нея и спря едва на сантиметри. С усилие сподави желанието здравата да я разтърси.

— Дължиш ми истината.

За миг нещо проблесна в погледа й. За миг се замисли над думите му. Той видя, че се замисли. А след това изведнъж се възпря. Темпъл сякаш прочете препускащите в главата й мисли. Претегляше възможностите. Пресмяташе вариантите.

Когато заговори, гласът й прозвуча твърдо. Мара не се страхуваше.

— Ние обсъдихме условията на нашето споразумение, Ваша Светлост. Вие получавате своето възмездие, а аз парите. Ако желаете истината, с удоволствие ще обсъдим цената.

Темпъл никога досега не бе срещал жена като нея. И проклет да е, ако не изпитваше огромно възхищение от нея, въпреки че ужасно му се искаше да я завърже и да я разпитва, докато тя не отговори.

— Изглежда, все пак добре познаваш негодниците — заключи той.

— Ще останеш изненадан, ако разбереш какво могат да сторят с един човек дванайсет години самота — заяви тя, вперила в него блесналите си странни очи.

Двамата стояха един срещу друг и Темпъл имаше чувството, че тази жена бе единственият равностоен противник, с когото някога се бе срещал. Може би защото и двамата бяха съгрешили толкова много. Може би защото и двамата нямаха доверие никому.

— Ни най-малко няма да остана изненадан — възрази той.

Мара отстъпи крачка назад.

— В такъв случай, значи си готов да обсъдим допълнителните условия?

За един миг той бе готов да се съгласи. Едва не заяви, че й опростява целия дълг и й връща къщите, конете, всичко. Тя почти победи.

Защото повече от всичко на света искаше да си върне спомените за онази нощ. Искаше го повече, отколкото неопетненото си име. Повече, отколкото титлата. Повече, отколкото всичките си победи, пари и всичко останало.

Ала тя не можеше да му върне спомените, както не можеше да му върне изгубените години.

Можеше само да му разкрие истината.

И той щеше да я узнае.

* * *

Пред сиропиталището стоеше непознат.

Разбира се, тя би трябвало да го очаква от момента, когато миналата вечер излезе от дома на Темпъл и седна в каретата, огромна и празна без него. Трябваше да се досети, че той ще изпрати някой да я следи, след като, забравила за предпазливостта, бе предложила да му разкаже истината срещу допълнително заплащане. Разбира се, че Темпъл щеше да я наблюдава. Сега тя беше много по-ценна за него, отколкото преди.

Защото за тях миналото беше най-ценната стока.

Екипажът бе останал на улицата, когато Мара влезе в къщата, не потегли и докато се изкачваше по стълбището, докато отмяташе завивките на леглото. Когато се унасяше в сън, тя виждаше как се полюшват на вятъра фенерите на каретата и хвърлят сенки върху тавана на стаята, нарушавайки неприкосновеността на убежището й.

През нощта бе навалял сняг, покривайки улиците с тънка бяла пелена в чест на първия ден на декември. Когато в сивия здрач на настъпващото утро Мара надникна през прозореца, с изненада установи, че каретата бе заминала, а снегът вече бе затрупал следите от колелата. На нейно място стоеше огромен мъж, плътно загърнат с дебел вълнен плащ. Шапката бе нахлупена ниско върху челото, а около врата му бе омотан шал, почти скриващ лицето му. Виждаха се само ивица тъмна кожа и бдителни очи.

Щеше да замръзне там до смърт.

Мара си каза, че не би трябвало да се изненадва, тъй като непознатият явно е бил изпратен от Темпъл, за да я наблюдава. Очевидно Негова Светлост не вярваше, че тя ще остане в Лондон и смирено ще понесе наказанието, което той й готвеше.

Докато се миеше, обличаше и мислено се подготвяше за днешните уроци, се убеждаваше, че й е все едно, и се кълнеше да изхвърли Темпъл от главата си. Заедно със спомена за постоянните им словесни двубои. Заедно със спомена за целувката му.

И без това напълно бе забравила за целувката.

През цялото време, докато слизаше по стълбището от горните стаи към долния етаж, беше погълната от усилието да прогони навеки от мислите си всичко, случило се между нея и набедения херцог.

Лидия я посрещна във фоайето с купчина пликове в ръка и угрижено смръщени вежди.

— Имаме проблем.

— Ще го отпратя — заяви Мара, запътвайки се към вратата.

Лидия примигна.

— Не знам за какво мислиш, но нямам предвид този проблем.

Тя размаха пликовете и сърцето на Мара се сви. Изглежда, днес пазачът на Темпъл беше най-малката им грижа.

Тя покани с жест приятелката си в кабинета и седна зад писалището. Лидия също седна.

— И проблемът не е един. По-точно е един голям проблем, изтъкан от много малки. — Мара зачака, вече знаейки какво ще последва. — Отказаха ни кредит.

Нищо чудно. От месеци не бяха плащали дълговете си. Нямаха пари.

— Кой?

Лидия започна да отделя пликовете.

— Шивачът. Книжарят. Обущарят. Собственикът на галантерията. Млекарят. Месарят…

— Мили боже! — възкликна Мара. — Да не би да са организирали градско събрание и да са решили едновременно да си поискат дължимото?

— Така изглежда. Но това не е най-лошото.

— Момчетата няма да има какво да ядат и това не е най-лошото?

Мара потръпна от студ, приближи се до камината, вдигна капака на сандъка за въглища и установи, че е празен. Поклати глава и го затвори.

Лидия й подаде още един плик.

— Това е най-лошото.

Мара погледна към сандъка. Въглищата.

Отново.

Лондонските зими бяха дълги, студени и влажни, а сиропиталището се нуждаеше от въглища, за да не боледуват момчетата. По дяволите! За да оживеят.

— Два паунда и шестнайсет шилинга — кимна Лидия и Мара произнесе единствената дума, която в случая всеки би казал:

— По дяволите.

Приятелката й не трепна.

— Същото мисля и аз.

Проклети сметки.

Проклети кредитори.

Проклет да е баща й, принудил я да се крие.

Проклет да е брат й, проиграл всичко.

И проклети да са Темпъл и игралният му ад, отнели всичките им пари.

— Ние управляваме дом за момчета, потомци на най-богатите мъже в Англия — изтъкна Лидия. — Нима никой от тях не може да ни помогне?

— Никой, който няма да поиска в замяна нашите списъци.

Родословните списъци, десетки имена, които ще скандализират Лондон и междувременно ще погубят момчетата. Без да се споменава репутацията на приюта, която беше най-важната.

— Ами самите бащи?

Мъжете, които идваха под прикритието на нощта, за да се отърват от нежеланите си потомци. Мъже, които бяха отправили немислими заплахи, само и само да запазят своята тайна. Мъже, които Мара никога повече не желаеше да види. Които също никога повече не желаеха да я видят.

— Те са си измили ръцете, предавайки ни момчетата. — Тя поклати глава. — Няма да отида при тях.

В стаята се възцари продължително мълчание.

— Ами херцогът?

Мара не се престори, че не разбира. Херцог Ламонт. Богат като Крез и два пъти по-могъщ. И изпълнен със справедлив гняв към Мара.

— Какво за него?

Лидия се поколеба и Мара разбра, че приятелката й търси подходящите думи. Сякаш тя самата не бе мислила за това.

— Ако му кажеш истината… че парите, които брат ти е проиграл, не са били негови…

Нищо, казано от теб, не може да ме застави да ти простя.

Думите отекнаха в съзнанието й, злокобното обещание я накара да потрепери. Миналата нощ той беше толкова бесен. И тя сама си беше виновна — с недомлъвките си, изкушавайки го с полуистини, а накрая дори му предложи да й плати за спомените.

Унило се отпусна на стола.

Не. Херцогът нямаше да помогне. Трябваше сама да се справи. Момчетата бяха нейни питомци. Нейна отговорност.

Тя трябваше да се погрижи за тях.

Отново стана, приближи се към библиотеката и извади дебел том. Подържа книгата в ръцете си, дишаше бързо и накъсано, всяка частица от нея се противеше на това, което се канеше да направи. Книгата беше нейната осигуровка. Нейното бъдеще. Обещанието, което си бе дала, че никога повече няма да бъде бедна или гладна. Че никога повече няма да разчита на чуждата помощ.

Тя беше нейната закрила, тази книга пазеше това, което бе спестила за дванайсет години усърдна работа.

Всичко, което нямаше да й позволи отново да се озове на улицата.

Всичко, с което смяташе да преживява, след като Темпъл разруши живота й.

Но момчетата бяха много по-важни.

Мара остави книгата върху писалището и я отвори. Вътре беше изрязан голям отвор, в който лежеше платнена кесия. Когато я извади, кесията издрънча.

Лидия ахна.

— Откъде се взе това?

Години работа. Спестяване. Шилинг тук, шест пенса там.

Общо дванайсет паунда, четири шилинга и десет пенса.

Всичко, което имаше.

Мара подмина въпроса и извади монетите.

— Плати на въглищаря, на млекаря и на месаря. Удръж си заплатата. Плати и на Алис. И на готвачката. И се постарай да получиш отсрочка от останалите… докато на по-големите не им потрябват нови обувки и дрехи.

Лидия погледна монетите и поклати глава.

— Дори с това…

Не беше нужно да довършва изречението. Парите не бяха достатъчни, за да изкарат зимата. Едва щяха да стигнат до Нова година.

Имаше само един начин.

Да прекарва повече време с херцог Ламонт.

Тя стана и се запъти към фоайето, вече пълно с момчета. Те се бяха скупчили край предните прозорци на дома, някои се люлееха върху облегалките на креслото, а други се бяха покачили върху первазите. Погледите на всички бяха приковани върху мъжа на улицата.

Лавендър се бе разположила недалече и с любопитство ги наблюдаваше. Мара я взе на ръце, за да не я премаже някое от момчетата, ако падне.

— Той стои там вече най-малко час! — възкликна Хенри.

— И изглежда, изобщо не му е студено!

— Невъзможно! Навън вали! — оповести Хенри, сякаш останалите нямаха очи.

— И е почти толкова голям, както онзи, който идва при госпожа Макинтайър — изумено уточни Даниъл.

Почти, но Темпъл беше по-едър.

— Вярно! Онзи беше голям като къща!

По-голям и несъмнено по-силен. И по-красив. Мисълта я смрази. Тя не се интересуваше от красотата му. Ни най-малко. Дори не я бе забелязала. Както не беше забелязала и как целувките му я караха да отмалява.

Темпъл беше вбесяващ. И невъзможен. И властен по възможно най-лошия начин.

И по-красив, отколкото мъжа на улицата.

Не че тя го забелязваше.

— Мислите ли, че е дошъл за някого от нас?

Тревогата в гласа на Джордж я върна в реалността.

— Джентълмени.

Момчетата се стреснаха и пуснаха пердетата. Странната им скулптурна група рухна и половин дузина малчугани се стовариха на пода. Мара едва се удържаше да не прихне от смях, докато малките калпазани бързаха да скочат на крака, оправяха ръкавите на ризите си и отмятаха коси от очите си.

Пръв заговори Даниъл.

— Госпожо Макинтайър! Вие сте се върнали!

Мара се усмихна.

— Разбира се, че се върнах.

— Но снощи не дойдохте на вечеря. Ние помислихме, че сте си тръгнали — обади се Хенри.

— Завинаги — додаде Джордж.

При тези думи сърцето на Мара мъчително се сви. Въпреки че се преструваха на безстрашни, питомците на „Дом Макинтайър за момчета“ се ужасяваха, че тя ще ги изостави. Без съмнение, това се дължеше на факта, че бяха сираци и Мара прекарваше по-голяма част от времето си да ги убеждава, че никога няма да ги изостави. Че напълно естествено те ще бъдат тези, които един ден щяха да я изоставят.

Само че сега това беше лъжа.

Тя беше длъжна да си тръгне. Щеше да напише писмото до вестниците, да се покаже пред цял Лондон и след това нямаше да има избор, освен да ги напусне. Само така можеше да ги защити. Да се погрижи животът им да продължи както досега. Само така щеше да осигури по-нататъшните приходи на средства за приюта и само така питомците й нямаше да бъдат опетнени от скандала, който щеше да я погуби.

Обзе я дълбока тъга и тя се наведе, едва удържайки опитващата се да се освободи Лавендър. Целуна русата глава на Джордж и се усмихна на Хенри.

— Никога няма да ви изоставя.

Момчетата повярваха на лъжата й.

— Тогава къде ходихте? — попита Даниъл, винаги стремящ се да достигне до същността на нещата.

Мара се поколеба, обмисляйки отговора. Не можеше да каже на момчетата, че посред нощите беше бродила из Лондон, за да пробва тоалети, достойни за проститутка, и е била нападната от разбойници. А след това един негодник я бе целунал.

— Имах малко… работа… която трябваше да свърша.

Хенри се извърна отново към прозореца.

— Сега отвън има двама мъже! И още една голяма черна карета! Божке! Всички ние можем да се поберем вътре! И дори ще остане още място!

Съобщението привлече любопитството на останалите хлапаци и въпреки опитите да му устои — на Мара. Тя знаеше още преди да е погледнала през прозореца, през плетеницата от длъгнести ръце и крака, кого ще види долу на заснежената улица.

И разбира се, той беше там.

Без да се замисли за секунда, младата жена се отправи към вратата на сиропиталището, отвори я и решително закрачи към каретата. Темпъл стоеше с гръб към нея, потънал в оживен разговор със своя страж. Ала Мара не бе успяла да направи и десет крачки, когато той се извърна и й хвърли кратък поглед през рамо.

— Влез вътре. Ще настинеш до смърт.

Тя щяла да настине до смърт? Мара вирна глава, без да трепне.

— Какво правиш тук?

Темпъл отново погледна към събеседника си, каза му нещо, което накара другия мъж да се ухили глупаво, и се извърна с лице към нея.

— Това е градска улица, госпожо Макинтайър — отвърна нахалникът. — Може да имам безброй причини да бъда тук. — Пристъпи към нея. — Сега ме послушайте и влезте вътре. Веднага.

— Достатъчно ми е топло — опълчи се тя и присви очи насреща му. — Освен ако не си търсите жена, която да стопли леглото ви, Ваша Светлост, едва ли имате някаква причина да се намирате тук — отново стана официална Мара. — А и мисля, че във вашето състояние изобщо не ви е до жени.

Той повдигна вежда.

— Така ли мислиш?

— Не са изминали и дванайсет часа, откакто ви заших раната.

Темпъл сви рамене.

— Днес се чувствам много добре. Достатъчно добре, за да те увия в плаща си и да те внеса вътре.

Тя си представи картинката и застина, впила поглед в мъжа пред себе си, излъчващ покоряваща сила изпод широкия плащ, който го правеше да изглежда още по-широк и по-смущаващо огромен от обикновено.

Той наистина изглеждаше добре. Безобразно добре.

Мара не желаеше да мисли за чувствата, които я връхлетяха, докато го съзерцаваше, и промърмори:

— Не бива да се развяваш из Лондон с прясна рана. Тя може да се отвори.

Темпъл килна глава.

— Да не би да проявяваш загриженост към мен?

— Не — инстинктивно побърза да отрече Мара.

— А пък на мен ми се струва, че да.

— Може би раната е замъглила мозъка ти — раздразнено изсумтя тя. — Просто не ми се ще отново да я шия.

— И защо не? Може да ме одереш с още няколко паунда. Между другото, проверих цената. Това е истински грабеж. Един хирург щеше да го направи за шилинг и три пенса.

— В такъв случай много жалко за вас, че наблизо нямаше хирург. Аз взех толкова, колкото прецених, че можете да платите. И цената ще се удвои, ако раната се отвори и се наложи отново да я шия.

Темпъл не обърна внимание на думите й.

— Ако не искаш да влезеш вътре заради себе си, направи го заради свинята. Тя ще настине.

Тя сведе поглед към Лавендър, заспала в сгъвката на ръката й.

— Да, май не й е много удобно.

Погледът му се плъзна над рамото й и тя отново се почувства малка и незначителна, макар че беше с половин глава по-висока от повечето мъже, които познаваше.

— Добро утро, джентълмени.

При думите му Мара се обърна и откри обитателите на „Дом Макинтайър за момчета“, скупчени на прага с облещени очи. Някои дори бяха излезли на покритите със сняг стъпала.

— Момчета — заяви тя с гласа си на строга гувернантка, — влезте вътре и вървете да закусвате.

Малките дяволи не помръднаха.

— Нима всички представители на мъжкия пол са съвършено непоносими? — измърмори под нос строгата възпитателка.

— Явно така изглежда — подсмихна се Темпъл.

— Въпросът беше риторичен — сряза го тя.

— Виждам, че разглеждате каретата, момчета. Ако желаете, тя е на ваше разположение.

Хлапаците тутакси се оживиха и хукнаха надолу по стъпалата, сякаш мощна приливна вълна ги носеше към голямата черна каляска. Темпъл кимна на кочияша, който слезе от капрата, отвори вратичката и спусна стълбичката, за да могат да се качат момчетата вътре.

Мара изумено гледаше дванайсетината си питомци, врещящи от възторг, удивление и радост, които се бутаха край стълбичката.

— Не беше нужно да го правиш.

Не искаше той да бъде добър към момчетата. Не желаеше те да му се доверяват, не и точно сега, когато от него зависеше да имат пълни стомаси и топли легла.

Той нехайно сви рамене, втренчил изпитателния си поглед в децата.

— За мен е удоволствие. Предполагам, че те нямат голяма възможност да се возят с карети.

— Нямат. Боя се, че освен Холбърн те виждат много малко от външния свят.

— Разбирам.

Само дето не разбираше. Не и в действителност. Той бе отраснал в едно от най-богатите семейства в Англия, като наследник на най-голямото херцогство в Британия. Целият свят е бил на негово разположение — клубове и училища, всички постижения на културата и обществото — и половин дузина карети. Навярно повече.

Но въпреки това Мара долови искреност в гласа му, докато наблюдаваше изследователския поход на момчетата. Този мъж наистина разбираше какво означава да си сам. Да си уловен в капан от обстоятелства, които нямаш власт да контролираш.

Мара изпусна дълбока въздишка. Поне по това двамата с него си приличаха.

— Ваша Светлост…

— Темпъл — поправи я той. — Никой вече не използва титлата.

— Но ще го правят — заяви Мара, припомняйки си за сделката. За своя дълг. — Много скоро.

Нещо проблесна в черните му очи.

— Да. Ще го правят.

В думите му се долавяше удоволствие и още нещо. Нещо по-студено. По-плашещо. Нещо, което й напомни за обещанието, което той й бе дал в нощта, когато сключиха споразумението си. Когато й бе заявил, че тя ще е последната жена, на която плаща за компанията.

Навярно се дължеше на студа или малкото сън, но въпросът се изстреля от устните й, преди да се усети.

— И после какво?

Темпъл я погледна изумено и тя съжали, че не може да си вземе думите назад. Съжали, задето се бе издала колко силно се интересува от живота му.

Той мълча толкова дълго, че тя помисли, че няма да й отговори. Но той го направи. По своя тих начин. С истината. Както винаги.

— После всичко ще бъде различно.

Отново насочи вниманието си към момчетата и посочи Даниъл.

— На колко години е?

Мара също погледна към тъмнокосото момче, предвождащо ордата, шумно щурмуваща каретата.

— На единайсет — отвърна.

Сериозният му поглед срещна нейния.

— От колко време е в дома?

Тя извърна поглед към момчето.

— От самото начало.

Черните му очи се взряха изпитателно в нея.

— Я ми кажи — подхвана той с горчивина в гласа, — отдавна ли планираш да ме изнудваш с онази нощ? Затова ли дойде при мен? За да я използваш да си върнеш парите на брат си? Затова ли заши раната ми? Защото си знаела, че така ще ме размекнеш? Заради това ли ме целуна? Това ли е бил грандиозният ти план от момента, когато той е изгубил всичко?

Гръмкият детски смях я избави от отговора, даде й възможност да се окопити, защото беше прекалено разтърсена от мисълта, че той може да си мисли такива гадости за нея. Да овладее обзелото я желание да се защити. Да му разкаже всичко.

Нищо, казано от теб, не може да ме застави да ти простя.

Мара отвърна поглед, докато думите отекваха в нея, и го насочи към каретата, в която двайсетина момчета се опитваха да се напъхат.

— Шестнайсет! — изкрещя някой, когато Хенри се насочи към навалицата с протегнати ръце, а Даниъл го буташе отзад.

Мара понечи да отиде при тях, за да ги спре.

Темпъл я спря с едно движение на ръката.

— Остави ги. Заслужават малко забавление.

Тя отново се обърна към него.

— Но те ще съсипят тапицерията.

— Може да се поправи.

Разбира се, че можеше. Той беше несметно богат.

— Не съм го планирала — върна се тя към прекъснатия разговор.

Темпъл вдигна глава към небето, дъхът му излизаше на малки облачета пара от устата.

— Въпреки това ти ми предлагаш сделка, вместо истината.

Тя нямаше избор.

Ала той не го разбираше.

Над Кърситър стрийт се изви леден вятър и Мара се обгърна с ръце, за да се предпази — ежедневната вълнена рокля не можеше много да я защити от студа. Лавендър се събуди и недоволно изгрухтя миг преди Темпъл да я притегли в силната си прегръдка, заслонявайки я от вятъра с огромното си тяло.

Младата жена с мъка удържа желанието си да се облегне на него. Как можеше да е толкова топъл?

Темпъл тихо изруга.

— Прасето ти ще замръзне.

Той я бе пуснал, след като вече бе защитена от вятъра и свободната му ръка се мушна между тях. Мара наблюдаваше дългите му пръсти, които галеха малките меки бузи на Лавендър, и тя усети как прасенцето се сгушва доволно.

За един кратък миг си представи себе си на мястото на Лавендър и осъзна, че изпитва смътна ревност към прасенцето.

Което беше съвършено неприемливо!

Отдръпна се и го погледна право в лицето, стараейки се да не обръща внимание на усмивката му. Темпъл явно се забавляваше от реакцията на прасенцето, отдало се напълно на ласките му.

— Колко време ще ме следиш?

Темпъл отново бе насочил поглед към момчетата.

— Докато не приключа с теб.

Думите прозвучаха студено и зловещо. Така й беше по-лесно да му отвърне хапливо:

— Ами моето предложение?

Той спря да гали Лавендър и отново насочи студения си поглед към Мара.

— Предполагам, че мога да се сдобия с информацията и по друг начин.

По тялото й пробягаха тръпки. На тревога. На страх. И на още нещо, което не желаеше да признае.

— Не се съмнявам. Но аз съм по-силна, отколкото мислиш.

— Ти си точно толкова силна, колкото те мисля.

Стаената заплаха в думите му отекна в студения порив на вятъра, който подхвана полите й.

— А дотогава аз ще бъда щастливката, радваща се на зоркия ти поглед.

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в невесела усмивка.

— Хубаво е, че виждаш проблясък дори в буреносен облак.

— По-скоро мълния по време на буря.

Тя пое дълбоко дъх.

— И колко ти струва това наблюдение?

— Нищо.

— Това противоречи на споразумението ни.

— Не, според споразумението аз плащам за твоето време. А това е моето време. И времето на моите хора.

— Които ни наблюдават, сякаш сме престъпници.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако аз се нагърбя с ролята на престъпника? Това ще ти помогне ли да се освободиш от греховете си?

Макар и изречени тихо, думите бяха смущаващи и прекалено проницателни.

Мара се извърна.

— Само искам ти и хората ти да не плашите децата.

Темпъл хвърли поглед към каретата.

— Виждам, че сме голяма заплаха за тях.

Тя проследи погледа му и видя, че питомците й бяха приключили с по-раншната си игра и сега се опитваха да завладеят огромната каляска. Седем или осем се бяха покачили на покрива, а останалите се катереха по стените с помощта на огромния страж и кочияша.

Темпъл и хората му се бяха появили тук, в живота й, и бяха спечелили сърцата на момчетата само с помощта на една красива карета и няколко мили думи. Той бе променил живота й едва за няколко дни, застрашавайки всичко, което й бе скъпо.

Напълно лишавайки я от самообладание.

Не можеше да го позволи.

Притисна Лавендър към гърдите си и извади от джоба си малкото черно тефтерче.

— Днес отнехте достатъчно от времето ми, Ваша Светлост — заяви тя и го отвори. — Да кажем един паунд?

Веждите му се извиваха нагоре.

— Аз не съм те молил да ми правиш компания.

Тя го дари с фалшива усмивка.

— Е, да, но аз го направих. Не си ли голям късметлия?

— О, да — отвърна Темпъл, полюшвайки се на пети. — Твоето присъствие винаги ми носи късмет.

Тя се намръщи.

— Значи се разбираме за един паунд.

Отбеляза сумата в тефтерчето и отново се извърна към каретата.

— Момчета! — извика. — Време е да се прибирате!

Те не я чуха. Сякаш изобщо не съществуваше.

— Джентълмени! — рече Темпъл и те мигом застинаха насред играта. — Достатъчно за днес.

Децата тутакси слязоха от каретата, като че ли бяха чакали точно тези думи. Разбира се, че ги бяха чакали. Малките вагабонти бяха готови да изпълнят всяка негова заповед.

От яд й се искаше да запищи.

Вместо това Мара се отправи към къщата. Измина половината улица, преди да осъзнае, че той я следва по петите, сякаш беше съвсем естествено да я съпровожда. Тя спря. Той също.

— Не си поканен вътре.

Устните му се извиха.

— Истината, рано или късно, ще излезе наяве, Мара.

— Но не и днес — тросна се тя намръщено.

Темпъл повдигна вежда.

— Тогава утре.

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще донесеш кесията си.

При тези думи Темпъл изсумтя насмешливо, дори се засмя, но смехът му много бързо заглъхна и Мара се възненавидя, задето се наслади на звука.

— Утре вечер ще имам нужда от теб — рече той тихо. — Предполагам, че това удоволствие ще ми струва още десет паунда?

Думите му я смутиха. Когато тя говореше за пари, някак си се изпълваше със самочувствие и сила, ала от неговите уста прозвуча обидно. Обаче в никакъв случай нямаше да издаде чувствата си.

— Добро начало — кимна тя.

Той дълго се взира в нея, лицето му също изразяваше смущение.

Но Мара реши да не му обръща внимание.

Към следващата част или към съдържанието

Сара Маклейн Греховно предложение (8)

Метаданни

Данни

Греховно предложение

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 7

Сара Маклейн
Греховно предложение (8)