Сара Маклейн
Греховно предложение (7)

Глава 6

Три минути. Може би по-малко.

С толкова разполагаше, за да се скрие, преди той да хукне да я търси.

А ако я залови, вечерта щеше да приеме съвсем друг обрат.

Не че това вече не се бе случвало.

Мара се обви по-плътно в пелерината и мислено благодари на Лидия, задето бе настояла да купи най-топлата дреха за зимните разходки с момчетата. Затича надолу по уличката зад модното ателие, отчаяно опитвайки се да открие малка ниша, където да се притаи и да го изчака да излезе. Беше успяла да избяга, докато кочияшът му не гледаше. За пореден път съдбата беше на нейна страна.

А сега трябва да се скрие.

Колкото може по-близо до магазина.

Темпъл ще реши, че е избягала. Ще пресметне колко време е минало и какво разстояние би могла да измине и ще започне да претърсва района наоколо. Мара трябваше просто да се спотайва тихо и да чака Темпъл да мине покрай нея.

Той никога нямаше да се досети, че тя е останала наблизо.

През изминалите дванайсет години младата жена се бе научила да се крие. Всъщност се бе научила да се крие през първите дванайсет часа, след като бе избягала. Но сега не разполагаше с пощенска карета с добре платен кочияш и цял легион хора, готови да й помогнат. Сега се намираше в Мейфеър, в най-тъмната нощна доба. И освен това бе разгневила един от най-могъщите мъже в Лондон.

Ако я залови, най-вероятно щеше да я принуди да му разкаже цялата истина.

Но истината за онази нощ, за живота, й беше единственото й оръжие. И проклета да е, ако му позволи толкова лесно да й го отнеме.

Ала тя не бе избягала заради това. Беше избягала, защото се опасяваше, че може би няма да съумее да му устои, както някога си бе мислила.

Сърцето й заби по-силно.

Слава на Бога за странната архитектура на Мейфеър. Мара много бързо се изгуби сред лабиринта от потайни кътчета и тесни улички и се скри зад голяма купчина, един бог знаеше от какво, опитвайки се да не диша прекалено дълбоко заради отвратителната воня.

Дори аристократите правеха боклук.

Впрочем тя от опит знаеше, че аристократите правят повече боклук, отколкото всички останали. А и често изхвърляха почти годни за употреба вещи и храни.

Е, различните хора имаха различно отношение към нещата.

Стъпки.

Тежки, мъжки стъпки.

Мара притисна челото си о коленете, опитвайки се да стане колкото може по-малка, и замря неподвижно, затаила дъх. Чакаше го да отмине.

Когато стъпките заглъхнаха, тя скочи на крака, тъй като знаеше, че бе настъпил най-важният момент. Трябваше да бяга. Надалече и бързо. В противоположна посока.

Нищо нямаше да се получи. Сега съдбите на двамата бяха неизбежно преплетени.

Но за тази нощ може да се получи. А като се отдалечи от него, ще има възможност да помисли. Да събере силите си. Да измисли стратегия. Да започне война.

Мара си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и хукна по уличката, но не бе изминала и два метра, когато се блъсна право в някаква човешка грамада.

Темпъл.

Само че не беше. Тя почти мигом го разбра, защото той събуждаше у нея много чувства — ярост, объркване и раздразнение, но никога не я бе карал да изпитва страх.

За разлика от мъжа, който в момента я стискаше толкова силно, че й причиняваше болка, и я задушаваше със зловонния си дъх.

— Виж ти, виж ти, к’во си гепихме тук?

Мара застина като заек, уловен в капан. Мъжът я метна към спътника си, който я стисна в желязната си хватка, докато първият преценяващо я оглеждаше от главата до петите. Той похотливо се ухили, разкривайки прогнилите си зъби.

— Не сме ли най-големите късметлии в Лондон тази нощ? Девойчето само ни падна в скута.

Похитителят й се наклони по-близо и заговори в ухото й, заливайки я с противния си дъх:

— Точно там и ще останеш за малко.

Думите я накараха да се окопити и тя започна да се съпротивлява, риташе и се извиваше, но мерзавецът я стисна още по-здраво и отново я заля миризма на пот и мръсни дрехи, от дни не видели сапун и вода. Мъжът се наклони и прошепна в ухото й:

— Не обичаме, когато женските си вирят надменно носа.

— Е, в такъв случай имате малък проблем, защото аз съм точно от тях — тросна се тя.

Той я повлече отново в уличката и толкова силно я запрати към каменната стена, че въздухът изскочи от дробовете й. Обзеха я страх и паника и тя се затърчи под лапата му, нямаше сили дори да извика.

Не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Не можеше да диша.

Мара знаеше, че не я беше блъснал толкова силно, че да я убие. Просто бе изстискал въздуха от дробовете й. Но това беше достатъчно, за да я вцепени от ужас.

Но след миг яростта измести страха.

В очите й запариха сълзи и тя започна да се бори още по-отчаяно, готова на всичко, за да се освободи от желязната му хватка. Извиваше се и се мяташе, но той продължаваше да я държи. Със свободната си ръка дръпна пелерината и копчетата се разлетяха на всички страни, преди да сграбчи полите й, вдигайки ги нагоре. Леденият въздух се обви около глезените, прасците и коленете й.

— Дръж я! — заповяда първият и започна да разкопчава панталона си.

Думите му като по чудо изпълниха дробовете й с въздух, прогониха паниката и възвърнаха силите й.

Мара с подновено настървение впи нокти в насилника, ръцете й удряха където сварят, но не можеше да се мери с него. Тогава смени тактиката и заопипва подплатата на пелерината си, търсейки ножа. Опита се да се запази спокойствие и да се съсредоточи.

Откри ножа точно в момента, когато почувства ръцете на другия мъж да я сграбчват грубо над коляното. Затвори очи, неспособна да се отърси от образа на отвратителните мръсни ръце върху кожата й. С един замах измъкна ножа.

Но мръсникът го видя, преди тя да успее да го използва. Сграбчи ръката й.

Беше прекалено силен за нея.

Измъкна оръжието и притисна стоманеното острие до гърлото й.

— Тъпа женска. Тез’ оръжия са бая опасни за таквиз кат’ теб.

Страхът се превърна в ужас.

И изведнъж мъжът изчезна, повече не усещаше тежестта му, а ножът й издрънча върху калдъръма. Всичко това бе съпроводено с оглушителен рев, който би трябвало да усили страха й, но вместо това тя се изпълни с облекчение, каквото не бе изпитвала никога досега в живота си.

Темпъл.

Тя беше свободна, насилникът я бе пуснал в мига, в който херцогът се бе появил. Отначало се опита да помогне на приятеля си, но сега стоеше по-назад, неспособен да откъсне очи от схватката. Мара също бе побързала да отстъпи назад, сви се до стената, притисна колене към гърдите си и впери очи в двамата мъже.

Сега Темпъл налагаше с юмруци нападателя й, притиснал го към същата стена, където стоеше тя допреди миг. Без съмнение, негодникът бе изпълнен със същия страх, както самата тя допреди малко, докато най-известният боксьор на Англия използваше цялото си умение и сила, за да въздаде правосъдие.

Но това не беше професионалният боксьор, който се биеше по правилата, влагайки спортен дух в боя.

Този Темпъл жадуваше кръв. Движенията му бяха прецизни и пестеливи, несъмнено резултат от многогодишни тренировки и практика, но във всеки удар се усещаше мощта на гнева му. Той удряше отново и отново, докато в един момент стана ясно, че единствено движещата сила на юмруците му помагаше на бандита да остане на крака.

Темпъл беше по-силен дори от земното притегляне.

Вторият мъж, застанал в уличката, изглежда, бе осенен от същото прозрение и реши, че е далеч по-важно да спаси себе си, отколкото приятеля си. Опита се да се промъкне незабелязано край Темпъл с надеждата да си плюе на петите и да избяга.

Но късметът не беше на негова страна.

Темпъл захвърли нещастния си противник, който се свлече в безформена купчина в краката му, протегна ръка, сграбчи втория мъж за врата и го запрати върху земята. Мара зърна блясъка на сребро в ръката на злодея. Беше нейният нож. Той го бе намерил в тъмното.

— Нож! — извика тя и се надигна, готова да се включи в боя.

За да го защити, както той бе защитил нея. Обаче преди да успее да се намеси, Темпъл се отпусна на коляно редом с мъжа и започна да го налага с юмруци, сякаш оръжието не можеше да го нарани. Като че ли беше недосегаем.

Острието проблесна във въздуха, но херцогът го изби от ръцете на бандита. Ножът се изтърколи върху камъните и спря на сантиметри до ботушите на Мара. Тя го вдигна и го стисна здраво в ръце, без да откъсва поглед от Темпъл.

Този път той заговори, ударите продължаваха да се сипят, докато натъртено процеждаше през стиснатите си зъби.

— Ти. Никога. Повече. Няма. Да нараниш. Друга. Жена.

Мъжът изскимтя.

Темпъл се надвеси над него.

— Какво каза?

Нещастникът отново изскимтя.

Темпъл го повдигна за реверите на палтото му, сетне го пусна. Главата на насилника се удари върху калдъръма.

— Не те чувам.

Мъжът поклати глава със затворени очи.

— Аз… няма.

Темпъл го цапардоса още веднъж.

— Няма какво?

— Да наранявам друга.

— Друга какво?

— Друга жена.

Темпъл клекна, разтворил широко мощните си мускулести бедра. Дишаше тежко и учестено.

— Ставай.

Мъжът се подчини и с усилие се изправи на крака.

— Прибирай жалкото си приятелче, ако не искаш да предаде богу дух.

Мъжът помогна на пъшкащия си приятел да се изправи и колкото се може по-бързо го поведе надолу по уличката.

Тя дълго гледа след тях, докато се отдалечаваха, после извърна поглед към Темпъл, който се взираше в нея от мястото си, на няколко крачки, неподвижен като камък. Когато погледите им се срещнаха, всичко се промени. Той тихо изруга и бавно пропълзя на четири крака към нея.

— Мара?

В секундата, когато името й се отрони от устните му, тихо, с хриплив глас, тя се изтръгна от вцепенението и цялата затрепери в мрака на мръсната лондонска улица. Темпъл тутакси се озова до нея и се протегна. Но ръката му застина във въздуха, само на сантиметри от нея. Дори по-малко. Без да я докосне. Навярно не искаше да я изплаши, предположи младата жена. Не искаше да се натрапва.

Движението беше толкова нежно, толкова грижовно, като на истински приятел.

Ти дойде — искаше й се да каже. — Благодаря ти.

Ала не можа да произнесе думите. И не беше нужно, защото Темпъл отново тихо изруга и я привлече в мощната си прегръдка.

И за пръв път от години Мара се почувства в безопасност.

А може би за пръв път в живота си.

Тя се притисна към него, наслаждавайки се на топлината, на силата му. Ръцете му се обвиха около нея, притеглиха я здраво към гърдите му, главата му се сведе над нейната и цялото му тяло закрилнически я обгърна.

— Вече си в безопасност — прошепна той. — В безопасност си — повтори и я залюля напред-назад. — Те няма да се върнат.

Устните му докоснаха слепоочието й, докато говореше.

И тя му повярва.

Повярва на ласкавия глас и ласкавите ръце, доскоро безмилостно оръжие срещу гнусните й нападатели, въздаващи справедливо възмездие, които сега я милваха нежно по гърба, надолу по краката, внимателно подпъхваха полите около нея, разпръсквайки топлина до всички части на тялото й, сковани от студ и страх.

— Ти ги победи — пророни тя. — Те бяха двама. А ти беше сам.

— Казах ти, аз никога не губя.

В тона му прозвуча безгрижие, което тя усещаше, че не изпитва.

Но при все това думите я накараха да се усмихне.

— Каква самонадеяност.

— Не е самонадеяност, а истина.

Мара не знаеше какво да отвърне на това, затова само промърмори:

— Ти си без плащ.

Темпъл се поколеба за миг, сетне рече:

— Нямаше време. Трябваше да те открия.

И го бе направил.

— Благодаря ти — промълви тя, но думите прозвучаха някак странно, задавено и непривично.

Той я придърпа още по-близо до гърдите си.

— Не ми благодари — прошепна. — Бях дяволски ядосан.

Тя се усмихна, заровила глава на гърдите му.

— Мога да си представя.

— Може би още съм ядосан, но ще трябва да почакаш, докато се отърся от ужаса.

Мара рязко вдигна глава и мислено прокле заобикалящия ги мрак, защото искаше да види очите му.

— Ужас?

Темпъл се извърна.

— Това няма значение. Сега вече си в безопасност.

И наистина беше. Защото той беше с нея.

Забележително.

— Но ти как…

— Казах ти, че ако избягаш, ще те намеря — прекъсна я той с лека усмивка.

Мара поклати глава, чувствайки как сълзите напират в очите й. Той я бе подминал. Тя го бе чула.

И въпреки това я бе открил.

Темпъл отметна косата от лицето й.

— Нарочно те подминах и се върнах.

— Ако не го беше направил…

Той поклати глава и отново я притисна здраво към гърдите си.

— Но го направих — рече твърдо.

Да, направил го беше. Тя беше в безопасност.

— Благодаря ти — прошепна Мара и отпусна ръка върху неговата.

Темпъл се скова и изсъска от болка.

Мара мигом се изправи, ръката й се отпусна върху бедрото му.

— Ръката ти.

Херцогът поклати глава.

— Дреболия.

Върху сакото му имаше дълбок процеп и когато дръпна плата, тя напипа подобен разрез върху фината ленена риза отдолу и върху кожата.

— Той те е ранил. — Копчетата на сакото се бяха откъснали по време на боя и без съмнение, се бяха пръснали върху тъмните камъни. Мара разтвори единия ревер. — Свали го — рече тя и започна да развързва вратовръзката, за да стигне до яката на ризата. — Раната трябва да се почисти и превърже.

Темпъл улови ръката й.

— Всичко е наред.

— Не, не е — възрази младата жена, залята от чувство на вина. — Не биваше да бягам.

Той застина, погледът му откри нейния.

— Какво?

— Ако не бях избягала…

Тя го бе наранила.

Както винаги.

— Не.

Тя не му обърна внимание, отскубна ръката си и отново се зае с вратовръзката.

Темпъл отново я спря, едната му ръка се притисна към бузата й, топла и уверена.

— Не го казвай. Не го мисли. Вината не е твоя.

Тя се взря в черните му очи и тихо рече:

— Ти си ранен.

Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре.

— Ръцете ме сърбяха да ступам някого.

Мара поклати глава.

— Случилото се не беше обикновена тупаница.

— Аз не бих бил толкова сигурен — подкачи я той, преди да стане сериозен. — Онези мъже бяха зверове. А ти…

Той замълча, но беше късно; казаното напомни и на двамата кой беше той.

Или кои бяха те двамата.

Ала сега беше неин ред да се погрижи за него.

— Трябва да се прибереш у дома — заяви тя, изправи се и протегна ръка, за да му помогне да стане.

Той пренебрегна ръката й и се изправи на крака с едно-единствено грациозно движение. Когато застана в цял ръст, се спря за миг и тя реши, че чувства слабост заради болката от раната. Побърза да мушне рамото си под здравата му ръка.

— Облегни се на мен.

Смехът му, подобен на кучешки лай, разцепи тъмнината.

— Не.

— Защо не?

— Ами вероятността да те смажа?

Мара се усмихна.

— Аз съм по-силна, отколкото изглеждам.

Темпъл сведе поглед към нея.

— Мисля, че сега за пръв път ми каза истината.

От думите му я прониза нещо необяснимо. Едновременно вълнуващо и тревожно, примесено с още половин дузина други емоции.

— Ще го приема за комплимент.

— Би трябвало.

Не. Тя не искаше да го харесва.

Прекалено късно.

— Тогава защо да не се облегнеш на мен?

— Не ми е нужна помощ.

Мара се вгледа изпитателно в лицето му и съзря нещо в челюстта му, в твърдата линия на устните. Нещо познато.

Колко пъти тя бе заявявала същото на онези, които й предлагаха помощ? Беше живяла толкова дълго сама, че мигновено отхвърляше мисълта, че някой може да й предложи помощта си, без да очаква нещо в замяна.

Или още по-лошо, без да стане част от живота й.

— Разбирам — промълви тя меко.

Помежду им се възцари продължително мълчание, преди Темпъл едва чуто да каже:

— Понякога наистина мисля, че ме разбираш.

Взе ръката й и тя замря от допира му. Той я погледна и попита:

— Трябва ли да плащам и заради това?

Думите му бяха напомняне за тяхната сделка, за противоречията помежду им. Но в докосването му нямаше противоречие. Плъзването на топлата, груба кожа върху нейната я изпълни с наслада. Наслада, която не искаше да признае, но не можеше да отрече.

— Не — отвърна Мара, потръпвайки от студения вятър. — Няма да плащаш за това.

Докато вървяха към каретата, Темпъл не пророни нито дума. Като че ли в тъмнината помежду им се установиха дружески отношения, които навярно щяха да изчезнат на дневна светлина, когато си спомнят за своето минало и настояще. Или вече предначертаното им бъдеще.

Затова тя също не заговори.

Остана мълчалива, когато излязоха от уличката и завиха към каретата, както и когато кочияшът скочи от капрата и се приближи, за да им помогне. Мълча и когато се озоваха в тихото тъмно купе, прекалено тясно, за да не се докосват коленете им. Но тя не се отмести, прекалено горда, за да издаде, че близостта му има значение.

Не заговори и когато пристигнаха пред градската му къща, а той скочи на студената тъмна лондонска улица и рече:

— Ела вътре.

Не й бяха нужни думи и когато го последва.

* * *

— Историята на нашето запознанство е прекалено опетнена от насилие, Ваша Светлост — заяви Мара, отново обръщайки се към него с титлата му, когато се озоваха в библиотеката, където тя за пръв път бе разкрила самоличността си и причината за появата си.

Където го бе упоила за втори път.

Темпъл свали сакото си и остана по изцапаната с кръв риза.

— И чия е вината? — попита той.

Думите прозвучаха много по-нежно, отколкото тя очакваше.

Нежно.

Колкото и да беше странно, но точно тази дума внезапно й хрумна, макар че тя съвсем не подхождаше на мъжа, известен в Лондон с жестоката сила и непобедимата си мощ.

Но към нея той някак си проявяваше едновременно твърдост и мекота.

Темпъл изсъска от болка, когато отлепи ризата от ръката си, изхлузи я през глава и я метна в ъгъла, разкривайки дълбока рана от нож точно над широката ивица кожа, покрита с черна геометрична рисунка с особени заврънкулки. Погледът на Мара неволно се стрелна към този своеобразен маншон. И към близнака му върху другата ръка. Мастило. Беше виждала подобно нещо и преди, но никога върху някой като него.

Никога върху аристократ.

Темпъл донесе гореща вода и чисти ленени кърпи с ловкостта на човек, който не за пръв път се прибира в празната къща и сам се лекува. Той се настани в креслото до камината, в която бе разпалил огъня още щом влязоха в библиотеката, и пусна кърпата в горещата вода.

Движението му я изтръгна от унеса й и Мара се приближи към него.

— Остави на мен — рече меко и потопи кърпата, а той се отпусна назад.

Тя грижливо изстиска кърпата, преди да се заеме с почистването на раната.

Той не възрази, което я учуди. Учуди и двамата.

Темпъл мълчеше, а Мара се застави да гледа само раната, правия разрез, разкъсал плътта, напомнящ й за отвратителното насилие, на което можеше да бъде подложена. От което той я бе спасил.

Съзнанието й беше обсебено от мисълта да не го докосва никъде другаде, освен там — мястото над широката ивица черна кожа, където сякаш мракът, стаен в душата му, бе изплувал на повърхността във вид на красиви шарки, толкова порочни и несъвместими с неговия произход. Съвършено неуместни за един херцог.

Мрак, за чието съществуване тя имаше вина.

Мара се стараеше да не диша прекалено тежко, макар че неговият аромат — карамфил и мащерка, смесен с нещо неопределимо, но типично за Темпъл — дразнеше сетивата й, предизвикваше я да го вдишва по-дълбоко.

Вместо това се съсредоточи върху раната и с внимателни движения почистваше ръката му от засъхналата кръв и попиваше свежата. Гледаше само кърпата, която потапяше във вече порозовялата вода.

Стараеше се да не отмества взор към останалите белези, нашарили торса му. Нито към мамещите хълмове и падини на гърдите му, към тъмните завити косъмчета, макар че пръстите я сърбяха игриво да ги разроши.

— Не си длъжна да се грижиш за мен — изрече Темпъл.

Думите прозвучаха особено меко в тихата полутъмна стая.

— Разбира се, че съм длъжна — отвърна тя, без да го поглежда, тъй като усещаше втренчения му поглед. — Ако не бях аз…

Ръката му улови нейната и я притисна към вече почистените му гърди и твърдите къдрави косъмчета погъделичкаха китката й.

— Мара — промърмори той, името й прозвуча някак чуждо в устата му, сякаш принадлежеше на друга жена.

Този мъж, този дом не бяха за нея.

Тя изви ръката си в дланта му и той я пусна, позволявайки й да се върне към прекъснатата работа, сякаш никога не я бе докосвал.

— Е, тогава се погрижи за мен.

— Раната трябва да се зашие — отбеляза тя.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Нима разбираш кога една рана трябва да се зашие?

Мара бе шила много рани в живота си. Повече, отколкото можеше да преброи. Прекалено много още в детството си. Но не каза на глас нито едно от тези неща.

— Разбирам. И тази е една от тях.

— Предполагам, че ще ми излезе скъпо, нали?

Думите я изненадаха. И й напомниха за споразумението им. За кратко тя си бе позволила да се преструва, че двамата бяха различни хора. На различно място.

Глупачка!

Нищо не се бе променило през тази нощ. Той все още жадуваше за отмъщение, а тя все още се нуждаеше от пари. И за двамата щеше да е по-добре да не го забравят.

Пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Ще се спазарим.

Едната черна вежда се повдигна.

— Назови цената си.

— Два паунда — отвърна тя и потръпна от отвращение.

Нещо проблесна в очите му. Скука? Не. Изражението изчезна, преди тя да успее да го определи, а той вече посягаше към масичката до лакътя му. Отвори малкото чекмедже и извади игла и конец.

— Ший тогава.

Хрумна й, че само мъж, който редовно е раняван, ще държи игла и конец подръка. Погледът й се плъзна по гърдите на Темпъл, проследявайки двайсетината белези на различен етап на заздравяване. Навярно бяха дори повече.

Колко ли болка бе изтърпял този мъж през последните дванайсет години?

Мара пропъди въпроса, приближи се до бюфета и наля два пръста уиски в една чаша. Когато се върна при него, Темпъл поклати глава.

— Няма да изпия това.

Тя го изгледа косо.

— Не съм сложила опиат вътре.

Темпъл килна глава.

— Въпреки това предпочитам да съм сигурен.

— И без това не беше за теб — рече Мара и пусна иглата в чашата, преди да отреже дълъг конец.

— Това е напразно хабене на свястното уиски.

— Ще направи шиенето по-малко болезнено.

— Глупости.

Тя повдигна рамо и рече:

— Жената, която ме научи да шия рани, го научила от мъже, участвали в сражения. Звучи разумно.

— Несъмнено всеки мъж по време на сражение иска да има бутилка с уиски подръка.

Без да обръща внимание на думите му, Мара старателно вдяна конеца в иглата и отново се съсредоточи върху раната.

— Ще боли.

— Въпреки добавката на моето превъзходно уиски?

Тя промуши иглата.

— Ти ми кажи.

Темпъл трепна и изхриптя:

— По дяволите.

Тя повдигна вежда.

— Да ти налея ли сега няколко пръста?

— Не. Предпочитам да виждам ясно оръжието в ръката ти.

Устните й леко се извиха. Не биваше да й е толкова забавно с него. Не биваше да го харесва. Той беше враг, а не приятел.

Младата жена бързо и ловко се зае да шие раната. Когато след края на последния бод отряза конеца, Темпъл отново протегна ръка към чекмеджето и извади бурканче с мехлем. Тя го отвори и тутакси я лъхна познатият аромат на карамфил и мащерка.

— Затова ухаеш така.

Той дяволито повдигна вежди.

— Забелязала си моето ухание?

За неин най-голям срам, страните й пламнаха.

— Невъзможно е да не се забележи — оправда се Мара.

Поднесе стъкленото съдче към носа си, вдъхна аромата и приятни тръпки плъпнаха по гърба й. Топна пръст в него и намаза възпалената кожа около раната, като се стараеше да не му причини болка. После сгъна надве чиста ленена кърпа и внимателно превърза ръката.

След като свърши, се прокашля и изрече първото нещо, което й дойде наум.

— Ще остане ужасен белег.

— Не е първият, нито последният.

— Но е единственият, за който аз съм отговорна — възрази Мара. Темпъл се засмя и тя не можа да се сдържи, вдигна глава и най-сетне срещна тъмния му поглед. — Забавно ли ти се струва?

Пациентът й сви рамене.

— Струва ми се интересно, че се нагърбваш с отговорността за единствения белег, който няма нищо общо с теб.

Очите й се разшириха.

— Значи останалите имат?

Той наклони глава и изпитателно я изгледа.

— Всеки един е спечелен в бой. Боеве, които нямаше да водя, ако не бях…

Поколеба се и Мара неволно се зачуди как ще довърши изречението.

Ако не бях погубен.

Ако не бях съсипан.

Ако не бях обезчестен.

— … Темпъл — довърши той.

Темпъл. Името, което бе приел чак след като тя бе избягала. След като го бяха прогонили от семейството, обществото и още един бог знае от къде. Името, което нямаше нищо общо с живота, който бе водил дотогава. В този живот, в който той беше Уилям Хароу, маркиз Чейпин. Наследник на херцогство Ламонт.

Всесилен аристократ.

Докато тя не го бе лишила от тази сила.

Мара го погледна, изучавайки белезите му. Картата с бели и розови линии, завършващи с едноседмични синини, клеймото на професията му.

Само че това не беше професия.

Този мъж беше богат и знатен и независимо дали върху него тегнеше вината за смъртта й, той не беше длъжен да се бие. И въпреки това го бе направил.

Темпъл. Боецът.

Тя го бе направила такъв. Може би заради това й се струваше съвсем правилно сега да се погрижи за него.

Кой се бе грижил за него преди?

Ала тъй като не можеше да зададе този въпрос, тя се задоволи с друг:

— Защо Темпъл?

Той пое дълбоко дъх, здравата му ръка се стисна в юмрук, после се отпусна.

— Какво имаш предвид?

— Защо си избрал това име?

Той се подсмихна накриво.

— Навярно заради телосложението ми.

Това беше лекомислен, отработен отговор. Дългите години практика, когато й се бе налагало да отсява истината от лъжата, й подсказа, че в случая беше последното, но тя реши да не настоява. Вместо това погледът й се плъзна надолу по масивната му ръка до мястото, където върху кожата му изпъкваше широката черна мастилена ивица.

— А какво е това мастило?

— Това са татуировки.

Ръката й сякаш по своя воля се протегна към рисунките, пръстите й приближаваха към него, когато тя осъзна, че прекрачва границите, които сама бе начертала. Спря на косъм от него.

— Продължавай — подкани я той с нисък глас.

Тя го погледна, но очите му бяха приковани в ивицата. В пръстите й.

— Не бива — пророни тя и думите я накараха да се опомни.

Припряно отдръпна ръката си.

— Но ти го искаш. — Темпъл сгъна ръката си и мускулите раздвижиха рисунката, сякаш бе оживяла. — Няма да те ухапе.

В стаята не беше топло, огънят още не се бе разгорял, отвън беше зима, но ръката му пареше. Мара прокара пръсти по сложния рисунък, по извитите линии и тъмното пространство между тях.

— Как става? — попита, удивена от гладката кожа.

— С малка игла и голямо шише с мастило — отвърна Темпъл.

— Кой го е направил?

Очите й срещнаха черния му поглед.

Той го отмести към мястото, където пръстите й галеха гладката кожа. Явно му беше приятно.

— Едно от момичетата в клуба.

Пръстите й застинаха.

— Явно е много умела в работата си — промърмори младата жена смутено.

Темпъл се размърда.

— Такава е. И слава богу, че има уверена ръка.

Твоя любовница ли е?, едва се сдържа да не попита Мара, но всъщност не желаеше да чуе отговора. Не искаше да я интересува.

Не искаше да мисли за красивата жена, склонена над него, с таланта си на художник и отвратителната си игла в ръка. Не искаше да мисли какво се бе случило после, след като иглата бе пробола хиляди пъти кожата му. Дори повече.

— Боля ли те?

— Не повече, отколкото схватките на ринга всяка божа вечер.

В крайна сметка болката беше нещо обичайно за него. В крайна сметка това не я интересуваше.

— Сега е мой ред — заяви той и тя се сепна и насочи внимание към него, а той поясни: — Да задавам въпроси.

Думите разрушиха магията помежду им и ръката й се отдръпна от неговата.

— Какви въпроси? — попита Мара, сякаш не знаеше.

Сякаш през всичките изминали години не знаеше, че рано или късно, ще настъпи моментът, когато ще се наложи да им отговори.

Искаше той да си облече ризата.

Не, не искаше.

Само че ако той възнамеряваше да я притисне да му разкаже за онази нощ, случила се сякаш преди векове, когато тя бе извършила много съдбовни грешки, може би щеше да е по-добре, ако той беше напълно облечен. Ако внезапно не бе станал толкова неотразим.

Не беше внезапно.

— Откъде си научила толкова много как да почистваш и превързваш рани?

Не очакваше този въпрос и в отговор пред очите й се мярнаха десетки картини. Кръв и викове. Ножове и купчини подгизнали от кръв кърпи. Последното издихание на майка й, сълзите на Кит и студеното жестоко лице на баща й, неизразяващо нищо. Никакви чувства. Никаква вина.

И със сигурност никакви угризения на съвестта.

Мара заби поглед в ръцете си, в преплетените ледени пръсти, докато внимателно подбираше думите си.

— За дванайсет години имах възможност да обработвам множество рани — рече накрая.

Темпъл не каза нищо. Възцарилата се помежду им тишина като че ли продължи цяла вечност. Изведнъж той плъзна пръст под брадичката й и я повдигна, заставяйки я да го погледне право в сериозните черни очи.

— А сега ми кажи истината.

Тя се опита да не обръща внимание на начина, по който този най-обикновен жест я хвърли в смут.

— Ти смяташ, че ме познаваш достатъчно добре, за да разбереш кога лъжа?

Той дълго мълча, върховете на пръстите му погалиха бузата й до слепоочието, сетне обходиха извивката на ухото й, напомняйки й как й бе шепнал и бе целунал това място в ателието на шивачката. Мара затаи дъх, когато тези пръсти на опитен развратник се спуснаха по шията и докоснаха ямката, където пулсът й бясно бумтеше под кожата, заплашващ да я оглуши.

И през цялото това време тя го гледаше право в очите, отказвайки да отвърне поглед. Отказваше да му позволи да победи. Дори когато той приближи лице към нейното, повдигна го и леко го наклони, а устните й се разтвориха в очакване на целувките, които той й обещаваше.

Целувки, които Мара осъзна, че жадуваше повече от всичко на света.

И той почти й ги дари, устните му леко бръснаха нейните, веднъж, два пъти, нежни като милувка на перце, изпълвайки всяка нейна клетка с болезнения копнеж за истинска целувка, а сетне се отдръпнаха.

От гърдите й се изтръгна разочарована въздишка и тя изведнъж чу как нисък, хриплив звук заклокочи в гърлото на Темпъл. Младата жена цялата потръпна. Нима той бе изръмжал? Колко скандално! И колко прекрасно!

Но той не я целуна истински. Вместо това проклетникът заговори:

— Прекарал съм целия си живот, наблюдавайки как хората лъжат, Мара. Джентълмени и негодници. И се превърнах в страхотен познавач на истината.

Тя преглътна с усилие, усещайки пръстите му върху гърлото си.

— И предполагам, че ти никога не си лъгал?

Темпъл я погледна продължително.

— Аз лъжа постоянно. Аз съм най-лошият от всички негодници.

Сега, когато тръпнеше в очакване на целувката, с която той само я дразнеше, тя му повярва. Той наистина беше негодник. Дори по-лошо.

Ала дори това не й попречи да се запита какво би било, ако му каже истината. Да я разтовари като зидар в идеална малка купчина от тухли в краката му? Цялата истина.

И ако го направи? Ако му разкаже всичко, което бе направила, и му обясни защо? Ако разголи пред него цялата си душа и му позволи да я съди за добрите й дела, както и за греховете й?

— Кажи ми истината. — Думите прозвучаха като ласка. Изкушение. — Кого си лекувала, Мара?

Темпъл замълча, сякаш беше готов да чака цяла вечност за отговора. И изведнъж тя отчаяно пожела да му разкаже.

Нищо, казано от теб, не може да ме застави да ти простя.

Думите отекнаха в главата й, заплаха и обещание в едно. Предупреждение да не се оставя на милостта му.

Той жадуваше за възмездие, а тя беше средството за постигане на целта му.

Не биваше да го забравя.

Истината беше нещо странно и нереално, заради това малцина прибягваха до нея и често прозираше единствено в лъжите на хората.

— Никой, който е от значение — рече тя. — Аз просто съм добра с иглата, това е всичко.

— Ще ти платя за истината — настоя той и макар че го изрече нежно, като милувка, думите я жегнаха, силно и болезнено.

Така се играеше тази игра.

Мара поклати глава.

— Истината не е за продан.

Но Темпъл не бе приключил. Тя го прочете в погледа му. И направи единственото, което можеше да отвлече вниманието му. Повдигна се на пръсти и го целуна.