Сара Маклейн
Греховно предложение (6)

Глава 5

Шивачка. Той я беше довел при шивачка. В потайна доба, сякаш беше престъпление да се купуват нови рокли.

Разбира се, когато се промъкваш в потайна доба през задната врата на една от най-известните модистки на Бонд стрийт, се чувстваш малко престъпница. Престъпница, която потръпна от удоволствие, докато се промушваше покрай придружителя си в работилницата на модното ателие, неспособна да избегне допира с него, след като беше огромен като вол.

Не че Мара го забеляза.

Както не забеляза и това, че той беше прекалено пъргав за размерите си, докато ловко скачаше в каретата и изскачаше от нея, отваряше врати и ги задържаше пред своята спътница с такова изящество, сякаш беше балетист, а не боксьор.

Сякаш бе попил грациозността още в майчината утроба.

Но Мара категорично отказваше да обръща внимание на всичко това, дори когато сърцето й забумтя в гърдите, когато вратата се затвори зад Темпъл и той я поведе към помещението, където половин дузината запалени фенери по-скоро хвърляха сенки, отколкото го осветяваха.

— Защо сме тук?

— Не е нужно да шепнеш. Ебер знае, че ще дойдем.

Мара го стрелна с поглед.

— А знае ли защо?

Той отбягна погледа й и закрачи по-навътре в ателието между празните шивашки маси.

— Сигурно смята, че искам да облека жена и желая да запазя това в тайна.

Мара го последва.

— И често ли правиш това?

Спътникът й се закова на място и тя едва не се блъсна в гърба му, преди той да я погледне през рамо.

— Нямам причини да крия жените си.

В съзнанието й тутакси изникна споменът за младия и красив Темпъл, усмихнат и дързък, изкушаващ я с широките си рамене и черните си очи. Да, той нямаше нужда да крие жените си. Без съмнение, те се надпреварваха да му принадлежат. Младата жена побърза да изтика мисълта.

— Аз и не мисля, че ги криеш.

— В голяма част благодарение на теб — рече той и отмести тежката завеса, отделяща пробната от ателието.

Не й оставаше нищо друго, освен да го последва.

Трябваше да очаква напомнянето колко се бе променил животът му. Той беше син и наследник на едно от най-богатите и уважавани херцогства в Британия. А сега, макар и все още да притежаваше богатство, беше принуден да го харчи в сенките. Беше изгубил уважението.

Заради нея.

Мара потуши вината, която припламна в нея, и спря, преди да влезе в пробната.

— Кога ще получа парите си?

— Когато нашето споразумение бъде изпълнено.

— И откъде да съм сигурна, че ще спазиш думата си?

Той я измери продължително с поглед и тя бе пронизана от острото чувство, че не биваше да поставя под съмнение честната му дума.

— Ще ти се наложи да ми се довериш.

Мара се намръщи.

— Никога досега в живота си не съм срещала аристократ, достоен за доверие.

Познаваше ги като отчаяни, злобни, жестоки и развратни, изпълнени с отвращение към света. Но никога почтени.

— В такъв случай би трябвало да си благодарна, че много рядко ме смятат за аристократ — отсече Темпъл и се обърна, смятайки разговора за приключен.

Тя го последва в пробната, където мадам Ебер ги очакваше, сякаш нямаше никаква друга работа на света, освен да стои там и да чака пристигането на херцог Ламонт.

Думите му все още отекваха в ушите й, когато прозрението осени Мара. Модистката не беше тук заради херцог Ламонт. Тя беше тук заради един от могъщите собственици на най-легендарния игрален дом в Лондон.

— Темпъл — приветства го мадам Ебер, приближи се, повдигна се на пръсти и го целуна по двете бузи. — Ти, великолепен красив звяр! Ако беше някой друг, щях да му откажа — изрече тя, потвърждавайки догадката на Мара. Жената се усмихна. Удоволствието, изписано на лицето й, беше в тон със силния френски акцент. — Но на теб не мога да устоя.

Мара едва устоя на желанието да сбърчи нос, когато гърдите на Темпъл се разтресоха от боботещ смях.

— Ти не можеш да устоиш на Чейс.

Ебер се засмя със смях, звънтящ като кристал.

— Е, една делова жена трябва да знае от коя страна, както казвате вие англичаните, е намазана филията с масло.

Мара прехапа език, за да не се поинтересува не е ли изпращал самият Темпъл голям брой клиентки на модистката. Всъщност изобщо не я беше грижа.

Но тя и без това не успя да каже нищо, тъй като тъмните очи на французойката се вторачиха в нея и тутакси се разшириха.

— Тази е истинска красавица!

Никой досега не я бе описвал така. Е, може би веднъж един човек… сякаш преди цяла вечност… но никой, откакто беше избягала.

Още едно нещо, което се бе променило.

Ала шивачката грешеше. Мара беше на двайсет и осем, със загрубели от черна работа ръце и повече бръчки около очите, отколкото й се искаше да признае. Освен това не беше гримирана, нито нагласена, нито привлекателна като жените, които бе видяла в „Падналия ангел“ през онази нощ. Не беше дребничка като тях, нито говореше с умилкващ тон като изисканите дами.

И определено не беше красива.

Отвори уста, за да опровергае думите на модистката, но Темпъл я изпревари, подминавайки без внимание комплимента, все едно го отхвърляше.

— Тя се нуждае от дрехи.

Мара поклати глава.

— Не се нуждая от дрехи.

Но французойката вече палеше свещите, поставени около малкия подиум в средата на пробната, сякаш Мара нищо не бе казала.

— Ако обичате, свалете пелерината. — Модистката хвърли бърз поглед към Темпъл. — Пълен чеиз?

— Половин дузина рокли. И още шест ежедневни рокли.

— Аз не… — заговори Мара, но мадам Ебер я прекъсна:

— Тези тоалети няма да й стигнат и за две седмици.

— Толкова е достатъчно — заяви Темпъл.

Мара присви очи.

— Въпросната тя все още е тук, нали? В тази стая.

Веждите на шивачката изненадано се стрелнаха нагоре.

— Oui^[1], госпожице…

— Засега не е нужно да знаете името й — намеси се Темпъл.

Засега. Една-единствена дума, а какво огромно значение криеше. Някой ден шивачката щеше да узнае името й, нейната история. Но не тази нощ, дори не и утре, докато кроеше и шиеше роклите, които щяха да бъдат гибелта на Мара.

Мадам Ебер довърши паленето на свещите, чиито пламъци образуваха възхитително златисто езерце, в което навярно Мара трябваше да пристъпи. Модистката бръкна в дълбокия си джоб, извади шивашки метър и се извърна към клиентката си.

— Госпожице. Пелерината. Трябва да я свалите.

Мара не помръдна.

— Свали я — нареди Темпъл, като думите прозвучаха застрашително в тъмнината.

Самият той вече бе свалил връхната си дреха, отпусна се на близкото канапе, кръстоса глезен върху коляното на другия си крак и разстла отгоре големия сив плащ. Лицето му остана скрито в сенките.

Мара се засмя с кратък, безрадостен смях.

— Навярно смяташ, че това е толкова просто? Нареждаш и жените с радост се втурват да изпълняват заповедите ти?

— Да, когато става дума за сваляне на женски дрехи, много често именно така става — лениво процеди Темпъл и от яд младата жена едва се сдържа да не тропне с крак.

Вместо това тя пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Измъкна малко черно тефтерче с молив от дълбокия джоб на полата си и попита:

— Колко обикновено ти струва събличането?

Темпъл доби вид, сякаш бе погълнал огромно насекомо. Ако не беше толкова бясна, Мара щеше да се засмее. Но той бързо се окопити и отвърна:

— По-малко от десет паунда.

— Неясна ли бях? — каза с усмивка. — Това беше началната цена за вечерта.

Тя отвори тефтерчето и се престори, че изучава празната страница.

— Предполагам, че пробата на дрехите ще ти струва… да кажем, още пет паунда?

Темпъл гръмко се изсмя.

— Ти получаваш колекция от най-желаните в Лондон рокли и аз трябва да ти плащам за това?

— Човек не може да се храни с рокли, Ваша Светлост — изтъкна тя с глас на строга възпитателка.

Ходът й сполучи и той кимна.

— Един паунд.

Мара чаровно се усмихна.

— Четири.

— Два.

— Три и десет шилинга.

— Два и десет шилинга.

— Два и шестнайсет.

— Ти си професионален изнудвач!

Тя се усмихна и въодушевено сведе поглед към тефтерчето. Не се бе надявала на повече от два паунда.

— Значи, разбрахме се. Два и шестнайсет.

Сметката за въглищата беше платена.

— Добре, давай тогава — изръмжа Темпъл. — Сваляй пелерината.

Мара пъхна тефтерчето в джоба.

— Няма що, наистина си щедър като принц. — Свали пелерината, приближи се към Темпъл и я метна върху подлакътника на канапето. — Трябва ли да съблека и роклята?

— Да — отвърна модистката, стояща на крачка зад тях, и Мара можеше да се закълне, че съзря изумление в очите на Темпъл, тутакси заменено с дяволити искрици.

Тя възмутено размаха пръст във въздуха, сочейки върха на носа му.

— Да не си посмял да се смееш!

Черната му вежда се повдигна.

— А ако го направя?

— За да ви взема мерки, госпожице, вие трябва да сте колкото може по-малко облечена. Ако беше лято и роклята ви беше памучна, може би нямаше да се налага, но сега…

Французойката не довърши. Беше късен ноември и времето бе застудяло. Мара беше облечена във вълнена долна риза и вълнена рокля.

Тя сложи ръце на хълбоците си и се извърна към Темпъл.

— Обърнете се.

Той поклати глава.

— Не.

— Не съм давала съгласието си да ме унижаваш.

— Независимо от това, аз съм го купил — отряза той и се облегна удобно на канапето. — Отпусни се. Ебер има безупречен вкус. Позволи й да те накипри в коприна и атлаз и остави аз да платя сметката.

— Мислиш, че три паунда ще ме направят по-отстъпчива?

— Изобщо не съм и помислял, че можеш да си по-отстъпчива. Но очаквам от теб да спазваш нашата договорка. И своята дума. — Той замълча. — И си помисли, че когато всичко бъде казано и направено, ти ще имаш дузина нови рокли.

— Един джентълмен би уважил моята скромност.

— По-често ме наричат негодник.

Сега беше неин ред да повдигне вежда.

— Сигурна съм, че по време на нашето познанство ще ми се налага да те наричам с много, много по-лоши имена.

Сега вече Темпъл прихна. Топъл, изпълнен с обещание смях проехтя в полумрака на стаята. Звук, който не би трябвало толкова да й харесва.

— Без съмнение. — Нахалникът снижи глас. — Предполагам, че си достатъчно силна, за да понесеш присъствието ми, докато си само по бельо. Дори имаш компаньонка.

Този мъж беше непоносим. Съвършено непоносим. Искаше й се да го цапардоса. Не. Това беше прекалено лесно. Искаше да го обърка и смути. Да го надвие в тази битка на остроумието… в тази словесна схватка. Несъмнено той бе свикнал да побеждава не само на ринга, а и с думи. Той искаше да бъде силен и извън ринга, да се сражава не само с мускули, но и с ум.

Мара бе прекарала дълги години под властта на мъжете. Когато беше дете, баща й не й позволяваше да живее както искаше, диктуваше всяко нейно действие с помощта на армията си от шпиониращи слуги, досадни бавачки и вероломни гувернантки. Беше готов да я продаде на мъж, три пъти по-възрастен от нея, който навярно беше също толкова властен, както и той самият. И затова тя бе избягала.

Но дори когато избяга, дори когато заживя в затънтения край на Йоркшър, а по-късно из мръсните лондонски улици, тя никога не бе успяла да се отърве от призраците на онези мъже. Никога не бе успяла да се отърси от техния контрол и те продължаваха да властват над нея, без дори самите те да го подозират. Те я подчиняваха със страха — страх да не я открият и да не я върнат обратно към живота, от който тя толкова отчаяно бе искала да избяга. Страх да не изгуби себе си. Да не изгуби всичко, заради което толкова дълго и упорито бе работила.

Всичко, заради което се бе борила.

Всичко, заради което бе рискувала.

И сега, дори когато си бе дала дума, че ще получи това, което иска, Мара не можеше да се избави от чувството, че този мъж беше поредният от дългата върволица мъже, които размахваха властта си над нея като оръжие. Да, той желаеше възмездие и навярно имаше право на това. И да, тя се бе съгласила на изискванията му и се бе оставила във властта му. И разбира се, щеше да удържи на думата си и на тяхното споразумение, но когато всичко бъде казано и направено, щеше да й се наложи да се изправи пред самата себе си.

Но проклета да е, ако започне да се страхува и от него.

Той беше самодоволен, самомнителен и тя отчаяно искаше да му натрие носа.

Дори това да означаваше в резултат да натрият нейния.

Може би не биваше да изрича думите. Може би трябваше да ги преглътне. Може би, ако не я беше вбесил толкова, тя щеше да премълчи. Може би, ако знаеше какво щеше да последва, след като той чуе думите… щеше да си държи езика зад зъбите.

Но вече всичко й беше все едно. Защото, вместо да замълчи, Мара се извърна, отправи се към златистото езеро от светлина, застана върху подиума и позволи на модистката да разкопчае копчетата и да развърже всички шнурчета на роклята й, преди за пореден път да извърне лице към него.

Впери немигащ поглед в тъмнината, криеща арогантното му триумфиращо лице, и с ясен глас изрече съдбовните думи:

— Предполагам, че не би трябвало да има значение. В крайна сметка вие не за пръв път ме виждате само по бельо.

Сякаш всичко застина. Мара не би трябвало да произнася това, което той си мислеше, че е казала. Тя не би могла да има предвид това, което му се стори, че има.

Само че очевидно го имаше, съдейки по самодоволното изражение на лицето й и искрите, танцуващи в очите й, като че ли бе чакала цял живот, за да го сащиса с изявлението си.

И навярно беше точно така.

Темпъл рязко се наведе напред, стъпил здраво с двата крака на пода. Трепкащите пламъци на свещите осветиха лицето му.

— Какво каза?

Тя повдигна вежда и той разбра, че му се присмиваше.

— Да не би да имате проблем със слуха, Ваша Светлост?

Тя беше най-гибелната, най-опустошителната и трудната жена, която той някога бе познавал. Изпълваше го с желание да разпердушини изящните кадифени мебели в това съвършено женско помещение, да разкъса от безсилна ярост дрехите на гърба си.

Тъкмо понечи да стане и да я сплаши достатъчно, за да обясни думите си, когато и последните връзки на роклята й бяха развързани и дрехата се скупчи в краката й с едно плавно движение, оставяйки я да стои там в светлата си долна вълнена риза, обикновен корсет, без никаква украса и без почти нищо друго.

И в този миг крайниците му напълно отказаха да се движат.

По дяволите.

Французойката обиколи Мара и дълго я оглежда, докато Темпъл се опитваше да си възвърне дар слово.

Мадам Ебер възвърна своето първа.

— Ще й е нужно също и бельо.

Темпъл категорично не беше съгласен. Мара изобщо не се нуждаеше от бельо. Ако трябваше да бъде честен, той би предпочел никога повече да не облича въпросните досадни допълнения към облеклото.

Или въобще каквото и да било облекло.

Мили боже.

Тя беше съвършена.

И освен това най-безсрамно беше излъгала.

Защото, ако я беше видял само по бельо — в нещо подобно на сегашното й одеяние — той щеше да си спомня.

Щеше да помни извивката на гърдите й и ръснатите лунички по тях, щеше да помни тези божествени пищни закръглености, увенчани… Темпъл не можеше да ги види, но беше сигурен, че зърната й са със същата прелестна форма, както и цялата й гръд.

Щеше да запомни тези гърди.

Или не?

Вие не за пръв път ме виждате само по бельо.

Благородникът затвори очи, за да отпъди надигналото се в гърдите му отчаяние… и да посрещне спомена, който не идваше. Да, имаше една девойка, но той винаги бе смятал, че е по-скоро фантазия, отколкото истина. По-скоро откъслечно видение.

Широка усмивка. Странни, омагьосващи очи.

— Червена ли е?

Думите на модистката прозвучаха като изстрел в тъмната притихнала стая. Мара също се стресна.

— Моля?

— Косата ви? — уточни мадам Ебер. — Понякога светлината на свещите лъже. Но тя е червена, нали?

Мара поклати глава.

— Не, кестенява.

Копринен водопад от златистокестеняви къдрици.

— Златистокестенява — уточни Темпъл.

— Не ми приличаш на мъж, който може да забележи разликата в оттенъците — промърмори Мара, без да го поглежда, докато очите й следяха движенията на слабата французойка, в момента коленичила в краката й.

— Забелязвам повече, отколкото можеш да си представиш.

В продължение на дванайсет години онази коса бе изплувала в спомените му. Имаше безброй пъти, когато той бе решавал, че не е била истинска. В най-мрачните си мигове Темпъл си мислеше, че всичко е било плод на фантазията му. Жената. Нещо хубаво, което да си спомня от онзи нощ.

Но тя е била истинска.

Той знаеше, че Мара е ключът към онази нощ. Тя помнеше повече, отколкото той. Тази жена беше единственият му шанс да събере отломките от своето падение. Ала никога не му беше хрумвало, че тя е била с него по-дълго време, отколкото й е било нужно, за да го погуби.

А може би не е била. Може би думите й бяха лъжа. Може би го беше упоила и го бе оставила да отвлече вниманието на всички, докато е бягала — само бог знаеше от какво и къде — и онези подигравателни думи бяха последният й опит да го изтезава.

Не, това не беше лъжа.

Знаеше го със сигурност.

Но някак си това, че знаеше истината, правеше всичко още по-лошо. Защото тя му беше откраднала спомените от нощта.

Тя го бе оставила без спомен за нея.

Трябваше да се вземе в ръце. Да си възвърне контрола. Застави се да се облегне назад. За нищо на света нямаше да покаже, че го бе разтърсила из основи.

— Например забелязвам, че никога не носиш ръкавици.

Сякаш бяха на конци, които някой бе дръпнал, ръцете й се приближиха и пръстите й здраво се сключиха.

— Когато човек работи, за да си изкарва прехраната… не може да носи ръкавици.

Но нея никой не я бе заставял да работи. Тази жена можеше да стане херцогиня.

Темпъл искаше отговори. Копнееше за тях.

— Всички гувернантки, които съм познавал, са ги носели.

Той бе огледал ръцете й и бе видял, че са загрубели, на места с ожулена кожа и зачервени от студа кокалчета. Това бяха ръце, познаващи черната работа.

Неговите изглеждаха по същия начин.

Сякаш прочела мислите му, Мара разтвори въпросните ръце и ги отпусна отстрани покрай тялото си.

— Аз не съм обикновена гувернантка.

Без съмнение.

— Никога не съм смятал, че си обикновена в каквото и да било.

В този миг мадам Ебер се изправи, извини се и ги остави насаме. Мара дълго остана мълчалива, преди да промълви:

— Чувствам се като на жертвен олтар.

Темпъл разбираше какво има предвид. Подиумът се къпеше в топло златисто сияние, а останалата част от стаята тънеше в мрак. В семплото си светло бельо тя съвсем спокойно можеше да играе ролята на нищо неподозираща девственица, която всеки миг щяха да хвърлят в пастта на вулкана.

Девственица.

Думата го сепна.

Дали те двамата…

Тутакси си я представи просната върху шумолящи снежнобели чаршафи, с широко разтворени дълги и стройни крака, съвършена и гола. При мисълта устата му пресъхна, в съзнанието му изникна мамеща картина как тя се отваря за него и той с усилие преглътна, докато се опитваше да реши откъде да започне… да обсипе с целувки дългата изящна шия, сетне чувствената извивка на високите и твърди гърди, женствения корем, докато стигне до тайните, скрити между дългите й идеални бедра.

Трябваше да започне от там.

Младият мъж стана и се отправи към Мара, неспособен да се удържи, сякаш висеше на дълга рибарска въдица, а тя намотаваше кордата. Мара се обви с ръце, когато той приближи, и Темпъл забеляза настръхналата й кожа.

Той можеше да я стопли.

— Студено ли ти е? — попита.

— Да — тросна се тя. — Аз съм полугола.

Лъжеше. Не й беше студено. Беше нервна.

— Не мисля така.

Тя му метна гневен поглед.

— И защо не свалиш дрехите си, за да разбереш как се чувствам?

Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре. Преди тя или той, ако трябваше да бъде честен, да осъзнаят какво биха могли да предизвикат. Любопитство. Объркване. Нещо повече. Той се закова досами светлия кръг, в който стоеше Мара, неспособна да скрие лицето си.

— Правил ли съм го и преди? — попита.

Думите прозвучаха малко по-грубо, отколкото възнамеряваше. По̀ многозначително, отколкото очакваше.

Тя сведе поглед към краката си. Той го проследи и огледа обутите й в чорапи ходила.

— Онази сутрин се събудих гол — продължи, без да дочака отговора й. — Гол и залят с нечия кръв. Дяволски много кръв — додаде, макар че кръвта нямаше толкова голямо значение. Пристъпи в светлия кръг. — Но не е била твоята кръв.

Младата жена поклати глава и накрая вдигна очи към него.

— Не беше моята.

— А чия беше?

— Свинска.

— Защо?

— Аз не исках…

По дяволите. Не му бяха нужни извинения. Искаше истината.

— Достатъчно. Къде бяха дрехите ми?

Тя отново поклати глава.

— Не знам. Дадох ги на…

— Несъмнено, на брат си. Но защо?

— Ние… аз… — Мара се поколеба. — Помислих, че ако останеш без дрехи, това ще те забави и няма да започнеш веднага да ме търсиш. Така щях да разполагам с повече време, за да избягам по-далече.

— Това ли е всичко?

Темпъл се ужаси, когато осъзна, че обяснението го бе разочаровало. Но какво очакваше? Че тя ще му се обясни в дълбока и вечна любов?

Може би.

Не. Дявол да го вземе. Тя беше истинско бедствие.

Вече не проумяваше какво точно искаше от тази жена.

— Аз бях гол, Мара. Помня разпуснатата ти коса. Тялото ти, надвесено над моето. — Тя се изчерви на светлината на свещите и Темпъл внезапно разбра точно какво искаше от тази жена. Качи се върху подиума, заемайки почти цялото място, но някак си по милостта на нещо много по-възвишено, отколкото и двамата заслужаваха, той не я докосна. — Ние двамата…

— Excusez moi^[2], Ваша Светлост.

Той не се поколеба, не се помръдна. Не погледна назад.

— Един момент, мадам Ебер.

Французойката благоразумно се оттегли от стаята.

Темпъл обви ръка около талията на Мара, макар в същия миг да намрази слабостта си. Привлече я по-близо, гърдите й се притиснаха о неговите, телата им се срещнаха. Бедрата им се долепиха.

Тя ахна, но не изглеждаше изплашена.

Мили боже, тя не се страхуваше от него. Кога за последен път бе държал в обятията си жена, която не се боеше от него?

Навярно последния път, когато бе прегръщал нея.

— Направихме ли го, Мара? — тихо прошепна той в ухото й, устните му бяха толкова близо, че бръснаха нежната му извивка, топлата кожа.

Не можа да устои и пое меката част в устата си, хапейки го със зъби, докато тя не потръпна от удоволствие.

Не от страх.

— Чукахме ли се?

Тя застина при думата, порочна и жарка до чувствителната кожа на шията й. Прониза го чувство на вина, въпреки че не желаеше да го признае. Въпреки че отказваше да съжалява, задето я бе обидил.

А и не беше длъжен.

Жената водеше своите битки. В този миг тя извърна глава и му отвърна подобаващо, притискайки меките си устни към ухото му, нежно го целуна веднъж, два пъти, преди да захапе меката част, изпращайки вълна на удоволствие по цялото му тяло. Мили боже, той желаеше тази жена, както не бе пожелавал никоя друга в живота си. Макар да знаеше, че беше чиста отрова.

Макар тя да го доказа, отдръпвайки устни от него, изпълвайки го с отчаяния копнеж отново да ги почувства, и пророни:

— Ако ти кажа, ще опростиш ли дълга?

Тя беше най-изкусният противник, когото някога беше срещал.

Защото в този миг той действително смяташе да го направи. Да прости всичко и да й позволи да избяга. И може би щеше да го направи, ако можеше да му върне спомените.

Но тя му бе отнела и тях.

— О, Мара — въздъхна Темпъл и бавно я пусна, завладян едновременно от две чувства: ярост и от нещо, смайващо приличащо на разочарование. Отдаде се на първото и пренебрегна второто. — Нищо, казано от теб, не може да ме застави да ти простя.

Скочи от подиума, извика мадам Ебер и се скри в тъмнината.

Модистката отново влезе. Държеше в ръцете си купчина от атлаз и дантела и приближи към Мара.

— Mademoiselle, s ’il vous plait^[3] — рече тя и показа с жестове на Мара, че трябва да облече роклята.

Мара се поколеба, но Темпъл бе забелязал как гледаше роклята, като човек, който не беше ял от няколко дни, а французойката й предлагаше храна.

Той я наблюдаваше как първо започна да промушва главата си, а сетне зашари с ръце, за да открие отворите на ръкавите. Дъхът му секна за миг и главата му се замая. Извърна се към французойката и промърмори:

— Не желая тя да облича чужди дрехи. Искам всичко да е ушито специално за нея. От вас.

Мадам Ебер го стрелна с поглед.

— Разбира се. Тази рокля е да се определи моделът. Вие изказахте желание лично да одобрите колекцията.

Мара нададе възглас на несъгласие, когато главата й най-после излезе на светло.

— Не ти ли стига, че ме унижаваш с присъствието си по време на пробата? А трябва да избереш и роклята?

Мадам Ебер вече нагласяше диплите на роклята и я закопчаваше на гърба, давайки възможност на Темпъл да се наслади на гледката на Мара в бледомораво атлазено великолепие. Роклята й беше малко тясна в бюста и малко широка в талията, но изглеждаше впечатляващо.

Той никога досега не бе вярвал, че дрехата може да разкраси една жена. Жените си бяха жени, ако бяха привлекателни, си оставаха такива, без значение какво бяха облекли. А ако не бяха, ами… платът не можеше да сътвори магия.

При все това тази рокля навярно беше вълшебна с красивата си кройка и начина, по който трепкаше призрачно на светлината на свещите. Нежният цвят подчертаваше прекрасната кожа на Мара, червените оттенъци в косата й и синьото и зеленото в очите й.

Проклятие! Започваше да разсъждава като жена.

Проблемът беше, че това беше Мара, която той никога не беше познавал, тази, с която никога не бе имал шанса официално да се запознае. Жената, отраснала в безбожно богатство, в чиито крака беше целият Лондон. Тази, която трябваше да стане херцогиня Ламонт.

И дявол да го вземе, ако в тази рокля тя действително не изглеждаше като херцогиня.

Да, истинска херцогиня.

Истинска лейди.

Толкова истинска, че Темпъл искаше да протегне ръка и да…

Не.

— Деколтето трябва да е по-ниско изрязано.

— Mais non^[4], Ваша Светлост — възрази шивачката. — Корсажът е идеален. Вижте как само открива, без да разкрива.

Разбира се, тя беше права. Корсажът беше най-безупречната част на роклята, с красива кройка, достатъчно дълбок, за да дразни, без да е вулгарен. Темпъл го бе забелязал в мига, в който Мара облече роклята, не му убягна как изкусно подчертаваше съблазнителните й гърди, обсипани с лунички. Толкова изкусителни, че му се искаше да преброи и да запише в каталог всички тези малки петънца.

Да, корсажът бе идеален.

Но той не искаше да е идеален.

Искаше да е погубващ.

— По-ниско.

Шивачката погледна към Мара и на Темпъл му се прииска тя да възрази. Да се възпротиви на заповедта му. Да настоява деколтето да остане такова, каквото е.

Тогава той щеше да се почувства по-добре и нямаше да изпитва яд към самия себе си.

Естествено, тази негодница отлично го разбираше. Знаеше, че той иска тя да му се опълчи. И тъкмо поради това Мара изправи рамене, после леко сведе глава в знак на покорство, макар той да бе сигурен, че е напълно престорено, и не промълви нито дума.

Заставяйки го да се почувства като най-големия мерзавец на света.

— Колко време? — излая той въпроса към модистката.

— Три дни.

Темпъл кимна. Три дни идеално го устройваха.

— Ще й е нужна и маска.

— Защо? Нима целта не е да ме разобличиш? — попита Мара вместо шивачката. В тона й се долавяше раздразнение, задето я бяха изключили от разговора. — Защо да се крия?

Темпъл погледна право в очите й. Тя беше тополата, а той — бурята. Тази жена нямаше да се прекърши. В погледа му проблесна възхищение, но той побърза да го потуши. Тя го бе погубила. Бе откраднала живота му.

— Ще се криеш, докато аз не реша да те изоблича.

Мара застина.

— Съвсем справедливо — промърмори. Остана мълчалива, докато шивачката разкопчаваше роклята и Темпъл стисна зъби, когато дрехата започна да се свлича. Изпита искрена благодарност, щом тя я подхвана и я притисна към гърдите си, преди отново да се разголи пред него. — Кажете ми, Ваша Светлост, от сега нататък винаги ли ще трябва да се събличам във ваше присъствие?

В стаята изведнъж бе станало горещо и задушно и Темпъл закопня за ринга, ръцете го засърбяха да удари някого. Не мислеше, че ще понесе отново да я види само по бельо.

Наклони глава.

— С удоволствие ще те оставя сама — избоботи той и се запъти към предната част на ателието, но се спря пред завесата и додаде: — Но когато се върна, най-добре се подготви да ми разкажеш истината за онази нощ. Няма да те оставя на мира, докато не го направиш. Не, това не подлежи на обсъждане.

И без да дочака отговора й, Темпъл пристъпи зад завесата и огледа оскъдно осветеното помещение, задръстено от топове плат и най-различни дрънкулки. Пое дълбоко дъх и прокара длан по дългия стъклен шкаф в очакване на разрешение да се върне.

В очакване тя отново да се облече.

И кутията на Пандора да се затвори.

Машинално протегна ръка към кошничката, поставена върху стъкления плот, и извади дълго тъмно перо. Повъртя го между пръстите си, дивейки се на мекотата му. Запита се как ли щеше да изглежда в косата й. До кожата й.

В нейните пръсти до неговите.

Захвърли перото, сякаш го бе изгорило, и се извърна към пробната. Видя мадам Ебер да го чака до завесата.

— Зелено — заяви тя.

Не му пукаше какъв ще е цветът на роклята. Нямаше намерение да обръща внимание на подобни дреболии.

Но въпреки това каза:

— Искам и в бледомораво. Като тази, която тя пробва.

Дългогодишният опит не позволи на мадам Ебер да издаде мислите си, но при все това настоя:

— Тази дама трябва да носи предимно зелено.

За миг Темпъл се замисли над думите й, представяйки си Мара в зелена рокля. В атлаз, дантели и фино долно бельо — прозрачни долни ризи, извезани корсети и копринени чорапи, свличащи се на пода.

Беше готов да заплати щедро, за да види краката й.

Може би ги беше виждал.

Отново го обзе смущение. Дразнеше го самата мисъл, че тя пазеше тайни от него. Тайни, които засягаха и него, не само нея.

— Изберете такъв цвят, какъвто желаете. Все ми е едно. — Темпъл се мушна покрай французойката. — Но нека едната рокля да е в бледомораво.

— Темпъл. — Името, изречено от мадам Ебер, го накара да спре и когато той се извърна с ръка върху завесата, тя добави: — Доверете ми се, обличала съм много жени за вас.

— Жени от „Ангела“.

Незнайно защо, уточнението му се струваше важно.

Французойката не възрази.

— Да, тази не е като останалите.

Много слабо казано.

— Не, не е.

— Дрехите — продължи мадам Ебер — притежават неоспорима власт. Те могат да променят всичко.

Разбира се, това бяха пълни глупости, но той не беше в настроение да спори с модистката, затова я остави да довърши.

— Внимавайте какво си пожелавате.

Само това му липсваше. Загадъчна френска шивачка.

Отметна завесата и погледът му се стрелна към подиума, където преди няколко минути стоеше Мара в красивата рокля, горда и висока като топола.

Но сега подиумът беше празен.

Както и стаята.

Мамка му.

Накрая тя все пак беше избягала.