Сара Маклейн
Греховно предложение (5)

Глава 4

— Кой ще ми разкаже какво се е случило с Наполеон след Ватерло?

В малката, но добре обзаведена класна стая в „Дом Макинтайър за момчета“ се вдигна гора от ръце. Даниъл не дочака да назоват името му.

— Той е умрял!

Мара предпочете да не обръща внимание на откровеното ликуване в гласа на младежа, докато оповестяваше смъртта на императора.

— Да, той наистина е умрял. Но аз питам за малко по-ранния период.

Даниъл се замисли за миг и предложи следващ вариант:

— Той побягнал със сълзи и вопли от Уелингтън^[1] и… умрял!

Мара поклати глава.

— Не е точно така. Матю?

— Попаднал с коня си във френски окоп и… умрял!

Учителката леко се усмихна.

— За съжаление, не. — Избра една от ръцете, устремили се към тавана. — Чарлс?

Чарлс обмисли вариантите и се спря на един.

— Прострелял се в крака, който позеленял, откъснал се и тогава той умрял?

Мара не издържа и широко се усмихна.

— Знаете ли, джентълмени, вече не съм сигурна, че съм добър учител.

Ръцете тутакси се свалиха и в класната стая се надигна всеобщо мърморене. Джентълмените разбраха, че днес ще им се наложи да учат още един час по история. Но пакостниците бяха избавени от тежката участ, когато на вратата се почука и Алис се появи на прага.

— Моля за извинение, госпожо Макинтайър.

Мара отпусна учебника, който държеше.

— Да?

— Ами… — Алис отвори уста, затвори я и после отново я затвори. — Ами… някой е дошъл да ви види.

Темпъл.

Той се бе върнал.

Младата жена погледна към часовника в ъгъла на стаята. Той беше казал довечера. Все още беше днес, следователно той беше негодник и лъжец. И тя възнамеряваше да му го заяви. Веднага щом сърцето й престане лудешки да препуска.

Изведнъж се почувства така, сякаш някой бе изсмукал въздуха в стаята. Мара огледа морето от малките детски лица около нея и осъзна, че не беше готова да съобщи истината на света. Не беше готова отново да се превърне в Мара Лоу.

Искаше да остане госпожа Макинтайър, родена незнайно къде и появила се от нищото, понастоящем гувернантка и наставница на тази разнородна група момчета. Госпожа Макинтайър имаше цел. Госпожа Макинтайър имаше кауза. Госпожа Макинтайър имаше живот.

Мара нямаше нищо.

Нищо, освен истината.

Тя заповяда на краката си да се раздвижат, за да мине през тълпата от малките си питомци и да се изправи лице в лице с мъжа, завърнал се в дома й, без съмнение, с готов план да промени живота и на двамата. Когато стигна до вратата, Мара се извърна към учениците си.

— Ако аз…

Не. Покашля се. И отново опита.

— Когато се върна, очаквам да чуя какво се е случило с Наполеон.

Когато захлопна вратата зад гърба си, я сподири всеобща въздишка.

Алис благоразумно мълчеше, докато двете вървяха по тъмните тесни коридори. Мара беше благодарна за интуицията на младата прислужница — не беше сигурна, че ще може да води разговор, докато сърцето й бумтеше в гърдите, а мислите й бясно препускаха.

Той беше тук. Долу. Съдия, съдебен заседател и палач — всички в едно.

Тя бавно заслиза по стълбището. Разбираше, че никога няма да може да избяга от миналото, нито да избегне бъдещето.

Вратата на малкия кабинет, където бяха разговаряли днес сутринта, беше открехната и на Мара изведнъж й хрумна, че петсантиметровата пролука между вратата и касата беше доста любопитно нещо — предизвикваше едновременно вълнение или ужас, в зависимост от ситуацията.

Подмина факта, че някак си в този момент предизвикваше и двете.

Всъщност — не. Този мъж ни най-малко не я вълнуваше; изпълваше я единствено с ужас.

Тя пое дълбоко дъх, отчаяно желаейки сърцето й да престане да блъска толкова бясно в гърдите й, и освободи Алис с вяла усмивка — само на това беше способна при тези обстоятелства — преди да отвори вратата и да се срещне с мъжа, очакващ я в кабинета.

— Ти си се видяла с него.

Мара влезе вътре и решително затвори вратата.

— Какво правиш тук?

Брат й пристъпи към нея.

— Защо си се срещнала с онзи човек?

— Аз първа попитах. — С две малки крачки Мара го пресрещна в средата на стаята. — Разбрахме се, че ти никога няма да идваш тук. Трябваше да ми изпратиш бележка.

По този начин двамата се бяха срещали през изминалите дванайсет години. Никога в тази сграда и никога на места, където можеха да я познаят.

— Също така се разбрахме, че никога няма да кажем на онзи човек, че не си мъртва и живееш направо под носа му.

— Той има име, Кит.

— Но не го използва.

— Но има и име, което използва.

Темпъл^[2]. Не беше трудно да мисли за него по този начин. Могъщ и студен.

Дали винаги е бил такъв? Тя не го бе познавала, когато двамата бяха млади, но славата му се ширеше и никой никога не го бе наричал студен. Женкар, измамник и негодник, със сигурност. Но никога студен. Никога зъл.

Тя го бе направила такъв.

Кит прокара ръка през вече разрошените си кестеняви кичури и Мара долови умората му. Две години по-малък, като дете брат й бе изпълнен с живот и желание да се забавлява, винаги готов да измисли някоя лудория.

И тогава тя бе избягала, оставяйки Темпъл и Кит да събират парчетата от онази непоносима глупава вечер. И той се бе променил. Двамата от години тайно си разменяха писма, докато тя не се появи отново като госпожа Макинтайър, овдовялата собственица на „Дом Макинтайър за момчета“.

Ала брат й се бе превърнал в друг човек. Беше станал по-студен. По-жесток.

Никога не говореше за живота, който бе водил след бягството й. За мъжа, с когото го бе оставила.

После в един момент той изчезна и пропиля всичките й пари.

Мара забеляза отпуснатите му рамене, хлътналите страни, калта върху обикновено излъсканите му до блясък ботуши. Явно той поне разбираше затрудненото им положение. Нейното затруднено положение. Младата жена леко въздъхна.

— Кит…

— Не искам да ме наричаш така — сряза я той. — Вече не съм дете.

— Знам.

Това беше всичко, което можа да каже.

— Не биваше да отиваш да се срещаш с него. Знаеш ли как го наричат?

Тя повдигна вежди.

— Наричат го така заради мен.

— Това не означава, че впоследствие той не е заслужил прозвището си. Не желая повече да го доближаваш.

Прекалено късно.

— Ти не желаеш, така ли? — осведоми се тя, внезапно изпълнена с раздразнение. — Но ти нямаш избор. Мъжът е сложил ръка на всичките ни пари и ние сме изцяло във властта му. Аз направих това, което беше нужно, за да спася дома.

Кит се намръщи.

— Винаги все този твой дом. Винаги момчетата.

Разбира се, че те бяха най-главното. Момчетата бяха единственото правилно нещо, което бе извършила в живота си. Те бяха най-доброто от нея.

Но не си струваше да се кара с Кит.

— Откъде изобщо разбра, че той е бил тук?

Брат й я изгледа с присвити очи.

— Да не ме смяташ за идиот? Плащам добри пари на проститутката на улицата, за да те наглежда.

— За да ме наглежда? Или да ме следи?

— Тя е видяла Херцога убиец. И ми прати вест.

При мисълта, че брат й я беше шпионирал, Мара още повече се разгневи.

— Аз не се нуждая от защита.

— Разбира се, че се нуждаеш. И винаги си се нуждаела.

Младата жена с усилие се сдържа да не му възрази по-рязко — беше се изправяла лице в лице с много повече демони, отколкото той, при това от години. Сама. Но преглътна хапливите думи и се застави да се върне към най-главното.

— Кит… — подхвана, замълча за миг и се поправи: — Кристофър, отидох при него, защото и двамата имаме нужда от това. Ти… — Мара се поколеба, не знаеше как да изрече думите. Разпери широко ръце и отново опита: — Ти проигра всичко.

Кристофър отново зарови пръсти в косата си, трескаво и злостно.

— Да не би да мислиш, че не знам това? Исусе, Мара!

Тонът му се повиши и тя с ужас осъзна къде се намираха — какво име той бе използвал. Стрелна тревожен поглед към вратата, за да се убеди, че е затворена.

Но изглежда, на брат й не му пукаше.

— Разбира се, че го знам! Аз пропилях всичко, което той ми остави.

Както и всичко, което й принадлежеше. Всички пари, които с толкова лишения бе спестила и глупаво бе дала на брат си да ги пази. Но това беше нищо в сравнение с парите, които бяха отделени за поддръжката на сиропиталището. Всички пари, които мъжете бяха оставили заедно с незаконните си синове.

Кристофър я бе уверил, че неговата банка ще се погрижи за парите. Дори може да ги увеличи. А тя беше жена, която не притежаваше никакви доказателства за женитбата си или за смъртта на съпруга си, затова брат й бе внесъл сумата на свое име.

Нейният брат, който не можеше да спре да играе в казиното.

Противно на волята й, гневът й се разгоря с нова сила. Искаше й се отново да стане на шестнайсет, когато можеше да утеши по-малкия си, по-нежен и по-добър брат, а не да ненавижда мъжа, в който се беше превърнал. Да не изпитва злоба към него, да не осъжда греховете му.

— Ти не знаеш какво беше да живееш в сянката му — изхленчи Кит.

Техният баща. Мъжът, който неволно ги бе тласнал по този път. Богат като Крез и вечно недоволен. Той винаги бе жадувал за повече. За нещо по-добро. Бе искал синът му да е по-умен, по-дързък, по-смел, по-предприемчив.

Бе искал дъщеря му да стане херцогиня.

Но не беше получил нито едното от двете.

Кит горчиво се изсмя.

— Той несъмнено ни наблюдава от ада, безумно разочарован.

Мара поклати глава.

— Той вече няма власт над нас.

Погледът на брат й срещна нейния.

— Разбира се, че има. Ако не беше той, нищо от това нямаше да се случи. Ти нямаше да избягаш. Аз нямаше да се отдам на хазарта и нямаше да проиграя всичко. — Кристофър вдигна дългата си ръка и посочи към улицата. — И ти нямаше да живееш сред безпризорни хулигани и курви… — Замлъкна и пое дълбоко дъх. — Защо отиде при него?

— У него са всичките ни пари.

Кит присви очи.

— И какво каза той?

Сестра му се поколеба. Отговорът никак нямаше да му хареса.

— На какво се съгласи? — настоя брат й и тя долови раздразнението в гласа му, отчаянието.

— На какво мислиш, че съм се съгласила?

— Продала си се.

Де да беше толкова просто.

— Казах му, че ще излязла на светло. Ще го върна в обществото.

Кит се замисли и за миг Мара си помисли, че може би ще възрази. Ала тя бе забравила, че отчаяните хора стават користолюбиви.

— И аз ще си върна парите?

Той говореше само за себе си и това никак не й хареса.

— Парите не са само твои.

Брат й презрително изсумтя.

— Твоят дял е нищожен.

— Парите на сиропиталището бяха достатъчни, за да преживеем цяла година. Може би по-дълго.

— Аз имам много по-големи проблеми, Мара. Нямам намерение да се тревожа и за твоите кутрета.

— Те са деца! И те за всичко разчитат на мен!

Той въздъхна, за него явно този въпрос бе приключил.

— Ще получиш ли моите пари, или не?

За него нямаше никакво значение, че тя можеше да изгуби всичко. Този живот, който бе изградила. Това място, което я бе приютило, където се чувстваше в безопасност. Този дом, който бе осмислил живота й. Него не го беше грижа, стига да върне своите пари.

И затова Мара направи това, което умееше толкова добре.

Тя излъга.

— Не.

Красивото му лице се изкриви от ярост.

— Ти си сключила сделка с дявола и няма да получиш нищо в замяна? Каква е ползата от теб? Какъв е смисълът от всичко това? — Устните му се свиха от гняв и той закрачи из стаята. — Ти си съсипала всичко!

Мара изгледа брат си с присвити очи.

— Направих това, което трябваше да се направи. Той няма да се бие с теб, Кит. Сега поне ще те остави на мира.

Кит се извърна, грабна стола, препречил се на пътя му, и го запрати в стената. Дървената мебел се разцепи на няколко парчета. Мара застина.

Този гняв й беше познат.

Във всеки смисъл на думата.

Отстъпи зад писалището и вкопчи пръсти в плота, за да прикрие треперенето на ръцете си.

Губеше контрол над ситуацията.

Навярно го заслужаваше. Навярно това се случваше с жените, опитващи се да вземат съдбата в собствените си ръце. Тя беше направила точно това, бе променила бъдещето си. Бе променила живота си. И дванайсет години бе живяла така, както бе искала.

Сега беше време да остави Кит да поеме юздите на своя.

— Това е сделката, която сключихме. Единственият ти шанс да запазиш честта си е моето съгласие да призная това, което сторих. Аз заведох онзи мъж в стаята си. Аз го упоих. Аз изцапах с кръв проклетите чаршафи. — Тя поклати глава. — Аз избягах. Аз трябва да моля за прошка. Аз мога да му помогна да получи възмездие. И той го знае.

— Ами аз?

— Той не се интересува от теб.

Кристофър се приближи до прозореца и погледна навън в студения ноемврийски следобед. Дълго остана притихнал, преди да прошепне:

— А би трябвало. Той не знае на какво съм способен.

Лъчите на залязващото слънце превръщаха кестенявата му коса в златиста и Мара си спомни един отдавнашен следобед в дома на детството им в Бристъл. Кит се смееше и тичаше покрай брега на малкото езеро близо до къщата им и теглеше зад себе си новата си лодка играчка.

Изведнъж се препъна в корените на едно дърво, падна и изпусна връвта, привързана към лодката. Силният вятър подхвана играчката и я отнесе в средата на езерото, където тя се преобърна и потъна.

Двамата бяха набити за престъплението си и изпратени в леглото без вечеря. Кит, задето не бе успял да спаси лодката, за която баща му бе платил пари, а Мара, защото бе имала дързостта да напомни на баща им, че нито едно от децата му не умееше да плува.

Това не беше първият път, когато Кит нямаше късмет, нито първият, когато сестра му се бе опитала да го защити от презрението и гнева на баща им.

Не беше и последният.

Но днес тя нямаше да го защити. Днес тя щеше да защити нещо много по-важно. Но не му се доверяваше достатъчно, за да го посвети в своя план.

— Ти ще стоиш настрани от всичко това.

— А ако не стоя?

Мара рязко отвори вратата на стаята, давайки да се разбере, че разговорът беше приключил.

— Нямаш избор.

Той се извърна с лице към нея и за един миг светлината й изигра номер. За един миг й се стори, че пред нея стои баща й.

— Ти си в ръцете на Херцога убиец, така ли? Той и неговият клуб ми отнеха всичко, което притежавам. И аз просто ще стоя със скръстени ръце и ще се примиря? Ами моите пари?

Нито дума за нея. Нито дума за неговата сестра.

Пропускът не би трябвало да я учудва, но при все това я изненада. Но тя прикри изненадата си и вирна брадичка.

— Парите не са всичко.

— О, Мара — въздъхна той и внезапно й прозвуча много по-стар и далеч по-мъдър. — Разбира се, че са.

Урок, който баща им завинаги бе дамгосал в душите им.

Той се взря в очите й.

— Аз няма да стоя настрана. А сега ти също си затънала до гуша.

И това беше самата истина.

* * *

Няколко часа по-късно, с Лавендър, разположена върху възглавница в краката й, Мара се опитваше да се съсредоточи върху работата, когато Лидия Бейкър влезе в малкия й кабинет и заяви:

— Уморих се да се преструвам, че нищо не забелязвам.

Опитвайки се да изобрази изумление, Мара извърна широко отворените си очи към най-близката си приятелка.

— Моля?

— И не се прави, че не си ме разбрала — продължи Лидия, настани се на малкия дървен стол, разположен от другата страна на писалището на Мара и потупа по коленете си, за да привлече вниманието на Лавендър. Прасенцето вдигна глава, изгледа замислено новодошлата и предпочете да остане върху възглавницата си. — Тази свиня не ме харесва.

Мара побърза да се възползва от смяната на темата.

— Тази свиня е прекарала половината сутрин, бягайки от орда пощурели момчета.

— По-добре, отколкото от фермер с брадва.

Лидия присви очи към прасенцето.

Лавендър тихо изгрухтя.

Мара се засмя.

Лидия отново насочи вниманието си към своята приятелка.

— От седем години двете работим рамо до рамо, но аз нито веднъж не съм те попитала за миналото ти.

Мара се облегна назад на стола.

— За което съм ти много благодарна.

Лидия повдигна русата си вежда и махна пренебрежително с една от измамно деликатните си ръце във въздуха.

— Ако ставаше дума само за мъжа, който те посети днес следобед, може би щях да си премълча. Но като се има предвид тазсутрешния посетител, няма начин да не попитам. Херцозите променят всичко.

Без съмнение, променяха и още как!

Лидия се наклони напред, ритмично потропвайки по ръба на писалището с писмото, което държеше в ръка.

— Аз може и да работя в сиропиталище, Маргарет, но не съм в пълно неведение за света отвъд входната врата. Огромният мъж, който се появи при пукването на зората, беше херцог Ламонт. — Приятелката й многозначително замълча. — Херцога убиец Ламонт.

Господи, започваше да ненавижда този прякор.

— Той не е убиец.

Думите се изплъзнаха, преди Мара да успее да прехапе езика си, преди да осъзнае, че те бяха неволно признание, че тя познава въпросния мъж.

Стисна устни в тънка линия, докато очите на Лидия любопитно се разшириха.

— Не е ли?

Мара внимателно обмисли следващите си думи. Реши да се задоволи само с едно:

— Не.

Лидия изчака Мара да продължи. Десетина фиби и фуркети едва удържаха в що-годе приличен кок дивите й и непокорни руси къдрици. Когато Мара, нейната първа работодателка и най-добра приятелка, не продума нищо повече, Лидия на свой ред се облегна назад на своя стол, кръстоса крака, отпусна ръце в скута си и отбеляза:

— Той не е идвал тук, за да остави дете?

Не беше чудо нечувано някой аристократ да цъфне на прага на приюта им, влачейки незаконородения си син.

— Не.

Лидия кимна.

— Нито е бил тук, за да вземе незаконороденото си отроче?

Мара постави перодръжката в гнездото й.

— Не.

— И не е бил тук, за да направи прекалено щедро дарение за приюта?

Директорката на приюта леко се подсмихна.

— Не.

Лидия килна глава.

— Смяташ ли, че можеш да го убедиш да го направи?

Мара се засмя.

— За съжаление, той никак не е настроен великодушно, когато аз съм наблизо.

— Аха. Значи, той не е идвал заради приюта?

— Не.

— Което означава, че посещението му е свързано с втория ти днешен посетител.

Тревога прониза Мара, когато срещна погледа на приятелката си.

— Не разбирам.

— Лъжкиня — заключи Лидия. — Вторият ти посетител беше господин Кристофър Лоу. Предполагам, че е много богат, тъй като е наследил огромно състояние от покойния си баща.

Мара стисна устни.

— Вече не е богат.

Лидия наклони глава.

— Да, май не е. Чух, че е проиграл всичко в игралния дом на мъжа, убил неговата сестра.

— Той не е убил…

Мара млъкна. Лидия знаеше.

— Хмм. — Лидия бръсна малка власинка от полата си. — Изглежда, че си сигурна в това.

— Да, сигурна съм.

Лидия кимна.

— Колко отдавна познаваш херцог Ламонт?

Ето това беше въпросът, който щеше да промени всичко. Въпросът, който щеше да я измъкне от скривалището й и да я разкрие пред света.

По някое време щеше да се наложи да каже истината. Би трябвало да го приеме като подарък от съдбата, че може да започне с Лидия. Само дето беше много трудно да признае на най-близката си приятелка, която й се бе доверявала седем дълги години, че през цялото това време я бе лъгала.

Мара пое дълбоко дъх.

— Дванайсет години.

Лидия бавно кимна.

— Откакто е убил сестрата на Лоу?

Откакто се предполага, че ме е убил.

Би трябвало да е лесно да го изрече. Лидия знаеше за нея много повече, отколкото всеки друг на този свят. Тя познаваше живота на Мара, работата й, мислите, плановете. Бе дошла да работи за нея като съвсем млада, неопитна гувернантка на разнородна група момчета, изпратени от голямо имение в Йоркшър — там, където Мара се бе крила преди толкова много години.

Лидия снижи глас, тонът й бе ласкав, разбиращ, изпълнен с приятелско съпричастие.

— Всички имаме тайни, Маргарет.

— Това не е моето име — прошепна Мара.

— Разбира се, че не е — промълви Лидия и тези простички думи сломиха и последните остатъци от самоконтрола на Мара. От очите й бликнаха сълзи, а Лидия се усмихна и се наведе напред. — Това, че си отраснала във ферма в Шропшър, е също толкова вярно, колкото и това, че ще изпратиш там Лавендър.

Мара се засмя леко и погледна към прасенцето, което мирно похъркваше в съня си.

— Ферма в Шропшър много ще й подхожда.

— Глупости! — подсмихна се Лидия. — Тя е разглезено малко прасе, което спи върху меки възглавници и се храни на масата. Няма да й се понравят нито лошото време, нито калта и помията. — Очите й се разшириха, изпълнени със съчувствие. — Щом не е в Шропшър, тогава къде?

Мара погледна писалището, зад което бе работила седем години, всеки ден надявайки се, че никога няма да се наложи да отговаря на тези въпроси.

— В Бристъл — пророни, без да вдига поглед от документите върху бюрото.

Лидия за сетен път кимна.

— Само че не ми звучиш като някой, отгледан сред доковете на Бристъл.

Пред очите на Мара се мярна огромната къща, където бе прекарала детството и ранната си младост. Баща й обичаше да казва, че ако пожелае, можел да купи цяла Британия, и бе построил къща, за да докаже това на целия свят. Къщата бе пълна с позлата, картини и мраморни скулптури, пред които мраморите на Елгин^[3] бледнееха. Той имаше особена слабост към портретите и бе изпълнил всеки сантиметър от стените с ликове на непознати. Някой ден ще ги заменя с тези на моето семейство, обичаше да казва всеки път когато окачваше нов портрет.

В най-добрия случай можеше да се каже, че къщата изглеждаше прекалено украсена, а в най-лошия — пошла и безвкусна.

И беше единственото нещо на света, което баща й обичаше.

— Не бях.

— А херцогът?

Лидия знаеше. Мара не се съмняваше в това.

— Аз… — Мара замълча, внимателно подбирайки следващите думи. — Аз се срещнах с него. Веднъж.

Не беше лъжа, но и някак си не беше чистата истина. Срещнала не беше точната дума, с която можеше да опише случилото се между тях. Часът беше късен, нощта — тъмна, а ситуацията — отчаяна. И тя се бе възползвала от него. За кратко.

Достатъчно дълго.

— В навечерието на сватбата ти.

От дванайсет години се бе ужасявала от този момент, боеше се, че ще я унищожи. При все това, докато стоеше на ръба на пропастта и се готвеше да разкаже истината за пръв път от дванайсет години, да бъде честна с приятелката си и някак си с Вселената, тя не се поколеба.

— Да.

Лидия кимна.

— Той не те е убил.

— Не.

Лидия мълчаливо чакаше.

Мара тръсна глава и разсеяно потърка ръката си.

— Никога не съм имала намерение всичко да изглежда толкова… зловещо.

Възнамеряваше да изцапа с кръв чаршафите, за да изглежда така, сякаш я бяха обезчестили. Сякаш бе избягала с мъж. Той трябваше да избяга, преди някой да види какво се бе случило. Но опиатът се бе оказал прекалено много. И кръвта също беше твърде много.

Лидия дълго обмисля чутото. Не спираше да върти плика между пръстите си и Мара не можеше да откъсне поглед от малкия кремав правоъгълник.

— Не мога да си спомня името ти.

— Мара.

— Мара — повтори приятелката й, сякаш вкусваше името. — Мара.

Мара кимна, изпитваше огромно удоволствие да го чуе от нечии други уста. Удоволствие и голяма доза страх.

Защото сега нямаше връщане назад.

Накрая Лидия се усмихна, сияйна и искрена усмивка.

— Много ми е приятно да се запознаем.

При думите й дъхът на Мара секна, толкова огромно беше облекчението, което я изпълни.

— Когато той получи това, което желае, аз ще бъда разкрита.

Лидия срещна погледа й, напълно наясно какво означават тези думи. Знаеше, че на пребиваването на Мара в Лондон щеше да бъде сложен край. Сиропиталището можеше да бъде закрито, ако я свържеха с него. Знаеше, че приятелката й ще трябва да замине.

— А той ще постигне ли своето желание?

Възмездие.

Мъжът нямаше да се спре пред нищо, докато не го получи. Но тя също имаше свои планове. Животът, който бе изградила, може и да бе приключил, но тя нямаше да замине, преди да се погрижи за бъдещето и безопасността на момчетата.

— Не и докато аз не постигна своето.

Устните на Лидия се повдигнаха в крива насмешка.

— Точно както очаквах.

— Ще те разбера, ако не искаш да се забъркваш в това. Ако искаш да се махнеш от тук.

Лидия поклати глава.

— Не желая да се махам.

Мара се усмихна.

— Хубаво. Това място ще се нуждае от теб, когато аз замина.

— Ще бъда тук — кимна Лидия.

Часовникът в коридора удари, оповестявайки часа, като че ли отбелязваше значимостта на момента.

— Е, след като вече се изяснихме и приключихме с това — поде Лидия, подавайки на Мара плика, който държеше, — може би ще ми обясниш защо получаваш писма от игралния ад?

Очите на Мара се разшириха, докато поемаше плика и го въртеше в ръце. Отпред с черно мастило и почти неразбираем почерк бяха надраскани името и адресът й. На гърба пликът беше запечатан със зашеметяващо красив сребрист печат с изображението на изящна девойка ангел, гъвкава и чаровна с разперени върху восъка крила.

Печатът беше непознат.

Мара го поднесе по-близо до очите си, за да го разгледа.

— Това е печатът на „Падналия ангел“ — поясни Лидия.

Мара вдигна глава, сърцето й внезапно се разтуптя.

— Да. На клуба на херцога.

Сините очи на приятелката й възбудено заблестяха.

— Най-престижният игрален дом в Лондон, където всяка нощ половината аристокрация залага и проиграва безбожни богатства. — Лидия снижи глас: — Чувала съм, че членовете на клуба трябва само да пожелаят нещо, независимо колко е екстравагантно, неприлично или невъзможно да се осъществи, и клубът го изпълнява.

Мара завъртя очи.

— Ако е невъзможно да се осъществи, как тогава клубът го изпълнява?

Лидия сви рамене.

— Предполагам, че те са много могъщи хора.

В съзнанието на Мара изплуваха широките рамене на Темпъл и счупеният му нос, тя си припомни властното му държание в дома й. Как безцеремонно договаряше условията на тяхното споразумение.

— Да, мога да си представя — промърмори Мара, плъзна пръст под сребристия печат и отвори писмото.

Върху листа бяха надраскани само две думи, заобиколени от огромно неизползвано пространство. На нея никога не би й хрумнало да използва толкова разточително хартията. Очевидно икономичността не беше отличителна черта на Темпъл, с изключение може би на пестеливостта на думите.

Девет часът.

Това беше всичко. Нямаше подпис, не че й бе нужен. Бяха изминали доста години, откакто някой бе проявявал толкова показна и безапелационна власт над нея.

— Не мисля, че този твой херцог ми харесва.

Лидия се бе навела над бюрото, проточила шия, за да види бележката.

— Тъй като той не е моят херцог, ми е все едно — заяви Мара.

— Смяташ ли да отидеш?

Тя бе сключила споразумение. Това беше нейното наказание. Нейното изкупление.

Нейният единствен шанс.

Пренебрегна въпроса, остави листа настрани и погледна втория плик.

— Това не е толкова интересно — рече Лидия.

Беше сметка и Мара го знаеше и без да отваря плика.

— Колко?

— Два паунда и шестнайсет шилинга. За въглища.

Повече, отколкото имаше в ковчежето с наличните пари. И ако по ноември можеше да се съди за това, което предстоеше, зимата щеше да е студена. В гърдите й се надигнаха гняв, отчаяние и паника, но Мара побърза да отпъди емоциите.

Трябваше да запази самообладание.

Протегна се към кратката бележка на херцога, обърна листа, взе перодръжката, потопи я грижливо в мастилницата и написа:

10 паунда.

Пъхна обратно бележката в плика. Усещаше как сърцето й тупти в гърлото, но тя бе изпълнена с решителност. Той може и да диктуваше условията, но тя диктуваше цената. А десет паунда щяха да топлят момчетата от „Дом Макинтайър за момчета“ цяла година.

Мара зачеркна своето име върху плика и написа името на херцога, преди да го връчи на Лидия.

— Утре ще обсъдим сметката за въглищата.