Сара Маклейн
Греховно предложение (4)

Глава 3

Той сънуваше балната зала в Уайтфон Аби, сияеща като ярко слънце от светлините на хилядите свещи и блясъка на коприната и сатена в безброй цветове.

А зад огромните прозорци, гледащи към просторните градини на девъншърското имение, провинциалната резиденция на херцог Ламонт, се спотайваше нощната тъма.

Неговото имение.

Той се спускаше по широкото мраморно стълбище, водещо към балната зала, където гъстото стълпотворение от тела се извиваше под звуците на оркестъра, разположен зад стена от растения в дъното на помещението. Горещината от танцуващите го обгърна, докато си проправяше път през тълпата, притискаща се към него, пулсираща от смях и въздишки; нечии ръце се протягаха към него, докосваха го, впиваха пръсти в него. Широки усмивки и неразбираеми думи го мамеха все по-навътре сред множеството, приветстваха го с добре дошъл.

У дома.

Той държеше чаша в ръка; поднесе я към устните си, прохладното шампанско утоли жаждата, която не бе забелязал досега, но внезапно бе станала непоносима. Пусна чашата и тя изчезна в нищото в мига, в който една красива жена се извърна и пристъпи в обятията му.

— Ваша Светлост.

Титлата отекна в него, заливайки го с вълна на удоволствие.

Двамата танцуваха.

Стъпките изплуваха от някакъв далечен спомен — бавна, въртяща се безкрайност от отдавна забравени умения. Ала жената в прегръдките му не беше спомен, беше топла и жива, при това достатъчно висока, за да му подхожда идеално, с достатъчно чувствени извивки, за да пасва на дългите му ръце.

Музиката звучеше все по-силно, а те танцуваха все по-бързо, въртяха се отново и отново, морето от лица в балната зала избледня в тъмнината… стените на залата започнаха да чезнат, когато го разсея някаква внезапна тежест върху ръкава му. Той насочи внимание към ръката си, обвита в черна вълнена тъкан, съвършено безупречна, с изключение на бялото петно с размерите на монета от шест пенса.

Восък, капнал от полилея над главата му.

Докато се взираше в него, направо пред очите му петното се втечни и потече по ръкава на сакото му като нишка разтопен мед. Жената в обятията му се протегна към течността — дългите й изящни пръсти погалиха фината материя и от докосването й в цялото му тяло лумнаха пламъци, които се разпростряха към петното; горещият восък покри върховете на пръстите й, преди тя да ги вдигне към очите му.

Имаше красиви ръце.

Красива кожа.

Не носеше ръкавици.

Той плъзна поглед по дългата й ръка от китката до рамото, наслаждавайки се на съвършенството на тялото й, на съблазнителните извивки на раменете, изящната шия, вирнатата брадичка, широката изкусителна уста, правия нос с чувствени ноздри и на очите, каквито никога досега не беше виждал. Едното синьо, а другото зелено.

Устните й се извиха, когато произнесе думите, за които толкова отдавна копнееше и от които едновременно се боеше.

— Ваша Светлост.

И изведнъж лицето й се открои.

Мара Лоу.

Темпъл се събуди на пода в библиотеката и рязко скочи на крака. От устата му се изтръгна грозно проклятие, което отекна в синята мъгла на разпукващата се зора.

Одеялото на зелено и черно каре падна в краката му. Фактът, че онази жена го беше завила с одеяло, след като го бе упоила в най-тъмната полунощна доба, ни най-малко не го утеши. Той си я представи как стои над него, а той лежи проснат и безпомощен на пода, и едва не изрева от ярост.

Тя го бе упоила и си бе тръгнала.

Отново.

След тази мисъл тутакси изникна друга.

Мили боже. Тя беше жива.

Той не я бе убил.

В дробовете му избухна чисто и помитащо облекчение, борещо се с объркването и гнева.

Той не беше убиец.

Темпъл прокара длан по лицето си, опитвайки се да овладее бушуващите емоции, и забеляза, че тя не просто си бе тръгнала.

Беше оставила бележка, надраскана върху вчерашните новини, и я бе прикрепила с фуркет към гърдите му, сякаш той беше пратка, предназначена да бъде изпратена по пощата.

Откъсна посланието, отлично осъзнавайки, че съдържанието му едва ли щеше да уталожи гнева му.

Надявах се, че няма да се стигне до това, но няма да позволя да бъда заплашвана и няма да се оставя да стана жертва на физическо насилие.

Темпъл едва се сдържа да не смачка бележката и да я хвърли в огъня. Тази жена смяташе, че тя е била заплашена и е щяла да стане жертва на физическо насилие? Когато тъкмо той се бе озовал проснат на пода на собствения си кабинет?

Предложението ми е почтена сделка и нищо повече. Когато решите, че сте готов за преговори, ще се радвам да ме посетите, за да обсъдим като равни условията за нашето споразумение.

Това беше невъзможно. Той не беше толкова луд, че да й бъде равен.

Можете да ме намерите на Кърситър стрийт, номер 9.

Нахалницата дори бе оставила адреса си! Огромна грешка. Би трябвало да избяга. Не че той нямаше да я залови. Ако беше избягала, щеше да прекара остатъка от живота си да я преследва.

В крайна сметка той бе заслужил правото си на възмездие. И щеше да го получи.

Коя беше тази глупава, смела жена?

Мара Лоу. Жива. В плът и кръв.

Силна като стомана.

Мисълта го накара да си спомни за ножа и той пъхна ръка в ботуша, макар вече да знаеше какво ще намери.

Харпията бе отмъкнала своя нож.

* * *

След час, вече измит и освежен, Темпъл беше на път към Кърситър стрийт, номер 9, в пълно неведение какво да очаква. Напълно вероятно беше жената все пак да е избягала и докато навлизаше все по-навътре в дебрите на Холбърн, младият мъж се питаше дали не бе направила точно това, оставяйки му адреса на банда главорези, за да довършат започнатото от самата нея предишната нощ.

Районът изглеждаше доста противно дори в седем сутринта. Окаяни пияници бяха налягали в несвяст пред вратите на долнопробни кръчми, а край тях се търкаляха празни бутилки. Мършава проститутка с изпито лице и кървясали очи се появи с тежка стъпка от една странична уличка и се заклатушка към Темпъл.

Погледите им се срещнаха и Темпъл мигом разпозна това отсъстващо изражение.

— К’во прай тук убавец кат’ теб?

Преследва призраци.

Като пълен идиот.

Проститутката започна да го опипва и той сграбчи ръката й, когато се плъзна в джоба му за кесията.

— Днес не ти върви, скъпа — рече той, измъквайки празната й ръка.

Тя не се смути и се притисна към него, а Темпъл се намръщи от зловонния й дъх.

— К’во шъ кайш малко да съ погушкаме тогава? Не ми е попадал убавец с твойте размери.

— Благодаря — отклони той предложението и я отмести по-далече от себе си. — Боя се, че вече имам среща.

Жената се ухили, разкривайки два липсващи предни зъба.

— Я ми кажи, убавецо, навсякъде ли си толкоз голям?

Друг мъж би пренебрегнал въпроса й, но Темпъл прекалено дълго бе живял на тези улици и се чувстваше в свои води с проститутките. От години те бяха единствените жени, желаещи да му правят компания, макар че, за щастие, досега не му се бе налагало да има вземане-даване с толкова… окаяна представителка на древната професия.

Навярно превратностите на съдбата я бяха довели до това плачевно състояние и Темпъл разбираше тази истина по-добре от мнозина други. Тя не заслужаваше презрение заради начина, с който се справяше с живота.

— Досега не съм имал оплаквания — смигна й благородникът.

Тя се изкиска.

— Потърси ме винаги когато имаш мерак, убавецо. Няма да съжаляваш.

Той докосна периферията на шапката си.

— Ще го запомня — рече и се отдалечи по надолу по Кърситър стрийт, броейки номерата на къщите, докато не стигна до номер девет.

Сградата се отличаваше от останалите на улицата, беше по-чиста от другите в редицата, със сандъчета с цветя на прозорците, във всяко от което цъфтяха разноцветни кичести хризантеми. Докато стоеше отвън и се взираше в каменните стъпала отпред, Темпъл не се съмняваше, че е намерил правилното място. И че тя не беше избягала.

Но защо живееше тук, на мръсна и воняща улица в Холбърн?

Вдигна чукчето и решително удари с него по вратата.

— Виж ти, май не съм първа на опашката — прозвуча женски глас.

Той се обърна и видя проститутката, която го наблюдаваше. Жената приближи, в погледа й проблесна разпознаване и тя внезапно заяви:

— Познавам те.

Темпъл се извърна.

— Ти си Херцога убиец — изфъфли тя, но той отново насочи вниманието си към вратата, обзет от познатото чувство на разочарование. Никога не изчезваше онзи студен гняв, примесен с нещо по-лошо. Нещо далеч по-разрушително. — Не че ми пука, ’убавецо. Момиче кат’ мен не може много да придиря.

Но той бе доловил промяната в гласа й. Острота. Предпазливост и разбиране, сякаш тази жена го смяташе за равен. В крайна сметка и двамата живееха в мрака, нали?

Той не й обърна внимание, но тя продължи:

— Имаш момче за Макинтайър, а?

Темпъл отново погледна към вратата, сетне се извърна към проститутката.

— Момче ли? — удивено попита.

Тя повдигна вежди.

— Не си първият, да знайш. И няма да си последният. Така се получава. С мъжете. Момичетата трябва много да внимават в наши дни. Особено с таквиз кат’ теб.

Очевидно тази жена не познаваше Мара Лоу.

Вратата се отвори, слагайки край на откровенията на проститутката, и на прага се появи младо момиче с лице на херувим. На вид не беше повече от шестнайсет и го зяпаше с широко отворени, смаяни очи.

Той докосна леко шапката си.

— Добро утро. Дойдох да се срещна с Мара.

Момичето смръщи вежди.

— Искате да кажете с госпожа Макинтайър?

Трябваше да се досети, че тя няма да е тук. Трябваше да знае, че го е излъгала. Дали изобщо някога в живота си онази негодница бе казала истината?

— Аз не…

Не успя да довърши изречението, защото точно в този момент вътре в къщата се разрази истински ад.

Отнякъде избухна какофония от писъци и няколко малки фигури се изсипаха в преддверието, преследвани от шепа малко по-големи фигури, едната от които държеше в ръка… крак на стол?

Три от по-малките фигури, изглежда, подушиха опасността и направиха това, което на тяхно място би сторил всеки умен човек — хукнаха към изхода. Обаче допуснаха тактическа грешка, тъй като не взеха предвид присъствието на Темпъл, нито на младото момиче до вратата. В резултат, вместо да изскочат на улицата, те се оплетоха в широките й поли като мухи в паяжина.

Триото запищя от отчаяние. Прислужницата до вратата изкрещя от нещо, което Темпъл оприличи на неподправен ужас, при това съвсем обоснован. А въоръженото с крака от стол създание извика победоносно, скочи върху малката масичка в преддверието, вдигна дървото над главата си и се впусна в битка.

За един кратък миг Темпъл се възхити на храбростта и находчивостта на малкия разбойник.

Момичето до вратата нямаше никакъв шанс. Тя рухна като отсечена топола, а момчетата се изсипаха от батистения си капан и се затъркаляха на пода, ритаха, врещяха и се налагаха един друг.

И чак когато от купчината започнаха да се разнасят пронизителни писъци, Темпъл осъзна, че съвестта не му позволява да се отдръпне от вратата и да остави тази лудост да се развихри.

Ако хлапетата избягат, щяха да причинят хаос в цял Лондон.

Той беше единственият способен да ги възпре. Съвсем очевидно.

Без да моли за разрешение, благородникът решително пристъпи прага и влезе в къщата. Вратата с грохот се хлопна зад гърба му, докато помагаше на момичето да се изправи на крака. След като се увери, че всичките й крайници са цели и няма нищо счупено, той насочи вниманието си към проблема, който не търпеше отлагане… гърчещата се купчина от момчета в средата на фоайето.

И направи това, което умееше най-добре.

Хвърли се в бой.

Захвана се да издърпва едно по едно момчетата от купчината, поставяше ги на крака, отнемаше дървени мечове, измъкваше от джобовете торбички с камъни и прочее самоделни оръжия и ги освобождаваше с думите: „Това беше достатъчно!“, преди да се заеме със следващия боец.

Раздели последните две момчета, храбреца с крака от стол и един друг дребосък, вдигна ги от пода, когато ненадейно го съзря… нещо малко, розово и неподвижно.

Темпъл се наведе, все още държейки момчетата.

— Ауу… — извика момчето, въоръжено с дървения крак, явно ни най-малко обезпокоено, че краката му се люлеят на половин метър от пода. — Тя ще избяга!

Нима това наистина беше…

Прасенцето внезапно оживя, оглушително заквича и се втурна в съседната стая. Темпъл сащисано отскочи назад.

— Исусе Христе!

И за пръв път, откакто той бе почукал на вратата, в къщата на Кърситър стрийт се възцари мъртвешка тишина.

Гостът се извърна към момчетата, които се кокореха насреща му със зейнали уста.

— Какво има?

Всички мълчаха като онемели, вторачили погледи във водача си, който все още държеше крака от стол, но за щастие, явно не възнамеряваше да го пуска в ход.

— Вие произнесохте напразно името Господне — заяви той.

В тона му прозвуча упрек, примесен с нещо като възхищение.

— Вашето прасе ме изплаши.

Момчето поклати глава.

— Госпожа Макинтайър не обича да се богохулства.

Съдейки по сцената, на която бе свидетел, госпожа Макинтайър би трябвало по-малко да се безпокои за речника на момчетата, а повече за живота им, но Темпъл благоразумно се въздържа от коментар.

— Е, в такъв случай — рече той, — най-добре да не й казваме.

— Твърде късно — заяви малчуганът в другата му ръка и Темпъл сведе поглед към момчето, което сочеше към нещо зад гърба му.

— Боя се, че вече го чух.

Темпъл се извърна в посока на гласа, мек и женствен. И познат.

Пусна момчетата на пода.

Тя не беше избягала.

— Госпожа Макинтайър, предполагам?

Мара не отговори, вместо това се обърна към малките дяволчета.

— Какво съм ви казала за преследването на Лавендър?

— Ама ние не я преследвахме! — изкрещяха няколко момчета в един глас.

— Тя беше наша плячка! — уточни друг хлапак.

— Открадната от нашата съкровищница! — обяви главатарят на бандата и погледна към Мара. — Ние я спасявахме.

Темпъл сбърчи вежди.

— Името на прасето е Лавендър?

Тя дори не го удостои с внимание. Вместо това местеше поглед от едно момче на друго с изражение, което му беше до болка познато — точно същото беше виждал милион пъти в детството си върху лицето на своята гувернантка. Разочарование.

— Даниъл? Какво съм ви казала? — попита тя, втренчила суров взор в предводителя на доскоро веселата банда. — Какво е правилото?

Момчето отвърна поглед и избъбри:

— Лавендър не е плячка.

Мара извърна очи към момчето от другата страна на Темпъл.

— И какво още, Матю?

— Да не преследваме Лавендър.

— Точно така. Дори и… Джордж?

Джордж пристъпи притеснено от крак на крак.

— Дори ако тя сама започне.

Мара кимна.

— Добре. А сега, след като всички си припомнихме правилата, моля да се приведете в ред и да приберете оръжията. Време е за закуска.

Момчетата явно не бързаха особено да изпълнят нареждането. Всеки един от дузината или повече злосторници с явно любопитство се блещеше срещу Темпъл.

— Млади господа — обади се Мара, привличайки вниманието им, — струва ми се, че се изразих на съвсем правилен английски, нали?

Даниъл пристъпи напред и вирна малката си остра брадичка към Темпъл.

— Кой е той?

— Никой, за когото да се тревожите — увери го Мара.

Момчетата добиха скептични изражения. Умни хлапета.

Матю килна глава, изучавайки Темпъл.

— Той е много голям.

— И силен — изтъкна друг хлапак.

Даниъл кимна и Темпъл забеляза, че погледът на момчето се плъзна по белега на бузата му.

— Той е дошъл да ни вземе? За работа?

Дългогодишният опит попречи на Темпъл да издаде изумлението си от въпроса и прозрението го осени само след секунда. Тази къща беше сиропиталище. Навярно трябваше по-рано да се досети, но обикновено при думата „сиропиталище“ човек си представя нещастни момчета, наредени в дълга редица за купа с гореща сивкава каша. А не батальони крещящи воини, погнали прасе.

— Разбира се, че не. Никой няма да ви вземе.

Даниъл насочи вниманието си към строгата възпитателка.

— Тогава кой е той?

Темпъл повдигна вежда, чудейки се как ще отговори тя на този въпрос. Едва ли можеше да каже истината.

Мара срещна погледа му, твърдо и решително.

— Той е тук, за да си отмъсти.

Малките ченета на малчуганите увиснаха. Темпъл едва се удържа да не ги последва. Даниъл отново заговори:

— За какво да отмъсти?

— За моята лъжа.

Господи. Наистина не й липсваше кураж.

— Лъжата е грях — изтъкна малкият Джордж.

Устните на Мара се извиха в едва забележима усмивка.

— Точно така. И ако излъжеш, някой човек като него ще дойде и ще те накаже.

И ей така, без усилие тя отново го превърна в злодей. Темпъл се намръщи, когато към него се извърнаха множество ококорени очи.

— Така че, нали разбирате, момчета — заговори той, — аз имам малко работа с госпожа Макинтайър.

— Тя не е излъгала нарочно — защити я Даниъл.

Темпъл ни най-малко не се съмняваше, че госпожа Макинтайър бе излъгала абсолютно съзнателно, но когато се обърна към момчето, не можа да се въздържи да не изтъкне:

— Но при все това го е направила.

— Сигурно е имала основателна причина. Нали?

Морето от малки лица се извърна към Мара.

Нещо проблесна в погледа й. Смях? Тя намираше това за забавно?

— Наистина имах, Хенри, затова твърдо съм решена да се разбера с нашия гост.

Само през гниещия му труп. Нямаше да има никакви споразумения.

— Навярно не е зле да обсъдим въпросната причина, нали, госпожо Макинтайър?

Тя наклони глава, без никакво намерение да подвива страхливо опашка.

— Навярно — отвърна, но думите й прозвучаха, сякаш имаше предвид точно обратното.

Това обяснение явно задоволи повечето от хлапаците, но не и Даниъл.

— Ние трябва да останем. Просто за всеки случай — заяви малчуганът с присвити очи.

За миг Темпъл зърна в погледа му нещо познато, от което го побиха тръпки.

Недоверие.

Подозрение.

Сила.

— Това е много мило от твоя страна, Даниъл — рече Мара, побутвайки момчетата през страничната врата в преддверието, — но аз те уверявам, че отлично ще се справя и сама.

Щеше да се справи. Темпъл ни най-малко не се съмняваше в това.

Нито повечето от момчетата, както изглеждаше. Един след друг те напускаха помещението, сякаш не беше имало никакво крадене на прасе, преследване, бой, премятане във въздуха или каквото и да било, всички се изнизаха, с изключение на Даниъл, който пристъпваше доста неохотно, но се подчини, макар че постоянно се озърташе през рамо и гледаше Темпъл със сериозни тъмни очи.

Много отдавна никой не се бе осмелявал да го гледа толкова безстрашно.

Момчето беше предано на Мара.

Темпъл почти беше впечатлен, докато овреме не си припомни, че въпросната жена беше истински демон и не заслужаваше подобна преданост.

Когато тя решително затвори вратата зад момчешката тайфа, Темпъл се залюля на пети.

— Значи, госпожа Макинтайър?

При многозначителния въпрос Мара насочи вниманието си към момичето, което все още стоеше вцепенено до вратата и ги гледаше с широко отворени очи.

— Можеш да вървиш, Алис. Моля те, кажи на готвачката, че момчетата са готови за закуска. И нека в приемната донесат чай за нашия гост.

Веждите на Темпъл се стрелнаха нагоре.

— Дори и да бях от любителите на чая, не бих рискувал да пия каквото и да било от вашите ръце. Никога повече! — Той стрелна поглед към Алис. — Не се обиждай, Алис.

Страните на Мара пламнаха. Много добре. Би трябвало да се засрами. Негодницата можеше да го убие с безразсъдното си поведение.

— Благодаря, Алис, свободна си.

Без да чака друга покана, момичето с радост напусна доскорошното полесражение.

— Значи, госпожа Макинтайър? — отново подхвана Темпъл, когато вратата се затвори зад гърба на прислужницата.

Тя срещна погледа му с гордо вдигната глава.

— Да.

— Какво се е случило с господин Макинтайър?

— Той беше войник — отвърна тя, — убит на бойното поле.

— И къде по-точно? — повдигна вежди Темпъл.

Мара присви очи.

— Повечето хора са достатъчно възпитани, за да не задават подобни въпроси.

— Аз не съм от тях.

Тя се смръщи.

— Битката за Нсаманкоу^[1], ако толкова трябва да знаете.

— Много хитро. Достатъчно мъгляво, че никой да не може да провери. — Темпъл огледа преддверието. — И явно е разполагал с достатъчно благоприлично жилище, където да се настаните.

— Не ви очаквах толкова скоро — смени темата Мара.

— Нямаше достатъчно арсеник в уискито?

— Не беше арсеник — тросна се тя, снижавайки глас. — Беше опиева тинктура.

— Значи признаваш, че си ме упоила.

Жертвата на това безобразно престъпление заряза учтивата форма на обръщение.

Тя се поколеба, но кимна.

— Да.

— И за да уточним, не беше за пръв път, нали? — Когато тя не отговори, Темпъл додаде: — Първия път си ме упоила и си избягала. И това е самата истина.

Тя изсумтя раздразнено, сетне се приближи към него, улови ръката му и го поведе към стаята, където бе избягало прасето. Държеше го здраво, топлината на ръката й проникваше през вълнения плат на палтото му и той тутакси си спомни съня си — пръстите й, докосващи капката восък върху ръкава му.

Тази жена го смущаваше.

Несъмнено защото представляваше опасност за живота му. В буквален и в преносен смисъл.

Мара затвори вратата и двамата се озоваха в чиста и скромна приемна. В малката желязна печка в ъгъла весело бумтеше огън, стопляйки прасето, по чудо избягнало смъртта само преди няколко минути, а сега потънало в безметежен сън. Върху възглавница.

Тази жена имаше възглавница, върху която спеше прасе. С името Лавендър.

Ако не беше прекарал последните няколко часа в състояние на пълно изумление, щеше здравата да се удиви от странното присъствие на животното. Но сега, вместо да я засипе с въпроси, Темпъл се извърна към собственичката на прасето, която се беше притиснала до вратата.

— Всъщност не избягах — опита се тя да разсее заблудата му. — Оставих ви адреса си. На практика аз определено ви поканих да дойдете тук.

Темпъл насмешливо повдигна вежда.

— Колко великодушно.

— Ако не бяхте толкова гневен… — похвана тя.

Темпъл не издържа и я прекъсна:

— И ти смяташ, че оставяйки ме в безсъзнание на пода на моята библиотека, си уталожила гнева ми?

— Завих ви с одеяло — защити се безсрамницата.

— Какъв съм глупак! Разбира се, че това решава всичко.

Мара въздъхна, странният й покоряващ поглед срещна неговия.

— Не исках да се получи така, както стана.

— Въпреки това си се въоръжила с конска доза опиум, преди да се отправиш към дома ми.

— Ами вие сте по-едър от повечето мъже, трябваше да се подготвя с по-силна доза. Освен това ми взехте ножа.

Веждите му се покачиха на челото.

— Острият ти език няма да смекчи сърцето ми.

Изражението й беше огледален образ на неговото.

— Колко жалко, а досега толкова добре ми се получаваше.

Темпъл навреме успя да сподави смеха си. Нямаше да й позволи да го развесели.

Тя беше истинска отрова. А отровата не беше забавна.

Но Мара не се предаваше.

— Не отричам, че заслужавам частица от гнева ви, но няма да позволя да стана жертва на физическо насилие.

— За втори път го казваш. Трябва ли да напомням, че по време на краткото ни познанство само един от нас е бил упоен, при това два пъти?

Страните й поруменяха. Вина? Невъзможно.

— Въпреки това описанието на евентуалното ви поведение изглежда доста точно, Ваша Светлост.

Щеше му се тя да престане да го нарича така. Мразеше почтителното обръщение, напомняше му за горчилката, надигаща се в устата му, когато си спомнеше дванайсетте години, през които беше копнял за титлата. Години, през които не можеше да я има, макар че му принадлежеше по право.

Макар че я заслужаваше.

Естествено, той не го е знаел.

Той не я беше убил.

Осъзнаването на истината си оставаше шокиращо.

Не го е знаел. Всички тези години Темпъл бе живял с мисълта, че беше възможно да е убиец. Всички тези години.

Тя ги бе откраднала от него.

Заля го вълна на гняв, гореща и неприятна. Мисълта за отмъщение никога не го бе блазнила и сега, при все че не можеше да й устои, усети горчивия й вкус в устата си.

Отново насочи поглед към нея.

— Какво се случи?

Очите й се разшириха.

— Моля?

— Преди дванайсет години, в Уайтфон. В навечерието на сватбата ти. Какво се случи?

Мара се смути.

— Не помниш ли?

— Бях упоен. Така че, не, всъщност не си спомням.

Не че не се бе опитвал. Той отново и отново бе превъртал събитията от онази вечер, стотици, хиляди пъти. Помнеше уискито. Помнеше, че бе искал жена. И я бе намерил. Не можеше да си спомни лицето, но помнеше странните очи, златистокестенявите къдрици, чувствените извивки на тялото и смеха й, очарователна смесица между невинност и грях.

И онези очи. Никой не можеше да забрави онези очи.

— Помня, че беше с мен.

Тя кимна и страните й отново поруменяха.

Винаги го бе знаел. Това беше едно от нещата, в които никога не се бе съмнявал. Тогава беше съвсем млад, опиянен от алкохола и никога не бе срещал жена, която не можеше да съблазни. Разбира се, че е бил с нея.

И внезапно закопня да узнае всичко. Приближи се към нея и тя замря, притискайки гръб към стената.

— И преди да ме уловиш в капана си, преди да инсценираш смъртта си и да побегнеш като страхливка, ние сме били сами?

Мара преглътна, а Темпъл не можеше да откъсне поглед от потрепващите мускули на шията й, които издаваха нервността й. Вината й.

— Да.

Тя сведе поглед към полите си. Приглади ги. Той забеляза, че не носеше ръкавици — също като предишната вечер. Както в съня му. Но сега, на дневна светлина, Темпъл видя, че ръцете й са загрубели като на човек, занимаващ се с физически труд: късо изрязани чисти нокти; загоряла кожа; малък белег върху лявата ръка, съвсем блед, очевидно отдавна зараснал.

Този белег не му хареса.

Не му хареса, че му бе обърнал внимание.

— Колко дълго?

— Не много.

Темпъл невесело се засмя.

— Достатъчно дълго.

Погледът й се стрелна към него, очите й бяха широко отворени и пълни с… нещо.

— Напълно достатъчно за какво?

— Напълно достатъчно, за да ме извадиш от строя.

Тя шумно издиша и той разбра, че криеше нещо от него. Темпъл я изучава продължително, съжалявайки, че не се намира на ринга. Там виждаше уязвимостта на противника — ясна и открита. Там той знаеше къде да удари.

Тук, в тази странна къща, в тази странна битка с тази странна жена, нещата не бяха толкова прости.

— Кажи ми нещо. Ти знаеше ли кой бях аз?

Поради някаква причина това имаше значение.

Очите й срещнаха неговите и за пръв път той прочете истина в тях.

— Не.

Разбира се, че не е знаела. Тогава какво бе направила тя? Какво се бе случило в онази красива жълта спалня преди толкова много години?

По дяволите.

Темпъл достатъчно добре беше наясно с правилата на битката, за да знае, че тя нищо няма да му разкаже. Отлично знаеше и още нещо: ако прояви своя интерес, тя щеше да владее ситуацията.

Проклет да е, ако й даде още власт.

Днешният ден му принадлежеше. Той смени тактиката.

— Не биваше да се връщаш. Но след като си го направила, твоята грешка е моята награда. И светът ще узнае истината за нас двамата.

Мара никога в живота си не бе изпитвала такава благодарност, както в момента, когато той измести разговора от онази далечна нощ и се върна към настоящето. Тук тя можеше да се справи с него. Сега. Колкото и да беше гневен.

Но се оказа, че в мига, когато настоящето забули миналото, тя изгуби самообладание и се изплаши. Не знаеше как да се държи с този огромен мъж и как да преодолее годините, изминали от последния път, когато го беше видяла.

При все това изтика страховете си и се застави да се върне към главното.

— Значи, готов си да се споразумеем? — Младата жена се престори, че ни най-малко не е смутена от него, и се върна при бюрото. Отпусна се на стола. — Още днес ще напиша писмо до „Нюз“, ако сте съгласен да опростите дълговете, за които вече стана дума.

Темпъл прихна.

— Едва ли си въобразяваш, че ще бъде толкова лесно.

— Не бих казала, че е лесно. — Нямаше да бъде лесно. Стотици пъти бе писала мислено писмото. Десетки върху хартия. Много години. И никога не стана по-лесно. — Но бих казала, че ще бъде бързо. Сигурна съм, че това е важно за вас.

Темпъл повдигна вежда.

— Чакал съм дванайсет години за това. Така че нито леснотата, нито бързината са важни за мен.

— Тогава кое е най-важното за вас? — зададе въпроса Мара, макар да знаеше отговора.

— Възмездието.

Тя тихо се засмя, за да прикрие завладялата я от думите му тревога.

— Какво смяташ да правиш? Да ме разведеш из улиците на Лондон, овъргаляна в катран и перушина?

— Доста приятна картина — подсмихна се гостът й и Мара си представи, че навярно точно така се усмихваше в клуба си. На ринга. — Наистина смятам да те покажа на цял Лондон. Но не овъргаляна в катран и пера.

Веждите й отхвръкнаха на челото.

— Тогава как?

— Изкусно гримирана. И нагласена.

Мара поклати глава.

— Във висшето общество няма да ме приемат.

— Ще те приемат, макар и не като богатата наследница, каквато някога беше.

И тогава едва я бяха приели. Тя беше заплаха за всичко, което знатните представляваха. За всичко, което притежаваха. Хубавичката млада дъщеря на богаташ от простолюдието, натрупал състояние от труда си. Тя може и да имаше пари, но не беше достатъчно добра за тях.

— Те няма да ме допуснат в средите си.

— Те ще направят всичко, което кажа. Разбираш ли, аз съм херцог. И ако правилно си спомням, докато херцозите убийци не са любимци на доайените на висшето общество, онези, които не са извършили убийство, са отлично приети. — Темпъл се наклони към нея. — Дамите много си падат по херцозите. — Думите приличаха по-скоро на въздишка, отколкото на звук и Мара едва устоя на желанието да докосне откритата си шия, едновременно за да ги изтрие и да ги запечата там. — А сега ти си моя и аз мога да правя с теб всичко, каквото си пожелая.

При последните му думи веждите й се смръщиха. Заради начина, по който се разпростряха по тялото й, жарки и заплашителни.

— И какво по-точно?

— Точно това, което пожелая.

Тя се скова.

— Няма да стана ваша любовница.

— Първо не си в положение да поставяш подобни условия. И второ, не си спомням да съм ти предлагал да ми станеш любовница.

Мара пламна от срам.

— Тогава какво?

Темпъл сви рамене и в този миг тя го възненавидя.

— Не ти вярвам, за да те допусна близо до спящото си тяло… но останалите не е нужно да го знаят.

Думите му я засегнаха.

— Значи любовница само по име?

Той се приближи още повече до нея, достатъчно близо, за да усети топлината му.

— Дванайсет години лъжи в мой ущърб несъмнено са те превърнали в убедителна актриса. Време е да използваш цялото това умение, за да лъжеш в моя полза. Както аз пожелая.

Мара изпъна рамене и вдигна глава, за да го погледне право в очите. Той беше толкова близо, достатъчно близо, че в друго време, на друго място, бидейки друга жена, тя може би щеше да се повдигне на пръсти и да притисне устни в неговите.

Откъде се взе тази мисъл?

Тя не изпитваше ни най-малкото желание да целува този мъж.

Той не беше създаден за целувки. Никога вече.

Мара стисна устни.

— Значи искате да ме погубите?

— Ти погуби моя живот — изрече той нехайно. — Смятам, че това е справедливо, не мислиш ли?

Нейният живот бе погубен преди дванайсет години, от момента, в който заля с кръв чаршафите и побягна от онази стая.

Тя беше погубена преди това.

Но много добре го криеше, а сега имаше пълна къща с момчета, за които да се грижи. И може би нейното падение беше негов дълг. Може би беше и неин. Но проклета да е, ако позволи на този мъж да разруши живота на госпожа Макинтайър и безопасното убежище, което бе изградила за тези момчета.

— Значи ще ми се наложи да замина. Да започна отначало.

— Правила си го и преди — сряза я Темпъл.

Както и той.

Отмъщението беше приятно, нали?

Мара изопна рамене.

— Приемам. — За половин секунда очите му се разшириха и тя изпита удоволствие от неговия шок. Очевидно той бе подценил нейната сила и целеустременост. — Но имам едно условие.

Кажи му.

Мисълта изникна от никъде.

Кажи му, че дълговете на Кристофър включват всички пари на приюта.

Мара срещна погледа му. Студен. Непреклонен. Равнодушен. Също като очите на бащите на момчетата.

— Не виждам защо съм длъжен да приема каквото и да било твое условие — отсече той.

— Защото нямате избор. Веднъж вече изчезнах. Мога отново да го направя.

Той дълго я наблюдава, помежду им надвисна заплаха, очите му потъмняха от раздразнение. И нещо по-лошо. Нещо близо до омразата. Навярно той би трябвало да я мрази. Тя сама го бе изваяла с умението на скулптор, не от мрамор, а от плът, кръв и ярост.

— Ако избягаш, аз ще те намеря. И няма да взема пленници.

Натежалото от гняв обещание прозвуча искрено.

Този мъж нямаше да се спре пред нищо, за да си отмъсти. Мара беше подложена на риск, както и всичко, което обичаше.

Но тя не можеше да застраши момчетата.

И се хвърли в битката, обмисляйки следващите стъпки… как да защити своите питомци, този дом и тяхното бъдеще. Изправи рамене и дръзко заяви:

— Щом ще се отнасяте с мен като с проститутка, ще ми плащате като на такава.

Думите й го засегнаха. Младата жена го видя, ударът й попадна в целта, сякаш бяха на ринга, където той властваше.

— Ще направя всичко което желаете. Както го желаете. Ще играя глупавата ви игра, докогато решите да разкриете самоличността ми пред света. Докогато решите да ме изложите на показ. И когато го направите, ще си тръгна.

— Заради дълговете на брат си?

— Заради това, което искам от живота.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре в мимолетна усмивка и за секунда Мара отново си помисли, че на друго място, по друго време, като друга жена навярно тази усмивка би й доставила удоволствие.

Но в този момент тя я ненавиждаше.

— Той не те заслужава.

— Това не е ваша грижа.

— Защо? Заради някаква сестринска обич? — Очите му потъмняха и тя реши да не разсейва заблудата му. Беше готова на всичко, за да го държи по-далече от сиропиталището. — Според мен твоят брат има нужда от един хубав пердах.

Възмездие.

— Но въпреки това вие не желаете да се биете с него — процеди тя, изпълнена с гняв, на който не бе подозирала, че е способна. — Страхувате се да му дадете шанс?

Темпъл повдигна вежди, но не се хвана на въдицата.

— Никой досега не ме е побеждавал.

Мара се усмихна.

— Нима миналата нощ аз не ви победих?

Той застина за миг, сетне впи поглед в нея. Тя съзря изумлението в черните му очи по начина, по който се разшириха за частица от секундата, но устоя на изкушението да покаже тържеството си.

— Нима злорадстваш, задето ме упои?

Младата жена поклати глава.

— Не, аз се радвам, че ви повалих. Това е целта на двубоя, нали? Дължите ми пари.

— Само на ринга, госпожице Лоу. Това важи само там.

При думите му тя засия в усмивка, знаеше, че това ще го подразни. Надяваше се да го подразни.

— Празни приказки. Вие се срамувате да признаете, че толкова ловко ви победих.

— С помощта на достатъчно наркотик можеш да повалиш и вол.

— Глупости. Може би кон. Но не и цял вол. А вас ви е срам. Аз се грижа за момчета, Ваша Светлост. Нужно ли е да ви напомням, че веднага разбирам, когато някое момче се срамува?

Погледът му отново потъмня, той се намръщи и се наведе съвсем близо до нея. Направо надвисна над нея, повече от метър и осемдесет само мускули и кости, сила и могъщество, белези и стегната плът. Ухаеше на карамфил и мащерка.

Не че я интересуваше.

И тогава той прошепна в ухото й, толкова близо, че Мара по-скоро усети, отколкото чу думите, от които по гръбнака й плъзнаха ледени тръпки:

— Аз не съм момче.

Напълно вярно.

Тя отвори уста, за да отвърне, ала нищо не можа да изрече.

Сега беше негов ред да се усмихне.

— Ако желаеш да ме повалиш, госпожице Лоу, предлагам да се срещнем на ринга.

— Ще ви се наложи да ми платите за това.

— А ако не се съглася? Тогава какво? Ти нямаш избор.

Истина.

— Но също така и няма какво да губя.

Лъжа.

— Глупости — махна Темпъл с ръка. — Винаги има какво да изгубиш. Уверявам те. И аз ще го открия.

Той я бе уловил в капана си. Тя не можеше да избяга. Не и преди да се увери, че момчетата са в безопасност. Не и преди да върне парите, които Кит бе проиграл.

Мара смело срещна черния му поглед, въпреки че Темпъл сякаш четеше мислите й.

— Можеш да избягаш — прошепна той, — но аз ще те намеря. И никак няма да ти хареса това, което ще се случи тогава.

Проклет да е.

Явно нямаше намерение да се съгласи на сделка с нея.

Искаше й се да се разкрещи. Едва не го стори, когато чу гласа му:

— Ти няма да си първата жена, на която съм платил, за да изпълни желанията ми…

Пред очите й се мярна картина — ръце и крака, преплетени сред шумолящите бели чаршафи, тъмна коса и черни очи и повече мускули, отколкото бе редно един мъж да има.

— … но ви уверявам, госпожице Лоу, че ще бъдете последната.

Думите заседнаха помежду им и на Мара й бе нужно малко време, за да се откъсне от мислите си и да се съсредоточи върху тях. Да проумее, че той все пак се бе съгласил. Че приютът щеше да бъде спасен.

Цената беше нейната гибел. Нейният живот. Нейното бъдеще.

Но приютът щеше да бъде спасен.

Заля я вълна на облекчение, но ниският му глас много бързо пресекна радостта й.

— Започваме довечера.