Сара Маклейн
Греховно предложение (3)

Глава 2

Когато вратата се захлопна, а дрънченето на ключалките подчерта тишината на потъналата в мрак къща, на Мара изведнъж й хрумна, че може би току-що бе допуснала най-голямата грешка в живота си.

А това никак не беше малко, имайки предвид факта, че две седмици след шестнайсетия си рожден ден тя бе избягала в навечерието на сватбата си с херцог, при това накисвайки сина му с лъжливо обвинение в нейното убийство.

Неговият син, който несъмнено в момента обмисляше дали да не превърне лъжливото обвинение в истина.

Неговият син, който имаше пълното право да даде воля на справедливия си гняв.

Неговият син, редом с когото тя стоеше в момента в притеснително тесен коридор. Сама. Посред тъмата на нощта. Сърцето на Мара лудешки заби в тясното пространство, всяка клетка в тялото й крещеше да бяга.

Ала тя не можеше. Брат й бе направил бягството невъзможно. Колелото на съдбата се бе завъртяло. Тук я бе довело отчаянието и беше дошло време да се изправи лице в лице с миналото си.

Беше време да се изправи лице в лице с него.

Младата жена събра сили и се извърна, за да стори точно това, опитвайки се да не обръща внимание как огромната му фигура — той беше по-висок и по-едър от всички мъже, които бе срещала — се извисяваше над нея в тъмнината, закривайки изхода.

Той вече бе минал покрай нея и се изкачваше по витото стълбище.

Тя се поколеба и хвърли поглед към вратата. Можеше отново да изчезне. Отново да се превърне в изгнаницата Мара Лоу. Веднъж вече бе успяла да се изгуби, можеше отново да го направи.

Можеше да побегне.

И да изгуби всичко, което имаше. Всичко, заради което толкова усилено се бе трудила.

— Няма да изминеш и десет метра и ще те хвана — рече той.

И това беше вярно.

Мара вдигна очи към него и видя, че той я наблюдава отгоре, за пръв път тази вечер лицето му беше осветено. Дванайсетте години го бяха променили, при това не по обичайния начин — от осемнайсетгодишен младеж, той се бе превърнал в трийсетгодишен мъж. Нежната, безупречно гладка кожа бе изчезнала, заменена със загрубяла ъгловатост и тъмна набола брада.

Нещо повече, в очите му нямаше и следа от смеха, искрящ в тях през онази нощ, сякаш преди цял един живот. Те бяха останали черни като нощта, но сега криеха мрачни тайни.

Разбира се, той щеше да я залови, ако побегне. Но нали точно заради това тя беше дошла тук? За да бъде заловена. За да се разкрие.

Мара Лоу.

Бяха изминали повече от десет години, откакто беше изрекла името на глас. От мига, в който си бе тръгнала през онази нощ, тя беше Маргарет Макинтайър. Но сега отново бе станала Мара и това беше единственият начин да спаси това, което беше най-важно за нея. Това, което беше нейната цел.

Нямаше избор, налагаше се отново да бъде Мара.

Мисълта я подтикна да се изкачи забързано по стъпалата и да се озове в стая, представляваща отчасти библиотека, отчасти кабинет, с изцяло мъжко излъчване. Той вече палеше свещите и златисто сияние заля масивните кожени мебели в мрачни тонове.

Когато Мара пристъпи по-навътре, домакинът беше приклекнал и разпалваше огъня в камината. Това изглеждаше толкова необичайно — знатният херцог пали огъня — че тя не можа да се сдържи и попита:

— Нямате ли прислуга?

Той се изправи и плъзна длани по мощните си бедра.

— Една жена идва сутрин да почисти.

— И няма никой друг?

— Не.

— Защо?

— Никой не иска да спи в една и съща къща с Херцога убиец.

В гласа му нямаше нито гняв, нито тъга. Само истина.

Той си наля чаша скоч, но не й предложи. Нито й предложи да седне, когато сам се разположи в голямото кожено кресло. Отпи щедра глътка от кехлибарената течност, кръстоса глезен върху коляното си, небрежно отпусна ръката си, държаща чашата, и се втренчи в нея. Черните му очи я наблюдаваха, изучаваха я внимателно, виждаха всичко.

Тя сплете ръце, за да спре треперенето им, и срещна погледа му. Тази игра можеше да се играе от двама. Изискваше се силна воля, за да оцелееш дванайсет години далече от парите, властта и аристокрацията.

Воля, каквато и двамата притежаваха.

Мисълта се мярна в съзнанието й, последвана от чувство на вина. Тя сама беше избрала този живот. Сама бе избрала да промени всичко. Но не и той. Той случайно беше станал част от един детински, глупав план.

Съжалявам.

В крайна сметка това беше самата истина. Тя никога не бе възнамерявала онзи очарователен младеж, изтъкан от мускули и грация, с широка усмивка, да стане неволна жертва на нейното бягство.

Ала тя не се беше опитала да го спаси.

Мара пропъди мисълта. Беше прекалено късно за извинения. Тя сама си беше постлала леглото, сега се налагаше да легне в него.

Той отново отпи от питието и клепачите му леко се притвориха, сякаш тя можеше да пропусне изпитателния му поглед. Като че ли не го усещаше дори с пръстите на краката си.

Това беше битка. Беше ясно, че той няма да заговори пръв, така че тя трябваше да започне разговора.

Губещ ход.

Но тя не биваше да изгуби.

Затова младата жена чакаше, опитвайки се да не издава притеснението си. Да не трепва изплашено всеки път когато някоя цепеница изпращи в камината. Стараейки се да не полудее от тежестта на това мълчание.

Очевидно той също не смяташе да губи.

Тя присви очи и се втренчи в него.

Изчака още малко, но когато тишината стана непоносима, изтърси неочаквано:

— И на мен, не по-малко, отколкото на вас, не ми харесва да се намирам тук.

За секунда думите й го превърнаха в каменна статуя и Мара прехапа език, страхувайки се да не каже още нещо. Боеше се да не влоши положението.

Но той изведнъж се разсмя. Смях, който бе чула и по-рано, отвън на улицата, безрадостен звук, който приличаше по-скоро на болезнен стон, отколкото беше израз на веселие.

— Удивително. До този момент аз действително вярвах, че ти също като мен си била жертва на съдбата.

— Нима всички ние не сме жертви на съдбата?

И самата тя наистина беше. Разбира се, не отричаше, че беше доброволна участница във всичко, което се бе случило преди толкова много години… но ако знаеше как това ще я промени… какво ще й причини…

Не, нямаше смисъл да се самозалъгва.

Щеше да постъпи по същия начин. Тогава тя нямаше избор. Както нямаше и тази вечер.

Съществуват мигове, които напълно преобръщат живота на човек. Както и пътища без кръстопът.

— Вие сте жива и очевидно се чувствате прекрасно, госпожице Лоу.

Този мъж беше херцог, могъщ и богат, и можеше да има целия Лондон в краката си, ако го пожелаеше. Тя вирна брадичка, доловила нотката на обвинение в гласа му.

— Както и вие, Ваша Светлост.

Очите му потъмняха.

— За това може да се поспори. — Темпъл се облегна назад. — Все пак в крайна сметка излиза, че не съдбата ме е погубила, а ти.

Когато бе сграбчил ръцете й на улицата, преди да знае защо е там и коя е тя, в гласа му се долавяше топлина и някаква нотка на печал, което неволно я привлече към него, макар да знаеше, че реакцията й е глупава.

Сега топлината беше изчезнала, заменена от студено спокойствие — спокойствие, което не можеше да я заблуди. Спокойствие, зад което, Мара би се обзаложила на всичко, се криеше истинска буря.

— Аз не съм ви погубила.

Безспорен факт, дори и да не беше чиста истина.

Погледът му не трепна.

— Разбирам, ти си лъжкиня до дъното на душата си.

Мара отново вирна брадичка.

— Никога не съм лъгала!

— Нима? Ти накара хората да повярват, че си мъртва.

— Хората вярват в това, което искат.

Черните му очи се присвиха.

— Но ти изчезна и остави хората да направят съответните изводи.

Пръстите на свободната му ръка, тази, която не държеше с престорена небрежност чашата с уиски, издаваха гнева му с нервното си потрепване. Движението не й убягна, беше го забелязала при уличните момчета. Винаги нещо издаваше притеснението им. Гневът им. Плановете им.

Но пред нея сега не седеше момче.

Мара не беше глупачка. Дванайсетте години я бяха научили на стотици уроци на безопасност и самозащита и за секунда съжалението отстъпи пред страха и младата жена се замисли дали отново да не избяга — да избяга от този мъж, това място и от направения от нея избор.

Избор, който едновременно щеше да спаси живота, който тя бе изградила, и да го разруши до основи.

Избор, който щеше да я застави да се изправи лице в лице с миналото и да остави бъдещето си в ръцете на този мъж.

Мара продължаваше да наблюдава потрепването на пръстите му.

Никога не съм искала да пострадаш. Искаше й се да го изрече на глас, но той нямаше да й повярва. Знаеше го. Не ставаше дума за неговата прошка или разбиране. Ставаше дума за нейното бъдеще. И за това, че той държеше ключа към него.

— Да, аз изчезнах. Не мога да променя това. Но сега съм тук.

— Ето че най-сетне стигнахме до главното. Защо?

Поради толкова много причини.

Гостенката изтика мисълта си. Съществуваше само една причина. Единствената, която имаше значение.

— Пари.

Това беше истина. И в същото време лъжа.

Веждите му изненадано се повдигнаха.

— Признавам, че не очаквах такава откровеност.

Тя леко сви рамене.

— Смятам, че лъжите са прекалено усложнение.

Темпъл шумно издиша.

— Ти си тук, за да молиш за брат си.

Тя пренебрегна гнева в думите му.

— Да.

— Той е затънал до уши в дългове.

С нейните пари.

— Казаха ми, че вие можете да промените всичко.

— Да мога, не означава, че ще го направя.

Мара пое дълбоко дъх и се хвърли в битката.

— Знам, че той не може да ви победи. Знам, че битката с великия Темпъл е заблуда. Че вие винаги печелите. Заради което, предполагам, вие не сте приели нито едно от десетките му предизвикателства. Честно казано, това по-скоро ме радва. Така ми дадохте шанс за преговори.

Трудно можеше да се повярва, че черните му очи могат да станат още по-тъмни.

— Ти поддържаш връзка с него.

Тя застина, преценявайки неволно издадената информация.

Той не й остави много време.

— Колко отдавна?

Колебанието й продължи секунда по-дълго. По-малко. Но достатъчно, за да го накара да скочи от креслото и стремително да пристъпи към нея, изтласквайки я все по-надалече, при това толкова бързо, че докато отстъпваше назад, Мара се препъна в полите си.

Една огромна ръка се изстреля напред. Обви се като железен обръч около нея. Темпъл я притегли към себе си и тя се оказа като в клетка.

— Колко отдавна? — Той замълча, но преди тя да успее да отговори, добави: — Всъщност може да не ми казваш. Подушвам миризмата на вина.

Тя опря ръце върху гърдите му и усети железните му мускули. Бутна го. Напразно. Той нямаше да се отмести, докато сам не пожелае.

— Ти и онзи глупак, твоят брат, сте замислили идиотския план и ти си изчезнала. — Темпъл беше толкова близо. Прекалено близо. — А може би не е идиотски. Може би е гениален. В крайна сметка всички помислиха, че си мъртва. Аз помислих, че си мъртва.

В гласа му звучеше ярост. Ярост и още нещо. Някаква болка, която тя неволно пожела да смекчи.

— Това никога не е било част от плана.

Той подмина без внимание думите й.

— А сега си тук, след дванайсет години, в плът и кръв. Жива и здрава. — Последното прозвуча като нежен шепот до ухото й. — Би трябвало да поискам отплата заради нашето минало. Заради моята репутация.

Тя изтръпна от гнева в думите му. От здравата му хватка. По-късно щеше да се диви на собствената си смелост, когато вдигна поглед към него и промълви:

— Навярно би трябвало. Но няма да го направите.

Той я пусна толкова внезапно, че тя политна назад. Обърна се и закрачи из стаята, напомняйки й на затворения в клетка тигър, който веднъж беше видяла в пътуващия цирк. Хрумна й, че в този момент с радост би заменила херцог Ламонт с онзи див звяр.

Накрая той се извърна и рече:

— На твое място аз не бих бил толкова сигурен. Дванайсет години живот с клеймото на убиец променят един човек.

Мара поклати глава, без да отклонява взор от черните му очи.

— Вие не сте убиец.

— Ти си единствената, която е знаела това.

Думите бяха произнесени тихо, изпълнени с емоции. Младата жена разпозна ярост, шок и изумление, но това, което я смути, беше обвинението. Не беше възможно той да се е мислил за неин убиец.

Не беше възможно да е повярвал на слуховете. На клюките и догадките.

Или беше възможно?

Трябваше да каже нещо. Но какво? Какво можеш да кажеш на човек, обвинен несправедливо в собственото ти убийство?

— Ще помогне ли, ако се извиня?

Той присви очи насреща й.

— Съжаляваш ли?

Мара не би променила случилото се. За нищо на света.

— Съжалявам, че бяхте въвлечен в тази история.

— Значи се разкайваш за действията си?

Тя го погледна право в очите.

— Искате да чуете истината? Или банално извинение?

— Дори не можеш да си представиш нещата, които искам.

Но тя можеше, без съмнение.

— Разбирам, че сте ми ядосан.

Думите й сякаш го призоваха. Все още с чашата в ръка, Темпъл отново стремително се насочи към нея и Мара стъписано отстъпи заднешком.

— Разбираш, така ли?

Не биваше да го казва. Тя чевръсто заобиколи отоманката и вдигна ръце пред гърдите си, като че ли можеше да го спре, докато отчаяно се опитваше да намери правилните думи.

Но той явно нямаше намерение да я чака.

— Ти разбираш какво означава да изгубиш всичко?

Да.

— Разбираш какво означава да изгубиш името си?

Всъщност разбираше. Но благоразумно замълча.

Той продължаваше заплашително да пристъпва към нея.

— Да изгубиш титлата, земята, живота си?

— Но вие не сте изгубили всичко това… вие все още сте херцог. Херцог Ламонт — изтърси Мара думите, сякаш се оправдаваше. Думи, които си бе повтаряла дълги години. — Земята все още ви принадлежи. Както и парите. Вие дори сте утроили херцогските владения!

Очите му се разшириха.

— И откъде знаеш това?

— Интересувам се.

— Защо?

— Защо никога не сте се върнали в имението? — отвърна тя на въпроса му с въпрос.

— И каква полза, ако се бях върнал?

— Това може би щеше да ви напомни, че не сте изгубили чак толкова много. — Думите се изтърколиха, преди да успее да ги спре. Преди да осъзнае колко провокативни бяха. Мара припряно се скри зад един стол с висока облегалка и надзърна иззад него. — Не исках да…

— Разбира се, че искаше.

Темпъл заобиколи стола, за да стигне до нея.

Тя бутна едно шкафче към него, опитвайки се да препречи пътя му с мебелите.

— Сега сте ядосан.

Той поклати глава.

— „Яд“ е много слаба дума, за да се опише дълбочината на емоциите, които изпитвам.

Мара кимна и отново отстъпи заднешком.

— Напълно справедливо. Вие сте бесен.

Той продължаваше да напредва.

— Това е по-близо до истината.

— Вие сте сърдит.

— Това се подразбира.

Тя се извърна назад и видя, че зад нея се извисява бюфет. В крайна сметка тази стая не беше много голяма.

— Разярен.

— И това.

Мара опря гръб до твърдото дъбово дърво. Отново беше в капан.

— Мога да поправя всичко! — възкликна тя в отчаян опит да контролира ситуацията. — Това, което съм съсипала. — Темпъл спря и за миг й се стори, че е завладяла вниманието му. — Щом аз не съм мъртва, вие не сте… убиец, както хората ви наричат. — Той не отговори и тя забързано продължи: — Затова съм тук. Аз ще изляза на светло. Ще се покажа в обществото. Ще докажа, че не сте този, за когото ви смятат.

Темпъл остави чашата си върху бюфета.

— Ще го направиш.

Мара изпусна дъха си, който несъзнателно бе затаила. Той не е толкова непрощаващ, колкото си бе представяла. Тя кимна.

— Да, ще го направя. Ще разкажа на всички…

— Ще им разкажеш истината.

Думите я накараха да се поколебае. Стаената в тях заплаха й беше ненавистна. При все това накрая кимна.

— Да, ще им разкажа истината. — Това щеше да бъде най-трудното нещо, което бе правила в живота си. Но щеше да го направи.

Нямаше избор.

Истината щеше да я погуби, но може би щеше да спаси единственото, което имаше значение.

Имаше само един шанс да се споразумее с Темпъл. И трябваше да го използва правилно.

— При едно условие.

Той се засмя. Силен, гръмък смях. Мара се намръщи. Звукът не й се понрави, особено когато завърши със злобна, невесела усмивка.

— Нима мислиш, че можеш да се пазариш с мен? — Темпъл беше достатъчно близо, за да го докосне. — Мислиш, че можеш да ме убедиш да се споразумея с теб?

— Веднъж вече изчезнах. Мога отново да го направя.

Заплахата й не го впечатли.

— Ще те намеря.

Думите прозвучаха толкова сериозно, толкова искрено, че тя нито за миг не се усъмни в правотата им.

Въпреки това не се предаваше.

— Може би, но аз се крих дванайсет години и много добре се научих да го правя. А дори и да ме откриете, аристократите няма просто да повярват на заявлението ви, че съм жива. Вие се нуждаете от моето доброволно участие в тази пиеса.

Той присви очи и върху челюстта му заигра един мускул. Когато заговори, думите му бяха студени като лед.

— Уверявам те, че никога няма да имам нужда от теб.

Тя подмина казаното и продължи:

— Ще разкажа истината на хората. Ще се появя с всички доказателства. А вие ще опростите дълга на брат ми.

Помежду им се възцари тишина и за частица от секундата Мара реши, че все пак е успяла да се договори с него.

— Не.

Паниката я сграбчи. Той не можеше да откаже! Тя вирна брадичка.

— Мисля, че това е честно споразумение.

— Честно споразумение в замяна на моя разрушен живот?

Раздразнението й взе връх. Та той беше един от най-богатите мъже в Лондон! За бога, в цяла Британия! Жените се хвърляха в обятията му, а мъжете отчаяно се опитваха да спечелят доверието му. Той бе запазил титлата, наследствените имоти, а сега притежаваше цяла империя. Какво знаеше този аристократ за разрушени животи?

— А вие колко живота сте разрушили? — попита Мара. Знаеше, че не биваше да го прави, но бе неспособна да се сдържи. — Вие не сте светец, милорд.

— Каквото и да съм направил… — подхвана Темпъл, млъкна за секунда, после изсумтя невярващо и продължи: — Достатъчно. Ти си все още същата идиотка, каквато беше на шестнайсет, ако си въобразяваш, че си в положение да договаряш условия за нашето споразумение.

Разбира се, тя го беше мислила отначало, но сега, когато видя студения, гневен поглед на този мъж, Мара осъзна, че бе направила грешни сметки. Този човек не искаше оправдание.

Той жадуваше за отмъщение.

И тя беше средството, за да го получи.

— Нима не разбираш, Мара — наклони се той и прошепна: — Сега ти си моя.

Думите я разтревожиха, но тя се постара да скрие притеснението си. Той не беше убиец. Тя го знаеше по-добре от всеки друг.

Той може и да не те е убил… но ти нямаш никаква представа в какво се е превърнал оттогава.

Глупости. Той не беше убиец. Просто беше ядосан. Но тя го очакваше, нали? Нима не се бе подготвила за това? Нима не бе обмислила всички възможни варианти, преди да се загърне в пелерината и да излезе на улицата, за да го намери?

Дванайсет години бе живяла сама. И се беше научила да се грижи за себе си. Да бъде силна.

Той се отдалечи от нея и се отправи към креслото до камината.

— Можеш да седнеш. И без това никъде няма да ходиш.

Младата жена настръхна, обхваната от силно безпокойство.

— Какво означава това?

— Това означава, че вие сама се появихте на прага ми, госпожице Лоу. И аз нямам никакво намерение да позволя отново да избягате.

Сърцето й бясно заби.

— Нима ще стана ваша пленница?

Той не отговори, но в главата й отекнаха предишните му думи: Сега ти си моя.

По дяволите. Тя беше направила ужасна грешка.

И той не й бе оставил избор.

Макар че Темпъл сочеше към второто кресло до камината, Мара не обърна внимание на поканата му, приближи се към гарафата в другия край на бюфета, наля си една чаша, после втора, като внимателно премери течността.

После се извърна към домакина си и забеляза, че едната му тъмна вежда е повдигната и той обвинително я гледа.

— Все пак ми е позволено да изпия едно питие, нали? Или смятате да ме държите жадна като част от наказанието ми?

Той, изглежда, се замисли за миг, преди да промърмори:

— Добре, почерпи се.

Гостенката прекоси стаята и му протегна втората чаша, надявайки се, че той няма да забележи как трепери ръката й.

— Благодаря ви.

— Мислиш, че любезността ще ти спечели точки?

Мара приседна на края на стола срещу Темпъл.

— Мисля, че няма да навреди. — Темпъл отпи, а тя издиша и се вторачи в течността, печелейки малко време, преди да каже: — Не исках да правя това.

— Предполагам, че не си — жлъчно отвърна той. — Сигурно доста си се наслаждавала на дванайсетте години свобода.

Не това имаше тя предвид, но беше достатъчно разумна, за да не разсее заблудата му.

— А ако ви кажа, че ни най-малко не съм се наслаждавала? Че невинаги ми е било леко?

— Бих те посъветвал да не ми разказваш подобни неща. Струва ми се, че съчувствието ми се е изчерпало.

Тя присви очи насреща му.

— Вие сте труден човек…

Темпъл отпи още една глътка.

— Следствие от дванайсетгодишна самота.

— Нямах намерение да става така — рече младата жена, осъзнавайки, че думите й разкриват повече, отколкото би желала. — Ние не ви познахме.

Той застина.

— Ние?

Тя не отговори.

— Ние? — Темпъл се наклони напред. — Досещам се, това сте ти и твоят брат. Трябваше да се бия с него, когато той ме молеше. Той заслужава да го смажа от бой. Той… — Темпъл се поколеба и тя затаи дъх. — Той ти е помогнал да избягаш. Помогнал ти е да… — Темпъл вдигна ръка към главата си. — … ме упоиш.

Черните му очи се разшириха от шока, когато разбра какво става. Мара скочи от стола с разтуптяно сърце.

Темпъл също се надигна, изправяйки се в цял ръст, над метър и осемдесет висок, той беше по-едър и мускулест от всички мъже, които бе срещала в живота си. Когато бяха съвсем млади, тя се бе възхищавала на ръста и телосложението му. Всичко в него я интригуваше.

Привличаше.

— Ти си ме упоила! — извика Темпъл, прекъсвайки мислите й.

Мара бързо сложи стола пред себе си.

— Ние бяхме деца — опита се да се оправдае тя.

Какво е извинението ти сега?, запита се тя.

Той не й бе оставил избор.

Лъжкиня.

— По дяволите! — възкликна Темпъл, а чашата падна от ръката му, когато той се хвърли към Мара, не успя да я достигне и се вкопчи в облегалката на стола. — Ти си го направила… отново…

Темпъл се свлече на пода.

* * *

Едно беше да упоиш човек веднъж, но два пъти… това вече беше прекалено. Дори в един живот. Все пак тя не беше чудовище.

Не че той щеше да го повярва, когато дойде на себе си.

Мара стоеше над херцог Ламонт, рухнал като посечен дъб на пода в собствения си кабинет, и обмисляше какво да прави по-нататък.

Той не й бе оставил избор.

Може би, ако продължаваше да си го повтаря, щеше да го повярва. И навярно щеше да престане да се чувства виновна за цялата история.

Той беше заплашил да я направи своя пленница, като някое чудовище.

Всъщност кой от двамата беше чудовище?

Господи, този мъж беше огромен.

Дори и в безсъзнание изглеждаше заплашителен.

И красив, макар и не в класическия смисъл на думата.

От Темпъл се излъчваха могъщество и сила дори когато лежеше неподвижен. Погледът й се плъзна по него, обходи дългите ръце и крака, идеално ушитите дрехи, жилите, издути на шията, виждащи се над яката на ризата, бронзовия загар, трапчинката върху волевата брадичка и белезите.

Дори с белезите лицето му — ъгловато, с остри скули — издаваше аристократичния му произход. Лице, което караше жените да примират от желание.

Ако трябваше да е честна, Мара не можеше да ги вини.

Тя също едва не бе примряла в обятията му, веднъж.

Всъщност без „едва“. Направо беше примряла.

Като младеж той постоянно се усмихваше, разкривайки равни бели зъби, а изражението му обещаваше повече от приятно прекарване на времето. Обещаваше удоволствие. Огромен и непринуден, той изглеждаше толкова спокоен и в същото време толкова неопитен, че и през ум не й бе минало, че е аристократ. Беше решила, че е коняр. Или някой слуга. Или навярно дребен благородник, поканен от баща й на грандиозната сватба, която щеше да направи дъщеря му херцогиня.

Той приличаше на човек, които не се тревожеше за външния си вид или за благоприличието.

И през ум не й бе минало, че наследникът на едно от най-могъщите херцогства в страната може да се окаже най-безгрижният младеж наоколо. Разбира се, би трябвало да разбере, че той е аристократ. Трябваше да се досети за това в мига, в който се бяха срещнали в студената градина и той й се бе усмихнал, сякаш тя беше единствената жена в Британия, а той — единственият мъж.

Ала не се бе досетила.

И със сигурност дори не можеше да си представи, че той беше маркиз Чейпин. Наследник на херцогството, на което тя много скоро щеше да стане херцогиня. Нейният бъдещ заварен син.

Мъжът, проснат сега на килима, ни най-малко не приличаше на онзи безгрижен юноша.

Но сега нямаше да мисли за това.

Мара приклекна, за да провери дишането му. За свое огромно облекчение установи, че широката му гръд равномерно се повдигаше и отпускаше под жакета. Сърцето й бумтеше в гърдите, без съмнение, от страх, в крайна сметка, ако сега той се събудеше, нямаше да бъде никак радостен.

„Радостен“ не беше точната дума.

Той нямаше да бъде човешко същество.

И тогава, замаяна от завладялата я паника, тя стори нещо, което никога не си бе представяла, че може да направи. Или по-скоро би могла да си го представи, но никога не би й стигнала смелост за това.

Тя го докосна.

Ръката й се протегна към него, преди младата жена да успее да я възпре. Преди наистина да осъзнае какво прави. Пръстите й докоснаха кожата му — гладка, топла и жива. И толкова изкушаваща.

Сетне се плъзнаха по очертанията на лицето му, откриха загладените ръбове на близо трисантиметровия бял белег върху скулата под лявото му око, по едва доловимите грапавини върху някога съвършения му нос. Гърдите й се стегнаха при мисълта за боевете, в които ги бе получил, за изпитаната болка.

При мисълта за живота, който бе водил.

Живот, който тя го бе принудила да води.

— Какво се е случило с теб? — прошепна Мара.

Той не отвърна и тя докосна последния белег, близо до извивката на долната устна.

Знаеше, че не бива… че това беше нередно, но пръстите й помилваха тънката бяла линия, едва видима върху загорялата кожа, скриваща се в меката издутина на устните му. И в следващия миг вече докосваше устата му, галеше плътните извивки, дивейки се на мекотата им.

Искаше й се да…

Не.

Ръката й се отдръпна рязко, сякаш я бе изгорила, и тя отмести поглед по-надолу, към неговата ръка, просната накриво върху килима, жертва на лауданума^[1]. Стори й се, че му е неудобно, и Мара се пресегна през него с намерението да оправи ръката му, да я положи край тялото му. Но след като ръката му се озова в нейната, не можа да се сдържи и започна да я разглежда: малките черни косъмчета отгоре, вените, които я пресичаха, както реките земята, кокалчетата, изранени и обезобразени от годините, прекарани в постоянни боеве. Белязани от опита.

— Защо си причиняваш това?

Тя прокара палец по тези кокалчета, неспособна да устои, неспособна да остане безразлична към близостта му.

Към спомена за него, за младия, чаровен и красив маркиз, когато целият свят лежеше в краката му, изкушаващ я както нищо друго.

Нищо друго освен свободата.

Мара потръпна от студ и погледна към камината. Огънят, който той бе разпалил вече бе угаснал, бяха останали само тлеещи въглени. Тя се изправи и се приближи до камината, за да добави нова цепеница. Разрови жаравата и когато златистите пламъци отново затанцуваха, се върна при Темпъл. Взря се в отпуснатите му ръце и за един дълъг миг остана така, преди отново да заговори. Струваше й се по-лесно да го направи, когато очите му бяха затворени.

— Ако не ме беше заплашил, нямаше сега да бъдеш в това положение. Ако просто се бе съгласил с условията на сделката, сега щеше да си в съзнание. И аз нямаше да се чувствам толкова виновна.

Той не отговори.

— Да, аз те оставих, обременен от вината за моята смърт.

Отново нямаше никакъв отговор.

— Но се кълна, че не исках да стане така. Просто всичко се обърка.

При все това тя беше избягала.

— Ако знаеше защо го направих…

Гърдите му равномерно се повдигаха.

— Защо се върнах…

И спускаха.

И да знаеше, пак щеше да побеснее. Мара въздъхна.

— Добре. Станалото — станало. И аз се уморих да бягам.

Никакъв отговор.

— Сега няма да избягам.

Струваше й се важно да го каже. Може би защото част от нея, една много разумна част, искаше да избяга. Искаше да го остави тук, на студения твърд под, и да избяга, както преди много години.

Но друга част нея, не толкова разумна и не толкова интелигентна, знаеше, че е дошло време да изкупи греха си. И че ако правилно си изиграеше картите, можеше да получи това, за което се пазареше.

— При условие че се съгласиш да се договорим.

Извърна се към бюфета, където днешният вестник лежеше непрочетен. Младата жена се запита дали той беше от хората, които всеки ден четяха новините. Дали беше от тези, които се интересуват от съдбините на света.

Отново я прободе чувство на вина, но тя го пропъди.

Скъса парче от сгънатия надве вестник, сетне се разрови из чекмеджетата, докато откри това, което търсеше — мастилница и перо. Надраска бележка, размаха листчето във въздуха, за да изсъхне мастилото, и после се върна обратно при неподвижния като труп Темпъл.

Измъкна един фуркет от косата си и отново приклекна до него.

— Този път няма да има кръв — прошепна му. — Надявам се да забележиш това.

Той продължаваше да спи.

Тя закрепи бележката на гърдите му, протегна ръка към ботуша му, измъкна ножа си и се приготви да си тръгне.

Ала не можа.

Досами вратата се извърна и отново потрепери от студ. Не биваше да го оставя така. Той можеше да се простуди до смърт. Върху стола в ъгъла беше метнато вълнено одеяло на карета в зелено и черно. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

В крайна сметка тя го беше упоила.

Мара прекоси стаята и взе одеялото, преди да успее да размисли. Метна го върху Темпъл и внимателно подпъхна краищата, опитвайки се да не обръща внимание на мускулестото му тяло. На топлината, която излъчваше, примесена с изкусителното ухание на карамфил и мащерка. На спомена за него. На това как изглеждаше сега.

Проснат безпомощно на пода.

— Съжалявам — пророни тя.

И си тръгна.