Сара Маклейн
Греховно предложение (22)

Епилог

В навечерието на сватбата си госпожица Мара Лоу стоеше до прозореца на третия етаж в семейното крило на Уайтфон Аби и се взираше надолу в обвитите в тъмнина градини. Притисна длан към студеното стъкло и видя как то се замъгли от докосването й. Отдръпна ръка и отново видя тъмнината, изпъстрена с отраженията на пламъците на свещите, запалени в стаята под нея.

Младата жена се усмихна и прокара пръст между малките, приличащи на звезди петънца, съединявайки танцуващите езичета на пламъците, и толкова се увлече в заниманието си, че не чу приближаването на бъдещия си съпруг. Видя го чак когато отражението му изникна пред нея, обрамчено от петънцата върху стъклото.

Ръцете му я обгърнаха, той притисна гърба й към гърдите си, а устните му се долепиха до тила й в дълга, сладка целувка.

— Ухаеш на лимони.

Мара се усмихна и въздъхна. Облегна се на него, отпусна ръце върху дланите му и преплете пръсти с неговите.

— За какво мислиш? — попита той, когато най-после вдигна глава.

Тя се извърна с лице към него и му каза истината — прекрасната, освобождаваща истина.

— За едно друго време тук, в Уайтфон. За един друг ден тук, в тази стая.

Темпъл не се престори, че не е забелязал къде точно се намират. Вместо това погледна към леглото, където тя го бе оставила преди дванайсет години.

— Мислиш ли, че някой е спал тук след онази сутрин? — попита той.

Тя се засмя при неочаквания въпрос.

— Честно, не мисля.

Той кимна, въплъщение на самата сериозност.

— Колко жалко.

— Би трябвало да се очаква, не смяташ ли? В крайна сметка се е предполагало, че тук съм умряла.

Темпъл я притисна по-плътно към себе си и повдигна ръцете й, за да се обвият около шията му.

— Но ти не си — промълви той тихо.

От неподправената радост в гласа му я обхвана приятна възбуда.

Мара срещна погледа му.

— Не, не умрях.

— Нито се омъжи през онази сутрин.

Тя поклати глава.

— Не, не се омъжих.

Той я притисна толкова силно към себе си, че телата им сякаш се сляха. Тутакси я заля гореща вълна, като че ли двамата обсъждаха нещо съвсем различно, а не онзи ден преди дванайсет години.

— За мой късмет — пророни младоженецът и впи устни в нейните в дълга и страстна целувка, обещаваща близка наслада.

Отново и отново.

От този ден и занапред.

Тя толкова бе увлечена в целувката, че не забеляза как той я бе избутал през стаята, докато задните части на коленете й не опряха до леглото. Ахна удивено, когато любимият й без никакво усилие я повали върху чаршафите и се отпусна отгоре й.

— Виждаш ли колко е жалко? — подкачи я той, докато обсипваше брадичката й с нежни, очарователни целувки. — Това е много удобно легло.

Ръцете й сякаш по своя воля се повдигнаха и пръстите й се заровиха в косата му. Повдигнаха главата му.

— Темпъл — тихо отрони младата жена.

Той вдигна поглед. Тъмните му очи се впиха в нея.

Имаха да си кажат десетки неща. Стотици.

Херцогът поклати глава.

— Не. Повече никакви демони. И никакви спомени.

В очите й нахлуха сълзи.

— Как можа да го кажеш? Точно тук?

Той се усмихна и я погали по бузата.

— Защото миналото е минало. Много повече ме интересува настоящето.

Този мъж беше великолепен.

— Обичам те! — възкликна Мара.

Искаше той да го знае. И никога да не се съмнява в любовта й.

Темпъл отново я целуна и тя изпита не само страст, но и нежно задоволство.

Когато прекъсна целувката, Темпъл повдигна болната си ръка над главата й и рече:

— Като заговорихме за настоящето…

Мара с удивление гледаше с каква лекота се движеше ръката му, при това толкова скоро след раняването. Чувствителността в ръката му бе започнала да се завръща и въпреки че Темпъл нямаше да може да се бие както преди, щеше да оздравее напълно.

Слава богу!

Неподозиращ за мислите й, Темпъл размаха един пакет, който тя не бе забелязала върху леглото.

— Честита Коледа, любима!

Тя се усмихна.

— Коледа е утре.

Темпъл поклати глава.

— Не, утре ще се оженим. Затова Коледа трябва да дойде по-рано. — Усмихна й се. — Отвори го.

Тя се засмя.

— Приличаш на едно от момчетата.

Момчетата, които всички до едно бяха дошли за празника в Уайтфон и всички навярно щяха да останат в огромното имение още дълги години, вече не бяха сираци, а повереници на херцог Ламонт.

Той беше техен закрилник. Както и неин.

Мара плъзна длан по топлата му буза с леко набола брада.

— Благодаря!

Той повдигна вежда.

— Но ти още не знаеш какво е.

Тя отново се засмя.

— Не за подаръка. Е, и за подаръка, но и заради момчетата. Защото ги обичаш. Защото обичаш мен. Защото се жениш за мен. Защото…

Той се наклони и пресекна потока от думи с поредната дълга и прекрасна целувка.

— Мара — тихо рече, когато най-после откъсна устни от нейните, — аз съм този, който трябва да ти благодари, любима. Заради твоята сила. Заради твоето великолепие. И заради твоите момчета. И защото се омъжваш за мен. — Целуна я бързо по устните. — А сега отвори подаръка си.

Тя го побутна леко, за да седне, разгъна кафявата хартия и видя познатата бяла кутия със златната релефна буква „Е“. Повдигна капака на кутията, отгърна празничната червена хартия и пред погледа й се разкриха…

Ръкавици.

Той й бе купил ръкавици. Десетки чифтове. Не, навярно повече. В най-различни цветове, тъкани и дължини, каквито тя изобщо не си бе представяла, че съществуват. От жълта ярешка кожа, бледолилав велур, черна коприна и зелена кожа.

Мара ги вадеше от кутията и се смееше, докато ги подреждаше върху коленете им и чаршафите.

— Ти си луд!

Той взе дълга бяла кадифена ръкавица за опера и я плъзна между пръстите си.

— Искам да имаш толкова чифта, колкото са дните в годината.

— Защо? — изуми се младата жена.

Той повдигна ръцете й към устните си. Целуна позагрубелите й пръсти един по един, натъртвайки на всяка дума, която изричаше.

— Защото не искам никога да мръзнеш.

Това беше странно, лекомислено и абсолютно непонятно! Но беше най-прекрасното, което някой някога й бе казвал. А и ръкавиците бяха прекрасни.

Мара взе чифт къси ръкавици от сребрист атлаз и понечи да си ги сложи, но Темпъл я възпря.

— Не.

— Не? — попита тя с усмивка.

Той поклати глава.

— Когато сме сами, искам да си без тях.

Тя смръщи вежди.

— Темпъл, говориш безсмислици.

Херцогът се усмихна и я целуна по шията, преди да вдигне глава и да прошепне в ухото й:

— Когато сме сами, аз ще те сгрявам по друг начин.

И сетне направи точно това.

Което напълно я устройваше.

* * *

Почти седмица по-късно, следвайки традицията, смятаща се за свещена сред джентълмените в цяла Британия, основателят на „Падналия ангел“ седна да закусва и отгърна сутрешния вестник.

Но точно този ден Чейс наруши традицията и започна от светската хроника:

Херцог Ламонт и госпожица Мара Лоу се венчаха на Коледа в параклиса в Уайтфон Аби, там, където двамата се срещнаха за пръв път през онази съдбовна нощ преди дванайсет години.

Съобщава се, че на венчавката са се събрали множество гости, включително и неколцина от най-прочутите лондонски негодници заедно със съпругите си, две дузини момчета на възраст между три и единайсет години, френска готвачка, гувернантка и една свиня. Без съмнение, когато този керван от необичайни посетители се появил на дългата входна алея на Уайтфон Аби, слугите в резиденцията са се обезпокоили за своята сигурност. И за здравия си разсъдък.

Обаче е необходимо да се спомене, че цялата тази група, от време на време доста разпусната и прекалено шумна, по време на церемонията се е държала изключително благоприличие, следейки обреда с радостна тържественост, каквато се изисква при подобни случаи.

Всички, с изключение на свинята. Очевидно тя е проспала цялата церемония.

„Британски новини“

30 декември 1831 г.

С доволна усмивка Чейс сгъна вестника и довърши закуската си. После стана, приглади полите си и излезе от къщата.

В края на краищата върху плещите й лежеше управлението на цял игрален ад.