Сара Маклейн
Греховно предложение (21)

Глава 20

Игралните зали в „Падналия ангел“ гъмжаха от посетители. Докато Темпъл се възстановяваше, боксовите мачове със залагания бяха отменени, но членовете на клуба не скучаеха и с удоволствие харчеха парите си край масите за игри със зарове и карти. „Ангелът“ беше повече от щастлив да задоволи желанията им и всички членове на персонала, от лакеите и крупиетата до компаньонките и готвачите, с готовност им помагаха да пилеят парите си.

С Лавендър на ръце, Темпъл влезе в клуба през служебния вход и се отправи към главния етаж на казиното. Погледът му обхождаше тълпата от мъже в безупречно ушити костюми. Всеки един от тях можеше по всяко време да проиграе състоянието си, но се наслаждаваше на всеки миг от пребиваването си тук.

Всяка друга нощ той щеше да се радва на гледката. Щеше да намери Крос и да го попита за тазвечерната печалба. Щеше да изиграе някоя и друга партия vingt-et-un.

Но тази вечер само кръстосваше в единия край на залата, мълчалив и разстроен.

И бесен, задето, изглежда, аристократите с радост го приемаха в своите редове, кимаха му и го потупваха по рамото.

Изглежда, отново беше един от тях, сякаш последните дванайсет години никога не ги бе имало.

Но това нямаше значение. Нищо нямаше значение, докато не намери Мара.

Цялото тяло го болеше след деня, прекаран под дъжда върху гърба на коня в безплодно търсене на красивата игла в прогнилата копа сено на декемврийския Лондон. Посети сиропиталището, редакцията на Уест и отново се върна в сиропиталището. Отби се в пощенската станция и връчи на пощенския началник цяло състояние за сведения за пътниците през деня, разтревожен, че тя вече може да е напуснала града.

Изясни се, че една влюбена двойка, възнамеряваща тайно да се ожени, и двама джентълмени бяха заминали по Северния път, в посока Шотландия. Но въпреки че девойката от влюбените бегълци била много красива, началникът го бе уверил, че косата й не била златистокестенява, а очите й били съвсем обикновени.

Значи не е била Мара.

Би трябвало да се зарадва, че тя все още беше в Лондон. Но вместо това кипеше от гняв, задето бе успяла толкова лесно да избяга. Нямаше и следа от нея. Сякаш се бе изпарила като дим. Ако не беше убеден в съществуването й, можеше да си помисли, че просто му се е привидяла.

Но оставените от нея ръкавици бяха реални. Както и свинята.

Както и дупката в гърдите му. При тази мисъл раната му запулсира, а устните му се изкривиха в насмешка. Май дупките бяха две: едната зарастваше, а втората застрашаваше живота му.

Той раздвижи болното си рамо. Болката се разпростря надолу по ръката и спря при лакътя. Размърда пръстите в превръзката. Нищо. Темпъл разбираше, че умората няма да помогне да се възвърне чувствителността, но нямаше време за почивка. Не и преди да я намери.

И ако му беше писано да остане сакат, когато всичко това приключи, така да бъде.

Поне щеше да има Мара.

При мисълта го завладя чувство на безсилие. Къде, по дяволите, беше тя?

Вдигна очи към тавана и погледът му попадна върху големия витражен прозорец в средата на главната зала на „Падналия ангел“. Луцифер, падащ от рая. Великолепният стъклопис изобразяваше летящия Принц на мрака на половината път между рая и ада, с верига около глезена и скиптър в ръка. Разперил широко безполезните си крила, той се носеше стремглаво към самия център на казиното.

Темпъл никога не се бе замислял особено над тази картина, макар да оценяваше посланието й към членовете на клуба: независимо от това, че аристокрацията бе прокудила него, Бърн, Крос и Чейс, те, четиримата негодници, притежаващи най-легендарния игрален ад в Лондон, щяха да стават все по-могъщи и силни.

Чейс имаше склонност към драматизъм.

Но сега, докато разглеждаше огромния витражен прозорец, докато гледаше падането на Луцифер, Темпъл изведнъж осъзна колко е огромен прогоненият от рая ангел. Колко силен. С помощта на цветни стъкълца създателят на това творение бе успял да предаде релефа на мускулите и сухожилията. И непотребната сила на Луцифер. Той не можеше да се удържи. Не можеше да спре своя полет, не можеше да предотврати пропадането си там, където Бог го бе запратил.

И сега, докато стоеше тук с болната си ръка, изгубила своята чувствителност, обзет от безкрайно усещане за безсилие, съзнаващ напълно, че може никога да не намери жената, която обича, Темпъл изпита искрено съчувствие към Принца на мрака. Толкова красота, толкова могъщество, толкова сила. И при все това накрая щеше да се окаже в ада.

Исусе.

Какво бе направил?

— Донесъл си прасе в моето казино.

Темпъл погледна към Чейс.

— Някой виждал ли я е?

Изражението на приятеля му стана сериозно.

— Не.

Темпъл искаше да крещи и да излее целия си бяс върху всичко наоколо. Да преобърне близката маса, да съдере завесите от стените.

Вместо това само тихо рече:

— Тя е изчезнала.

Двамата стояха рамо до рамо и наблюдаваха игралната зала.

— Нашите хора продължават да я търсят. Може би тя сама ще се появи.

Темпъл стрелна с кос поглед основателя на „Падналия ангел“, подсказващ, че подобно нещо е фактически невъзможно.

— Може би.

— Ние ще я намерим.

Темпъл кимна.

— Дори да се наложи да я търся през остатъка от живота си.

На свой ред Чейс също кимна и отмести поглед. Навярно се чувстваше неловко от толкова емоционален разговор. Не че на Темпъл му пукаше.

— Но за сметка на това пък си намерил прасе.

Темпъл сведе поглед към спящата Лавендър.

— Нейното прасе.

Русите вежди на Чейс се стрелнаха нагоре.

— Дамата има прасе?

— Нелепо, нали?

А още по-нелепо беше колко се бе привързал Темпъл към малкото създание. Единствената му връзка с Мара.

— Аз пък мисля, че е очарователно. Много интригуваща жена е твоята госпожица Лоу.

Само дето не беше негова. Темпъл връчи Лавендър на приятеля си.

— Тя трябва да бъде нахранена. Отнеси я в кухнята и виж дали Дидие може да й намери нещо за хапване — нареди и тутакси се извърна към тълпата, търсейки някой, които би могъл да знае нещо за Мара.

Може би тя бе имала приятел в детството си — някой, който може би й бе предложил покрив над главата.

А ако никой не й бе предложил? Ами ако в момента бродеше по улиците, замръзнала и бездомна? Някога и той бе нощувал на студените лондонски улици. Мисълта за любимата му, самотна и скована от студ…

Та тя нямаше дори ръкавици.

Обхвана го паника и сърцето му бясно заби. Темпъл решително тръсна глава, за да проясни мислите си. Мара не беше глупачка. Тя щеше да намери къде да се подслони.

Но с кого?

С всяка секунда паниката му растеше.

Чейс продължаваше да говори и Темпъл слушаше, за да се разсее поне за кратко.

— Дидие е французойка. Прасето може да се превърне във вкусно задушено.

Темпъл го изгледа кръвнишки.

— Да не си посмял да й позволиш да сготви моето прасе!

— Останах с впечатлението, че прасето е на госпожица Лоу, или греша?

Темпъл едва се сдържа да не изтрие с юмрук самодоволната усмивка от лицето на приятеля си.

— Тъй като ще се оженим, предпочитам да го смятам за нашето прасе.

— Прекрасно! — ухили се Чейс. — Разчитай на помощта ми.

— Не ми е нужна помощта ти. До гуша ми дойде да си пъхаш носа там, където не ти е работа. Нахрани прасето. Това е всичко.

— Но…

— Нахрани прасето.

За миг Темпъл реши, че Чейс ще подмине без внимание инструкциите му и ще си навре носа в чуждите дела, но в този момент до тях изникна икономът на клуба.

— Имаме посетител.

За секунда Темпъл помисли, че може да е Мара.

— Кой?

— Кристофър Лоу. Дошъл е да се бие с Темпъл.

Чейс присви очи.

— Отведи го в кабинета ми. И извикай Азриел и Бруно. Ще удовлетворим желанието му. Лоу ще се бие. Но не с Темпъл. Това няма да е честно.

— Не — отсече Темпъл.

Чейс го погледна.

— Ръката ти още не е оздравяла.

— Доведи го при мен — заповяда херцогът, пренебрегвайки думите на Чейс. — Сега.

След минути Лоу се появи в залата, съпровождан от Бруно и Азриел.

— Направи голяма грешка, като дойде тук.

— Ти превърна сестра ми в лека жена.

Здравата ръка на Темпъл неволно се сви в юмрук. Отчаяно му се искаше да размаже този хлапак.

— Сестра ти ще бъде моя херцогиня.

— Не ме е грижа каква ще бъде! Нямам полза от нея! — Лоу говореше гневно, заваляйки думите. Навярно не бе спрял да пие, откакто миналата нощ се бе разделил със сестра си. — Ти я обезчести. Сигурно си го сторил още преди дванайсет години. Навярно си се облажил с всички вкусни мръвки, преди да изпаднеш в безсъзнание.

Пред очите му притъмня от ярост и Темпъл изкрещя:

— Ти не би трябвало да дишаш един и същи въздух с нея!

Лоу присви очи насреща му.

— Тя ме отпрати, да знаеш. Подхвърли ми няколко жалки шилинга. Едва можах да стигна до града.

— И ти ги изгуби.

Не беше нужно Лоу да му отговаря. Темпъл го видя по лицето му.

— И какво можех да направя? — изхленчи младокът. — Да се отправя да търся късмета си с три шилинга в джоба? Тя искаше да ги заложа. И ми пожела да ги проиграя! — В очите му се разгоря омраза. — Заради теб. Защото ти я превърна в своя държанка!

Желанието на Темпъл да размаже Лоу нарастваше с всяка дума.

— Още веднъж посмей да я наречеш така и бедността ще стане последната ти грижа.

Алкохолът и отчаянието бяха отнели и последната капка разум у Лоу, защото той имаше наглостта да се ухили.

— Значи ще се биеш с мен? Аз ще получа шанс да опростиш дълга ми, а ти да защитиш честта на сестра ми. Става ли? — Лоу застина. — Впрочем къде е тази кучка?

Гневът му избухна жарък и мигновен. Темпъл сграбчи със здравата си ръка смачканата вратовръзка на Лоу, повдигна го от пода и изсъска:

— Трябваше да се възползваш от шанса, който тя ти даде. Трябваше да избягаш. Обещавам ти, че това, което щеше да ти се случи в странство, е нищо в сравнение с това, което ще направя с теб на ринга.

Херцогът разтвори пръсти и Лоу се строполи на пода в жалка купчина, кашляйки и пръскайки слюнки. Темпъл приклекна, хвана го за брадичката и вдигна главата му, за да го погледне Лоу в лицето.

— Намери си секундант. След половин час ще се срещнем на ринга. — Щом не можеше да намери Мара, поне можеше да се бие. — Темпъл се изправи и додаде: — Имаш късмет, че не те размазах тук и сега. Във всеки случай ще те науча как да говориш следващия път за жената, която обичам.

— Леле! Я чуйте това! Той я обича! — подигравателно се изхили Лоу. — Каква гадост!

Херцогът дори не се обърна. Запъти се към стаите си, като пътьом свали вратовръзката си. В казиното се възцари гробовна тишина, всички играчи зарязаха залозите си и се вторачиха в Темпъл.

Тъкмо заради това той чу, когато Чейс тихо рече:

— Дотук добре.

— Нахрани проклетото прасе! — подвикна Темпъл през рамо, без да се обръща.

* * *

Когато Мара стигна до „Падналия ангел“, улицата вече беше пуста и тиха. Не така си представяше тя района на един от най-престижните лондонски игрални домове.

За миг се запита дали не е закъсняла. Дали Темпъл не е затворил клуба и не е заминал. Дали не е решил да приключи с подземния си живот и да излезе на светло. Да се върне към своето херцогство. Към своя знатен свят.

Почувства как паниката я сграбчва.

Тъй като нямаше какво друго да прави през този влажен мрачен ден, освен да броди по улиците и да мисли, тя бе осъзнала, че безмерно обича този мъж. И че ще направи всичко възможно, само и само животът му с нея да бъде много по-хубав и щастлив, отколкото би бил без нея.

Ала, за зла участ, в момента, когато най-после прозря тази истина, тя се намираше много далече от „Ангела“.

Но сега вече бе тук и младата жена развълнувано почука на вратата. Не след дълго малкото прозорче върху вратата се отвори, Мара пристъпи напред и рече:

— Здравейте. Аз съм…

Прозорчето се затвори с трясък.

Тя се поколеба, чудейки се какво да прави. Отново почука. Прозорчето се отвори.

— Аз съм тук, за да…

Прозорчето отново се захлопна.

Що за безобразие! Дали всеки посетител се натъкваше на подобно отношение? Тя отново почука. Прозорчето се отвори.

— Парола.

Мара се смути.

— Аз… не я знам. Но…

Прозорчето отново се тресна.

И в този миг Мара се разгневи и започна да удря с юмруци по вратата. Шумно. След доста време прозорчето се отвори и насреща й раздразнено се присвиха две черни очи.

— Хей, я ме чуйте! — заяви тя с гласа си на строга гувернантка, натъртвайки всяка дума с поредния удар по вратата.

Очите в пролуката се разшириха изненадано.

— Прекарала съм целия ден по улиците на Лондон в този зверски студ!

Подчерта последната дума с оглушаващо бум-бум-бум!

— И най-после реших, че е крайно време да се изправя лице в лице с желанията си, моето минало, моето бъдеще и мъжа, когото обичам! Така че, веднага — бум! — ме — бум! — пуснете!

Тя завърши тирадата си с порой от удари с двете ръце върху стоманената врата. И за по убедително добави и ритник. Трябваше да признае, че се почувства значително по-добре.

Очите изчезнаха и на тяхно място се появиха две по-светли, по-женствени и… Мили боже! Да не би да се смееха насреща й?

— Госпожице Лоу?

Мара вдигна показалец.

— Ако бях на ваше място, щях добре да помисля с какво изражение ще ме посрещнете, когато най-после благоволите да отворите тази врага.

Разнесе се стъргане на резета и дрънчене на ключалки и най-накрая вратата се отвори. Мара пристъпи в сградата и се натъкна на усмихнатата Ана и далеч по-сериозния портиер.

— Ние ви търсехме — посрещна я той с почтителен поклон.

Мара изтръска полите на влажната си пелерина, взе от ръцете му маската, която й предлагаше, нагласи я върху лицето си и отвърна подобаващо:

— Е, вече ме намерихте. — Извърна се към Ана. — Моля, заведете ми при Темпъл.

Жената кимна и също надяна маска. Красивото й лице светеше от задоволство. След като се увери, че Мара е надеждно скрита от любопитни очи, Ана я поведе по тесните извити коридори на клуба. Отначало двете вървяха мълчаливо, но накрая куртизанката наруши тишината:

— Радвам се, че решихте да се върнете.

— Не сте му казали, че сте ме видели, нали?

Ана поклати глава.

— Не съм. Много добре знам какво означава собственото ти бъдеще да не зависи от теб. На никого не го пожелавам.

Мара дълго обмисля казаното.

— Не ми пука за бъдещето, стига да съм с него — заяви накрая.

Другата жена се усмихна.

— Нека да е дълго и щастливо. Бог е свидетел, че и двамата го заслужавате.

При тези думи Мара почувства как я залива топлина, но тутакси си спомни, че сега всичко зависеше от Темпъл — той трябваше да я приеме и да й прости за бягството. И за още толкова много неща.

Само някой да я заведе при него, за да може да поправи всички неща, които бе съсипала. Но Ана не я заведе при него. Вместо това я отведе в дългото помещение от дамската страна на прозореца огледало над ринга, около който сякаш се бяха събрали всички посетители на клуба, които Мара очакваше да види на приземния етаж.

Мара пристъпи в полутъмното помещение, пълно с жени. Сърцето й се качи в гърлото.

— Ще има мач?

— Да.

Куртизанката я поведе към предната част на стаята, където почти плътно до прозореца бяха поставени два стола.

В друг момент Мара може би щеше да прояви достатъчно любопитство, за да наблюдава мача, да се заинтригува от боксьорите, които и да бяха те. Но сега единият не можеше да бъде Темпъл, тъй като раната му нямаше да позволи, а това беше всичко, което я интересуваше. Тя поклати глава.

— Не. Нямам време за това. Искам да видя Темпъл — прошепна. — Чаках прекалено дълго. Искам да му кажа, че размислих. Искам той да знае…

Аз го обичам.

Искам да бъда с него.

Искам да започна всичко отново.

Отначало. Завинаги.

Ана кимна.

— И ще го видите. Но първо трябва да видите това.

Вратата в другия край на ринга, водеща към стаите на Темпъл, се отвори, а Мара скочи на крака и притисна длани към стъклото, когато го видя да излиза и да се отправя към средата на залата.

— Не — прошепна тя.

Той беше гол до кръста, дяволски красив и за миг единствената мисъл на Мара беше колко прекрасно бе да се плъзга по тази кожа, да го докосва. Той да я докосва. Да желае отново близостта му. Удоволствието.

Този мъж.

Ала в този миг вниманието й бе привлечено от превръзката, преметната през рамото му, предпазваща раната, която той бе получил на същия този ринг само преди седмица. Извърна се към Ана.

— Не — повтори с ужас.

Но другата жена не я гледаше. Тя наблюдаваше как Темпъл излиза на ринга.

— Той пази лявата си ръка — изрази неодобрението си.

— Разбира се, че ще я пази! — възмути се Мара. — Той е ранен! Това няма да е честен мач!

Трябваше по-скоро да каже на някого, че ръката на Темпъл още го боли. Да настоява да види маркиз Бърн. Неуловимия Чейс. Трябваше да ги накара да прекратят този двубой.

Жените около тях шумяха непоносимо, крещейки неприлични забележки.

— Леле! Не можеш да отнемеш титлата от мъжа, но със сигурност можеш да отнемеш мъжа от титлата.

— Той не прилича на нито един херцог, когото познавам.

— Мили боже, какъв красавец!

— Той може и да не е убиец, но ужасно прилича на такъв!

— Ще бъда щастлива да му се отдам!

— Знаете ли, аз не вярвам, че тя наистина е жива — намеси се някаква дама. — Мисля, че той просто е платил на някаква гримирана проститутка, за да се появи и да заяви, че е Мара Лоу.

— Не, тя е. Аз бях дебютантка през онзи сезон, когато тя трябваше да се омъжи за вече покойния херцог. Всички говореха за онези нейни странни очи.

— Е, във всеки случай аз съм й благодарна. Тя отново направи херцог Ламонт желана партия.

Мара пламтеше от гняв. Искаше да се нахвърли с юмруци върху всички тези жени.

— Аз чух, че той я обича — с измамно ленив тон отбеляза Ана, без да откъсва очи от Мара.

Както и тя го обича. При това отчаяно.

— Глупости! — отсече една от дамите. — Кой мъж би обичал жена, причинила му подобно нещо? Сигурна съм, че той я мрази.

Би трябвало. Но необяснимо как, по някакво чудо той не я мразеше.

Мара се размърда неспокойно. Искаше всичко това да свърши. Искаше Темпъл.

Незабавно.

— И освен това — добави първата, — аз съм маркиза. И прекалено млада, за да остана вдовица.

Сякаш всичко, което бе нужно за бъдещото щастие на Темпъл, беше жена с титла. Самата мисъл й бе ненавистна.

— Представям си, че вече се е наредила дълга опашка от желаещи да станат херцогиня Ламонт — щастливо се провикна още една дама. — При това не само вдовици. Моята сестра има дъщеря, която наближава осемнайсет, и би убила, за да се сдобие с херцог за зет. — Жените прихнаха, а дамата продължи: — Не се шегувам. Готова съм да се обзаложа, че някои от майките с дъщери за женене няма да се посвенят дори да убият!

Мара преглътна думите, напиращи на езика й. Той не се нуждаеше от титла. Темпъл имаше нужда от жена, която да го разбира. Жена, която да го обича. Жена, която ще прекара остатъка от дните си, посветена на неговото щастие.

Жена, която ще го пази от всички тях.

От този ринг долу.

Обърна се към Ана.

— Трябва да прекратите това.

Куртизанката поклати глава.

— Предизвикателството е отправено. Залозите са направени.

— Майната им на залозите! — избухна Мара.

Ана я изгледа с уважение.

— Вие говорите като Темпъл.

— Напълно сте права. Говоря като него! — възкликна Мара и се опита да пропъди тревогата, раздразнението и чувството на безсилие, заплашващо да я завладее. — Заведете ме при Чейс. Той трябва да ме изслуша.

В очите на Ана проблесна изумление.

— Повярвайте ми, госпожице Лоу. Чейс няма да промени нищо. На този мач са заложени много пари.

— Тогава той не му е никакъв приятел. Темпъл още не е готов да се бие. Раната му не е зараснала. Този мач може да забави оздравяването му с дни. Седмици. Дори повече! — Мара впи поглед в Ана. — Принудиха ли го да излезе на ринга?

Куртизанката се засмя.

— Никой никога досега не е принуждавал Темпъл за каквото и да било.

— Тогава защо? — Погледът на Мара отново се насочи към ринга, където той стоеше полугол, горд и красив. Тя се отправи към вратата, но грамадният страж й препречи пътя. Отново се обърна към Ана. — Защо?

Ана й се усмихна с мека и печална усмивка.

— Заради вас.

— Заради мен!

Какво безумие!

— Той отмъщава за вас.

Дори сега. След всичко, което бе направила.

Тя отново насочи очи към него, запленена от играещите му мускули, от твърдото очертание на брадичката. От погледа му, с който следеше противника си. Но в този Темпъл се долавяше нещо различно. Нещо, което не бе виждала досега.

Гняв.

Отчаяние.

Объркване.

Тъга.

Той я обичаше.

Така, както и тя го обичаше. Мара затвори очи. Може и да не го заслужаваше, но при все това го желаеше.

Притисна длани към прозореца.

— Той мисли, че съм заминала.

— Да — кимна Ана.

— Заведете ме при него.

— Още не.

В този миг на ринга излезе и вторият боксьор. Нейният брат.

— Какво прави той тук?

— Перчи се с глупостта си — сви устни Ана. — Той дойде в клуба и предизвика Темпъл.

Мара му бе дала пари. Предоставила му бе възможност да избяга. И въпреки това Кит беше тук, тласкан от алчност, дързост и детинщина.

Тя поклати глава.

— Вашият брат ви обиди.

Мара не се съмняваше, че го бе сторил с доста цветисти изрази.

— Въпреки това трябва да го спрете.

Ана я погледна в очите, нейните внезапно бяха добили предпазливо изражение.

— Защо?

— Защо? — Тази жена луда ли беше? — Защото той ще се нарани.

— Кой? Вашият брат? Или Темпъл?

Да не би всички да са полудели?

Мара я погледна в лицето.

— Вие мислите, че аз не го обичам.

— Аз мисля, че той е мъж, който заслужава любов повече, отколкото всички останали мъже. И, да, смятам, че вие сте причината за това. Така че, да, страхувам се, че вие не го обичате достатъчно. Тревожа се, че в тази минута вие искате да прекратите мача по съвсем различна причина.

Мара искаше да прекрати мача, за да бъде с него. За да го люби. За да се сбогува веднъж и завинаги с миналото.

Ала двубоят започна, преди да успее да каже всичко това.

И този нов, гневен Темпъл мигом се впусна в атака и нанесе няколко удара — десен хук, прав джаб, десен кръстосан.

Винаги десен.

Кит се окопити и започна да настъпва, нанесе един удар, после втори, който принуди Темпъл да отстъпи. Мара забеляза, че превръзката, придържаща лявата му ръка, се е разхлабила. Отново се извърна към Ана.

— Моля ви. Заведете ми при Чейс. Ние трябва да прекратим това.

Другата жена поклати глава.

— Това е неговата битка. За вас.

— Но аз не я искам!

— Но въпреки това ще се наложи да я приемете.

Още един десен хук. Десен джаб.

И тогава Кит забеля за закономерността.

Мара отвърна поглед. И дете би я забелязало.

Темпъл щеше да изгуби.

Колко пъти той й бе казвал, че никога не е губил? Колко пъти бе чувала легенди за него, за великия Темпъл, непобедимия боксьор на Британия. В целия свят. Несъкрушим. Несломим.

Кит може и да бе пиян, но не беше глупак. Той разбра, че лявата ръка на Темпъл е слаба, и нападна, нанасяйки удари, които само преди десет дни щяха да подпечатат загубата му. Но сега тези удари бяха достатъчно силни, за да причинят болка. За да накарат Темпъл да отстъпи.

Той не беше непобедим. Не и тази вечер.

Но Кит я бе обидил и Темпъл щеше да се бие до последно заради честта й.

— Господи, защо той не използва лявата си ръка? Защо не блокира с нея? — попита една от дамите и Мара долови раздразнение в гласа й.

— Той не може — прошепна Мара, притиснала длани към затъмнения прозорец, докато гледаше как любимият й получава удар след удар.

Заради нея. Отново и отново.

Ръката не му служеше добре.

Той щеше да изгуби.

Кит нанесе поредния удар и Темпъл падна на колене, а тълпата започна да отброява секундите. Темпъл вдигна очи към противника си и каза нещо. Кит отскочи назад, а Темпъл се надигна с усилие, кръв се стичаше по бузата му.

Той щеше да се бие до смърт.

Нямаше да се откаже. Не и когато ставаше дума за честта на Мара.

Той я обичаше.

Мара изведнъж си припомни думите му от предишната нощ. Ако вече не съм непобедим? Ако не съм Херцога убиец? Какво ще струвам тогава?

Той нямаше да спре. Не и докато брат й не го убие.

Сега и Ана го прозря — неминуемия край. Погледна към Мара и рече:

— Всичко ще свърши, преди да успеем да го спрем.

Но Мара не я слушаше.

Мъжът, когото обичаше, се намираше на три метра от нея. Дори по-малко. И той имаше нужда от нея.

По дяволите, ако тя беше единствената, която можеше да го спаси, щеше да го спаси!

Без да мисли повече за нищо, Мара грабна близкия стол, преди някои в стаята да успее да предвиди действията й. Ана се спусна към нея и извика:

— Не!

Но беше прекалено късно. Мара имаше една-единствена цел.

Темпъл.

* * *

Той щеше да изгуби.

Цялата му лява страна крещеше от болка, мускулите му протестираха при всеки удар, твърде малко време бе изминало от раняването. Не по-малко болка от ударите на Лоу отвън му причиняваха нервните окончания отвътре, сякаш огнени иглички пронизваха ръката му, започваха от юмруците и се спускаха надолу по ръката.

Той щеше да изгуби. Нямаше да може да отмъсти за нея.

Не че това имаше значение; тя го бе напуснала.

Бе избягала от него. Отново.

Лоу нанесе два мощни удара в лявата му страна и Темпъл отново се свлече на колене. Там, върху дървените стърготини, той си спомни за последния път, когато бе стоял на колене на ринга.

С Мара.

Онзи ден, когато двамата бяха сами. Онзи следобед, когато той за пръв път я бе прогонил. Онзи следобед, когато трябваше да я грабне в обятията си, да я отнесе в леглото си и никога да не я пуска.

Херцогът вдигна глава към Лоу и каза:

— Днес може и да победиш, но ще те унищожа, ако още веднъж посмееш да говориш обидно за нея.

Лоу отскочи назад и подигравателно се изсмя.

— Ако те оставя жив.

Темпъл скочи на крака. Знаеше, че това е последната част от мача, ако Лоу все още имаше кураж за това. Но преди отново да си разменят удари, залата сякаш се взриви.

Огледалото, зад което дамите наблюдаваха мача, с трясък се разлетя на хиляди парчета, които се посипаха върху пода като захарни кристали. Звукът беше оглушителен и Темпъл и Лоу заедно с всички останали присъстващи мигом се извърнаха към стената с огромното огледало. Но огледалото бе изчезнало, а дамите зад него се втурнаха с писъци към дъното на стаята, търсейки закрила в тъмнината, за да не ги видят и разпознаят.

Мъжете около ринга застинаха с вдигнати във въздуха ръце, стиснали листчетата със залозите, с увиснали ченета, но Темпъл сякаш бе сляп за всичко наоколо.

Виждаше единствено жената, причинила целия този хаос.

Жената, извисяваща се сама в средата на счупеното огледало, горда, висока и силна като кралица. В ръцете си все още държеше стола, с който бе разбила огледалото.

Мара.

Неговата любима.

Тя беше тук. Най-накрая!

Тя остави стола на пода, качи се върху него, покатери се през рамката и скочи долу, без да се интересува от скупчените наоколо мъже. Бе вперила поглед само в него.

Темпъл се запъти насреща й, а в този миг и последните парчета от стъклото паднаха със звън на пода. Но той виждаше единствено нея. Искаше да я достигне. Да я грабне в прегръдките си. Да се увери, че е истинска. Мара вдигна ръка и свали маската си, позволявайки на цял Лондон да я види — за втори път през последните дни.

В залата като вълна се надигна ропот.

— Уморих се да чакам да ме намерите, Ваша Светлост — заяви тя достатъчно високо, за да я чуят всички около нея.

Но думите й бяха предназначени за него. Само за него.

Той се усмихна.

— Щях да те намеря.

— Не съм толкова сигурна — възрази Мара. — Струва ми се, че сте малко зает.

Херцогът погледна през рамо.

— С него ли?

Погледът й се плъзна по окървавеното му лице и той съзря тревогата в очите й. Видя как тя вдигна ръка, за да го докосне. Да го утеши.

— Помислих си, че мога да помогна.

Веждите му се повдигнаха, когато тя се изкачи на ринга и погледна брат си право в очите.

— Ти, Кристофър, си истинско магаре! И все още си същото дете, което беше, когато те оставих преди дванайсет години.

Погледът на Кит стана мрачен и заплашителен.

— Е, това дете щеше да унищожи твоя херцог, ако не ни бе разсеяла.

Мара не обърна внимание на думите и ликуването в тях.

— В такъв случай много жалко, че ви разсеях. — Тя обгърна с поглед залата и стотиците мъже, които бяха дошли заради мача. Които щяха да изпитат удоволствие да видят падението на Темпъл. — Хайде да опростим нещата, става ли?

Кит самодоволно се подсмихна.

— Моля.

— Един последен удар. Който го нанесе, той побеждава.

Погледът на брат й се стрелна към Темпъл, измъчен и окървавен.

— Мисля, че е честно. Ако победя, аз съм свободен. И ще получа парите си.

Мара се извърна към Темпъл. В очите й грееше нещо топло и прекрасно и той с цялото си същество искаше тази битка да свърши. Защото искаше нея. Сега. Завинаги.

— Темпъл?

Вече не му пукаше какво ще стане с Лоу, щом Мара беше негова. Той кимна.

— Винаги съм казвал, че много те бива в преговорите.

Тя се усмихна.

— Чудесно.

И тогава… проклет да е! Херцогът с изумление видя как неговата любима се извърна към своя брат и с един удар го просна върху ринга.

Тя беше отлична ученичка!

Кит се свлече на колене и простена от болка.

— Ти ми счупи носа!

— Заслужи си го. — Мара го погледна от горе надолу. — И изгуби. — Азриел и Бруно вече се качваха на ринга, за да не позволят на Лоу да избяга. — А сега аз обявявам своите условия. Ти ще се изправиш пред съда за опит за убийство на херцог. — Погледна към Темпъл. — Моя херцог.

Нейният херцог.

Той беше точно това.

Той беше всичко, което тя желаеше.

Темпъл прикри изумлението си, преструвайки се на напълно незаинтересован от ставащото.

— Мачът и без това почти бе приключил.

Тя кимна и се приближи към него, сякаш не я бе грижа, че беше наранен и окървавен.

— Не съм се съмнявала, че щеше да победиш. Но просто се уморих да чакам и това.

— Днес си много нетърпелива.

— Дванайсет години е доста дълго време да чакаш.

Темпъл застина.

— Да чакаш какво?

— Любовта.

Исусе. Тя го обичаше. Той пристъпи към нея и я сграбчи в прегръдките си.

— Кажи го отново.

И тя го направи. На неговия ринг. Пред всички членове на „Падналия ангел“.

— Обичам те, Уилям Хароу, херцог Ламонт.

Неговата безсрамна, отмъстителна кралица. Той завладя устните й в дълга, страстна целувка. Искаше тя да разбере, сега и завинаги, колко силно я обичаше. А Мара вложи цялата си любов в ответната целувка.

Когато най-после вдигна глава, Темпъл притисна чело към нейното.

— Кажи го още веднъж.

Тя не се престори, че не разбира.

— Обичам те. — Веждите й се смръщиха, когато го погледна и вдигна ръка, за да погали подутия клепач, почти закриващ окото му. — Той много те е наранил.

— Ще ми мине. — Темпъл улови пръстите й и ги целуна. — Всичко минава. Кажи го още веднъж.

Мара се изчерви.

— Обичам те.

Той я възнагради за признанието с още една спираща дъха целувка.

А когато се отдръпна, рече с усмивка:

— Добре.

Тя сложи ръце върху гърдите му и нежно промълви:

— Не можах да те напусна. Мислех, че ще мога. Мислех, че така е най-добре, че така ще получиш живота, за които мечтаеше. Съпруга. Деца. Твоето…

Той спря думите й с целувка.

— Не. Ти си моето наследство.

Мара поклати глава.

— Аз мислех, че ако замина, ще можем да изтрием миналото. Ти отново ще бъдеш херцог Ламонт, а аз ще изчезна и никога повече няма да те притеснявам. Но не можах да го направя. — Отново поклати глава. — Прекалено силно те желая.

Сърцето му отчаяно заби при мисълта, че тя би могла завинаги да изчезне. Той повдигна лицето й и я погледна в очите.

— Чуй ме, Мара Лоу. На тази земя има само едно място за теб. Тук, в моите обятия. В моя живот. В моя дом. В моето легло. Ако беше заминала, ти нямаше да ми дадеш живота, за който съм мечтал. Ти завинаги щеше да оставиш в моя живот една огромна, бездънна пропаст.

Целуна я отново и тихо добави:

— Обичам те. Мисля, че те обикнах от онзи миг, когато се нахвърли върху мен на онази тъмна лондонска улица. Обичам твоята сила и красотата ти. Обичам те за прекрасното ти отношение към момчетата и свинчетата. — Тя се усмихна през сълзи. — Оставила си ръкавиците си у дома.

— Моите ръкавици?

Той вдигна ръцете й и целуна кокалчетата й едно по едно.

— Мисълта, че не ги носиш, ме подлуди от тревога и от желание.

Мара сведе поглед към ръцете си.

— Моите голи ръце те подлудяват от желание?

— Всичко в теб ме подлудява от желание — заяви той. — Между другото, Лавендър е при Чейс.

Красивите й очи объркано го погледнаха.

— Защо Лавендър е при Чейс?

— О, това е дълга история, но накратко, не можах да понеса да живея без нея. Без някаква част от теб.

Мара се засмя, а Темпъл осъзна, че е готов цял живот да носи със себе си онова свинче, стига неговата любима да не спира да се смее.

— Обичам смеха ти. Искам да го чувам всеки ден. Искам да забравим за тъмното минало и страданията. Оттук насетне искам да сме щастливи. Искам това, което ни се полага. Това, което заслужаваме от самото начало. — Замълча и се взря в очите й. Искаше да я накара да разбере колко силно я обичаше. — Желая те.

Тя кимна.

— Да.

Той се усмихна.

— Да?

— Да! „Да“ на всичко! На щастието, на любовта и живота. — Мара се поколеба и Темпъл усети, че някаква мрачна мисъл прекоси съзнанието й. Видя го в очите й, когато отново го погледна. — Аз направих толкова много, за да те погубя. Да те нараня.

— Достатъчно. — Той впи устни в нейните и прекъсна целувката чак когато усети как тя се отпуска в прегръдките му. — Не ме наранявай отново.

Сълзите най-после бликнаха от очите й.

— Никога!

Той ги изтри с палец.

— И повече никога не ме напускай.

— Никога! — Тя въздъхна. — Съжалявам само, че не можем да забравим за всичко и да започнем отначало.

Темпъл поклати глава.

— Аз не съжалявам. Без минало няма настояще. Няма бъдеще. Аз не съжалявам за нито един преживян миг. Та нали миналото ни доведе дотук. До това място. До този момент. До нашата любов.

Двамата отново се целунаха и Темпъл пожела да се намират някъде другаде, а не пред очите на цял Лондон.

Мара се откъсна от устните му и му се усмихна, красива и дръзка.

— Аз победих.

Той й се усмихна в отговор.

— Да, победи. За пръв път на този ринг побеждава някой друг освен мен. — Махна с ръка към съдията. — Запиши го в книгата. Победата се присъжда на госпожица Мара Лоу.

Тълпата изрева от разочарование, раздадоха се викове за „нечестна игра“ и „недействителни залози“. Темпъл не даваше и пукната пара за всичко това. Чейс щеше да се оправи с тях, а нямаше да мине и час и най-възмутените щяха отново да седнат край игралните маси.

— И какво спечелих? — прошепна Мара в ухото му.

Той се ухили.

— А какво искаш?

— Теб.

Толкова просто. Толкова съвършено.

— Аз съм твой — отвърна херцогът и я целуна. — Както ти си моя.

Мара се засмя.

— Завинаги.

И това беше самата истина.