Сара Маклейн
Греховно предложение (20)

Глава 19

Той за пръв път от дванайсет години се събуди спокоен и мигом се протегна към Мара, нетърпелив да я притегли в обятията си и да я люби с целия си плам. Нетърпелив да й покаже всички възможни начини, с които щеше да я направи щастлива. Всички начини, с които щеше да я обича.

И той щеше да я обича, колкото и странна и нереална да му се струваше тази дума. Колкото и да не вярваше някога, че любовта ще намери място в живота му. Той щеше да я обича.

Можеше да започне от днес.

Само че тя не беше в леглото. Ръката му загреба празните чаршафи, прекалено студени, за да ги е напуснала скоро.

По дяволите! Тя бе избягала!

Темпъл се изстреля от леглото и тутакси нахлузи панталона, който Мара бе събула миналата нощ, опитвайки се с все сили да изтика спомена от съзнанието си. Не биваше да допуска чувствата, които изпитваше към нея, да замъглят разума му. Страст. Наслада. Искрено и неподправено безсилие.

Само за секунди той беше облечен и тичаше надолу по стълбището. Изхвръкна от къщата, изтича до конюшнята, оседла коня си и след половин час вече беше пред номер 9 на Кърситър стрийт. Изкачи стъпалата по три наведнъж и се озова вътре по-бързо, отколкото друг човек би успял да почука. Добре че вратата не беше заключена, иначе щеше да се наложи да я разбие.

Когато нахлу вътре, Лидия тъкмо прекосяваше преддверието, но застина, щом го видя. Темпъл не си губи времето в любезности.

— Къде е тя?

Очевидно тази жена бе усвоила някои неща от своята приятелка.

— Извинете, Ваша Светлост, къде е кой?

Темпъл бе живял на този свят повече от трийсет години, без да удуши нито една жена, и не възнамеряваше да започва сега. Но реши да поизплаши младата дама, използвайки внушителното си телосложение.

— Госпожице Бейкър, не съм в настроение за игрички.

Лидия пое дълбоко дъх.

— Тя не е тук.

В сърцето си той го знаеше, но не искаше да повярва. Затова, вместо да продължава този безсмислен разговор, се отправи към кабинета й и отвори вратата с надеждата да я завари там, седнала зад писалището, с прибрана в строг кок златистокестенява коса.

Но тя не беше там.

Писалището беше идеално разтребено, сякаш го бяха подготвили за лондонската театрална сцена, а не за работа.

Темпъл се извърна и срещна вперения в него тъжен и искрен поглед на Лидия.

— Стаята й. Заведи ме там.

Момичето се замисли дали да откаже, той го разбра, ала нещо я застави да премисли. Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбището. Изкачи два етажа и пое по дълъг коридор. Накрая спря пред плътно затворена дъбова врата. Херцогът не изчака разрешение, отвори я със замах и влезе.

Вътре ухаеше на лимони.

На лимони и Мара.

Малката стаичка беше безукорно чиста и спретната, както и очакваше. Имаше малък гардероб, колкото да побере най-необходимите вещи, както и малка маса, върху която се виждаха полуизгоряла свещ и купчина книги. Той се приближи и ги погледна. Романи. С овехтели корици, явно многократно препрочитани и любими.

Имаше и едно тясно легло, от което Мара навярно се провесваше в съня си. Това беше единственото място в стаята, където не цареше безупречен порядък — върху леглото лежеше изумруденозелена коприна. Роклята, която тя бе носила предишната нощ, когато се разкри пред света, до нея бе метната подплатената с хермелин пелерина и редом се виждаше малка спретната купчинка — копринените ръкавици, които й бе подарил.

Тя беше сама в света и дори не си бе взела ръкавиците.

Той ги взе и ги поднесе към носа си. Въздъхна и с нежелание прокара пръсти по коприната. Искаше това да е нейната кожа. Да почувства нейната топлина.

Извърна се към Лидия.

— Къде е тя?

В очите на момичето се четеше тъга.

— Замина.

Не.

Херцогът започваше да губи търпение.

— Къде?

Лидия поклати глава.

— Не знам. Тя не ми каза.

— Кога ще се върне?

Момичето сведе поглед към пода и Темпъл отгатна отговора, преди да заговори:

— Никога.

Искаше му се да закрещи. Да проклина глупавите жени и жестоката съдба. Но само попита:

— Защо?

Лидия вдигна поглед към него.

— Заради нас.

Пълна глупост! Едва не го изрече на глас, но Лидия продължи:

— Смята, че всички ние ще сме по-добре без нея.

— Но момчетата се нуждаят от нея. Ти се нуждаеш от нея. Този дом се нуждае от нея.

Лидия тъжно се усмихна.

— Вие не ме разбрахте. Тя смята, че и на вас ще ви е по-добре без нея.

— Тя греши.

Той щеше да е по-добре с нея. Безкрайно по-добре.

— Съгласна съм. Но тя вярва, че нито един аристократ няма да повери детето си на жена с такова тъмно минало като нейното. Никой няма да дари пари на приют, който се ръководи от лъжкиня. И нито един херцог не може да се завърне в обществото, ако е свързан с такава скандална особа като нея.

— Майната му на обществото!

Вулгарните думи би трябвало да шокират Лидия, но вместо това тя се усмихна.

— Напълно съм съгласна.

— Как се запозна с нея? — попита Темпъл.

Сам не знаеше откъде му хрумна този въпрос, но отчаяно искаше да узнае колкото се може повече за жената, която толкова силно обичаше.

Господи. Трябваше да й каже, че я обича. Може би тогава тя щеше да остане.

Лидия се усмихна.

— О, това е цяла история.

— Разкажи ми.

— В Северна Англия има специален дом. Безопасно място за жени, които се опитват да променят съдбата си. Дъщери и сестри. Съпруги. Проститутки. В този дом жените получават втори шанс.

Темпъл кимна. Такива домове съществуваха и това не беше нещо ново. Жените невинаги бяха ценени, както би трябвало. Той се замисли за майката на Мара, убита от съпруга си. Или за самата нея, бита и принуждавана да се омъжи за мъж три пъти по-възрастен от нея.

Той щеше да я защити.

Само че нямаше да може. Не и след като се омъжи за баща му. Той щеше да се върне в училище.

И винаги щеше да ненавижда баща си, задето се бе оженил за жената на неговите мечти.

Междувременно Лидия продължаваше да говори:

— Мара прекара там няколко години, преди да се появи възможност да се върне в Лондон и да открие „Дом Макинтайър“. Аз живях там една година. Може би по-малко. Но Мара говореше за този дом като за нещо много по-голямо, не просто приют за момчета. Мисля, че това място означава много за нея. Мисля, че означава всичко. — Тя погледна Темпъл в очите. — Мисля, че тя се опитва да изкупи вината си пред един несправедливо наказан син на аристократ, като помага на много други изоставени синове.

Разбира се, че го правеше. Истината в думите на момичето едва не го съсипа.

Тези момчета бяха най-важното нещо в живота й.

Когато я открие, ще им купи голямо имение в провинцията, с коне, играчки и просторни земи, където да тичат на воля и да растат. Ще даде на всяко едно от тези момчета шанс за живот, за какъвто тя мечтаеше.

Но първо трябваше да даде този шанс на нея.

— Аз я помолих да се омъжи за мен.

Очите на Лидия се разшириха.

— Колко хубаво!

Именно.

— Предложих й да я направя своя херцогиня, да й дам всичко, за което някога е мечтала. А тя избяга. — Темпъл отново плъзна пръсти по ръкавиците. — Дори не е взела проклетите ръкавици.

— Тя нищо не взе.

Херцогът се втренчи в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя каза, че нищо не може да вземе от вас. Остави всичко. Не взе дрехите, нито пелерината.

Той застина. Спомни си как Мара скъса чека му с парите, които бе спечелила по време на идиотското им споразумение.

— Но тя няма пари!

Лидия кимна.

— Само няколко шилинга, нищо повече.

— Аз й предложих достатъчно пари, за да й стигнат за дълги години. Цяло състояние!

Момичето поклати глава.

— Тя за нищо на света не би взела пари от вас. Не би взела нищо от вас. Не и сега.

— Защо не?

— Вие не разбирате какво означава една жена да обича, нали?

Любов.

— Ако тя ме обичаше, нямаше да ме изостави.

— Нима наистина не разбирате, Ваша Светлост? — захвана се да обяснява Лидия. — Тя замина точно защото ви обича. Говореше нещо за наследството.

Съпруга. Деца. Наследство. Той й бе казал, че за това мечтае.

И тя му бе повярвала.

— Искам единствено нея.

Лидия се усмихна.

— Хубаво. Това е вече нещо!

В този момент Темпъл не можеше да мисли, че Мара го обича. Това щеше да го подлуди. А той трябваше да запази здравия си разум, ако искаше да я намери. А след това ще я заключи в стаята и никога повече няма да я пусне.

— И е заминала посред студената зима без ръкавици и без пари.

— Не разбирам защо ръкавиците са толкова важни…

— Важни са.

— Разбира се. — Лидия предпочете да не спори. — Предполагам, сега разбирате защо толкова се надявах да се появите. Надявам се, че вие ще можете да я намерите.

— Ще я намеря.

Лидия въздъхна с облекчение.

— Добре.

— А след това ще се оженя за нея.

— Прекрасно! — засия тя.

— Не се радвай толкова. Може след това да я удуша.

Лидия кимна със сериозен вид.

— Напълно разбираемо.

Темпъл се поклони кратко и небрежно, завъртя се на пети, излезе от стаята и заслиза по стълбището. Когато стигна до средата на последната извивка, водеща към долния етаж, откъм сенките се раздаде тъничък глас, който го накара да се закове на място.

— Тя замина.

Херцогът се обърна и видя група момчета, скупчени върху площадката над него. Всички до едно изглеждаха страшно разтревожени. Даниъл държеше Лавендър под мишница.

Темпъл кимна.

— Да.

Даниъл го изгледа навъсено.

— Тя плачеше, когато си тръгваше.

При думите сякаш желязна ръка стисна гърдите на Темпъл.

— Ти видя ли я?

Момчето кимна.

— Госпожа Макинтайър никога не плаче.

Херцогът си спомни сълзите в очите й през онази нощ, когато я бе оставил гола на ринга. Идеше му да потъне в земята от срам.

— Тя плачеше заради вас.

Обвинението беше жестоко, но справедливо. На Темпъл дори и не му хрумна да отрича.

— Аз ще я намеря. И всичко ще поправя.

В този миг заговори Хенри. Лицето на момчето бе изкривено от праведен гняв, примесен с разочарование. Приличаше на малък рицар, готов да защитава своята дама.

— Какво й сторихте?

Бе сторил хиляди неща.

Не й вярвах.

Не й се доверих.

Не й показах колко много я обичам.

Не я защитих.

— Извърших грешка — изрече на глас.

Джордж кимна.

— Трябва да й се извините.

Изглежда, останалите момчета бяха съгласни с подобен план на действие.

— Момичетата обичат да ги молят за прошка — додаде Хенри.

Темпъл отново кимна.

— Точно това възнамерявам да направя. Но първо трябва да я намеря.

— Много я бива в криенето — осведоми го Хенри.

— Най-много от всички нас! — уточни друго момче.

Херцогът ни най-малко не се съмняваше.

— Мен също много ме бива в криенето. А този, който го бива в криенето, е добър и в намирането.

Джордж не изглеждаше много убеден.

— Толкова добър, колкото нея? — попита скептично.

Темпъл за пореден път кимна.

— Дори по-добър.

Надяваше се да е вярно.

Даниъл не му повярва.

— Тя ни изостави. Не мисля, че ще се върне.

Темпъл прочете в очите на момчето същия страх, сковаващ неговите гърди, и той мигом си спомни защо беше помислил, че Даниъл е негов син.

Момчето сведе поглед към прасенцето в ръцете му.

— Тя остави Лавендър.

Мара бе оставила всички тях. Беше оставила момчетата, защото бе решила, че така ще бъде най-добре за тях. Беше оставила Лидия, тъй като смяташе, че ще й бъде по-лесно да ръководи приюта, без над главата й да е надвиснал скандал. И бе оставила Лавендър, защото пощенският път, водещ към неизвестното място, където се бе отправила, не беше подходящо място за едно прасенце.

— Тя е забравила Лавендър — раздаде се печалният глас на друго момче.

Темпъл се качи нагоре по стъпалата, приклекна, за да бъде на едно ниво с малчуганите, и се протегна, за да вземе Лавендър.

Тя бе забравила Лавендър.

Той отлично знаеше как се чувства в момента малкото прасенце. Както и момчетата.

Тя бе забравила и за него.

— Може ли да я взема за един ден?

Хлапетата се събраха в кръг и оживено зашепнаха, докато се съвещаваха. Накрая Хенри се извърна към Темпъл и оповести единодушното им решение:

— Да, може. Но трябва непременно да я върнете обратно.

Даниъл пристъпи напред и протегна животинчето.

— Трябва непременно да върнете и двете.

Сърцето на Темпъл заби глухо и учестено в гърдите му и той кимна със сериозно изражение на момчетата.

— Точно това ще направя.

Ако можеше.

* * *

— Тя не е тук.

Темпъл кръстосваше кабинета на Дънкан Уест на Флийт стрийт, отказвайки да му повярва.

— Тя трябва да е тук.

Той вече бе започнал да я разбира. Мара нямаше да напусне Лондон, докато не изпълни докрай тяхното споразумение и не изчисти името му. Вярваше в това с всяка частица от съществото си. Длъжен беше да вярва. Защото, ако не вярваше, трябваше да допусне възможността, че тя вече е заминала и ще му е нужно доста време, докато я открие.

А Темпъл не желаеше да чака, докато я открие. Той я искаше веднага. В обятията си. В леглото си. В живота си.

Искаше да започне живота, който трябваше да водят преди дванайсет години. Този, който бе отнет и на двамата. Искаше щастие. Удоволствие. Любов.

Господи, та тя вече можеше да е бременна!

С неговото дете.

И проклет да е, ако не искаше това дете — това красиво малко момиченце със странни очи и златистокестенява коса. Проклет да е, ако не искаше да прекара с тях всяка възможна минута.

Тя трябваше да бъде тук.

Извърна се към Уест, който седеше, висок и изправен, зад бюрото, покрито с бумаги, записки, статии и бог знае още какво.

— Тя непременно ще дойде тук. За да говори с теб. За да ти разкаже цялата история.

Уест се облегна назад на стола и широко разпери ръце.

— Темпъл, кълна ти се, че най-много от всичко на света искам сега вратата да се отвори, да влезе Мара Лоу и да ми поднесе на тепсия история, която ще запълни колонката във вестника за няколко дни. — Той замълча и златистите му очи се стрелнаха към здравата ръка на госта му. — Но имам на разположение само един херцог със свиня.

Темпъл сведе поглед към заспалата Лавендър.

— И защо ти е тази свиня?

Херцогът се намръщи, когато видя насмешливото изражение на Уест.

— Това не е твоя работа.

Вестникарят наклони глава.

— Твърде странно. Бих могъл да те направя герой на доста забавна малка историйка.

— Аз ще направя теб герой на забавна малка историйка, ако не ми кажеш истината.

Уест пропусна заплахата покрай ушите си.

— Да не възнамеряваш да поръчаш да ти приготвят от нея някое по-екзотично ястие?

Темпъл притисна Лавендър към гърдите си. Никак не му се понрави безвкусният намек, че тя би могла да се превърне във вечеря.

— Не. Аз… просто се грижа за нея.

Уест любопитно погледна събеседника си.

— Хм, значи се грижиш за нея.

Херцогът тръсна глава.

— Забрави за проклетата свиня. Казваш, че не си виждал Мара.

— Не съм.

— Ако я…

Уест повдигна вежди.

— Уверявам те, че цял Лондон ще узнае, ако ми се удаде случай да поговоря с тази жена.

Темпъл отново се начумери.

— Да не си посмял да я направиш за смях.

— Ако трябва да сме честни, тя ти съсипа живота. Може да заслужава да стане за посмешище. Илюстраторите вече работят над историята за случилото се миналата нощ.

Темпъл се наведе през бюрото едва сдържайки гнева си.

— Да. Не. Си. Посмял. Да. Я. Направиш. За. Смях.

Уест дълго го изучава, после кимна.

— Разбирам.

— И какво разбираш? — изръмжа Темпъл.

— Явно ти обичаш тази дама.

Не всеки ден се случваше някой да повали Темпъл с един удар. При това представител на пресата.

— Разбира се, че я обичам. Аз смятам да се оженя за нея.

Уест махна пренебрежително.

— На кого му пука за някаква си женитба. Хвърли един камък в Лондон и ще улучиш нещастно женен. Важното е, че ти обичаш тази жена.

Темпъл погледна към мирно спящата Лавендър в ръцете му. Единственото създание на света, което в момента не го дразнеше.

— Исусе! Несъкрушимият, непобедим Темпъл. Повален. Победен. От жена.

Херцогът впи най-застрашителния си поглед във вестникаря.

— Ако тя дойде тук, изпрати да ме повикат. Незабавно.

— Да я заключа ли, докато дойдеш?

— Ако е необходимо.

Тя беше сама на лондонските улици, без никакви средства. А той искаше любимата му да е в безопасност. Искаше да е с него. И нямаше да се успокои, докато не я открие. Завъртя се на пети и се отправи към вратата.

— Ще го направя, но при едно условие.

Естествено, трябваше да го очаква. Трябваше да знае, че Уест няма да се откаже от своя дял. Обърна се и погледна въпросително могъщия вестникар.

— Кажи ми защо тази жена е толкова важна. В крайна сметка тя вече възстанови доброто ти име. Светът знае, че е жива. Миналата нощ в онази зала видях много жени, които я познаха. Вече не е шестнайсетгодишна девойка, но все още е истинска красавица. А и всички помнят тези очи.

При споменаването на очите на Мара го обхвана необяснима ярост. Той не желаеше другите хора да ги забелязват. Не желаеше да мислят за тях. Не желаеше да ги гледат. Те бяха само за него. Той беше единственият, които можеше да се взира в тях и да вижда нещо повече от странния различен цвят. Той се вглеждаше в тези очи и виждаше истинската Мара.

— Защо се интересуваш дали тя ще остане, или ще замине? — продължи да го притиска Уест.

Темпъл срещна погледа му.

— Един ден жената, която обичаш, ще се изплъзне между пръстите ти и тогава ще ти задам същия въпрос.

Излезе от кабинета и заряза Уест да мисли над казаното.

Вестникарят дълго остана на стола в очакване да хлопне външната врата — знак, че Темпъл е излязъл. После се извърна към прозореца и проследи с поглед как Херцога убиец се мята на коня си и препуска към следващата си цел, за да търси любимата жена.

Чак когато тропотът на копитата заглъхна, той заговори в празната стая:

— Можете да излезете.

Малката врата на дрешника се отвори и Мара пристъпи в стаята с обляно в сълзи лице.

— Отиде ли си?

— Той ви търси.

Тя кимна и заби поглед в краката си, изпълнена с непоносима тъга. И безмерно желание. Той я обичаше. Беше го казал. Той беше дошъл да я търси и бе признал, че я обича.

— Той ще ви намери.

Мара вдигна глава.

— А може би няма.

Едва думите се отрониха от устните й и в съзнанието й отекна обещанието на Темпъл. Ако избягаш, аз ще те намеря.

Уест поклати глава.

— Той ще ви намери, защото няма да спре да ви търси, докато не ви открие.

— Може и да спре — рече Мара, надявайки се, че точно това ще се случи.

Надяваше се, че той може да реши, че тя не си струва главоболията. Надяваше се, че Темпъл ще намери друг живот. Друга жена. Някоя, която ще е достойна за него.

Уест се усмихна.

— Мислите, че един мъж просто така ще се откаже да търси жената, която обича?

Жената, която обича. При тези думи в очите й запариха сълзи и тя не можа да ги преглътне. Той я обичаше.

— Има нещо, което не разбирам — промърмори Уест. Стори й се, че го каза по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Вие също го обичате.

Младата жена кимна.

— При това отчаяно.

— Тогава какъв е проблемът?

Мара не издържа и се засмя, макар и през сълзи.

— Какъв е проблемът? Цялата тази история е проблем! Аз го погубих. Отнех му всичко, което би трябвало да бъде негово. Откраднах живота му. Той заслужава аристократична жена, съвършени деца и наследство, което няма да е опетнено от мен.

Уест сплете пръсти и подпря брадичката си върху тях.

— Това, изглежда, изобщо не го вълнува.

Мара поклати глава.

— Но мен ме вълнува! Цял Лондон го вълнува! Той никога няма да заеме полагащото му се място в обществото като херцог Ламонт, ако се свърже с жената, виновна за всички черни петна върху репутацията му.

— Репутация! — презрително изсумтя Уест.

Очите й се разшириха.

— Но вие си изкарвате прехраната с това!

Той се ухили.

— Имам предвид, че отлично знам колко случайно и нетрайно е всичко в този живот.

Тя поклати глава.

— Грешите.

— Мисля, че прекалено дълго сте били далече от обществото — отбеляза Уест. — Явно сте забравили, че на херцозите, със или без скандални съпруги, възможно най-бързо се прощава всичко. В крайна сметка те са единствените, които могат да създават нови херцози. Аристокрацията се нуждае от тях, ако не искаме цивилизацията да се сгромоляса.

Може би той беше прав. Може би Темпъл ще съумее да преживее скандала, който несъмнено ще избухне след появата й пред цял Лондон.

Но дали той щеше да може да забрави всичко, което тя му бе причинила?

Младата жена въздъхна.

— Получихте ли от мен всичко, което ви е нужно, господин Уест?

Дънкан Уест отлично разбираше кога трябва да се сложи край на един разговор.

— Да.

— И няма да му кажете, че съм била тук?

— Чак след като отпечатам вашата история.

— И кога ще стане това?

Той погледна календара си.

— След три дни.

Сърцето й болезнено се сви. Три дни, за да напусне Лондон. Да замине бързо, надалече и на тайно място. Три дни, за да му подари свободата. А след това ще се постарае да го забрави.

За доброто и на двамата.

Мара излезе от редакцията на Уест, загърна се плътно в пелерината и спусна ниско качулката над лицето си, преди да пристъпи на улицата. Посрещнаха я студът и уличната мъгла, обвила Лондон във влажното си покривало — най-лошото от английската зима. Тя тутакси замръзна и закопня за по-топли ботуши и по-топла пелерина. И за по-топъл климат.

За Темпъл, който винаги беше топъл. Като пещ.

Жадуваше за него. Душата и сърцето я боляха за него.

Бегълката извървя осемстотин метра, а може и повече, преди да забележи, че я следва някаква карета, съвсем близо зад нея, която се движеше с нейното темпо — по-бързо, когато тя ускоряваше крачка, и по-бавно, когато тя забавяше ход. Мара спря и се извърна към големия черен екипаж, без герб и всякакви отличителни знаци.

Каретата също спря.

Момчето, съпровождащо луксозната покрита кола, скочи от задната капра, отвори вратата, спусна стълбичката и протегна ръка, за да й помогне да се качи. Мара поклати глава.

— Няма да се качвам.

Младежът се смути, но в този миг от вратичката надникна копринен виолетов воал.

— Побързайте, госпожице Лоу! — разнесе се познат женски глас и Мара неволно пристъпи по-близо. — Топлината излиза от каретата.

Мара пъхна глава през вратичката.

Ана, жената, с която се бе сприятелила в „Ангела“, седеше вътре. Очите на Мара се разшириха.

— Вие! — изуми се тя.

Ана се усмихна.

— Аз, разбира се. Няма да ви сторя зло, но предпочитам да поговорим на топло, отколкото на студено.

Мара се поколеба.

— Не сте тук, за да ме върнете при Темпъл, нали?

Другата жена поклати глава.

— Не и ако, разбира се, сама не пожелаете да се върнете при него.

— Няма да пожелая.

— Е, ваша работа. — Тя се загърна по-плътно с пелерината и потръпна. — А сега, моля ви, влезте и затворете вратичката.

Мара се подчини. Горещите тухли на пода на каретата бяха прекалено изкусителни, за да откаже. Ана потропа по покрива на купето и колата затрополи надолу по улицата.

— Откъде знаете къде да ме търсите? — започна Мара с най-очевидния въпрос.

Устните на другата жена се извиха в мила усмивка.

— Аз не знам, но Темпъл — да.

— Проследили сте го.

— Той може да ви познава по-добре, но аз по-добре разбирам жените. — Тя замълча. — Освен това се съмнявам, че която и да е жена ще се откаже от възможността да прекара една сутрин с Дънкан Уест.

Мара поклати глава.

— Не разбирам.

Ана завъртя очи към тавана.

— Всяка жена, която не е лудо влюбена в Темпъл.

— Аз не съм… — подхвана Мара, но гласът й секна, преди да изрече докрай възражението си.

Всъщност тя беше лудо влюбена в Темпъл.

— Знам, че сте — заяви спътницата й. — И точно заради това съм тук. — Мара смръщи вежди, а Ана махна широко с ръка. — Някой трябва да ви го обясни. Ние смятахме, че Темпъл сам ще го направи, но той, изглежда, е напълно погълнат от вас, за да мисли разумно.

Мара затаи дъх и зачака, изпълнена с отчаяно желание да чуе думите, които щяха да излязат от устата на тази жена. Нямаше представа какво ще последва, но определено не очакваше това, което спътницата й каза.

— Вие не сте погубили живота на Темпъл.

Мара вече започваше да се уморява от върволицата непознати, надпреварващи се да й казват, че е сгрешила.

— Предполагам, че вие сте специалистка по погубените животи.

Устните на Ана трепнаха.

— Всъщност съм точно такава.

— Вие не сте били там.

— Не съм. Не и когато сте залели с кръв леглото и сте го оставили да отговаря за убийството ви. Не съм била, когато баща му го е прогонил от дома и останалата част от аристокрацията е започнала да го избягва. Нито съм била, когато е прекарал първата си нощ под Темпъл Бар, нито когато е започнал да си проправя път в живота с юмруци. Или когато Бърн е измислил идиотския план да играят на зарове с отрепките на Лондон.

Мара слушаше и с всяка дума я обземаше все по-голям студ. Ненавиждаше това, че тази жена знаеше толкова много за миналото на Темпъл. Но спътницата й, изглежда, изобщо не се притесняваше, защото продължаваше:

— Но бях там, когато основаха „Ангела“. Когато той започна сегашния си живот като най-великия боксьор на Британия. Бях редом с него, когато той спечели първия си мач на ринга на „Ангела“. И бях там, когато ковчежетата му започнаха да се пълнят с пари, положението му в обществото укрепваше, а уважението към него започна да расте.

— Не е уважение — остро възрази Мара. — Това е страх. Незаслужен страх. Те го смятат за Херцога убиец, защото аз го направих такъв.

Ана се усмихна.

— Намирам за много очарователно, задето смятате, че той никога през живота си не е извършил нищо, с което да заслужи това прозвище.

Мара смръщи вежди.

— Нищо като това, което всички са вярвали, че е извършил.

Ана нехайно сви рамене.

— Както и да е. Уважението и страхът вървят ръка за ръка. А едното без другото не струва и мастилото, с което се изписва всяка една от тези думи. — Тя замълча. Каретата се тресеше под тях, а ръмящият дъжд навън бе преминал в суграшица. — А и във всеки случаи на Темпъл му харесва този живот.

Може би беше вярно.

— Той има пари, приятели и е един от собствениците на клуб, за който всеки мъж би убил. Освен това половин Лондон, който има значение, този Лондон, който съди човек по делата му, а не по произхода, е на негова страна. И на него всичко това му харесва.

Дали беше права тази странна и загадъчна жена? Дали той се наслаждаваше на живота, който водеше? Или всяка минута съжаляваше за живота, който тя бе откраднала от него?

— Единственото, което му липсва, сте вие. — При тези думи Мара се вцепени. Ана го забеляза и продължи още по-настойчиво: — Върнете се в „Ангела“. Попитайте го сама. — Наклони се напред. — Върнете се и му позволете да ви покаже колко много ви обича.

От думите я болеше, предложението беше прекалено изкусително. Тя не искаше да бяга.

— Заради него съм длъжна да замина. Длъжна съм да му върна всичко, което му отнех. За да може да започне живота си на чисто, без да му тежи сянката на миналото.

— Дори и да сте права, дори подобно нещо да е възможно — рече другата жена, — нима не му дължите също и шанса да бъде щастлив?

Той я бе нарекъл жената, която обичаше.

И той беше мъжът, когото тя обичаше.

Нима това не беше всичко, което бе нужно, за да е щастлив човек?

Мили боже, ако мислеше, че може да го направи щастлив, тутакси щеше да се хвърли в обятията му. Срещна погледа на Ана в полумрака на купето.

— Понякога любовта не е достатъчна.

Ана кимна.

— Бог е свидетел, че това е вярно. Но в този случай не е само любов, нали?

Трудно бе да си представи, че двамата имаха дори това. След десетилетие на омраза, лъжи и скандал. Дори по-дълго. Но и двамата имаха сила. И минало, което им тежеше.

Ана сложи облечената си в ръкавица ръка върху ръцете на Мара, сключени в скута й.

— Вие веднъж ми казахте, че нямате приятели.

Мара кимна.

— Нямам. Не и истински.

— Имате него.

Сълзите отново запариха в очите й. Тя почука по покрива на каретата, както бе видяла преди това да прави спътницата й. Екипажът тутакси забави ход и спря. Слугата притича и спусна стълбичката. Мара слезе долу, като мислено си обеща, че няма да се обърне.

И удържа на обещанието си дори когато Ана извика след нея:

— Помислете за това, което ви казах, госпожице Лоу. По всяко време сте добре дошли в клуба.