Сара Маклейн
Греховно предложение (19)

Глава 18

Тя никога не се бе чувствала толкова ценна, както в този миг, до ложето му, обвита в коприна, все още топла от ласките му и обещанието за това, което предстоеше. Пръстите му се плъзнаха по бузата й, по брадичката, по шията и се спряха върху туптящата вена.

После той погали ключицата, извивката на гърдите й, а ръката му застина, когато тя рязко пое дъх. Черните му очи срещнаха нейните.

— Искаш ли да спра?

— Не — тутакси отвърна Мара.

Искаше той да започне отново. Да продължи. Никога да не спира.

— Няма да те нараня — прошепна той.

Тя застина при думите, при обещанието, извиращо от глъбините на душата му. Запита се колко ли пъти е трябвало да дава това обещание пред други жени. Да ги успокоява, докато стоят на една ръка разстояние — дори по-близо — до Херцога убиец.

— Знам — рече Мара. Улови болната му ръка в своята, пристисна пръстите му към кожата си, сякаш искаше навеки да съхрани докосването му. Протегна другата си ръка, зарови пръсти в косата му и притегли главата му надолу към себе си. — Ти никога няма да ме нараниш — пророни до устните му.

Темпъл простена от желание, обви здравата си ръка около талията й и здраво я притисна към гърдите си. Прошепна името й и впи устни в нейните в страстна целувка, много по-разрушителна от всички досега. Докато предишните бяха реки от изкушения, дразнейки сетивата й, тази беше огромно море от греховни обещания. Беше разгулна.

Беше прекрасна.

Ръката му беше навсякъде, упойващ сладостен грях, но и нейните не оставаха по-назад, плъзгаха се по вълнения плат на сакото му, играеха си с косата му, притегляха го все по-близо и по-близо. Мара буйно откликваше на целувката и не спря, докато Темпъл не изохка от удоволствие и не се откъсна от нея, оставяйки я почти без дъх и отчаяно жадуваща за още.

— Не — прошепна той и я обърна с гръб към себе си, с лице към масивното легло, едновременно застрашително и неустоимо.

Ръцете му се заеха с разсъбличането на роклята, разкопчаваха копчета, развързваха шнурчета.

— По-бързо! — въздъхна тя, когато пръстите му се заплетоха в плата. — Побързай!

Копчетата не искаха да му се подчинят. Или той нарочно ги разкопчаваше толкова бавно.

— Няма да ти позволя да ме изкушиш да бързам — прошепна той в ухото й и от топлия му дъх тя потръпна от сладостно предусещане. — Искам цялата нощ. — Целуна изящната извивка на рамото й, езикът му погали кожата в мига, в който корсажът на роклята се разхлаби, платът се плъзна надолу, а Мара машинално го притисна към гърдите си.

Темпъл повдигна ръцете и, целуна дланите й, сетне гризна възглавничката на показалеца й. Роклята падна на пода и той зърна фината риза и красиво избродирания корсет. Желанието мигом избухна с нова сила — прекрасно и неукротимо.

— Искам да продължи по-дълго.

При тези думи Мара въздъхна. Разбира се, тя знаеше, че за тях няма да има по-дълго. Но тази нощ им принадлежеше, а той можеше да я накара да забрави за всичко друго.

Утре двамата щяха да се върнат всеки към своя живот, той — към този, за който толкова отдавна бе копнял, а тя — към този, който отдавна заслужаваше.

Темпъл сложи ръцете й върху стълба на леглото и я остави да стои така, докато развързваше корсета. Пръстите му ловко разплитаха копринените шнурчета, разхлабваха плата, докато накрая корсетът тупна в краката й, последван от копринената долна риза.

Сега Мара остана гола, само по чорапите, които той й бе купил, същите, които, докато ги обуваше, си представяше как той ги сваля, макар че отчаяно се бе опитала да прогони греховната мисъл.

А ръцете му, тези силни, чудесни ръце, които тя бе обикнала заради тяхната нежност и сила, се плъзгаха по голата й кожа, докато устните му се притиснаха към рамото й.

Не ръце. Ръка.

Винаги една ръка. Винаги здравата ръка.

Тя се извърна към него.

— Почакай.

Той застина, защото тя го бе помолила. И заради това Мара го обичаше още по-силно. Поднесе ранената му ръка към устните си и целуна кокалчетата на пръстите му. Езикът й облиза падините между тях. Темпъл я наблюдаваше с потъмнели от страст очи, но нещо не достигаше. Нещо, което може би нямаше да забележи, ако не се бе вгледала толкова внимателно.

Той не я усещаше.

Мара обърна ръката му, целуна дланта.

— Какво ти причинихме? — прошепна тя.

Той бързо се опита да отдръпне ръката си, но тя не я пусна.

Взе другата и обсипа със същите ласки и нея. Дъхът му секна и той затрепери от желание и страст.

Мара се сви от ужас. Ръката му. Те му я бяха откраднали.

— Темпъл — нежно прошепна младата жена, изпълнена с още по-силна любов.

— Не — възпротиви се той, обърна я отново с гръб към себе си и пак постави дланите й върху стълба. Целуна ямката зад ухото й, сетне повдигна косата й и докосна леко с устни тила й.

Отвличаше вниманието й с наслада и сладострастие.

— Ти трепериш — промърмори той.

Тя бе прекалено разтърсена от докосванията му, от близостта му и наистина не можеше да спре да трепери. Нямаше воля отново да насочи разговора към ръката му.

— Не мога… — поде Мара. — Това е прекалено много.

Той изръмжа в ухото й — нисък звук, изпълнен с чувствени обещания.

— Това едва сега започва.

Той започна да целува гърба й, върхът на езика му ближеше и описваше кръгчета, докато прокарваше пътечка с целувките си. Белязваше я ясно и точно, все едно с игла и мастило.

И когато стигна до мястото, където гърбът преминаваше в чувствената извивка на дупето й, той обсипа недокосваната плът с нежни и страстни целувки. Мара простена задъхано. И чак когато тя изцяло се предаде в плен на насладата, Темпъл я извърна с лице към себе си.

Не биваше да се изненадва да го види на колене пред себе си, впил пламтящия си взор в нея, но при все това тя потръпна от смут, примесен с паника и отчаяние. Отчаяно желание да се повтори онази сутрин на ринга. Отчаяно желание случилото се тогава никога да не се повтаря.

— Темпъл — прошепна младата жена, потегна ръка към него и му позволи той да улови дланта й, да я притисне към бузата си.

— Уилям — поправи я той.

Погледът й се стрелна към него.

— Но ти…

— Ти си единствената, за която съм Уилям. Единствената, която някога е виждала истинското ми Аз.

Истината й причини болка. Напомни й за всичко, което бе направила. За всичко, което тази нощ би могла да бъде. За всичко, което не можеше да бъде.

— Толкова съжалявам — отрони тя със сълзи в очите. — Аз никога…

Херцогът се изправи на крака със зашеметяваща грация и я привлече към себе си.

— Не. Не бива да съжаляваш за това. Ти промени всичко. Промени живота ми. Промени мен самия. — Целуна я дълго и пламенно и додаде: — Господи, Мара, разбира се, че ти си единствената. Винаги си била ти. И винаги ще бъдеш.

Думите му я разтърсиха.

— Краката не ме държат, ще падна.

— Аз ще те хвана.

И тя се свлече в мощната му прегръдка, а той я положи върху леглото, разтвори широко краката й, отпусна се между тях и ги качи върху раменете си. Сетне покри с трепетни целувки нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й, приближавайки все повече и повече към съкровеното й място. Мара се гърчеше върху копринените чаршафи, но не спираше да се пита как се бе озовала тук. Нима наистина заслужаваше Темпъл?

Не го заслужаваше.

Не го заслужаваше и тази открадната нощ щеше да бъде най-големият й грях. Нощ, открадната от жена, която навярно истински го заслужава. Която може да бъде нещо повече за него. Да бъде по-добра за него.

Вземи тази нощ и не съжалявай за нищо.

Вземи я за спомен.

До края на живота си.

До края на неговия живот.

И в този миг устните му се впиха в горещата влага между краката й. Пръстите й се заровиха в косата му и той й даде всичко, за което бе копняла. Неспособна да се сдържи, Мара се притисна към него, повдигна бедра, умолявайки го за…

Той изведнъж спря и вдигна глава.

— Какво има, любима?

Само думата бе достатъчна, за да я прониже неземна наслада. А когато пръстите му потънаха в нея и започнаха да я галят и дразнят, плъзгайки се навътре, но не толкова надълбоко, че да я дарят с всичко, за което жадуваше, тя отново изви нагоре бедра.

— Ох, каква прелестна гледка — промърмори той. Мара гледаше като омагьосана как очите му я изпиват, а езикът му облизва красивата му долна устна, сякаш нямаше търпение отново да я вкуси. — Толкова розова и съвършена. — Погледът му срещна нейния. — Кажи ми, когато правех това на ринга… ти видя ли се? Видя ли колко гореща беше? Колко розова? Колко влажна?

Тя затвори очи пред греховните му думи. Кимна.

— И ти хареса.

Тя отново кимна.

— Някой ден, когато имам повече търпение, ще опитаме това отново, с по-малко огледало. По-отблизо. По-интимно. Ти ще ми казваш какво да правя. А аз ще ти позволя да се гледаш отблизо.

При тези обещания я обхвана още по-силна възбуда, въпреки че вътрешно се възпротиви на самата мисъл да се отдаде на нещо толкова неочаквано. Толкова забранено. Толкова странно и съвършено.

Темпъл видя колебанието й и повдигна вежди в изкусително предизвикателство, преди да духне хладен въздух върху жарката сърцевина на женствеността й.

— Мислиш, че няма да ти хареса?

Мара издиша на пресекулки.

— Аз…

— Ти си самото съвършенство… — Той прокара език по пламтящото цвете между краката й и тя изохка от смайващото усещане. Имаше чувството, че тялото й не й принадлежи. — Толкова влажна. — Мара ахна и се изви, а той ближеше и смучеше, любейки я с мъчителна сладост, издигаше я все по-нагоре и нагоре. Пръстите се присъединиха към езика му в една вълшебна симфония, изследваха и се движеха във възхитителни кръгчета, дразнеха, докосваха. — Вечно искам да си така… открита пред мен, жадуваща за мен.

За да натърти на думата вечно, той плъзна единия си пръст по-надълбоко и тя не можа да потисне своя стон.

— А това — изрече той с глас, томителен като погледа му — навярно е най-прекрасният звук, който някога съм чувал. — Онзи порочен пръст се измъкна от нея и тя прехапа устна. Лицето й пламтеше от срам, макар че й се искаше да го задържи в себе си и да настоява за продължение. Ала не й се наложи да моли. — Нека да видим дали можем отново да го чуем.

Към първия пръст се присъедини още един и двата бавно и неустоимо се плъзнаха навътре.

Мили боже, той я погубваше!

Темпъл изтръгваше звуци от нея, както виртуоз от музикален инструмент. Мара отново простена, този път много по-високо и по-дълго, а той я възнагради, впивайки уста в онова гибелно тайно място, внезапно превърнало се в най-съкровената й част. Тя осъзна, че оттук насетне удоволствието щеше да има различно значение за нея.

Мисълта за него завинаги щеше да бъде свързана с Темпъл.

Тя още веднъж се разпадна в обятията му, изгубена в целувките и милувките му, в уханието му, в звука на гласа му. Изгубена в мисълта, че този мъж беше всичко, което някога бе желала, сънувала, за което си бе фантазирала. Изгубена в удоволствието. Изгубена в него.

И в същото време някак си намерена.

Тя се завърна от блажените небеса на насладата в прегръдката му. Силните му мускулести ръце я обгръщаха здраво, главата й бе отпусната на раменете му, а тя бе потънала в топлината и аромата му. Пръстите му галеха косата й, разстилайки я върху огромното легло. Той целуна слепоочието й и благоговейно прошепна:

— Ти си най-красивото създание на света.

При тези думи Мара потрепери, сгуши се до топлото му тяло, разпери длан върху бялата му риза и прошепна:

— Ти ме плашиш.

Пръстите му застинаха.

— С какво?

Тя приглади плата на ризата му.

— Никога не съм мислила, че ще се чувствам толкова привлечена от теб. Толкова свързана с теб. Никога не съм си представяла, че толкова безусловно ще ме покориш. Че ще имаш такава… — тя се поколеба за миг — власт над мен.

Темпъл покри ръката й със своята и се повдигна, за да я погледне в лицето.

Тя седна в леглото и се опита да обясни.

— Дори сега… когато си само на сантиметри от мен… аз вече оплаквам твоята загуба.

При това нейно признание Темпъл се протегна към нея, но ръката му спря, без да я докосне, сякаш не знаеше какво да направи.

— Мара — подхвана тихо, като че ли се боеше да не я изплаши, — не искам нито за миг да си мислиш, че ми доставя удоволствие да…

Пръстите й се стрелнаха към устните му, за да възпрат прииждащите думи.

— Не — рече тя и в очите й запариха сълзи. — Ти не разбираш. Аз тъгувам за теб, когато не си с мен. — Очите му потъмняха от желание и дъхът й секна от прочетеното в тях обещание. — Аз съм в плен — промълви тя. — В плен на твоите ласки и целувки, на красивите ти очи. Отчаяно и безвъзвратно.

И това ще направи всичко много по-трудно.

Не го изрече на глас. Вместо това каза:

— Ти напълно властваш над мен.

Той дълго се взира мълчаливо в нея и тя закопня за докосването му. Но Темпъл внезапно стана от леглото и Мара реши, че е съсипала всичко. Ала след минути той се върна, без риза и ботуши, облечен само в черния вълнен панталон. Черните татуировки на ръцете му контрастираха с бялата превръзка на рамото му.

Тя се опиваше от красотата му, от всеки сантиметър на тялото му, облян със златистата светлина на свещта, удивена от чудото. Как бе възможно този великолепен бог, изваян като гръцка скулптура или сътворен от длетото на Микеланджело, да се е родил в едно от най-аристократичните семейства в Англия. В него нямаше нищо превзето, нищо изкуствено. Той беше най-мъжественият от мъжете, въплъщение на сила, грация и мощ.

Погледът й попадна върху здравата му ръка, стискаща вратовръзката, която по-рано бе свалил. Дългата ивица плат приличаше едновременно на обещание и заплаха.

— Ти се боиш да не би някой да властва над теб.

Сърцето й бясно заби.

— Да.

Темпъл й подаде вратовръзката. След кратко колебание Мара я взе, а той легна върху леглото, вдигна ръце над главата си и улови пречките на таблата.

Устата й пресъхна при вида му — проснат пред нея, широкоплещест и прекрасен. Наистина беше прекрасен. Съвършен във всяко едно отношение.

— Давай — подкани я той. — Вземи властта в свои ръце.

Прониза я желание, горещо, всеобхватно и толкова могъщо, че бе невъзможно да му устои.

Очите й се разшириха. Тя прокара вратовръзката между пръстите си и попита:

— Сигурен ли си?

Той кимна и още по-здраво стисна пречките.

— Довери ми се, Мара.

Тя пропълзя в леглото, гола, само по копринените чорапи. По тялото й пробягаха приятни тръпки, когато видя погледа му да се плъзга по нея. Коленичи до него.

— Искаш да те завържа? — пожела да се увери тя.

Той се усмихна.

— Прави с мен всичко което пожелаеш.

Този властен мъж напълно се предаваше в ръцете й. Заради нейното удоволствие. А тя можеше да мисли само за едно — нейното удоволствие някак си бе неразривно свързано с неговото. Мисълта й даде смелост да извърши немислимото — да го възседне и да притисне пламтящата си женственост до голата му кожа. Темпъл простена, затвори очи и повдигна бедра. Тялото му сякаш й даваше обещания, които Мара отчаяно се надяваше той да удържи. Очите му проблеснаха.

— Но ако смяташ да завържеш очите ми, любима, направи го сега. Не ме изтезавай повече с тази възхитителна гледка.

Да завърже очите му. Мили боже! Нима хората правеха такива неща?

Тя също искаше. Отчаяно.

При тази мисъл не можа да сдържи усмивката си, а той се засмя.

— Ах, ти, палавнице! Това ти харесва!

— Ти ме искаш.

— Дали те искам? Тази дума дори приблизително не може да опише това, което изпитвам към теб — обеща й ниският му дрезгав глас. — „Искам“ е нищо в сравнение с желанието, което бушува в мен. С отчаянието, което ме терзае. С копнежа, който ме изпепелява.

Мара се наклони и впи устни в неговите в страстна целувка, толкова дълга и сластна, че остави и двамата без дъх.

Най-после тя се откъсна от него и събра смелост. Плъзна вратовръзката върху очите му и когато Темпъл повдигна глава от възглавниците, Мара пъхна ръце под вратовръзката и здраво завърза краищата, наслаждавайки се на това как се напрегна тялото му под нея, на съскането, с което издиша — ниско, рязко и съвършено.

Наведе се още напред, притисна гърди о неговите, като внимаваше да не засегне раната, и прошепна в ухото му:

— Ти си мой.

— Завинаги — изръмжа той в отговор.

За жалост, нямаше да е завинаги.

Той не можеше завинаги да й принадлежи. Това не беше животът, който херцог Ламонт заслужаваше — да бъде женен за скандална особа, за жена, която никой няма да приеме, която Лондон никога няма да забрави. Докато тя е с него, той винаги ще бъде Херцога убиец.

А този невероятен мъж заслужаваше много повече.

Но тази нощ можеше да се престори, че завинаги ще й принадлежи.

Мара обсипа с целувки топлата му кожа, рамото и здравата му ръка, татуировката, под която се напрягаха мускулите му. Не се сдържа и прокара език по края на рисунката, по извитите линии. Той застена от удоволствие, а тя се придвижи по-надолу, дарявайки с особено внимание белезите, набраздили гърдите и корема му. Целуна ги. Проследи с език ръбовете им.

Той изхриптя и Мара мигом вдигна глава.

— Болят ли те?

— Не. Просто… — Тя го зачака да довърши. — Досега никой никога не е пожелал да ги докосне. Не и по този начин.

Тя искаше да ги докосва. Искаше да докосне всеки сантиметър от него и прозрението я изпълни с дързост. Повдигна се, плъзна се надолу по тялото му и се зае да разкопчава копчетата на панталона му — инстинктът и желанието пребориха липсата на опит. Темпъл повдигна бедра над леглото, помагайки й да смъкне панталона и да разкрие дългата му, твърда и съвършена мъжественост.

И изцяло нейна.

Мара приседна на пети, любувайки му се, както беше проснат пред нея в цялото си великолепие — здравата му ръка бе здраво вкопчена в таблата на леглото, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели от напрежението да остане в тази поза. Изпълнен с нетърпение да й се отдаде.

Да се предаде на властта й.

Да се откаже от своята власт. Заради нея.

Тя неуверено протегна към него треперещата си ръка. Пръстите й застинаха на сантиметри от него. Дори по-близо.

Той ги усети.

— Мара — едва процеди през стиснати зъби, връхлетян от болезнено желание.

Сърцето й се разтопи от силата на емоцията, съдържаща се в тази едничка дума.

Тя искаше да му даде всичко, за което той жадуваше. Но…

— Не знам какво да правя — призна тя. Беше й по-лесно да изрече думите, когато Темпъл бе със завързани очи. — Аз никога… Искам да го направя правилно.

Той се изсмя пресекливо.

— Нямам как да сгрешиш, скъпа, уверявам те. Прекалено силно те желая.

Мара се наклони по-ниско и прошепна:

— Аз само съм мечтала за това през тъмните нощи. Представях си какво би било.

Той поклати глава.

— Не ми разказвай. Не искам да знам как си мечтала за друг мъж.

Думите му я изумиха.

— Никога не е имало друг — заяви тя. — Винаги си бил само ти.

Сега беше неин ред да докосва, да изследва. Постави длан върху набъбналата мъжественост и усети как се втвърдява още повече, ако това изобщо бе възможно. Темпъл застена от удоволствие, високо и продължително, а тя изпита наслада от чисто мъжкия стон.

— Толкова си твърд.

— Да. Само за теб.

— И в същото време мек — додаде младата жена. — Като стомана, обвита в кадифе.

Едната му ръка се пусна от таблата и се протегна към нея, но той тутакси си спомни своето обещание и отново я върна на мястото й.

— Не толкова мек, колкото теб.

— Изглежда, нещо те измъчва — промълви тя, докато дланите й галеха пламтящата плът, наслаждавайки се как се движат в такт бедрата на Темпъл.

Той килна глава.

— Дразниш ли ме?

— Може би — усмихна се тя.

Темпъл се намръщи.

— Не забравяйте, госпожице Лоу, че каквото посеете, това ще пожънете.

Обхвана я възбуда.

— Какво прекрасно обещание!

Отново се разнесе ръмжене. Той не можеше да се сдържа, този великолепен мъж!

— По-силно! — изхриптя той.

— Мислех, че сега аз съм господарката — възрази тя.

— Любима, ти наистина си полудяла, ако се съмняваш, че ти си господарката.

Тя отново се усмихна и го стисна по-силно.

— Откъде да знам, че наистина е така?

— Защото, ако аз бях господарят, нямаше да играем тези глупави игри.

Мара прихна.

— Обичам смеха ти! — заяви Темпъл. — Ти рядко се смееш, а аз искам да го чувам всеки ден.

Това бе най-прекрасното нещо, което някой някога й бе казвал.

И тя го възнагради, като с още по-голямо усърдие погали пулсиращия му член. Дишането му се накъса и учести.

— Кажи ми…

— Всичко, което пожелаеш — задъхано обеща той.

— Кажи ми какво ти харесва.

При думите Темпъл продължително простена.

— Харесва ми всичко, което правиш.

Мара се наведе и го целуна по устните. Любимият й мигом откликна с дива и вълшебна целувка.

— Ще ти хареса ли, ако го поема в уста? — попита тя, когато най-после се отдръпна, за да си поеме дъх.

Той грубо и застрашително изруга. Тя го прие за съгласие и се плъзна надолу по тялото му, питайки се как да го направи най-добре, имайки предвид големината и дължината на мъжкото му достойнство.

Очевидно се бе колебала прекалено дълго, защото Темпъл извика името й с изтерзана молба. Тя докосна с устни кадифеното връхче и примря от радост, когато той подскочи в ръцете й, до устните й.

— Кажи ми какво да направя — прошепна до най-съкровената му част.

— Смучи го! — дрезгаво изстена Темпъл.

Желанието му беше скандално и съвършено неприлично.

И точно това, което тя искаше.

Мара с удоволствие се подчини, следвайки грубите му, задъхано изречени наставления, изследваше и се учеше с език и уста, и пръсти, докато накрая той избухна в молби и проклятия, мълвейки името й. Главата му се мяташе на всички страни, а ръцете му отчаяно се вкопчиха в стълбовете на леглото, докато тя го даряваше с всичко, което бе пожелал.

Докато го любеше.

Докато го боготвореше.

Докато осъзна, че това не е достатъчно. Че и тя самата искаше всичко. Тогава спря.

— Не… — Думата отчаяно се изтръгна от гърдите му, когато тя за последен път целуна пулсиращата пурпурна главичка. — Защо?

Тя се надигна над него и широко разтвори крака. Обви мъжествеността му с длани и насочи върха му така, че да докосне къдравите косъмчета, закриващи най-интимната й част.

Тази част, която бе готова да му отдаде.

Тази част, която никога нямаше да отдаде на друг.

Темпъл се разтресе под нея.

— Това е… О, господи, Мара! — Тя се усмихна, разтвори по-широко крака и членът му се плъзна през кадифените гънки. — Любима, толкова си влажна. — Той изруга, но богохулството прозвуча като вълшебна музика в ушите й. — Толкова гореща. Толкова красива.

Тя се усмихна, отпускайки се все по-надолу.

— Сега не ме виждаш. Откъде знаеш това?

— Аз винаги те виждам — пророни той. — Ти си дамгосана в душата ми. Дори да остана сляп през остатъка от живота си, пак ще те виждам.

Думите му я завладяха със същата сила, както тялото му. Тя се спусна докрай върху него. Двамата се сляха в толкова съвършено единение, че от гърдите им едновременно се изтръгна въздишка на облекчение и молитва. Сетне Мара високо простена и той застина.

— Боли ли те?

Тя поклати глава.

— Не. — Беше вълшебно. — А теб боли ли те?

Той се ухили.

— По дяволите, не!

— Тогава, ако нямаш нищо против, ще се раздвижа.

Херцогът се разсмя.

— Ти си господарката, любима.

И тя напълно се отдаде на своята власт — повдигаше се и се спускаше, пробваше натиска и бързината, от време на време застиваше, сетне се накланяше под определен ъгъл, за да се наслади докрай на това преживяване.

Темпъл я остави да властва, шепнеше й окуражаващи слова, повдигаше бедра, за да я посрещне, когато тя откриваше особено подходящ ритъм или темпо. Мара ги запомняше и отново ги повтаряше, опиянена от реакцията му.

Беше възхитително.

Но нещо липсваше.

Той.

Неговото докосване. Неговият поглед. Онази част от него, която тя отчаяно желаеше. Мара не искаше да господства над него. Не искаше сама да се наслаждава на този момент.

Тя искаше да го сподели.

Наведе се, смъкна превръзката от очите му и я захвърли някъде настрани. Пламтящият му взор тутакси се устреми към нея и тя едва не припадна, когато той мигом улови с устни едното й зърно и го засмука.

Но все още продължаваше да държи с ръце таблата. Докато тя не го освободи с усмивка и три простички думи:

— Аз съм твоя.

Освободените му ръце обхванаха бедрата й нежно и здраво и я поведоха в идеален ритъм, сменяха ъгъла, давайки й възможност да открие това движение, което ще я дари с най-голяма наслада. Мара започна да се люлее бързо и рязко и високо изкрещя, когато пръстите му откриха горещата сърцевина, притискаха и галеха онова тайно местенце, докато тя повече не можеше да издържа.

Погледът му бе прикован в нея, а клепачите му — натежали от желание. Мара опря ръце върху леглото до главата му и прошепна:

— Не спирай!

Не спирай да ме гледаш.

Не спирай да се движиш в мен.

Не спирай да ме любиш.

И той чу мълчаливите й молби.

— Никога — обеща на глас.

Мара се отдаде докрай на екстаза. На него.

И чак когато любимата му достигна върха, Темпъл си позволи да я обладае истински — навлезе яростно в нея веднъж, втори път, трети… изкрещя името й и се освободи мощно в нея, притискайки я плътно към гърдите си. След това двамата дълго останаха да лежат със слети тела, без да помръднат, докато накрая сърцата им не започнаха да бият по-спокойно.

Мина сякаш цяла вечност, преди Мара да се раздвижи. В стаята бе станало студено и тя затрепери в обятията му. Той придърпа отгоре й единия край на голямата покривка, но не я пусна.

Зарови нос в шията й и промърмори:

— Не мога да ти се наситя. На този аромат. Имам желание да изкупя всички лимони в Лондон, за да не може никой друг да ухае като теб. Но не всичко е в лимоните. Има още нещо. Това си самата ти, Мара.

Признанието му я стопли.

— Забелязал си моето ухание?

Той се усмихна, когато си припомни, че сякаш преди цяла вечност бе използвал същите думи за нея. И сега повтори нейния отговор:

— Невъзможно е да не се забележи.

Известно време двамата останаха да лежат мълчаливо, а здравата му ръка се плъзгаше по гърба й, сякаш я благославяше. Младата жена се питаше за какво си мисли той, но когато най-после се реши да го попита, Темпъл я изпревари и наруши тишината:

— Ами ако никога повече не мога да се бия?

Ръката му. Мара извърна глава и целуна широката му гръд.

— Ще можеш.

Той подмина успокоението й.

— Ако чувствителността на ръката ми никога не се възвърне? Кой съм аз тогава? Кой ще бъда? Ако вече не съм непобедим? Ако не съм Херцога убиец? Какво ще струвам тогава?

Сърцето й се сви при тези въпроси. Той щеше да бъде всичко, което тя винаги бе искала. Всичко, за което бе мечтала.

Вдигна глава.

— Ти не разбираш, нали?

— Кое?

— Ти си много повече.

Темпъл я целуна, а тя толкова отчаяно желаеше той да й повярва, че отвърна на целувката му с цялата си любов и вяра.

— Темпъл, ти си всичко — прошепна Мара, когато той се отдръпна.

— Уилям — поправи я той. — Наричай ме Уилям.

— Уилям — промълви тя името до гърдите му. — Уилям.

Уилям Хароу, херцог Ламонт.

Мъжът, когото бе унищожила. Този, когото можеше да възроди. Можеше да му даде живота, който му бе отнела. Да му върне предишната слава — света, който той толкова обичаше, жените, баловете и аристокрацията. Живот, който никога нямаше да има, ако извършеше глупавата и благородна постъпка да се ожени за нея.

Не. Това беше най-големият подарък, който би могла да му даде, дори да направи най-голямата жертва в живота си.

Да се откаже от всичко, което искаше.

От единственото, което искаше в този живот.

От него.

Тя не беше неговата мечта. Не беше неговата цел. Не можеше да бъде неговата съпруга, майката на децата му, пазителката на наследството му.

— Ние не можем да се оженим — рече тя тихо.

Той я целуна по темето.

— Нека тази нощ заспим заедно, а утре ми позволи да те убедя защо това е най-добрата от всички мои идеи.

Но тя не можеше да го направи. Трябваше да си тръгне още сега, докато все още имаше сили за това.

— Аз не мога…

Той я накара да замълчи с дълга пламенна целувка, изпълнена с нещо много повече от страст. Нещо, което тя не желаеше да разгадае, защото, ако го стореше, навярно никога нямаше да направи това, което бе длъжна.

— Остани.

При тази дума сърцето й едва не се пръсна на хиляди парченца. В тази дума, объркваща и двусмислена върху неговите устни, прозвучаха желание и обещание. И увереността, че ако тя остане, той ще направи всичко по силите си, за да я задържи. За да я защити.

Но Мара знаеше, че ако го послуша, той никога няма да има живота, който заслужаваше. Живот без скандали и позор. Живот без спомени за миналото и неговата разруха.

Той беше прекалено съвършен. Прекалено добър. А тя бе прекалено недостойна за него.

Щеше само отново да го съсипе, да разруши всичко, което той желаеше. Трябваше да го напусне. Трябваше да си тръгне, преди изкушението да вземе връх над разума и да я застави да остане.

И затова тя изрече още една, последна лъжа. Най-съдбовната от всички, които някога бе изричала.

— Ще остана.

Скоро след това Темпъл заспа. Чак когато дишането му стана дълбоко и равно, Мара прошепна истината:

— Обичам те.