Сара Маклейн
Греховно предложение (18)

Глава 17

— Май си изгубил сакото си.

Темпъл пресуши третата чаша шампанско и я замени с пълна от подноса на минаващия лакей, без да обръща внимание на неканения събеседник. Вместо това насочи поглед към тълпата гости и двойките, въртящи се във вихъра на танца. Всеобщата възбуда се покачваше с напредването на времето, а виното се лееше като река.

— Освен това, изглежда, си изгубил и дамата си за вечерта — додаде Чейс.

Темпъл отново отпи щедра глътка от пенливата течност.

— Знам, че не си тук.

— Боя се, че не съм плод на въображението ти.

— Казах ти да стоиш по-далече от делата ми.

Очите на Чейс се разшириха зад черното домино, същото като на Темпъл.

— Бях поканен.

— Досега това никога не ти е пречило да избягваш подобни приеми. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Не мога да пропусна твоя звезден миг.

Темпъл се извърна и погледът му отново обходи залата.

— Ако те видят с мен, хората ще започнат да задават въпроси.

Чейс сви рамене.

— Ние сме с маски. Освен това само след няколко минути вече няма да бъдеш скандална особа. Това е великата нощ, нали? Завръщането на херцог Ламонт?

Предполагаше се, че ще бъде. Но някак си всичко се бе развило не според очакванията му и той се бе оказал в градината насаме с жената, която от дванайсет години беше мишена на гнева му… И изведнъж бе осъзнал, че повече не жадува за отмъщение.

Ала не беше само това.

Докато се взираше в Мара, той бе видял съвсем друга жена. Жена, която бе обикнал. Която бе обикнал толкова силно, че дори не изпита гняв, когато тя даде пари на брат си и го остави да изчезне в мрака.

Вълнуваше го само това, че тя също си бе тръгнала.

Защото той искаше да я върне.

Искаше я в живота си. На всяка цена.

Господи.

— Казах ти да ме оставиш на мира.

— Колко драматично — рече Чейс. От гласа му направо капеше сарказъм. — Знаеш, че не можеш вечно да ме избягваш.

— Мога да опитам.

— Ще помогне ли, ако се извиня?

Темпъл се изненада. Чейс никога не се извиняваше.

— Смяташ ли да го направиш?

— Да си призная, идеята не ме привлича особено.

— Всъщност това не ме интересува.

Чейс въздъхна.

— Добре. Извинявам се.

— И за какво по-точно?

Чейс стисна устни.

— Сега се държиш като магаре.

— Каквото повикало, такова се обадило.

— Трябваше да ти кажа, че тя е в Лондон.

— Дяволски вярно, наистина трябваше да ми кажеш. Ако го знаех…

Темпъл млъкна. Ако го знаеше, щеше да се добере до нея. Щеше да я открие. Много по-рано.

И всичко можеше да бъде различно.

Как?

— Ако знаех, цялата тази бъркотия щеше да бъде избегната.

— Ако знаеше, щеше да настане още по-голяма бъркотия.

Темпъл изгледа намръщено съдружника си.

— Мислех, че се извиняваш.

Чейс се ухили.

— Все още се уча на това изкуство. — Усмивката му се стопи. — А какво стана с момичето?

Темпъл предполагаше, че в момента Мара се намираше на половината път към сиропиталището, нетърпелива да се наслади на свободата си. Още по-лошо, той отлично разбираше, че повече нямаше основания да се вижда с нея. Мисълта не би трябвало да му причинява такава болка.

— Оставих я да си отиде.

Чейс не изглеждаше удивен.

— Разбирам. Без съмнение, Уест ще съжалява.

Темпъл съвсем бе забравил за вестникаря. Бе забравил за всичко на света, когато тя го погледна с красивите си синьо-зелени очи и му призна за страха си, станал причината за някогашния й план, погубил и двамата.

— Никой не заслужава унижението, на което смятах да я подложа.

Особено Мара.

Не и от неговите ръце.

— Така. Херцога убиец остава.

Темпъл бе живял с това прозвище дванайсет години. Бе доказал, че е по-силен и по-могъщ от всеки в Лондон. Бе натрупал състояние, достойно съперничещо със семейното богатство, което не бе докоснал. И може би сега, след като знаеше, че тя е жива, че той не е убиец, прозвището нямаше толкова да го терзае.

Тя беше жива.

През онази нощ тя трябваше да дойде при него и да му разкаже истината. Той можеше да й помогне. Щеше да я защити. Щеше да я направи своя.

Мисълта го измъчваше заедно с картините, които моментално изникваха в ума му. Мара в обятията му, Мара в леглото му, Мара, седнала край масата му. Цял рояк деца със златистокестеняви коси и синьо-зелени очи. Нейните деца.

Техните деца.

Господи.

Темпъл зарови пръстите на здравата ръка в косата си, опитвайки да изличи безумните мисли. Невъзможни мисли. Срещна погледа на Чейс.

— Херцога убиец остава.

Чейс кимна едва забележимо и погледът му тутакси се стрелна някъде над рамото на Темпъл, привлечен от нещо интересно в балната зала.

— Дали наистина остава?

Думите накараха събеседника му да трепне изненадано и той се извърна, за да проследи погледа на приятеля си.

Тя не си бе тръгнала.

Стоеше в другия край на балната зала, на горната площадка на стълбището, водещо надолу към гостите. Сакото му висеше от пръстите й, а тя се извисяваше висока и красива в изумителната си рокля. Няколко гъсти кичура се бяха изплъзнали от прическата й и сега се спускаха, дълги и лъскави, върху бледата кожа. Темпъл изпита желание да повдигне тези кичури в дланта си, да притисне устни към тях.

Но първо…

Направи крачка към нея.

— Какво, по дяволите, прави тя тук?

Чейс сложи ръка на рамото му, за да го спре.

— Почакай. Тя е великолепна.

Да, тя беше точно това. И нещо много повече.

Тя беше негова.

Темпъл рязко се обърна.

— Това твое дело ли е?

— Кълна се, че нямам нищо общо. Решението е нейно. — Вниманието на Чейс отново се насочи към Мара, върху устните му заигра любопитна усмивка. — Честна дума, жалко, че нямам пръст в това. Тя ще промени всичко.

— Аз не желая тя да променя каквото и да било!

— Не мисля, че можеш да я спреш.

Музиката заглъхна и погледът на Темпъл се отправи към огромния часовник до стената на залата. Наближаваше полунощ. Херцогиня Лейтън се изкачваше по стъпалата към Мара, несъмнено, за да свали първа маската си. Мара я пресрещна по средата на стълбището и прошепна нещо в ухото й.

Херцогиня Лейтън изненадано отстъпи назад и явно зададе въпрос. Мара отвърна, със сериозно изражение херцогинята зададе друг, очевидно напълно изумена. И цял Лондон наблюдаваше размяната на реплики. Най-накрая домакинята доволно кимна и се извърна към тълпата с усмивка на уста.

И Темпъл мигом разбра какво ще се случи.

— Тя навярно е най-силната жена, която някога е попадала на пътя ми! — с възхищение заяви Чейс.

— Казах й, че не желая тя да прави това. Казах й, че не възнамерявам да го направя! — избухна Темпъл, едновременно гневен и удивен.

— Изглежда, не те е слушала много внимателно.

Темпъл не отговори. Беше прекалено зает да сваля собствената си маска и трескаво да разбутва тълпата, макар да съзнаваше, че е твърде далече.

Че няма да може да я спре.

— Дами и господа! — обърна се херцогинята към гостите в подножието на стълбището и улови ръката на съпруга си. — Както знаете, аз обожавам скандалите!

Всички се засмяха, развълнувани от тайнствените събития. Темпъл продължаваше да си проправя път напред, отчаяно опитвайки се да се добере до Мара. Трябваше да я спре, преди да извърши нещо безразсъдно.

— И за мое огромно удоволствие — продължи херцогинята, — ме увериха, че тази нощ ще бъде направено наистина скандално заявление! Преди всички да свалим маските… — Тя замълча, несъмнено наслаждавайки се на всеобщата възбуда, и махна с ръка към Мара. — Искам да ви представя… една гостенка, чието име дори аз не знаех!

Темпъл се опита да се движи по-бързо, но сякаш в залата се бе събрал цял Лондон и никой не желаеше да се отмести. Всички предвкусваха предстоящия скандал. Той вдигна със здравата си ръка една жена, без да обръща внимание на изумения й писък.

Кавалерът й се извърна към него, пламнал от възмущение, но Темпъл вече се бе придвижил напред, съпровождан от шепот, изпълнен със страхопочитание: Това е Херцога убиец!

Добре. Може би сега всички тези проклети зяпачи щяха да се разбягат от пътя му!

В този миг Мара пристъпи напред и заговори с ясен и звънлив глас:

— Аз прекалено дълго се крих от вас. Прекалено дълго позволих да мислите, че не съм жива. Прекалено дълго позволих да обвинявате невинен човек.

Часовникът започна да отброява полунощ и Темпъл се опита да се движи по-бързо.

Не го прави — мислено я умоляваше. — Не си причинявай това!

— Прекалено дълго позволих да вярвате, че Уилям Хароу, херцог Ламонт е убиец.

Темпъл спря, когато чу устните й да изричат името и титлата му и последвалите възгласи на изумление, отекващи като гръм сред множеството.

А часовникът продължаваше да отброява.

Мара вдигна ръце към маската си, ръцете й развързаха панделките и тя довърши изявлението си:

— Но както сами виждате, той не е убиец. Защото аз съм жива и здрава.

Не можеше да я достигне.

Тя свали маската и направи дълбок поклон пред херцогиня Лейтън.

— Милейди, простете, че не се представих. Аз съм Мара Лоу, дъщерята на Маркъс Лоу. Сестрата на Кристофър Лоу. От дванайсет години смятана за мъртва.

Защо тя направи това?

Мара срещна погледа му в тълпата. Видя го.

Нима винаги не го бе виждала?

— Не съм мъртва. И никога не съм била — продължи тя с тъга в очите. — Всъщност аз съм главният злодей в тази пиеса.

В залата се възцари гробовна тишина. Часовникът удари дванайсетия час и в този миг, сякаш отприщена на воля, тълпата се раздвижи, избухнаха викове. Последваха всеобща възбуда, скандал и истинско безумие.

Мара се обърна и побягна към изхода. Темпъл разбра, че не може да я догони.

Около него всичко вреше и кипеше. Той чуваше откъслечни разговори и възклицания.

— Тя го е погубила…

— … как е посмяла!

— Да използва един от нас!

— Да съсипе един от нас!

Това беше… точно това, което искаше да я сполети. За което жадуваше в среднощната доба на улицата близо до дома си преди няколко нощи. Преди да осъзнае, че нейната гибел е последното нещо, което иска. Преди да осъзнае, че я желае. Че я обича.

— Горкият човек…

— Винаги съм казвала, че той е прекалено благороден, за да извърши подобно нещо…

— О, да, и прекалено красив…

— А това момиче!

— Самият дявол.

— Тя никога повече няма да може да покаже лицето си в обществото.

Тя сама се бе погубила. Заради него.

Чак сега, когато постигна целта си, когато чу ненавистта в гласовете им, той се изпълни с омраза. Към всички тях. Беше готов да се бие с цялата зала.

Ако се наложи, беше готов да се бие за Мара с цяла Британия.

Нечия ръка се отпусна на рамото му.

— Ваша Светлост… — Темпъл се извърна и видя непознат мъж, очевидно от знатен произход, с аристократична осанка. Стана му неприятно да чуе титлата си, произнесена от устните му. — Винаги съм казвал, че вие не сте го направили. Желаете ли да се присъедините към нашата игра?

Благородникът показа група мъже и кимна към салоните за игри на карти, встрани от балната зала.

Това беше… мечтаната цел.

Приемане.

Оправдание.

Както тя бе обещала.

Сякаш последните дванайсет години не ги е имало.

Херцога убиец вече не съществуваше.

Но нея я нямаше. И вече нищо нямаше значение.

Темпъл се отвърна от титлата. От своето минало. От единственото, което някога бе желал.

И се отправи да търси единственото, от което истински се нуждаеше.

* * *

Тя трябваше незабавно да си тръгне.

Той беше приклещен в балната зала заедно с цял Лондон, напиращ отново да се сближи с него, и тя лесно можеше да спечели преднина и да избяга. И Мара възнамеряваше да направи точно това. Ала не можа да понесе мисълта, че никога повече няма да го види.

Затова се бе притаила в гъстите сенки пред дома му в Темпъл Бар, сливайки се с мрака, докато си обещаваше, че само ще го погледне. Че няма да го доближи.

След това ще го остави. Доброто му име беше възстановено.

Тя му бе дала всичко, което можеше.

Тя го обичаше.

И всичко това, с възможността да го зърне само още един-единствен път в нощта върху проблясващия калдъръм на улицата, трябваше да й бъде достатъчно.

Но не беше.

Каретата му приближи с оглушителен грохот. Той скочи, без да изчака да спре, и изкрещя заповедите си към кочияша:

— Карай към „Ангела“. Кажи им какво се случи. И я намери!

Каретата потегли, преди Темпъл да влезе в къщата, и Мара затаи дъх в мрака, твърдо решена да не промълви нито дума. Стоеше и се опиваше от този великолепен мъж — от високия ръст и широките рамене. От косата му, падаща на вълни върху челото. От осанката му, от грациозното движение на тялото му, когато се наведе, за да извади ключа от джоба си, и отключи вратата.

Но не влезе вътре, вместо това застина на място.

Обърна се с лице към нея и се взря в тъмнината.

Не можеше да я види. Мара го знаеше. И при все това някак си бе разбрал, че тя е там. Пристъпи на улицата.

— Излез! — високо заповяда.

Мара не можеше да му откаже. А и не искаше. Излезе на светло.

Той с облекчение въздъхна.

— Мара.

Младата жена поклати глава.

— Нямах намерение да идвам. Не биваше да го правя.

Темпъл се приближи към нея.

— Защо го направи?

За да ти върна предишния живот. Всичко, което искаше.

Ненавиждаше думите, въпреки че бяха истина. Ненавиждаше ги, защото те представляваха това, което тя не беше. Съвършенство.

Затова се задоволи само да изрече на глас:

— Време беше.

Той се озова пред нея — висок, широкоплещест и красив. Тя затвори очи, а той вдигна здравата си ръка към лицето й и погали с пръсти бузата й.

— Ела вътре — прошепна Темпъл.

Поканата бе твърде изкусителна, за да откаже.

Когато вратата се затвори зад тях и тя се озова в подножието на стълбището, той отново заговори:

— Последния път, когато беше тук, ти ме упои.

Сякаш преди цяла вечност. Когато си бе помислила, че може да сключи глупаво споразумение без никакви последствия. Когато си бе мислила, че може да прекара седмици с него, без да го опознае. Без да изпита чувства към него.

— Последния път, когато бях тук, ти ме изплаши.

Херцогът пое нагоре по стълбището към библиотеката, където тя го бе оставила в безсъзнание.

— А сега изплашена ли си?

Да.

— Тъй като не нося в себе си лауданум, не мисля, че това има значение.

Той спря. Извърна се и я погледна от горе надолу.

— Има значение.

— Искаш да бъда изплашена?

— Не.

Думата прозвуча толкова твърдо, толкова искрено, че тя не можа да се възпре. Тръгна нагоре по стъпалата, сякаш той я дърпаше с въже. Домакинът не спря пред библиотеката, а продължи нагоре в тъмнината по друга вита стълба. Мара се поколеба в подножието й, внезапно изпълнена с острото предчувствие, че ако го последва, всичко може да се случи.

И в следващия миг осъзна, че не я е грижа.

Или по-скоро дори искаше то да се случи.

Как бе успял този човек с такава лекота да я завладее? Кога бе престанала да го смята за свой враг и бе започнала да го смята за нещо безкрайно по-опасно?

Как бе успяла да го обикне?

Не можа да се спре. Последва го в тъмнината. Към неизвестното. На горната площадка Темпъл запали една свещ и се отправи към масивна махагонова врата.

Тя трябваше да каже нещо.

— Мисля, че е по-добре, ако аз поговоря с твоя вестникар — подхвана. — Ще му разкажа цялата история, както се бяхме разбрали в началото, а след това, когато измислените ти грехове бъдат опростени, ще те оставя на спокойствие. Всъщност — не спираше да бъбри тя — би трябвало да си тръгна още сега. Мястото ми не е тук.

Той хвана дръжката на вратата и се извърна към нея. Златистият отблясък на свещта освети красивото му лице.

— Никъде няма да ходиш, докато не поговорим.

Отвори вратата и пропусна Мара напред.

Тя пристъпи прага и застина.

— Това е спалня.

Темпъл остави свещта.

— Да. Така е.

Каква изумителна стая, чисто мъжка, с тежка дъбова мебел, с тъмна ламперия по стените и книги навсякъде — струпани върху масичките и върху едно от креслата до камината, издигащи се на високи купчини до колоните на леглото…

Огромно легло.

— Това е твоята спалня — изтъкна Мара очевидното.

— Да.

Разбира се, че му бе нужно огромно легло, за да се побере в него. Но това можеше достойно да съперничи на „Голямото легло от Уеър“^[1].

Мара не можеше да откъсне очи от него, от огромните дървени стълбове и плетеницата от пречки, които превръщаха типично мъжката табла при главата в прекрасно произведение на дърворезбата, от разкошната покривка, обещаваща райски наслади, макар че навярно бе изтъкана в ада.

— Тук ли ще разговаряме?

Гласът й приличаше по-скоро на немощен писък.

— Да.

Можеше да се справи. Тя живееше сама от дванайсет години. Беше се сблъсквала с много по-страшни ситуации от тази. Но не бе сигурна, че досега се бе изправяла пред подобно изкушение.

Извърна се към Темпъл.

— Защо тук?

Той приближаваше към нея, но лицето му оставаше в сянка. Сърцето й бясно препускаше и навярно трябваше да се страхува. Но не изпитваше никакъв страх. В движенията му нямаше заплаха. Само обещание.

— Защото, след като приключим с разговора, смятам да те любя.

Прямите, откровените думи я накараха да изгуби почва под краката си. Сърцето й заби толкова силно в гърдите, толкова високо отекваше в ушите й, че тя бе сигурна, че и той го чува.

— Така ли? — едва доловимо прошепна.

Темпъл кимна със сериозно изражение.

— Да.

Мили боже! Как може една жена да мисли след подобни думи?

— А след това ще се оженя за теб — продължи той.

Навярно слухът й изневеряваше.

— Не можеш.

Това беше невъзможно. Тя беше опозорена. А той беше херцог.

Херцозите не се женят за опозорени девици.

— Мога.

Мара поклати глава.

— Защо?

— Защото искам — отвърна той и се приближи до камината, за да разпали огъня. — И защото мисля, че и ти го искаш.

Той беше полудял!

Тя го наблюдаваше как приклекна до камината и огнените пламъци осветиха силуета му. Прометей, промъкнал се на Олимп, за да открадне огъня от боговете. Този мъж наистина беше великолепен.

Темпъл се изправи, освободи ранената си ръка от черната превръзка, отпусна се в голямото кресло до огъня, изхлузи превръзката през врата и протегна здравата си ръка към Мара.

— Ела тук.

Думите би трябвало да бъдат заповед, но прозвучаха като молба.

Тя можеше да откаже.

Но осъзна, че няма желание.

Приближи се към креслото, затрупано с книги, и се наведе, за да ги отмести и да седне, но Темпъл улови ръката й.

— Не там. Тук.

Той имаше предвид да сподели креслото му. Да седне в скута му.

— Не мога… — пророни тя.

Белите му зъби проблеснаха на светлината от огъня.

— На никого няма да кажа.

Мара отчаяно искаше да изпълни желанието му, но знаеше, че не бива. Знаеше, че ако се озове на коленете му, никога няма да може да му устои. Застина нерешително, опитвайки се да събере мислите си.

— Мислех, че си ми сърдит.

— И наистина съм. Дори много.

— Защо? Аз направих това, което искаше. Върнах доброто ти име.

Той дълго я гледа, черните му очи сякаш проникваха до дъното на душата й.

— Мара — тихо промълви, обърна ръката й с дланта нагоре и прокара пръсти по копринения плат на ръкавицата. Заля я гореща вълна, сякаш беше гола. Сякаш двамата бяха напълно голи. — Ами ако не носехме на плещите си тежестта на миналото? Ако не бяхме Херцога убиец и Мара Лоу?

— Не се наричай така! — избухна тя.

Той я привлече по-близо.

— Предполагам, че вече нямам право на това. Ти съсипа репутацията ми на херцог убиец.

Младата жена застина.

— Мислех, че искаш точно това.

Той отново я дръпна, разтвори бедра и я намести между тях. И се взря в нея със сериозните си черни очи, които сякаш й обещаваха всичко, за което някога бе мечтала.

— Преди и аз мислех така.

Обхвана я смут.

— Но вече не?

Темпъл я обгърна със здравата си ръка и я притегли съвсем близо. Дланите му се плъзнаха надолу по краката й, които тутакси запламтяха от допира му. Тя не можа да се спре и прокара пръсти през косата му, изпълнена с яд към ръкавиците, задето й пречеха да усети копринената й мекота. Пречеха й истински да го докосне.

Темпъл леко я залюля и прошепна:

— Но ти се отказа от прекалено много неща.

Мара поклати глава.

— Не, просто поправих една несправедливост. Ти беше невинен.

Той се засмя и от топлия му дъх цялото й тяло изтръпна от желание.

— Аз не съм невинен. Това, което направих…

— Всичко, което си направил, е заради това, което аз ти причиних — прекъсна го тя, изпитвайки наслада от милувките на ръцете му, от лицето му, притиснато до нея, от самия него.

— Не — възрази той. — Стига с тази лъжа. Повтарях я прекалено дълго, но вече край! Единствено аз съм отговорен за постъпките си. Те са отражение на това, което съм. Това, което бях. — Вдигна глава към нея. — Като за начало, аз съвсем не бях цвете за мирисане.

Това не беше вярно, разбира се.

— Глупости! Ти беше…

— Бях титулуван, самонадеян глупак. През онази нощ, когато се срещнахме за пръв път.

Мара си припомни какъв бе той тогава — със свежо и засмяно младежко лице.

— И защо го казваш?

— Защото, когато те последвах в спалнята ти, изобщо не ми е минавала мисълта, че помежду ни ще пламне вечна любов.

Тя се усмихна.

— Уверявам ви, Ваша Светлост, че на мен също не ми е хрумвала подобна мисъл.

— Бях ли груб с теб?

Тя поклати глава.

— Не.

— Щеше ли да ми кажеш, ако съм бил? — попита той, без да я гледа в очите.

Дланите й се плъзнаха по страните му и тя вдигна лицето му към себе си.

— Струва ми се, че много малко мъже биха се тревожили за подобни неща — каза тя, неспособна да прикрие изненадата си. — Малцина мъже биха се интересували, особено като се има предвид, че през онази нощ ти не само бе упоен, но и обвинен в убийство, което не си извършил. Убийство, което никога не се е състояло.

Темпъл остана мълчалив за момент, обмисляйки казаното от нея. Тя с усилие сподави желанието си да го подтикне да заговори.

— Много съм щастлив, че не се е състояло — рече той накрая.

След тези думи отново я дръпна към себе си и тя се прекатури в скута му, в обятията му. Би трябвало да протестира, но изглежда, и двамата бяха полудели, защото Мара внезапно осъзна, че й е все едно.

Ръцете му се сключиха около нея и от устните й неволно се изтръгна:

— Все пак не разбирам защо се отказа от отмъщението.

Едната му ръка се плъзна в косата й. Пръстите му бавно започнаха да измъкват фибите и фуркетите, които придържаха прическата. Мара имаше чувството, че гъстите къдрици сякаш искат да се освободят от оковите си.

— А аз не разбирам защо ти все пак ми го даде.

Ръката му толкова приятно се плъзгаше в косата й, пръстите му масажираха главата й, изпращайки вълни на удоволствие до всяка нейна клетка, когато разпуснатите къдрици най-после се разстлаха по раменете й.

Навярно възхитителните му милувки я заставиха да каже истината.

— Ти ме освободи, но това не беше истинска свобода.

Ръката му застина, докато обмисляше думите й, сетне поднови ласката си.

— Какво означава това?

Тя затвори очи. Отдаде се на милувката. Но този път каза половината истина:

— Аз останах в плен на постъпките си. Заради това, което ти бях причинила. — Мара замълча, той продължи да я гали, сякаш изтръгваше признанията й. — Не само преди дванайсет години. А и в нощта, когато Кит те нападна на ринга. Тази нощ. — Тя издиша дълбоко, вътрешно изтръпвайки от чувството на вина заради това, което бе сторила тази нощ. Улови дланта на ранената му ръка, задържа я здраво в своята. — Тази нощ аз те предадох, а ти ме освободи.

И аз те обичам.

И аз можех да ти дам единственото, което искаше.

Но не го каза на глас. Не можа.

Страхуваше се от това, което ще последва, ако го бе сторила.

Страхуваше се, че той може да се засмее.

Страхуваше се, че той няма да се засмее.

Младата жена отвори очи и срещна неговите, блестящи и вперени в нея.

— Ти прекалено много мислиш за мен.

— Кога за последен път някой е мислил за теб, Мара? — попита Темпъл. Пръстите му погалиха скулите й, сетне се спуснаха по шията, по извивката на раменете. — Кога за последен път някой се е погрижил за теб? Някога позволила ли си на някого да го направи?

Той сякаш я омагьосваше с леките си докосвания, с тихия глас, с топлия си дъх. Тя тръсна глава.

— Някога доверявала ли си се на друг човек?

Никога нямаше да му позволя да те нарани.

В съзнанието й изникнаха думите, които едва не я унищожиха в балната зала. Обещанието, че дори тогава, преди дванайсет години, без да знае нищо за нея, той все пак би я защитил.

Мисълта я погубваше с гибелното си изкушение.

Мара поклати глава.

— Не мога да си спомня.

Той въздъхна, притисна я към гърдите си и докосна с устни челото и бузата й, извивката на брадичката, шията и ъгълчето на устата й. Тя се извърна към него, изпълнена с копнеж за истинска целувка. Искаше да се скрие от мислите, гъмжащи в главата й. Да се скрие от него.

В него.

Но той нямаше да го позволи.

— Ти веднъж ме попита защо съм избрал името Темпъл.

Мара замря. Не беше сигурна дали сега иска да узнае истината. Нито дали може да я понесе.

— Да.

— Там спах в нощта, когато пристигнах в Лондон. След моето изгнание.

Тя смръщи вежди.

— Не разбирам. Спал си в храм?

Херцогът поклати глава.

— Не. Под Темпъл Бар^[2].

Мара познаваше този паметник, който се намираше на няколко квартала от тук, в източния район на града, където живееха и се трудеха лондонските несретници. Сърцето й се сви при мисълта за онзи красив юноша с ведро лице, който бе толкова добър и мил с нея, принуден да се скита там сам и нещастен. Ужасен.

— Ти беше ли…

Тя се опита да намери думите, с които да довърши въпроса си, без да го обиди.

Устните му се извиха в безрадостна усмивка.

— Каквото и да си мислиш… отговорът навярно е „да“.

Беше истинско чудо, че той можеше да я гледа.

Беше истинско чудо, че понасяше близостта й.

Тя не го заслужаваше.

— Какво се случи след първата нощ? — осмели се да попита.

— Настъпи втората, после третата — промърмори той, докато със здравата си ръка разкопчаваше копчетата на ръкавицата, сваляйки я толкова ловко, колкото я бе сложил. — А след това се научих да си проправям път в живота.

Темпъл издърпа коприната от пръстите й и тя тутакси сложи длан върху ръката му. Усети как мускулите му се напрегнаха от докосването й.

— Научил си се да се биеш.

Той насочи вниманието си към другата ръкавица.

— Аз бях едър. И силен. Всичко, което ми беше нужно, беше да забравя за правилата на бокса, на които ме бяха научили в училище.

Мара кимна. След като избяга, за да оцелее, на нея също й се бе наложило да забрави всички правила и принципи, с които я бяха възпитавали.

— Да, те вече не са били в сила.

Той срещна погледа й в мига, в който изхлузи и втората ръкавица.

— На мен ми провървя. Аз бях изпълнен с ярост и джентълменските правила не можеха да потушат гнева ми. Две години се бих на улицата, участвайки във всякакви боеве за пари. — Замълча, сетне се усмихна. — Както и в много други побоища без пари.

— Как се озова в „Ангела“?

Събеседникът й смръщи чело.

— Двамата с Бърн бяхме приятели от училище. Когато той изгуби всичко, което не беше наследил, и установи, че късметът му е изневерил, двамата с него решихме да се съюзим. Той играеше на зарове, а аз се грижех за това изгубилите да платят. — Тя бе изненадана от този обрат на събитията и Темпъл забеляза удивлението й. — Виждаш ли? В крайна сметка не съм толкова благороден.

— И какво се случи след това? — настоя Мара, нетърпелива да узнае цялата история.

— Една нощ отидохме твърде далеч. Действахме прекалено дръзко. Приклещихме група мъже в неприятен ъгъл.

Можеше да си го представи.

— Колко бяха?

Той сви здравото си рамо, а ръката му се плъзна по бедрото й и тя тутакси се разсея.

— Десетина. Може би повече.

Вниманието й се върна към него.

— Срещу теб?

— И Бърн.

— Невъзможно.

— Толкова малко вяра ли имаш в мен? — усмихна се Темпъл.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Греша ли?

— Не.

Тогава кой ви спаси?

— Чейс.

Мистериозният Чейс.

— Той беше там?

— В известен смисъл. Ние се биехме като че ли цяла вечност и те продължаваха да прииждат. Наистина мислех, че това е краят ни. — Темпъл посочи белега в ъгъла на окото си. — Почти нищо не виждах, кръвта заливаше окото ми. — Тя потръпна и той мигом млъкна. — Прости ми. Не биваше да…

— Не — рече Мара, вдигна ръка и плъзна пръсти по тънката бяла линия, питайки се какво би направил той, ако я целуне. — Просто не ми харесва мисълта, че си бил наранен.

Темпъл се усмихна, хвана ръката й, поднесе я към устните си и целуна върховете на пръстите.

— Но да ме упоиш ти харесва?

Мара на свой ред се усмихна.

— От моите ръце е съвсем друга работа.

— Разбирам — промърмори той и тя долови смеха в гласа му. — Ами… достатъчно е да кажа, че наистина мислех, че с нас е свършено. И тогава приближи карета и от нея изскочиха неколцина мъже, тогава вече бях сигурен, че ще се простим с живота си — додаде Темпъл. — Но те започнаха да се бият на наша страна. Не ми пукаше за кого работят, стига само двамата с Бърн да оживеем.

— Работили са за Чейс.

Той кимна с глава.

— Точно така.

— И тогава ти също си започнал да работиш за него.

Херцогът поклати глава.

— С него. Никога за него. От самото начало предложението беше съвсем ясно. На Чейс му бе хрумнала идеята за казино, което завинаги щеше да промени хазартния свят на аристократите. Но за осъществяването на тази идея е имал нужда от боксьор. И от играч. Двамата с Бърн бяхме идеалната комбинация.

Мара изпусна дълга въздишка.

— Значи той ви е спасил.

— Без съмнение. — Темпъл се умълча, потънал в мисли. — Той никога не е вярвал, че съм убиец.

— Защото не си бил — заяви тя и този път не се сдържа, наведе се и го целуна по слепоочието.

Темпъл я притисна към себе си и здраво я прегърна. Когато тя се отдръпна, той леко се отмести и завладя устните й.

Двамата дълго останаха така, докато накрая Мара прекъсна целувката.

— Искам да чуя края на историята. Ти си станал непобедим.

Болната му ръка леко се раздвижи до бедрото й.

— Винаги съм имал склонност към насилие.

Ръцете й сякаш по своя воля се плъзнаха по широката му мускулеста гръд. Той имаше великолепно телосложение, несъмнено резултат от дългите години на боеве. Не само за спорт, но и за безопасност.

— Насилието беше моята цел.

Младата жена решително поклати глава.

— Не. Това не е вярно.

Този мъж беше умен, забавен и добър. И толкова красив. Но в никакъв случай не беше жесток.

Темпъл твърдо хвана брадичката й.

— Чуй ме, Мара. Ти не си ме превърнала в онзи човек. Ако нямах в себе си жестока жилка, никога нямаше да успея. „Ангелът“ нямаше да успее.

Тя отказваше да повярва в това.

— Когато на човек му натрапват някаква роля, той я приема. Ти си бил принуден. Обстоятелствата са те принудили. — Замълча. — Аз те принудих.

— А кой е принудил теб? — попита той, сплете пръсти с нейните и задържа ръката й до гърдите си. Тя почувства силните удари на сърцето му. — Кой те прогони от твоя свят?

Целият им разговор се приближаваше към това. Темпъл разказваше своята история, като бавно и целенасочено я водеше към този момент, когато беше ред на нейната изповед. Когато тя можеше да му разкаже истината или да замълчи.

От една страна, тя беше в безопасност.

От друга — в ужасна опасност.

Застрашаваше я опасността да стане негова.

Изкушението беше греховно и прекрасно.

Мара впери поглед в безупречния възел на вратовръзката му.

— Имаш ли камериер?

— Не.

— Така си и мислех — кимна тя.

Темпъл вдигна ръка и развърза възела, разкривайки съвършен триъгълник от топла, загоряла кожа, върху която се виеха черни къдрави косъмчета.

Той беше прекрасен.

Странна дума за описанието на мъж като него — широкоплещест, силен, с идеално телосложение. Повечето биха казали снажен или невероятен или биха избрали друга дума, с която да подчертаят мъжествеността и силата му.

Но той беше прекрасен. Външно само белези и мускули, ала под тях се криеше мекота, която неволно я привличаше.

Думите сами потекоха.

— Винаги съм се страхувала. Откакто бях малко момиче. Страхувах се от своя баща, а после от твоя. След това се боях, че ще ме намерят. А когато узнах за грешката си за това, което съм ти причинила, след като избягах, че няма да ме намерят. — Мара погледна право в красивите му черни очи. — Трябваше да се върна веднага след като разбрах, че си бил обвинен в убийството ми. Но зарът беше хвърлен и аз не знаех как да променя хода на играта.

Той поклати глава.

— Аз управлявам казино и най-добре знам, че когато зарът се търкулне от ръката ти, няма връщане назад.

— Истината е, че много месеци нямах представа какво се бе случило с теб. Заминах за Йоркшър, а новините, ако изобщо достигнат до там, в най-добрия случай са доста откъслечни. Дори не знаех, че ти си Херцога убиец, докато не…

Той кимна.

— Докато не е станало прекалено късно.

— Не разбираш ли? Не беше прекалено късно. Никога не е било прекалено късно. Но аз се ужасявах, че ако се върна… — Мара замълча. Събра сили, опитвайки се да овладее емоциите си. — Баща ми щеше да побеснее. А аз все още бях сгодена за твоя. И аз се страхувах.

— Била си много млада.

Тя срещна разбиращия му поглед.

— Но аз не се върнах и когато те умряха. — Мисълта да се върне неведнъж й бе хрумвала. Искаше да го направи. Знаеше, че това е правилното решение. Но все пак… — Тогава също се страхувах.

— Ти си най-смелият човек, когото съм познавал — заяви той.

Мара отрицателно поклати глава.

— Грешиш. През целия си живот съм се страхувала, че друг ще се разпорежда с живота ми. Че ще изгубя себе си и ще стана послушна кукла в ръцете на моя баща, на твоя баща. На Кит. В твоите ръце.

Темпъл я погледна в очите.

— Аз не искам да се разпореждам с живота ти.

— Не разбирам защо — промълви тя.

— Защото знам какво означава да попаднеш под нечия власт. И не желая да те постигне подобна съдба.

— Престани — рече Мара меко. — Престани да бъдеш толкова добър.

— Предпочиташ жестокостта? Нима не съм я проявил достатъчно към теб? — Той се размърда до нея, обгърна лицето й в шепа. — Защо го направи, Мара? Защо тази нощ?

Тя не се престори, че не разбира. Той я питаше защо бе свалила маската си пред цял Лондон. Защо се бе върнала, въпреки че той съвсем ясно й бе заявил, че не е нужно да го прави.

— Защото се изплаших в що за човек ще се превърна, ако не го направя.

Темпъл кимна.

— И още защо?

— Защото се страхувах, че ако продължа да се крия, рано или късно все някой ще ме открие.

— И още защо? — отново попита той.

— Защото се уморих да живея в сенките. Без значение дали тази нощ се погубих, или не, оттук насетне ще живея на светло.

Темпъл я целуна, покори устните й в дълга томителна милувка, ръцете му се плъзнаха отстрани по тялото й, оставяйки жарка следа.

Когато най-после прекъсна целувката, той притисна чело в нейното и попита толкова тихо, че тя едва го чу.

— И още защо?

Мара затвори очи, опивайки се от близостта му, бленувайки вечно да остане така, сгушена в обятията му.

— Защото ти не го заслужаваш.

Той поклати глава.

— Не е заради това.

Тя пое дълбоко дъх.

— Защото не исках да те загубя.

Темпъл кимна.

— И още защо?

Той знаеше. Той знаеше истината, зейнала като огромна пропаст помежду им. Той я молеше само да я каже на глас. Да прескочи пропастта.

И в този миг, през тяхната последна нощ заедно — единствената им нощ заедно, тя скочи, вперила поглед в очите му, преплела тяло с неговото.

— Защото някак си, въпреки всичко случило се…

Едва устоя да не изрече истината, защото знаеше, че ако произнесе думите, те ще променят всичко. Ще го направят много по-трудно.

— … ти… твоето щастие… твоите желания… са най-важни на света.

Но в главата й отекваше единствено признанието: Обичам те. Обичам те. Обичам те.

И навярно той го чу, защото се изправи, с едно плавно движение я вдигна на ръце и я понесе към леглото.