Сара Маклейн
Греховно предложение (17)

Глава 16

Ръкавиците бяха грешка.

Той го разбра в секундата, когато започна да закопчава проклетите копчета. Не че не си бе представял как ще го направи още в мига, когато получи ръкавиците.

Не че не си бе представял как ще разкопчае всички останали копчета по нея и тя ще остане само по дългите копринени ръкавици.

Но въображението бледнееше пред действителността, поне що се отнасяше до Мара Лоу, и той не можа да се удържи да не я докосва. Да не я целува. Да не вкусва кожата й. И междувременно забрави за всичко на света, освен обзелото го желание. Нито веднъж в живота си не бе изпитвал такава възбуда.

Никога досега не се бе чувствал толкова развълнуван и едновременно толкова гневен да пристигне някъде. Но когато скочи от каретата и й протегна ръка, за да й помогне да слезе, а копринената ръкавица се плъзна в дланта му, Темпъл се прокле, задето бе направил такава огромна грешка. Щеше да му се наложи да я докосва през цялата вечер и всеки допир на коприната до кожата му щеше да бъде като огнен език.

Напомняне за това, което бе докосвал.

За това, което никога повече няма да докосне.

Той я поведе по пищно украсеното стълбище на дома на херцозите Лейтън. Лакеят й помогна да свали подплатената с кожи пелерина, откривайки разголената й гладка плът.

Прекалено разголена.

По дяволите.

Изобщо не биваше да настоява пред мадам Ебер за толкова дълбоко деколте. Какво си бе мислил? Сега всеки присъстващ мъж щеше да я зяпа с опулени очи.

Което беше и неговият план.

Но когато тя нагласи невероятната златиста маска, която само подчертаваше красотата на странните й очи, и се извърна с кротка усмивка към него, Темпъл осъзна, че този план вече никак не го блазни.

Ала беше прекалено късно. Подаде поканата си и те тутакси влязоха в балната зала, озовавайки се сред тълпата от гости, специално завърнали се в града, за да присъстват на приема. Именно заради това той бе избрал тази вечер за нейното разобличение.

За своето завръщане.

Темпъл положи длан на талията й и я поведе през множеството, скупчено до вратата. Едва се сдържаше да не удуши всеки мъж наоколо, хвърлящ жадни погледи на високата гръд на спътницата му.

Самият той хвърли кос поглед на въпросната гръд, отбелязвайки безупречната розова кожа и трите малки лунички, застанали на стража точно над ръба на нефритенозеления копринен корсаж. Устата му пресъхна.

Той се прокашля, а Мара го погледна изпод маската с питащи очи.

— Е, Ваша Светлост? Ето ме тук. Какво възнамерявате да правите с мен?

Това, което искаше да направи с нея, бе да я отведе в дома си, да я просне гола върху леглото и да попълни липсващите събития от онази нощ преди дванайсет години. Но тя не очакваше този отговор. Затова Темпъл хвана облечената й в ръкавица ръка и я поведе през множеството.

— Възнамерявам да танцувам с теб.

Тя беше в прегръдките му за по-малко от секунда, когато младият мъж осъзна, че идеята беше почти толкова лоша, колкото решението му да й подари ръкавици. Мара беше топла и ухаеща на лимон и толкова идеално се опираше на здравата му ръка, че той мигом забрави стъпките на танца и леко се препъна.

Бързо се окопити, но тя забеляза непохватността му, както по-рано не й бе убягнала грациозността на движенията му. Срещна погледа му, очите й блестяха зад златистото творение на изкуството.

— Кога за последен път си бил на бал?

— Имаш предвид в истинска бална зала, на истински аристократичен прием? — Мара наклони глава, докато Темпъл направи ловък завой, за да не се блъсне с друга танцуваща двойка. — Повече от десет години.

Тя кимна.

— Дванайсет.

Не му се понрави точността й, но не беше сигурен защо. Когато му се случваше да общува с елита на висшето общество, това най-често беше в залата на казиното, след поредния мач на ринга, когато бе доказал значимостта си с мускули и мощ. Той беше най-силният от тях. Най-могъщият.

Но вече не.

Болната му ръка бе превързана пред гърдите, безчувствена и безсилна. И той ненавиждаше тази слабост отчасти заради жената в обятията му. Защото навярно никога вече нямаше да може да почувства кожата й с тази ръка. Косата й. И ако тя откриеше този нов негов недостатък, може би щеше да престане да го смята за истински мъж.

Всъщност не би трябвало да го интересува, в крайна сметка след тази нощ той никога повече нямаше да я види.

Нали точно това искаше.

Лъжа.

— Разкажи ми за миналото — заговори тя и той съжали, че го бе сторила.

Той не желаеше тя да се интересува от него. Не желаеше тя с такава лекота да привлича вниманието му. Да завладява мислите му.

Да го кара да губи самообладание.

— Едва ли сега е най-подходящото време за разговор.

В красивите й очи проблесна насмешка и тя обходи с поглед танцуващите двойки около тях.

— Защо, бързаш ли за някъде другаде?

Тя беше изцяло във властта му. Можеше да й заповяда веднага да свали маската си. Той държеше в ръката си всички козове, а тя — нито един. И при все това имаше смелостта да го дразни. Дори сега, когато от унищожението я деляха минути, тя не свеждаше глава.

Тази жена беше невероятна!

— Бях принуден да посетя първия бал на дъщерята на един съсед.

Розовите устни зад маската се извиха в закачлива усмивка.

— Сигурно ти е доставило удоволствие. Да си принуден да изпълняваш превзетите стъпки на кадрила, за да изравняваш бройката между мъжете и жените, присъстващи на въпросния бал.

— Моят баща ясно ми даде да разбера, че нямам избор — отвърна той. — Това е едно от задълженията на един бъдещ херцог.

— И ти отиде.

— Да.

— И не ти хареса? С всички онези млади жени, изтърваващи носните си кърпички в краката ти, за да се спреш и да ги вдигнеш?

Темпъл се засмя.

— Значи затова са го правели?

— Много стар номер, Ваша Светлост.

— Аз мислех, че просто са непохватни.

Белите й зъби блеснаха в усмивка.

— Значи не ти е било приятно?

— Всъщност не беше точно така — отвърна той и видя как върху устните й разцъфна любопитна усмивка. — Беше поносимо.

Опашата лъжа. Той беше във възторг.

Наслаждаваше се на всяка секунда от живота си на аристократ. Вълнуваха го задевките на младите момичета, постоянното им прехласване по красивия милорд. Изпитваше радост и гордост, че най-красивите жени на Лондон се борят за вниманието му.

Той беше богат, умен и аристократ, тънещ в привилегии и слава.

Как можеше да не харесва всичко това?

— Сигурна съм, че знатните дами са били благодарни, задето толкова съвестно си изпълнявал дълга си.

Дълг.

Думата отекна в него, избледняла като спомена, изчезнала ведно с титлата, когато той се бе събудил в онова окървавено легло. Темпъл впи очи в нейните.

— Защо кръв?

В очите й за миг се мерна смут, но сетне тя разбра. И се поколеба.

Домът на един от най-влиятелните аристократи в Лондон наистина не беше място за подобна дискусия, особено когато бяха заобиколени от такава многолюдна тълпа. Но разговорът сякаш сам се натрапваше и той не можа да устои на изкушението да я притисне.

— Защо просто не избяга? Защо трябваше да инсценираш смъртта си?

Темпъл не беше сигурен, че тя ще отговори, но тя го стори:

— Нямах намерение да ти стоварвам вината за моята смърт.

Той очакваше всякакви възможни отговори, но не очакваше тя да излъже.

— Дори и сега не желаеш да ми кажеш истината.

— Разбирам защо не ми вярваш, но това е самата истина — рече Мара тихо. — Не биваше да решат, че съм мъртва. А само обезчестена.

Темпъл не успя да сподави краткия си смях.

— И какво очакваше всички да помислят? Що за перверзии съм правил?

— Чувала съм, че в тези случаи има кръв — отвърна Мара съвсем сериозно.

Веждите му се извиха над маската.

— Но не чак толкова много.

— Да, разбрах го, когато те обвиниха в убийство — промърмори младата жена.

— Навярно е имало поне…

Темпъл се замисли за онази сутрин.

— Почти пинта^[1].

Сега вече Темпъл искрено се засмя.

— Една пинта свинска кръв.

Мара също плахо се усмихна.

— Но аз изкупих вината си с грижи за Лавендър.

— Значи се е предполагало, че ще те обезчестя. — Темпъл замълча. — Но не съм го направил.

Тя подмина думите му.

— Освен това не очаквах, че толкова дълго ще спиш. Упоих те, за да те задържа в стаята достатъчно дълго, че да те забележат прислужниците. Постарах се да се уверя, че поне две от тях ще те видят. — Тя срещна погледа му. — Но се кълна, че мислех, че ще си изчезнал, преди някой да те намери.

— Помислила си за всичко.

— Но се престарах.

Той долови съжаление в гласа й. В този миг музиката секна и Мара мигом пусна ръцете му. Темпъл се запита дали съжаляваше заради действията си, за последствията от своята постъпка или за отмъщението, което той й бе обещал?

Запита се дали съжаляваше заради себе си, или заради него.

Но не успя да попита, защото тя отстъпи назад и се сблъска с някакъв мъж, който се възползва от възможността добре да я огледа.

— И това ако не е боксьорката от „Падналия ангел“! — похотливо се ухили маската.

— Намери си друг обект за възхищение — озъби се Темпъл.

— Стига, Темпъл. — Мъжът повдигна маската си, разкривайки се като Оливър Денсмор, краля на идиотите контета, същия, който предлагаше пари на Мара, когато тя беше на ринга в „Ангела“. — Със сигурност можем да се споразумеем. Не можеш вечно да я държиш за себе си. — Обърна се към Мара. — Ще ти платя двойно. Тройно.

Здравата ръка на Темпъл се сви в юмрук, но тя заговори, преди той да го забие във физиономията на безсрамника.

— Не можете да си позволите толкова пари, сър.

Денсмор противно се изкикоти и отново надяна маската си.

— Сигурно си струваш главоболията.

Той подръпна една от златистокестенявите къдрици на Мара и изчезна в тълпата, оставяйки Темпъл да кипи от гняв. Тя сама се бе защитила.

Защото не вярваше, че той ще я защити.

Защото той се бе заклел да направи точно обратното.

— Знам, че не желаеш да го чуваш, но смятам, че въпреки това съм длъжна да го кажа — продължи Мара разговора, сякаш никой не ги бе прекъснал. — Аз наистина много съжалявам.

— Ти се държиш, сякаш нищо не се случи току-що, сякаш дори не го е имало.

Тя замълча.

— Онзи мъж? Така е най-добре, не смяташ ли?

— Не.

Темпъл смяташе, че е най-добре за Денсмор да се озове пльоснат в някоя канавка. В този момент най-много му се искаше да догони мерзавеца в тълпата и да го изпрати точно там, където му беше мястото.

Мара внимателно го погледна, през прорезите на маската красивите й очи бяха ясни и искрени.

— Той се отнесе с мен като с лека жена.

— Именно.

Младата жена наклони леко глава.

— Нима целта не е точно това?

Господи, той се чувстваше като пълен негодник. Не можеше да постъпи така с нея.

— Във всеки случай — отново подхвана партньорката му по танц, неподозираща за връхлетелите го мисли. — Аз наистина съжалявам.

Ето че сега тя му се извиняваше, сякаш той не й бе дал един куп причини да го ненавижда. Поне стотина.

— Естествено, разбирам, че това не е оправдание — не се отказваше Мара, — но аз бях дете и допуснах грешки, и ако тогава знаех…

Гласът й замря. Нямаше да го направя.

Не, той може и да не желаеше да слуша извиненията й, но определено искаше да чуе, че тя би постъпила по друг начин, ако можеше да върне времето. Че щеше да му върне живота.

— Ако тогава знаеше…? — не можа да се сдържи да не попита Темпъл.

— Нямаше да използвам теб, но въпреки това пак щях да те приближа през онази вечер. — Гласът й прозвуча нежно, сякаш в тази бална зала бяха само те двамата, а не заобиколени от половин Лондон. — И пак щях да избягам.

Това заявление би трябвало да го ядоса. Той би трябвало да се почувства отмъстен. Думите й би трябвало да разсеят и последните му съмнения относно плана му за вечерта. Но не стана така.

— Защо?

Мара погледна към стената с множество врати, водещи към градините в имението на семейство Лейтън. Няколко бяха открехнати, за да влиза свеж въздух, и тя се отправи към тях.

— За кое от двете питаш?

Той я бе последвал, сякаш вързан на каишка.

— Защо щеше да ме приближиш?

Тя едва забележимо се усмихна.

— Ти беше красив, непочтителен и дързък. И аз те харесах. И някак си, въпреки всичко случило се, все още те харесвам.

Харесвам беше най-безобидната и слаба дума. И ни най-малко не описваше чувствата й към него. Нито неговите към нея.

— А защо избяга? — не се сдържа Темпъл.

Кажи ми истината — мислено я призова той. — Довери ми се.

Не че тя щеше да го направи.

— Защото се страхувах, че баща ти прилича на моя.

Думите й му подействаха като удар под лъжичката, бърз и точен, от тези, които те карат да видиш ярки звезди посред бял ден. Блестящи и болезнени като истината.

Тя е била на шестнайсет и предопределена да се омъжи за мъж три пъти по-стар от нея. Мъж, чиито три предишни жени бяха постигнати от печална съдба. Един мъж, който смяташе онзи мръсник, баща й, за един от най-близките си приятели.

Мъж, чийто син беше непоправим развратник, дори на осемнайсет.

— Никога нямаше да му позволя да те нарани — заяви Темпъл.

Тя се извърна към него, очите й бяха пълни със сълзи.

Той щеше да я закриля от минутата, в която я бе срещнал. Щеше да намрази баща си, задето бе негова.

— Аз не го знаех — промълви тя тихо, със съжаление в гласа.

Тя е била ужасена. Но въпреки това е била силна.

Избрала е непознатия живот пред този с мъж, който можеше да се окаже същият зъл и безчувствен старик като баща й.

Темпъл беше случайна жертва.

Грациозна и изящна, Мара застина в самия край на балната зала, втренчила поглед във вратите, водещи към тъмнината. Метафората не му убягна. Беше друго време. И друга заплаха. Друг момент, разбулващ прекалено много за Мара Лоу. И тя повече не се страхуваше от очакващата я тъмнина.

Тя бе живяла дванайсет години в тъмнина.

Също като него.

Исусе. Вече нямаше значение как се бяха озовали тук. Колко различни са били пътищата им, довели ги дотук.

Двамата бяха еднакви.

Темпъл се протегна към нея и нежно изрече името й. Не беше сигурен какво следва. Не знаеше какво да каже или направи. Знаеше единствено, че иска да я докосне. Пръстите му се сключиха около пристегнатата в коприна китка, но тя мигом се изскубна с едно плавно и изящно движение.

И се насочи към вратите.

А той я остави да си отиде.

* * *

Навън беше много студено и Мара съжали, че не се бе досетила да вземе пелерината, преди да напусне балната зала. Но вече не можеше да се върне.

Обви плътно ръце около гърдите си, убеждавайки се, че й е било и по-студено, и по-зле. И това беше самата истина. Беше свикнала със студа. Разбираше го. Можеше да се бори с него.

Това, с което не можеше да се бори, беше топлината на Темпъл.

Никога нямаше да му позволя да те нарани.

Младата жена пое дълбоко дъх, забърза надолу по стълбите към тъмните градини на имението Лейтън и потъна сред пейзажа, благодарна на небесата за сенките. Не след дълго облегна гръб на един стар дъб и зарея поглед към звездите, питайки се как се бе озовала тук, на това място, в тази рокля. С този мъж.

Един мъж, срещу когото я бе изправила съдбата.

С когото животът й бе преплетен.

Завинаги.

В очите й напираха сълзи, докато Мара дълбоко дишаше. Дъхът излизаше на облачета от устата й на чезнещата светлина откъм балната зала и тя потръпна от студ, чудейки се какво следва сега. Искаше той да изпълни плана си, да свали маската й и да приключи с това, за да може да го мрази, да го обвинява и да продължи с живота си.

Да свикне да живее без него.

Как за толкова кратко време той бе станал толкова жизненонеобходим за нея? Как бе успял толкова много да се промени? Как можа да й каже такива неща, да бъде толкова добър и нежен? Та нали неотдавнашното им запознанство бе започнало с неговата клетва да я погуби? Как се случи така, че тя започна да му се доверява?

И как се получи така, че той беше единственият човек, когото бе заставена да предаде?

Сякаш призован от коварната мисъл, брат й се появи от мрака.

— Това се казва случайност.

Мара отстъпи в сенките, по-далече от него.

— Откъде разбра, че ще бъда тук?

— Проследих те от приюта. Видях го как дойде да те вземе — отвърна Кит. Беше небръснат, а очите му безумно святкаха. — Двамата сте много красива двойка.

— Няма такова нещо.

Той остана мълчалив за миг, после каза:

— Ами ако татко те бе сгодил за него? Тогава може би нямаше да се забъркаме в тази каша.

Въпросът я жегна. Ами ако…

Ако получаваше по шилинг всеки път когато си бе задавала този въпрос, щеше да бъде най-богатата жена в Лондон.

Но думите не помагаха. Само ти пълнят главата с напразни мечти.

Но при все това не можеше да ги пропъди. Ами ако.

Ами ако се бе омъжила за него, за онзи красив млад маркиз с лукава усмивка, който я целуваше така, сякаш беше единствената жена на света? Ами ако се бяха оженили и бяха изградили общ живот, изпълнен с деца и домашни любимци, с целувки и глупави интимни закачки — доказателство, че двамата са създадени един за друг?

Ако се бяха обикнали?

Любов.

Мара няколко пъти мислено повтори думата.

Дори сега тя разбираше тази дума различно от другите хора. Не така, както когато бе мечтала за нея като дете. Когато бе тъгувала за нея през онзи ужасен месец преди сватбата. Когато бе плакала, заровила лице във възглавницата, и бе страдала заради отсъствието на любовта между нея и стария й годеник.

Но сега… сега тя обичаше. И беше тежко. И мъчително.

И тя искаше любовта да изчезне.

Искаше да престане да я изкушава с мечти за един друг живот. Подобни фантазии бяха опасни — най-краткият път към болката, душевните терзания и разочарованието. А тя живееше в реалността. Никога в мечтите.

И въпреки това мисълта за онзи младеж отпреди дванайсет години… за днешния мъж…

За живота, който биха могли да имат… ако всичко беше различно.

— Получи ли писмото ми?

Мара кимна, заля я гореща вълна на вина. Кит беше тук. Темпъл някъде съвсем наблизо. Дори разговорът с брат й сега й се струваше предателство към мъжа, който бе започнал да означава толкова много за нея.

— Ти разбираш защо се нуждая от помощта ти — рече Кит и пристъпи по-близо. Гласът му беше толкова добър, без следа от гнева, несъмнено бушуващ в гърдите му. — Трябва да напусна Лондон. Ако онези мръсници ме открият…

Но те не бяха мръсници. Те бяха най-преданите хора, които някога тя бе срещала. А Темпъл — той имаше право да е гневен. Тя бе откраднала живота му преди всички онези години, а Кит едва не му го бе отнел отново.

— Мара — заговори Кит, като отглас от баща й. — Аз го направих заради теб.

И в този миг тя го възненавидя, своя по-малък брат, когото някога толкова много бе обичала. Възненавидя го заради неговата импулсивност, заради безразсъдството и глупостта му. Възненавидя го заради неговия гняв. Заради неговата студенина. Заради направения от него избор, отразил се и на двамата. Точно той бе превърнал живота й в тази сложна, непоносима бъркотия.

— Нима не разбираш, че той ти причини това? — попита Кит с мазен глас. — Херцога убиец. Той те превърна в проститутка и те насъска срещу мен.

Навярно в началото на тази история Мара щеше да се съгласи с брат си, но не и сега.

Незнайно как, докато Темпъл наставляваше момчетата в дома, че отмъщението невинаги е отговорът, опази Лавендър от сигурна смърт и спаси Мара от нападателите, тя го бе обикнала.

И с тази любов той я бе освободил.

— Да не мислиш, че не го забелязвам? Колко си прехласната по него? — Кит се приближи към нея, в тона му прозвуча нескрито отвращение. — Виждам как го гледаш. Виждам как той те притежава, как те управлява като кукла на конци. Теб не те е грижа, че той ми отне всичко.

Наистина не я беше грижа. Интересувате я само, че Темпъл беше отмъстен. Че той най-после можеше да води живота, който му бе отреден, със съвършена съпруга, съвършени деца — всичко, което му се полагаше от деня на раждането му и което тя му бе отнела.

Единственото, което тя можеше да му даде.

В очите й запариха сълзи.

— Върви си, Кристофър. — Мара съзнателно го нарече с пълното име, той вече отдавна не беше дете. И тя повече нямаше да му позволи да я обвинява за всичко. — Ако те хванат, ще те накажат.

— И ти няма да ги спреш.

Не, дори и да можеше.

— Няма.

Той я мразеше, виждаше го в очите му.

— Нуждая се от пари.

Винаги пари. Парите винаги са били най-важното за него. Младата жена поклати глава.

— Нямам пари за теб.

— Лъжеш! — изсъска брат й и заканително направи крачка към нея. — Криеш ги от мен.

Тя отново поклати глава. Казваше му истината.

— Нищо не ти дължа.

Всичко, което имаше, принадлежеше на сиропиталището. А останалото… на Темпъл.

За този човек нямаше нищо.

— Ти ми го дължиш. Заради всичко, което изстрадах. Заради това, че продължавам да страдам.

Мара за пореден път поклати глава.

— Нищо не ти дължа. Дванайсет години се опитвах да се убедя, че тогава постъпих правилно. Мислех, че съм те наранила. Че аз съм те превърнала в човека, който си сега. Но не съм. Момчетата порастват. Мъжете правят своя избор. И смятай, че ти е провървяло, задето не крещя с цяло гърло, докато не дотича половин Лондон и те намери.

Кит застина.

— Няма да го направиш.

Тя си спомни Темпъл, неподвижен и ранен върху масата в стаята му в „Ангела“. Спомни си как се бяха стегнали гърдите й, а сърцето й бясно туптеше и колко бе ужасена, че той няма да се събуди.

Само сантиметър по-наляво или надясно и Кит щеше да убие човека, когото тя обичаше.

— Няма да се поколебая.

Гневът му най-сетне избухна.

— Значи все пак ти си неговата курва!

Де да беше толкова просто. Мара не трепна, повече от никого нямаше да се страхува.

Кит почувства решителността й и захленчи:

— Знаеш, че ти също си правила грешки.

— И всеки ден плащам за тях.

— Виждам. С красивата си копринена рокля, пелерината, подплатена с хермелин, и златната маска — процеди той. — Сигурно ти е много трудно с всички тези лишения!

Брат й, изглежда, бе забравил какво я чакаше, за наказанието, което щеше да понесе заради неговите престъпления.

— Плащам за своите грешки всеки божи ден, откакто избягах. И още повече, откакто се върнах. Ти имаш късмет, че ще поема цялата вина и наказанието за нашите общи грехове. Както и за твоите.

— Нямам нужда от твоята закрила.

— Не — сряза го тя. — Ти имаш нужда само от моите пари. — Той се скова при думите й. Мара знаеше, че няма избор, че трябва да му го заяви съвсем ясно и открито, за да я разбере. — Би трябвало да те издам на него. Ти едва не го уби.

— Жалко, че не го направих.

Тя въздъхна.

— Защо? Той никога не ни е причинил зло. Той беше невинната жертва в цялата тази история.

При това единствената.

— Невинна? — избухна Кит. — Та той те погуби!

— Ние го погубихме! — извика Мара.

— Той го заслужаваше! — Гласът на Кит се извиси в писък. — А приятелчетата му ми отнеха всичко до последното пени!

На двайсет и шест и все още дете.

— Заедно и с моето последно пени, братко. — Той застина. — Те не са те принуждавали да залагаш.

— Но не ме и спряха. Те заслужават това, което получиха.

— Не. Не го заслужават. Той не го заслужава.

— Той те настрои срещу мен! Срещу мен, който през всички тези години пази твоята тайна. А сега ти избираш него, а не мен.

Бог й бе свидетел, наистина беше вярно. Тя бе избрала Темпъл пред всичко останало.

Но това не означаваше, че той ще бъде неин.

В този миг я прониза жал към Кит — за живота, който бе водил, че не успяха да се защитят един друг. Да се подкрепят. И в сърцето си оплака брат си, онзи весел, обичлив юноша, какъвто някога беше, който й бе намерил една пинта свинска кръв и бе накарал прислужниците да прекосят обширните земи на Уайтфон Аби, за да я видят заедно с Темпъл, преди да се престори, че е била обезчестена.

Преди да погуби един човек, който никога не го бе заслужавал.

Мара потръпна в нощта и прокара облечените в копринени ръкавици ръце по раменете си, ала не можа да прогони студа, навярно защото идваше отвътре. И в тази минута, съкрушена от безмерна тъга, тя бръкна в плетената си чантичка и извади последните пари, които имаше. Остатъка от спестяванията й, с които се надяваше да стигне до Йоркшър. Да започне отначало.

Подаде монетите на брат си.

— Ето, вземи. Ще стигнат, за да заминеш от Британия. — Той презрително изсумтя, когато видя скромната сума, и Мара го намрази още по-силно. — Никой не те насилва да ги вземеш.

Кит дълго мълча, после попита:

— Значи това е всичко?

Мара преглътна сълзите си, уморена от този живот, от необходимостта постоянно да бяга и да се крие. От това, че бе принудена да живее в сянката на своето минало.

Една част от нея се бе надявала, че с тези пари ще може да си купи свободата. Те може би щяха да изпратят Кит надалече и ще й дадат възможност за нещо друго. За нещо повече.

Темпъл.

— Да, това е всичко.

Брат й се стопи в мрака, откъдето бе дошъл.

Заля я вина, но не заради Кит. Нито заради неговото бъдеще. Тя му бе дала пари и шанс за нов живот. Но с тази своя постъпка бе лишила Темпъл от справедливо отмъщение.

И някак си това беше най-лошо от всичко останало.

Тя го бе предала.

И наистина го чувстваше като предателство, макар да стоеше тук в очакване на неговото отмъщение. Макар да знаеше, че би трябвало да го мрази и да му желае злото, задето бе превърнал това отмъщение в най-важната цел в живота си, въпреки че през цялото време се бе отнасял към нея с доброта, каквато не бе видяла от никой друг.

Ако това беше любовта, тя не я искаше.

След като брат й си тръгна, Мара дълго остана седнала върху ниската дървена пейка, чувствайки се безкрайно самотна. Тази нощ тя щеше да изгуби брат си, сиропиталището и живота, който бе изградила. Маргарет Макинтайър щеше да се присъедини към Мара Лоу, прокудена от обществото, от света, който познаваше.

Но всичко това нямаше никакво значение. Сега можеше да мисли само за едно — тази нощ тя ще изгуби Темпъл.

Ще му върне живота, за който бе роден — знатна съпруга, аристократични деца, идеалното наследство. Ще му даде живота, който винаги бе искал. За който бе мечтал.

Но ще изгуби него.

И това би трябвало да е достатъчно наказание.

* * *

Тя беше прекрасна.

Темпъл стоеше в тъмнината и я наблюдаваше, докато седеше на ниската пейка, изрязана от ствола на дървото. Изглеждаше така, сякаш бе изгубила най-добрия си приятел.

И навярно беше точно така.

В крайна сметка в мига, в който даде на Кристофър Лоу жалките монети от чантичката си, за да го отпрати от Англия, тя бе изгубила брата, когото обичаше, единствения човек, който знаеше цялата й история.

История, заради която Темпъл би сринал до основи цял Лондон.

Би трябвало да я ненавижда. Би трябвало да е бесен, задето бе помогнала на Лоу да избяга. Че го бе оставила да потъне в нощта, вместо да го предаде в ръцете му. Та този човек се бе опитал да го убие!

И при все това, докато я наблюдаваше, замръзнала и самотна в градините на семейство Лейтън, Темпъл не можеше да я ненавижда. Защото някак си всред цялата тази лудост той я разбираше.

Съзираше душата й в нейната горда стойка, докато седеше сама, вцепенена и неподвижна, потънала в мисли за миналото. Виждаше я в начина, по който владееше всяко свое действие. Тя нито за миг не се бе огънала пред него от онази тъмна нощ, променила живота и на двамата.

Мара смяташе, че заслужава тъгата. Самотата. Мислеше, че сама си ги е навлякла.

Точно същото мислеше той за себе си.

Исусе. Той не просто я разбираше.

Той я обичаше. Думите дойдоха като удар, изненадващ, силен и съкрушителен като самата истина. Той я обичаше.

Цялата — и онова момиче, което го бе погубило и някак едновременно го бе освободило, и жената, която седеше сега пред него, силна като стомана, въплъщаваща всичко, за което някога бе копнял.

През всичките тези години той си бе представял живота, който можеше да води. Съпругата. Децата. Наследството. През всичките тези години той бе мечтал да бъде част от аристокрацията — могъщ, знатен и безспорен.

И нито веднъж не му бе хрумнало, че всичко това ще бледнее пред тази жена и живота, който можеше да има с нея.

Той щеше да я спаси от баща си. Любовта му щеше да е по-истинска. По-силна. С повече страст. Щеше да я закриля. Щеше да я чака.

Естествено, разбираше, че това беше грешно. И скандално. Но той щеше да чака до деня, когато баща му умре, и щеше да се ожени за нея. И щеше да й покаже живота, който заслужаваше.

Животът, който и двамата заслужаваха.

Мара въздъхна в мрака и той долови печал във въздишката. Долови дълбоко, мъчително съжаление.

Дали съжаляваше, задето не си бе тръгнала заедно с брат си? Че не се бе възползвала от възможността да избяга, преди Темпъл да я погуби?

Да я погуби. Някак си тази цел се бе стопила в тъмнината.

Беше чакал прекалено дълго. И беше започнал да я опознава. Да я разбира. Да я вижда.

И сега младият мъж искаше само едно — да я отведе у дома и да я люби, докато и двамата не забравят миналото. Докато не започнат да мислят само за бъдещето. Докато тя не му се довери дотолкова, че да му сподели мислите си, радостта си, своя свят.

Докато не стане изцяло негова.

Беше време да започне всичко отначало.

Темпъл излезе от тъмнината. Пристъпи в нейната светлина.

— Сигурно си замръзнала.

Тя ахна, вдигна глава и очите й го откриха на малката поляна. Скочи на крака.

— От колко време стоиш там?

— Достатъчно дълго.

За да видя как ме предаде.

И да осъзная, че те обичам.

Тя кимна и обгърна раменете си с ръце. Беше замръзнала. Той съблече сакото си и й го подаде. Мара поклати глава.

— Не. Благодаря.

— Вземи го. Омръзна ми да гледам как трепериш от студ.

Тя отново поклати глава.

Темпъл го хвърли върху пейката.

— В такъв случай нито един от двамата няма да го използва.

За един дълъг момент той помисли, че Мара няма да го вземе. Но тя действително трепереше от студ, а и не беше глупава. Наметна сакото през раменете си, а Темпъл се възползва от движението, за да се приближи до нея и да я загърне с огромното сако. Зарадва се, че тя се сгуши в топлината на дрехата. В неговата топлина.

Темпъл искаше завинаги да я обвие с топлината си.

Двамата дълго стояха мълчаливо. Уханието на лимон го обгръщаше, неустоимо го изкушаваше.

— Иска ми се по-скоро да приключиш с това — внезапно изрече тя, нарушавайки тишината.

В гласа й прозвучаха гняв и безпомощност.

Той наклони глава.

— С кое?

— Със свалянето на моята маска. Заради това съм тук, нали?

Разбира се, че беше заради това. Но сега…

— Още няма полунощ.

Мара тихо се засмя.

— Със сигурност не е нужно да спазваш някакъв ритуал. Ако свалиш маската ми по-рано, ще мога да си тръгна, а ти ще заемеш полагащото ти се положение на влиятелен херцог в обществото. Достатъчно дълго си чакал за това.

— Дванайсет години — уточни той, докато внимателно я наблюдаваше. Видя отчаянието в очите й. — Още един час няма значение.

— А ако ти кажа, че за мен има?

Погледът му се плъзна по лицето й.

— Ще попитам защо изведнъж си толкова нетърпелива да бъдеш разобличена?

— Уморих се чакам. Уморих се да стоя нащрек, докато решиш съдбата ми. Уморих се да властват над мен.

Темпъл едва сдържа смеха си. Мисълта, че имаше някаква власт над нея, беше пълно безумие. Всъщност тя бе тази, която напълно бе завладяла мислите му. Която заплашваше спокойния му, подредения му живот. Която го бе превърнала в хаос.

— Аз ли властвам над теб?

— Разбира се, че го правиш. Ти ме следиш. Купуваш ми дрехи. Вмъкна се в живота ми. В живота на моите повереници. И ме застави…

Гласът й пресекна.

— Заставих те… — подкани я той.

За миг Темпъл си помисли, че тя ще му признае любовта си. И осъзна, че отчаяно го искаше.

Мара остана мълчалива. Разбира се. Защото тя не го обичаше. За нея той беше средство за постигане на целта. Както и тя за него. Или по-скоро такава беше в началото.

Обзе го гняв. Отчаяние. Как бе допуснал това да се случи? Как бе допуснал да изпитва чувства към нея, въпреки че двамата водеха война и тя се бореше срещу него? Как бе забравил причината да са заедно? Това, което тя бе направила?

И защо вече не му пукаше за миналото?

Боецът в него не се стърпя.

— Знам, че той беше тук, Мара — рече той и видя смайването, което се изписа върху лицето й. — Ще го отречеш ли? — попита след секунда.

— Не.

— Добре. И това е нещо.

Кажи ми истината — мислено я призова Темпъл. — Поне веднъж, откакто проклетата съдба ни събра отново, ми кажи нещо, в което мога да повярвам.

Сякаш го бе чула, тя проговори:

— В нощта, когато те открих, дойдох при теб заради Кит.

Темпъл отчаяно погледна към небето.

— Знам това — отвърна. — За да си върнеш проиграните от него пари.

Мара решително поклати глава.

— Не и заради това, което мислиш. Когато открих сиропиталището, реших да приема самоличността на Маргарет Макинтайър, тогава това ми се струваше най-лесният начин. Всички уважават вдовицата на войник. Това не предизвиква въпроси. — Тя замълча за миг. — Но нито една банка нямаше да ми позволи да си открия собствена сметка без съпруг.

— Има много жени, които имат достъп до банкови сметки.

Мара кисело се усмихна.

— Не и жени с фалшива самоличност. Не можех да рискувам да ми задават неудобни въпроси.

Темпъл започна да разбира.

— Кит е бил твоят банкер.

— Да, той държеше всичките пари. Първоначалните дарения, парите, които плащаха бащите аристократи, които оставяха при нас своите извънбрачни деца. Всички средства.

Темпъл дълбоко издиша. Гневът и отчаянието му се стопиха.

— И той ги е проиграл.

Тя кимна.

— До последното пени.

— И ти отчаяно си искала да си върнеш тези пари.

Мара сви рамене.

— Момчетата се нуждаят от тях.

Защо не му бе разказала всичко това?

— Нима мислиш, че щях да позволя те да гладуват?

— Не знаех. — Тя се поколеба. — Ти беше много сърдит.

Темпъл закрачи между дърветата, накрая отпусна длан върху ствола на едно от тях, с гръб към нея. Тя беше права, разбира се, но при все това думите й го засегнаха.

— Аз не съм някакво проклето чудовище!

— Но аз не го знаех! — опита се тя да обясни, а той рязко се извърна с лице към нея.

— Дори ти си мислила за мен като за Херцога убиец. Дори ти!

Обзе го огромно разочарование. Тя би трябвало да го познава, да го разбира. По-добре от всеки друг. Та тя знаеше, че той не е убиец. Би трябвало да прозре, че всичко беше лъжа.

Но тя също се бе съмнявала в него.

Искаше му се да изреве от безсилие.

Тя разбра. Вдигна ръка, за да го спре.

— Не, Темпъл.

Още лъжи. Но той не се сдържа и попита:

— Тогава защо?

Мара разпери широко ръце.

— Ти ми каза, че нищо, казано от мен…

Думите изведнъж изплуваха в съзнанието му — тя стоеше на онзи подиум в пробната на мадам Ебер, а той бе изпълнен с гняв към нея.

— Господи. Казах ти, че нищо, казано от теб, не може да ме застави да ти простя.

Мара кимна.

— И аз ти повярвах.

Темпъл шумно издиша.

— Тогава аз също го вярвах.

— Освен това една част от мен вярваше, че съм длъжна да платя за греховете на брат си. Аз го превърнах в това, което е сега, както превърнах и теб в настоящия Темпъл — продължи младата жена. — През онази нощ изоставих и двама ви и несъмнено баща ми жестоко го е наказал, както Лондон е наказал теб. — Гласът й се снижи до шепот. — Изглежда, моите грешки нямат край.

Темпъл дълго остана мълчалив.

— Това са пълни глупости! — изведнъж отсече.

— Моля? — стъписа се Мара.

— Ти за нищо не си виновна. Ти си спасила себе си. Момчето е направило своя избор.

Тя поклати глава.

— Моят баща…

— Твоят баща е най-големият мръсник на земята и ако не беше мъртъв, с огромно удоволствие щях да го убия! — прекъсна я Темпъл. — Но той не е бил господ. Не е сътворил брат ти от глина и не му е вдъхнал живот. Греховете на брат ти са негови, единствено негови. — Темпъл замълча, докато думите му отекваха в мрака. Сетне додаде: — Както и моите.

Мара упорито тръсна глава и пристъпи към него.

— Не е така. Ако не те бях упоила. Ако не те бях оставила. Ако се бях върнала…

— Ти също не си господ. Ти си просто една жена. Както аз съм просто един мъж. — Той рязко издиша. — Ти не си ме направила такъв, какъвто съм сега. Ние двамата забъркахме тази каша.

В тъмнината очите й бяха влажни и блестящи и Темпъл искаше да я прегърне. Да я докосне. Да я отведе у дома и да я направи своя.

Но не го стори.

— Искам само всичко да приключи — рече вместо това.

Тя кимна.

— Аз също. И това е напълно възможно. Времето настъпи.

Мара имаше предвид свалянето на маските. И навярно наистина времето бе настъпило. Господ му е свидетел, че той бе чакал прекалено дълго, за да си върне живота — този живот, който му бе обещан от раждането. Живота, който обичаше и който толкова мъчително му липсваше.

Но докато се взираше в нея, всичко това бе изчезнало, пометено от тази жена, която го притежаваше по един удивителен, непостижим начин. Той вдигна ръка и бавно плъзна длан по бузата й в нежна милувка. Тя се облегна на дланта му, а той прокара палец по устните й, задържа го върху тях.

Нещо се бе случило.

Младият мъж прошепна името й, което прозвуча като молитва в мрака.

— Не мога — промълви.

В очите й заблестяха сълзи, издаващи обзелия я смут.

— Защо не? — объркано попита.

Защото те обичам.

Темпъл поклати глава.

— Защото мисълта за отмъщение вече не ме блазни. Не и ако това ще ти причини болка.

Мара притихна под ласката му и той видя по лицето й да се сменя калейдоскоп от емоции, преди да посегне към дланта му. Той я отдръпна, преди тя да успее да я улови, и я пъхна в джоба си.

Извади банков чек, този, който смяташе да й даде, след като свали маската й. Този, който щеше да й даде сега. Този, който ще освободи и двама им от това странно, болезнено положение. Подаде й го.

Веждите й се смръщиха, докато поемаше листа в ръка, опитвайки се да го прочете.

— Какво е това?

— Дългът на брат ти. Той е свободен от всичките си задължения, без никакви условия.

— Не сме се разбирали така — възрази Мара.

— Въпреки това аз ти го давам.

Тя вдигна поглед към него, в очите й се четеше тъга и още нещо. Нещо, което той не очакваше. Гордост. Мара отново тръсна глава.

— Не.

— Вземи го, Мара — настоя той. — Твой е.

Тя отново тръсна глава и повтори:

— Не. — Сгъна внимателно чека и го скъса на две, после още на две, после още на две.

Какво, по дяволите, правеше? Тези пари можеха да спасят сиропиталището десет пъти. Стотици. Темпъл я наблюдаваше как продължава да къса чека, докато не останаха само малки късчета, които тя хвърли върху заснежената земя.

Сърцето му бумтеше в гърдите, докато наблюдаваше как малките бели квадратчета бавно се посипаха върху ботушите му.

— Защо го направи?

Тя се усмихна тъжно в тъмнината.

— Нима не разбираш? Повече нищо няма да взема от теб.

При тези думи сърцето му заби толкова силно, че той имаше чувството, че ще изхвръкне от гърдите му. Протегна ръце към нея, искаше да я притисне в прегръдките си. Да я люби така, както тя заслужаваше. Както и двамата заслужаваха.

Мара му позволи да я прегърне и устните им се сляха в дълга, опияняваща целувка, която секна дъха му и го изпълни с желание. Темпъл искаше да я вдигне на ръце и да я отнесе далече от тук и мислено прокле болната си ръка, която го лишаваше от това щастие.

Вместо това я притегли по-близо към себе си, наслаждавайки се на усещането на устните й, на аромата на лимон, обвил и двамата, на нежното обещание на пръстите й, заровени в косата му. Завладя устните й със страст, която я накара да застене от удоволствие, забравила за всичко в обятията му. Чак тогава Темпъл я пусна и се изпълни с радостен трепет, когато Мара удивено докосна с върховете на пръстите устните си, сякаш никой и никога не я бе целувал така.

Като че ли не знаеше, че сега той вечно ще я целува така.

Отново се протегна към нея, името й вече напираше на устните му. Той изгаряше от нетърпение да й разкаже как ще я целува оттук насетне, ала Мара отстъпи назад и рече:

— Не.

Той бе чакал дванайсет години. Не желаеше да чака нито миг повече.

— Ела у дома с мен — промълви Темпъл и ръката му отново я потърси, завладян от желание. — Време е да поговорим.

Всъщност беше време да действат, не само да говорят. Беше му дошло до гуша от разговори.

Ала Мара се отдръпна още по-назад, клатейки глава.

— Не.

Темпъл долови нещо твърдо в гласа й. Нещо непоколебимо.

Нещо, което никак не му хареса.

— Мара — подхвана той.

Ала тя вече се бе извърнала.

— Не.

Думата прозвуча като шепот в мрака, в който тя изчезна за втори път тази нощ.

Оставяйки го сам и изпълнен с болка.