Сара Маклейн
Греховно предложение (16)

Глава 15

Той я бе оставил гола на ринга.

Никога досега през цялата си кариера на боксьор, биещ се без ръкавици, той не бе унижавал до такава степен противника си.

Ала той никога досега не бе имал противник, който толкова съкрушително да го е лишил от мечтата му.

Що за глупости! Темпъл се наведе над билярдната маса в една от горните стаи на „Падналия ангел“ и с умел удар направи карамбол.

— Исусе, Темпъл! — подсвирна Бърн, докато гледаше как две топки се търкулват в двата джоба в другия край на билярдната маса. — Дали да не си тръгнем и да не те оставим да играеш сам? — Маркизът пресуши остатъка от уискито си. — При това с една ръка.

Споменаването на ръката, все още слаба и безчувствена, отново разпали гнева му. Нейният брат бе отнел силата му. Могъществото му. Но тя бе направила нещо по-лошо. Тя му бе отнела надеждата.

Той си бе позволил да повярва, че не всичко е изгубено. Че тя може да се окаже жената, за която бленуваше. Съпруга. Семейство. Дори повече.

Любов.

Думата отекна в главата му и го изпълни отчасти с потрес, отчасти с раздразнение, отчасти с желание.

Той я пренебрегна и с яростна точност нанесе втори удар. И трети.

Крос се залюля на пети, отпуснал дългата си ръка върху края на щеката.

— Добре, ясно е, че не те интересува играта, а само победата — заключи приятелят му. — Я ми кажи какво не ти дава мира?

— Жена — отвърна Бърн и се отправи към другия край на стаята, за да си налее чаша уиски.

Разбира се, че беше жена.

Темпъл отпъди мисълта и изпрати поредната топка в джоба.

Крос погледна към Бърн.

— Така ли мислиш?

Бърн подаде една чаша на Крос.

— Винаги е жена.

— Прав си — съгласи се Крос.

— Не, не е прав — изръмжа Темпъл.

Маркизът повдигна вежди.

— Прав съм.

Разбира се, че беше прав.

Темпъл се намръщи.

— И двамата можете да вървите право в ада.

— Ще ти липсваме, ако си тръгнем — рече Крос, най-сетне получил възможност да удари топката. — Освен това тази жена ми харесва. Нямам нищо против, ако тя е твоят проблем.

Бърн изгледа втрещено приятеля си.

— Ти я харесваш?

— Пипа я харесва. Мисли, че Темпъл не й е безразличен. Аз й вярвам.

В съзнанието му се мярна картина. Мара седи гола на ринга с очи, пълни със сълзи. А той се бе държал отвратително с нея. Темпъл стисна зъби.

Тя бе откраднала живота му, а после го бе излъгала. Отново и отново. Той изобщо не я интересуваше. Това беше невъзможно.

Крос продължаваше да дудне на Бърн.

— Освен това тя хубавичко ти разкраси физиономията.

— Не е нужно да го казваш с такова удоволствие — тросна се Бърн.

— То си беше истинско удоволствие. Беше ступан. При това от жена.

— Копеле! — изръмжа маркизът. — Откъде можех да знам, че забива крошета като Темпъл?

В съзнанието му изникна друга картина — Мара в преддверието на „Дом Макинтайър за момчета“, сложила топлата си силна длан върху гърдите му. Не искам да ти причиня болка.

Още една лъжа.

— И така, Темпъл, какво си оплескал? — прекъсна мислите му Крос.

Още един спомен изплува: Мара в средата на ринга, умолявайки го да я изслуша. Какво щеше да му каже? Каква нова история щеше да измисли?

Прогони спомена. Кога му бе казала истината?

Минути преди това.

— Нищо.

— О, това означава, че определено си сгазил лука.

Бърн се свлече в най-близкото кресло.

— Откога вие двамата се превърнахте в бъбриви свраки? — измърмори Темпъл.

Крос се облегна на билярдната маса.

— А ти кога изгуби чувството си за хумор?

Съвсем уместен въпрос. Ако Бърн или Крос бяха в такова отвратително настроение, Темпъл пръв щеше да ги обсади с въпроси.

И наистина, миналата година Темпъл доста се бе забавлявал, наблюдавайки как двамата му приятели се държат като истински безумци — отначало се дърлеха с бъдещите си съпруги, а после ги ухажваха. Той постоянно им се присмиваше и с огромно удоволствие увеличаваше страданията им.

Сега може и да беше замесена жена, но не ставаше дума за съпруга.

Всичко се свеждаше до оправданието. Много по-важна цел.

— Аз я пуснах да си върви — обяви Темпъл.

— Къде? — попита Бърн.

— У дома.

— Аха — рече Крос, сякаш това обясняваше всичко.

Обаче не обясняваше нищо.

Явното му самодоволство вбеси Темпъл.

— И какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че когато жените си тръгнат, никога не е толкова приятно, колкото си мислиш, че ще бъде.

— Ммм — додаде Бърн. — Мислиш, че ще се успокоиш, но вместо това… не можеш да спреш да мислиш за тях.

Темпъл изгледа първо единия, сетне другия си приятел.

— И двамата сте се превърнали в женчовци. Много лесно щях да престана да мисля за нея, ако тя не беше…

Той се поколеба.

Ако не беше толкова вбесяваща.

Толкова обсебваща.

Ако не беше толкова дяволски красива, докато стоеше висока и горда в средата на ринга и геройски понасяше ударите му. Сякаш ги заслужаваше.

А тя ги заслужаваше.

Ами ако не ги заслужаваше?

— Ако тя не беше…? — не мирясваше Крос.

Темпъл си наля чаша уиски. Отпи щедра глътка. С надеждата, че парещата течност ще изтрие парещите спомени.

— Ако тя не беше моята нишка.

— Към?

Към Лоу. Към миналото. Към живота, за който толкова дълго и отчаяно бе копнял.

Повече от това. Тя беше неговата нишка към всичко.

Темпъл изтласка мисълта и отново се наведе над масата, за да направи още един удар, без да обръща внимание на болката, която внезапно прониза ръката му и тутакси изчезна, сякаш никога не е съществувала.

И пропусна. Бърн и Крос изненадано се спогледаха.

— Я вие опитайте с една ръка.

На вратата се почука и тримата се обърнаха като един.

— Влез! — извика Бърн.

Влезе Джъстин, следван от Дънкан Уест, собственик на не по-малко от осем лондонски вестници и списания, навярно най-влиятелния човек в Британия. Той беше мъжът, който щеше да върне на Темпъл полагащото му се място в лоното на аристокрацията.

Уест огледа помещението.

— Приемате ли четвърти?

Темпъл му протегна своята щека.

— Можеш да вземеш моята.

Приближи се до бюфета и доля чашата си, преди да налее втора за Уест, който свали плаща си и го метна на близкия стол.

— Кой печели?

— Темпъл — отвърна Бърн, направи своя удар и пропусна.

Уест изненадано погледна към Темпъл и прие предложеното питие.

— И се отказваш, когато късметът е на твоя страна?

Темпъл се облегна на близкото кресло и отпи от чашата.

— Когато разговарям, предпочитам нищо друго да не отвлича вниманието ми.

Влиятелният гост застина.

— А може би и аз също не трябва да се отвличам?

Темпъл посочи с чашата си към билярдната маса.

— Ти играй, докато не кажа нещо, което изцяло заслужава вниманието ти.

Предложението, изглежда, допадна на Уест и той се приближи до масата.

— Съгласен. Как е ръката?

— На мястото си — отвърна Темпъл.

Уест кимна, остави чашата до ръба на масата и се наклони, за да изиграе своя удар. Нагласи щеката и в този миг херцогът обяви:

— Мара Лоу е жива.

Уест пропусна, но дори не забеляза. Извърна се към Темпъл с широко отворени очи.

— Вече каза нещо, което изцяло заслужава вниманието ми.

— И аз така си помислих.

Уест остави щеката.

— Навярно се досещаш, че имам два-три въпроса. Дори много повече.

— Ще отговоря на всеки един от тях. А на тези, на които аз не мога, тя ще отговори.

— Ти можеш да говориш от името на жената? — тихо подсвирна Уест. — Ето това вече е история! Къде е тя?

— Това не е важно — отвърна Темпъл, внезапно изпълнен с неохота да сподели подробности за местонахождението на Мара. Отново отпи една глътка. За смелост. Откъде, по дяволите, се пръкна тази мисъл? — Възнамеряваш ли да присъстваш на коледния маскен бал, даван от семейство Лейтън?

Уест винаги подушваше добрата история и знаеше кога не бива да се отказва.

— Предполагам, че госпожица Лоу също ще присъства?

— Да.

— И ти смяташ да ми я представиш? — Темпъл кимна. Уест беше умен мъж и лесно можеше да събере две и две. — Но разбира се, не става дума само за това.

— Не е ли винаги така? — вметна Крос.

— Ти искаш да съсипеш момичето — заяви Уест.

Дали наистина го искаше?

— Не те виня — продължи могъщият вестникар. — Но няма да ти бъда марионетка в тази история. Дойдох, защото ме повика Чейс, а аз съм му задължен. Ще изслушам историята. Твоята версия. Но също така ще изслушам и нея и ако реша, че тя не заслужава позор, няма да участвам в това.

— И откога се извъди такъв благородник? — намеси се Бърн. — Тази история ще вдигне продажбите, нали?

По лицето на Уест пробяга сянка, но изчезна толкова бързо, че Темпъл нямаше да я забележи, ако толкова внимателно не наблюдаваше госта.

— Достатъчно е да кажа, че със своите вестници съм погубил прекалено много хора и повече не възнамерявам да изпълнявам молбата на всеки аристократ, жадуващ за отмъщение. — Погледна Темпъл в очите. — Тя заслужава ли това?

Въпрос, на който Темпъл се надяваше, че няма да му се наложи да отговаря.

Защото само преди седмица, без да се замисли нито за секунда, щеше да отговори с „да“. Преди седмица щеше яростно да доказва, че Мара заслужава всичко, което й се стовари на главата — цялото наказание, което можеше да въздаде със своите власт и влияние.

Но сега безусловното вече не беше толкова безусловно. Всичко стана много по-сложно и той не можеше да мисли за нея, както преди. Внезапно си припомни остроумните им словесни двубои, как го дразнеше тя, когато забравяше, че са врагове. Как му се опълчваше като равна. Как находчиво и с лекота се справяше със своите питомци в сиропиталището и с мъжете в клуба. Как се отдаваше на целувките и ласките му. Как галеше онова глупаво прасе, сякаш то беше най-добрият приятел, за когото една жена може да мечтае. Припомни си коварните мисли, които глождеха едно отдалечено кътче на съзнанието му и го заставяха да се пита дали не може да заеме мястото на проклетото прасе.

Темпъл пресуши на един дъх чашата и се извърна, за да си налее още.

Господи. Сега се сравняваше със свиня!

И така, заслужаваше ли тя неговото отмъщение? Вече не беше толкова сигурен в това. Ала щом се замислеше за своето минало, за живота, който би могъл да има, за удоволствието, което изпитваше от своята титла, от ролята си в обществото, за изгубените възможности, не можеше да възпре надигащия се гняв.

Ако не беше тя, той нямаше да изгуби всичко това, нямаше да бъде в плен на този гняв.

И нямаше толкова да страда.

Тя сама си бе постлала тази постеля преди много години. И той нямаше да й попречи да легне в нея.

Тя го бе лъгала. Отново и отново.

И когато най-сетне му каза истината, му отне и последната капка надежда. Лиши го от последната възможност да има живота, за който мечтаеше в най-тайните дълбини на душата си. Красива съпруга. Здраво, щастливо дете. Семейство. Уважавано име.

Наследството.

Тя му бе откраднала всичко това, сякаш никога не му бе принадлежало.

Яростта избухна, жарка и дългоочаквана, а Темпъл твърдо срещна погледа на Дънкан Уест.

— Заслужава го.

Уест се извърна към масата и направи своя удар. Заби топката в джоба, изправи се, взе чашата си и я вдигна към Темпъл.

— Ако това е вярно, с удоволствие ще ти помогна — заяви. — Ще се видим на бала у Лейтън. — Отпи голяма глътка, хвърли щеката на Темпъл и се отправи към вратата. Но на прага изведнъж се обърна и попита: — А Чейс?

Темпъл не бе разговарял със своя партньор от последната им караница преди няколко вечери.

— Какво за него?

— Къде е тази вечер?

— Зает е — отвърна Бърн с тон, непредразполагащ към повече въпроси.

Уест се престори, че не забеляза нотките на раздразнение в гласа на маркиза.

— Не се и съмнявам. Но кога той най-после ще осъзнае, че аз съм му приятел, който умее да пази тайните му?

Крос повдигна вежди.

— Когато прехраната ти не зависи от това да ги разкажеш.

Уест се ухили.

— Напълно справедливо. Отивам да поиграя на vingt-et-un^[1]. — Кимна към Темпъл. — Значи, до утре?

Темпъл леко наклони глава към него.

— До утре.

— И ще получа отговор на своите въпроси?

— Абсолютно, дори повече — обеща Темпъл.

Уест кимна и след секунди вече бе изчезнал. Игралните маси в клуба неудържимо го привличаха. Съгласието му би трябвало да повиши настроението на Темпъл, да го изпълни с въодушевление. Би трябвало да го накара да се почувства отмъстен.

Вместо това стомахът му се бе стегнал на възел. Нито имаше желание, нито можеше да определи усещането.

Обърна се към приятелите си, които внимателно го наблюдаваха.

— Когато той разкаже за нея, репутацията й ще бъде погубена. И това ще застраши сиропиталището — изтъкна Бърн.

— Никой няма да иска да има работа с приют, ръководен от толкова недостойна особа — обясни Крос, сякаш Темпъл не го разбираше.

Разбираше го. И никак не му се понрави неприятното усещане, обхванало го при тези думи. При мисълта, че заради неговия план щяха да пострадат невинни деца.

Не му харесваше и това, че Бърн с такава лекота бе нарекъл Мара „недостойна особа“.

Не знаеше кое от двете го тормозеше повече.

— Ако Уест получи достъп до документите на приюта, за броени минути ще открие кои са момчетата — продължи Бърн. — Ще извади на светло бащите.

— Момичето няма да го преживее. Никога повече няма да може да си покаже лицето в Лондон — наля Крос масло в огъня. — Ако не я съсипят мъжете, които са изпратили момчетата си там, ще я унищожат дамите от висшето общество. И тя ще обвинява теб. Готов ли си за това? Да я изгубиш? Напълно и завинаги?

Темпъл присви очи към Бърн.

— И защо трябва да ме е грижа дали ще я загубя? Прав й път.

От лъжата му се повдигна, но той решително отказваше да признае истината дори пред себе си. Приятелите му бяха достатъчно разумни, за да не настояват повече.

— Уест е приятел — обади се Крос. — Но в същото време е вестникар. При това добър.

— Осъзнавам го — кимна Темпъл.

Той не беше чудовище. След като репутацията й бъде унищожена, той щеше да вземе момчетата под своя закрила. Ще им построи цял дворец някъде извън града. И ще напълни проклетото нещо с лакомства и кучета.

И прасета.

Представи си Мара с проклетото прасе на ръце и усмивка на прелестните си устни и изпита нещо, подозрително приличащо на вина.

По дяволите.

Опита се да раздвижи китката на ранената си ръка и се намръщи заради сковаността й.

— Няма да позволя на Уест да припари до сиропиталището — закле се Темпъл. — А и той е почтен човек. Няма да направи нещо, което ще навреди на децата.

Крос сведе поглед към ръката му, която внимателно и ритмично продължаваше да се свива и отпуска.

— Как чувстваш ръката си?

— Май сте нетърпеливи да ме изпратите отново на ринга, така ли? — пошегува се Темпъл, макар че никак не му беше до смях.

Крос не се усмихна.

— Нетърпеливи сме да се върнеш при нас. Точка.

Темпъл погледна към рамото си откъм ранената страна и леко го изви. Запита се дали да им сподели какви мисли го терзаеха в най-тъмните часове на нощта, когато усещаше там бодежи, изтръпване и изгаряща болка.

Какво ще кажат приятелите му, ако узнаят, че не чувства част от ръката си? Какъв ще бъде за тях, ако престане да бъде непобедимият Темпъл? Какъв ще бъде за самия себе си?

Повече няма да бъде за тях някогашният приятел, човекът, с когото печелеха пари. Ще престане да бъде легендарният боксьор, който се бие без ръкавици. Нито мъжът, прекарващ дните си в Мейфеър, а нощите в Темпъл Бар. Вместо това ще се превърне в някой друг. Някакъв странен индивид — аристократ по рождение, но отраснал на улиците. Херцог Ламонт, които не бе виждал земите или семейството си дванайсет дълги години.

Повече няма да бъде Херцога убиец.

Разбира се, той никога не е бил.

Пред погледа му изникна картина: Мара на ринга, горда и непристъпна. По-силна от всичките му предишни противници. По-яростна. Много по-неустоима.

Какъв ще бъде за нея?

Темпъл прокара здравата си длан по лицето.

Какво бе сторила тя с него? Какво бе сторил той сам със себе си?

— Знаеш, че не си длъжен да го направиш — рече Бърн тихо.

Темпъл погледна приятеля си.

— Сега я защитаваш? Да донеса ли огледало, за да ти напомня за моравия кръг под окото ти?

Бърн се подсмихна.

— Тя не е първата, която ми е нанесла подобен удар. И няма да е последната. — Това беше самата истина. — Казвам само, че можеш да спреш всичко това. Можеш да го промениш.

— И каква е причината за това опрощаващо разположение на духа?

Маркизът сви рамене.

— Очевидно е, че момичето не ти е безразлично, иначе нямаше да си толкова съсипан заради нея. Познавам това състояние. И знам колко е трудно да се откажеш от отмъщение заради жена.

За миг идеята увлече Темпъл. Представи си какво би било, ако можеше да промени всичко. Какъв живот би могъл да изгради, ако имаше тази възможност. Представи си малка редица от тъмнокоси синове и момичета със златистокестеняви къдрици, всяка една със странни красиви очи и смело сърце.

Представи си тяхната майка, грижеща се за тях.

Но всичко това беше само фантазия.

Реалността бе нещо съвсем друго.

* * *

Всеки декември, след първата годишнина от сватбата си, херцог и херцогиня Лейтън даваха ежегоден коледен маскен бал. Приемът бе станал толкова популярен, че по-голяма част от лондонското виеше общество се завръщаше в града, за да присъства на него, въпреки студеното и унило декемврийско време.

Според Лидия (която се оказа по-голяма клюкарка, отколкото Мара мислеше) херцогиня Лейтън се гордеела с това, че включвала в списъка с гостите няколко десетки известни хора, лондонски сановници, които не се числяха към аристокрацията. Лидия всъщност употреби фразата „всеки, който е някой“. Тя бе изпаднала в неописуема възбуда, когато Мара получи покана от Темпъл, ако така можеше да се нарече едничкият ред, написан с черно мастило, съобщаващ за времето и роклята, която той предпочиташе тя да облече. Младата жена предполагаше, че едва ли може да се нарече съвпадение обстоятелството, че именно там щяха да й свалят маската — фигуративно и буквално.

А до вчера, преди всичко да рухне, нещата можеха да бъдат други. Вчера, преди тя да му напомни за миналото, за десетината причини, поради които двамата бяха врагове, те можеха да бъдат приятели.

И той можеше да размисли.

Мечта.

При мисълта Мара унило се изсмя. Да, това беше напразна мечта. Защото нищо не би могло да заличи миналото. Да изтрие това, което тя бе сторила. Никаква прошка не би могла да отмени неизбежното, което трябваше да се случи тази нощ.

Нейната гибел.

Ако трябваше да бъде честна, Мара по-скоро се радваше, че съдбовната вечер най-после бе настъпила. След публичното й унищожение тя, без съмнение, ще може да се върне към обичайния си живот и всички ще я забравят.

Той ще я забрави.

И така беше най-добре. Всъщност истинско благодеяние.

Или поне тя така си повтаряше.

Младата жена мислеше за това, докато предаваше ръководството на сиропиталището на Лидия — обясняваше всички подробности от ежедневната работа, напомняше за миналото и характера на всяко едно от момчетата, показваше къде се пазят документите и всички важни сведения за тяхното раждане и живота им.

Повтаряше си го, докато обещаваше да даде на Лидия парите, които бе спечелила от Темпъл, макар че сърцето я болеше да нарича дълговете „вноски“. Но тя нямаше избор. Момчетата се нуждаеха от въглища, а Лидия от средства, след като оттук нататък тя щеше да управлява сиропиталището.

Мисълта не й излизаше от ума, докато прибираше вещите си в малката пътна чанта, където скъта и няколко паунда, които щяха да й стигнат да се добере до Йоркшър, до мястото, където преди дванайсет години бе избягала. Там, където тя бе възкръснала за нов живот. Където се бе превърнала в Маргарет Макинтайър.

Мислеше за това, когато донесоха роклята в красива бяла кутия със златната релефна буква „Е“ и изискана позлатена маска с филигранна изработка, която тя едва се сдържа да не докосне.

Имаше и бельо — от коприна, атлаз и дантела — чорапи с фина украса и великолепно бродирани долни ризи, изумителни и абсолютно ненужни. Бяха изминали повече от десет години, откакто Мара бе носила толкова изящни дрехи, и сега откровено се наслаждаваше на ефирната материя, галеща кожата й, а в главата й се тълпяха куп глупави мисли за тяхното предназначение.

Това беше бельо, което трябваше да бъде видяно. От мъж.

От Темпъл.

Не липсваше и пелерина в изумителен зелен цвят, със златни нишки, в тон с останалия тоалет, подплатена с хермелин, която струваше повече от парите, с които можеха да платят сметките за цяла година за сиропиталището. Мара се слиса, когато я видя в кутията, тъй като по време на срамната проба при мадам Ебер не бяха обсъждали тази дреха.

Страните й поруменяха при спомена за очите на Темпъл, впити в нея, в онази оскъдно осветена стая. А когато този спомен се смени с друг — как по-късно същата вечер устните му завладяха нейните, страните й запламтяха.

И тя си помисли, че е щастлива, докато очакваше да срещне палача си в преддверието на „Дом Макинтайър за момчета“. Лидия бе приседнала на стъпалото в подножието на стълбището, с чантата на Мара в краката й и Лавендър в скута.

Сега, застанала във фоайето на този дом, който бе изградила с тежка работа, сълзи и страст, младата жена осъзна, че вече не беше Маргарет Макинтайър, нито Мара Лоу. Вече не беше директор на сиропиталището, нито сестра, нито наставница, нито приятелка.

Тя отново беше никоя.

Сърцето й се сви. Но незнайно защо нищо от това нямаше значение, освен съкрушителната истина: тя беше никоя и за Темпъл.

Извърна се към Лидия.

— Ако брат ми дойде, ще му кажеш ли, че съм заминала? Ще му предадеш ли писмото ми?

Когато се върна от „Ангела“, я очакваше бележка от Кит, в която брат й искаше пари, за да напусне страната. Обещаваше, че това е последната му молба към нея.

Мара му бе написала писмо, честно съобщавайки му истината: тя няма излишни пари и двамата са в едно и също положение — и двамата трябва да бягат. Благодареше му, задето толкова години бе запазил тайната й от света, и му казваше „сбогом“.

Лидия стисна устни.

— Ще му го дам, макар че това никак не ми харесва. Ами ако хукне да те преследва?

— Ако го направи, така да бъде. Предпочитам да преследва мен, отколкото теб. Отколкото това място — отвърна Мара и тихо додаде: — Отколкото Темпъл.

Думите възкресиха спомена за онази нощ, за ножа, стърчащ от гърдите на Темпъл, за Кит, изчезващ в тълпата, докато тя крещи, обзета от паника. Това беше решението. Заминаването й щеше да сложи край на всичко. Щеше да освободи Темпъл.

Кит никога повече нямаше да го обезпокои.

А след тази нощ тя също щеше завинаги да излезе от живота му.

Мара въздъхна, опитвайки се да се пребори с чувствата, които все по-силно я заливаха всеки път щом помислеше за него.

— И всичко останало…

Лидия й кимна, остави Лавендър на пода, приближи към Мара и улови ръцете й.

— И всичко останало. — Двете дълго останаха така. Приятелки завинаги. — Знаеш, че не си длъжна да правиш това. Можем да се справим.

Сълзите заплашваха да рукнат и Мара премигна, за да ги възпре.

— Длъжна съм. Заради теб. Заради момчетата.

Плъзна длани по гладката коприна на полите, заставяйки се да си спомни, че тази нощ той ще сдържи обещанието си. А тя — своето. Най-накрая.

Тази нощ всичко ще свърши.

Лидия знаеше, че няма смисъл да спори.

— Много красива рокля.

— Кара ме да се чувствам като жена за продан — рече Мара.

— Нищо подобно.

Лидия беше права. Да, деколтето беше дълбоко, но мадам Ебер някак си се бе изхитрила да изпълни искането на Темпъл, без Мара да изглежда неприлично. Но младата жена не желаеше да признае, че роклята беше зашеметяваща.

— В нея приличаш на принцеса.

Приятелката й се загърна с пелерината.

Сега бе неин ред да заяви:

— Нищо подобно.

Лидия се ухили.

— Е, тогава на херцогиня. — Мара й хвърли сърдит поглед, но Лидия продължи да бъбри, като отново взе на ръце Лавендър, която потропваше в краката й. — Леле! Само си го представи. Ти, омъжена за баща му!

— Предпочитам да не го правя — изсумтя Мара.

— Негова мащеха.

Мара затвори очи.

— Дори не го казвай!

— Представи си какъв живот можеше да водиш… изпълнен с непристойни мисли за заварения си син.

— Лидия! — възмути се Мара, макар да бе благодарна на приятелката си, задето я отвлече от тъжните мисли.

— О, я стига глупости! — отсече Лидия. — Та той е по-голям от теб.

— Това не означава…

Лидия пренебрежително махна.

— Разбира се, че означава. Погледни го. Той е огромен. И красив като самия грях. Можеш ли честно да ми кажеш, че не тя е минавала нито една непристойна мисъл за него?

— Да.

— Лъжкиня.

Разбира се, че беше лъжкиня. Не само й бяха минавали непристойни мисли за него. Тя се бе държала непристойно с него. И дори по-лошо.

Тя го обичаше.

Какъв злочест обрат на съдбата!

И в този миг се появи предметът на мечтите й, избавяйки я от по-нататъшни мисли.

Сърцето й се качи в гърлото, когато го видя в безупречно ушити черен панталон, жилетка и сако, с превръзка, също черна. О, небеса! Колко широки бяха раменете му! Черният цвят се нарушаваше единствено от строгата белота на ризата и вратовръзката, колосана и елегантно завързана, сякаш това бе дело на най-добрия камериер в Лондон.

Мара не си го представяше с камериер. Той не приличаше на мъж, комуто изобщо някога бе нужна чужда помощ, още по-малко за нещо толкова незначително като съвършено завързана вратовръзка.

Но вратовръзката наистина бе безупречно завързана.

— Ваша Светлост — засия Лидия в широка усмивка. — Тъкмо си говорехме за вас.

Той леко наклони глава.

— Нима? И какво си говорехте?

Темпъл се наведе ниско над ръката на Лидия и не забеляза дяволитите пламъчета в очите й. Скрита зад широкия му гръб, Мара й метна гневен поглед, опитвайки се да внуши на приятелката си да не изрича нищо повече.

— Обсъждахме какъв изкусен кукловод е съдбата.

Темпъл погали пухкавата зурличка на Лавендър и малката предателка доволно изгрухтя.

— Да, съдбата действително е изкусен кукловод — съгласи се Темпъл и вдигна глава към Мара. Обходи я с поглед, от който първо й стана горещо, сетне студено. Тя нервно вкопчи пръсти в хермелиновата кожа, обточваща шията й. Имаше чувството, че той вижда през плата. Ръката й, стискаща кожата, привлече вниманието му. Той я разглежда известно време, преди да попита:

— Готова ли си?

— Няма да стана по-готова — отвърна тя тихо, но той вече крачеше към вратата, несъмнено изгарящ от нетърпение да я погуби. Навярно се бе уморил от нея. От живота без привилегиите, полагащи му се по рождение.

Тя го последва с ясното съзнание, че всяка нейна стъпка тази вечер безвъзвратно ще промени живота й. Тази нощ тя повече няма да може да бяга от миналото. Ще трябва да го признае. И тогава ще изгуби всичко, за което толкова усилено бе работила.

Ще го изгуби заради него.

Лидия я спря на вратата, силно я прегърна и прошепна в ухото й:

— Смелост!

Мара преглътна буцата, заседнала на гърлото й, и кимна, взе на ръце Лавендър, сгуши я до гърдите си в дълга прегръдка и я целуна по главичката, преди да я предаде на новата собственичка на „Дом Макинтайър за момчета“.

В каретата беше тихо като в гробница и Мара се опита да не му обръща внимание.

Опита се да не забелязва как се повдигаха и спускаха гърдите му под снежнобялата риза и мекия вълнен плат на сакото. Как дълбоко вдишваше и издишваше. Как се поклащаха силните му бедра, докато каретата се движеше по калдъръмените улици. Да не забелязва уханието му — на карамфил и мащерка и на Темпъл.

Опита се да не го забелязва, докато той не се наклони в тъмното пространство през негласно очертаната линия между неговата страна на каретата и нейната.

— Донесох ти подарък — изрече с дрезгав глас.

Би било проява на грубост да не забележиш някой, който ти е донесъл подарък, помисли си тя.

И верен на думите си, той й подаде дълга тясна кутия. Мара мигом разпозна бялото, с позлатен релеф клеймо на мадам Ебер и смутено поклати глава, докато приемаше подаръка.

— Облякла съм всичко, което поръча за мен. Дори повече.

Думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре — не биваше да му напомня, че носеше неговите дрехи. Дрехи, които той бе избрал, докато тя стоеше полугола пред него в онази сумрачна стая.

Той можеше да се възползва от изтърваните думи, за да заговори на тази тема. Да я накара да признае, че всяка частица от дрехите е била негова, преди да стане нейна. Но не го направи. Вместо това се облегна назад и промърмори:

— Не всичко.

Мара отвори кутията, повдигна тънката като паяжина хартия и видя чифт прекрасни атлазени ръкавици, идеално подхождащи на роклята й, украсени с изумителна бродерия и десетки миниатюрни копченца от вътрешната страна. Тя предпазливо ги извади от кутията, сякаш можеха да се разпаднат в ръцете й.

— Ти никога не носиш ръкавици — отбеляза Темпъл. — Помислих си, че може да ти потрябват.

Само че това не бяха работни ръкавици, а ръкавици само за една нощ, само за един-единствен тоалет. За един-единствен мъж.

Мара надяна едната ръкавица и чак тогава забеляза, че няма да може да я закопчае с една ръка. Но преди да успее да продума каквото и да било, Темпъл отново се наклони напред, извади от джоба си кука за закопчаване на ръкавици, сякаш беше най-обикновеното нещо на света един мъж да носи в джоба си подобна вещ. Надвисна над Мара в малкото тъмно пространство и се протегна към ръката й. Нави нагоре ръкава на пелерината и се зае за работа — придържаше дланта й с болната си ръка, докато ловко закопчаваше със здравата миниатюрните зелени копченца.

Искаше й се да го мрази, задето се разпореждаше дори с това — с ръкавиците й.

Ала вместо да изпитва омраза, тя все повече го обичаше, а сърцето й болезнено се свиваше в гърдите. Младата жена осъзнаваше, че това е тяхната последна вечер. Може би сега за последен път двамата бяха сами заедно.

— Благодаря — тихо промълви тя.

Не знаеше какво да прави и със свободната си ръка неловко подръпваше хартията в кутията.

Темпъл мълчеше, съсредоточен върху заниманието си. Мара се втренчи в тъмното му теме, неспособна да поеме дълбоко дъх заради близостта му. Искаше й се той да не е толкова близо до несъвършените й груби ръце. Беше благодарна, че бе успяла да скрие под ръкавицата дванайсетгодишната история на преминалия й в безброй лишения живот, изписана върху дланта й.

И беше напълно смутена от нежното му и умело докосване.

Усещаше топлия му дъх върху китката си, скрита от сведената му глава, галещия допир на пръстите му до вътрешната страна на ръката си, прогонен от коприната.

Не. Не беше прогонен. По-скоро бе уловен в плен от нея.

Защото Мара имаше чувството, че ръкавицата не дава възможност на последната му ласка да избяга.

Сякаш измина цяла вечност, преди той да приключи с първата ръкавица. Мара изпусна шумно дъха си, който не бе осъзнала, че е сдържала, а Темпъл тутакси завладя другата й ръка. Тя се опита да я издърпа, но хватката му беше желязна.

— Благодаря, мога и…

— Остави на мен — прекъсна я той и вдигна втората ръкавица от скута й.

Не — искаше да възрази тя, — не я гледай!

Бузите й отново пламнаха и тя изпита благодарност за тъмнината в каретата.

Но той все пак забеляза.

— Ти се срамуваш от тях — отбеляза той.

Палецът му толкова нежно разтриваше дланта й, че я подлудяваше.

Мара отново се опита да изскубне ръката си. Напразно.

— Знаеш ли, не бива да се притесняваш — продължи той, докато галеше дланта й с бавни движения, които й се струваха като безкрайно изтезание. — Тези ръце дванайсет години са ти помагали да оцелееш. Те са работили за теб. През цялото това време те са печелели пари и са осигурявали покрив над главата ти и безопасното ти съществуване.

Очите й се стрелнаха към неговите, черни като въглен в полумрака на купето.

— Женските ръце не бива да носят следи от черна работа — пророни неговата пленница.

— Това, което не разбирам, Мара — продължи мъчителят й с една доловим шепот, — е защо си ги подлагала на това?

Страх. Съдба.

Глупост.

— Бих искала те да не са толкова отрудени. Да са меки. Каквито трябва да бъдат ръцете на дамите.

Такива, каквито навярно ти ги предпочиташ.

Не. Не я интересуваше какви женски ръце предпочита той. Нито дали харесва нейните.

Темпъл надяна ръкавицата на ръката й и грижливо я приглади, притискайки пръстите си между нейните. Кой би могъл да помисли, че кожата между пръстите е толкова чувствителна?

— Те са твоите ръце. — Той повдигна ръката й, сведе глава и тихо промълви до голата кожа на китката: — Те са съвършени.

— Не го казвай — прошепна Мара.

Не бъди мил с мен.

Не ме карай да те обикна още по-силно.

Не ме наранявай повече, отколкото възнамеряваш.

Темпъл целуна меката възглавничка в подножието на палеца й, преди да закопчае копчетата, и продължи към китката, където я дари с още една нежна целувка, преди да закопчае още едно копче.

И продължи в същия дух — все по-нагоре и по-нагоре, обсипвайки с леки целувки вътрешната страна на ръката й. Всяка целувка я хвърляше в огнени пламъци, всяка една биваше пленена от коприната. От него. Всяка една целувка беше нейната гибел, защото я изпълваше с желание да се покатери в скута му и покорно да изпълни всяко негово желание.

Когато стигна до последните копчета, които захващаха лакътя й, Темпъл се задържа и притисна топлите си устни към чувствителното местенце, за чието съществуване тя дори не бе подозирала. Мара простена от удоволствие при тази неочаквана милувка. Той застина за секунда, сетне разтвори устни и езикът му описа голям кръг. По тялото й се разляха сладостни, упойващи вълни.

Мара не се сдържа и плъзна ръка в косата му, за да го задържи на това порочно, прекрасно място.

Изпълнена с ненавист към проклетата ръкавица, която й пречеше да го докосва, изруга на глас.

Усети как устните му се извиха в усмивка до кожата й, но тази усмивка бе прогонена от мъчително сладкото драскане на зъбите му, преди той да приключи с това изтезание и със закопчаването на ръкавицата.

В този миг той можеше да има всичко, което желаеше.

Тя щеше да му го даде с огромно удоволствие. Но тъкмо заради това този мъж беше много по-опасен, отколкото предполагаше цял Лондон.

Той можеше да я подчини само с едно докосване и неговата власт беше много по-могъща, много по-опасна, отколкото на мъжете, които досега бяха господствали над нея.

И това беше ужасяващо.

— Темпъл — прошепна неговата робиня в мрака, — аз…

Гласът й заглъхна, искаше да му каже толкова много неща.

Съжалявам.

Иска ми се да бе различно.

Иска ми се да съм идеалната жена, която желаеш. Тази, която ще изтрие миналото.

Обичам те.

Ала той не й даде възможност да изрече каквото и да било.

— Време е да си сложиш маската. — Облегна се на седалката с напълно безстрастно лице, все едно станалото изобщо не го бе засегнало. — Пристигнахме.