Сара Маклейн
Греховно предложение (15)

Глава 14

Тази сутрин тя се бе подготвила за битка. Беше готова да се бори, за да се измъкне от своя затвор, да се бори за своето освобождение.

Мара прекара три дни, заключена в „Падналия ангел“. Можеше да броди из многобройните коридори и тайни стаи, но винаги с придружител. Понякога това беше Азриел, сериозният, спокоен охранител, друг път графиня Харлоу, когато идваше да провери раната на Темпъл, а понякога красивата Ана, която неспирно бъбреше, при това, без да казва нищо съществено.

Именно Ана бяха изпратили този следобед при нея. Тя тихо почука на вратата на стаята на Мара, веднага я отвори и влезе вътре, шумолейки с полите си.

— Темпъл иска да говори с вас — рече просто.

Съобщението слиса Мара. Тя не го бе виждала от сутринта, когато той се бе събудил и я бе залял с чая и своето недоверие. Младата жена бе решила, че той напълно я е забравил.

И на нея й се искаше да забрави за него. Да забрави как лежеше бледен и неподвижен до момента, когато си възвърна съзнанието и отвратителния характер. Да забрави страха си за него. Да заличи молитвите си към Бог за неговото оздравяване, своите обещания.

Как бе осъзнала, че този момент… цялата тази ситуация… напълно й се изплъзна от контрол.

Да забрави колко силно той й липсваше.

Мара бе изпратила вест на останалите мъже — Бърн, Крос и мистериозния Чейс, че иска да си тръгне. Обясни, че трябва да поеме задълженията си в сиропиталището „Дом Макинтайър“. Че на плещите й лежат грижите за момчетата.

Че си има свой живот.

Но досега никой нищо не й бе отговорил. Докато не се появи Ана, от чиито простички думи дъхът й секна и сърцето бясно запрепуска.

Темпъл иска да говори с вас.

Тя отново ще го види.

Ще го види сега.

Вълнението се бореше с безпокойството, но тя кимна и приглади полите си. Изпъна гръб, нервно преглътна и промърмори:

— Като лейди Болейн на път за дръвника.

— Изживяваме се като кралица на Англия, така ли? — подметна Ана насмешливо.

Мара сви рамене.

— Нали все трябва да се стремим към нещо.

Двете закрачиха по дългия извит коридор и известно време мълчаха, преди Ана да заговори:

— Знаете ли, той не е лош човек.

Мара не се поколеба нито за миг.

— Никога не съм го смятала за лош.

Самата истина.

— Но никой не му вярва — продължи спътницата й. — Никой, освен най-близките му хора. Никой от тези, които не го познават достатъчно добре, за да разберат, че той не може да…

Гласът й заглъхна, но Мара довърши изречението вместо нея:

— Да ме е убил.

Ана й хвърли кос поглед.

— Именно.

— Но вие го познавате достатъчно добре, нали?

Красивата блондинка сведе поглед към ръцете си.

— Да, познавам го.

Мара забеляза, че жената говори в сегашно време и това я изпълни с ненавист. Тази жена беше любовница на Темпъл, Мара не се съмняваше в това. А и защо не? Тя идеално му подхождаше. Руса, а той — тъмнокос. Тя — с безупречна кожа и тяло, той — целият в белези. При това Ана беше толкова красива. Двамата щяха да създадат красиви, непоносими деца.

Но Темпъл имаше много по-големи планове, отколкото да се ожени за любовницата си.

Ще приключи, когато си върна живота, който ми е бил отреден и за който съм отгледан и възпитан — беше й казал веднъж. — Когато имам съпруга. И дете. И всичко, което ми се полага по наследство.

Благовъзпитани деца. Идеални деца. Наследници, подобаващи на един херцог. Несъмнено съпругата му щеше да е красива и млада, способна да роди идеални деца. Внезапно в нея избухна ревност. Никак не й се нравеше мисълта подобна жена да ражда децата му.

Всъщност не й харесваше мисълта която и да било жена да ражда децата му.

С изключение…

Пропъди мисълта още преди да я довърши. Трябваше да овладее лудостта. Да се защити.

— Той има късмет, че има такива добри приятели — рече Мара.

Ана вдигна поглед към нея.

— Ами вие?

— Аз?

— Кои са вашите приятели?

Мара се засмя безрадостно.

— Аз се крих дванайсет години. Приятелите са разкош, който не мога да си позволя.

— А брат ви?

Мара поклати глава. Кит беше нейното семейство. Не и приятел. А сега вече никога нищо нямаше да бъде. Въздъхна дълбоко, преди да отговори:

— Брат ми едва не уби Темпъл. Що за приятел е той?

Ана се извърна и сложи ръка върху дръжката на близката врата. Завъртя я. Вратата широко се отвори.

— Трябва да се постараете Темпъл да разбере — рече тя.

Мара нямаше време да я попита какво иска да каже с този загадъчен съвет. Влезе в стаята, а вратата зад гърба й се затвори. Тя се вгледа и видя още една отворена врата. Досети се, че води към ринга, и се запъти натам.

Той стоеше в средата на празната зала, в средата на ринга. Силен и мълчалив, и толкова красив, дори по риза, с бяла ленена превръзка, която придържаше здраво ръката му към гърдите. Може би именно заради всичко това. Погледът на Мара се сведе към посипания с дървени стърготини под, където изпод краищата на идеално изгладения черен вълнен панталон се подаваха босите му ходила.

Тя беше като хипнотизирана от тези боси ходила. От тяхната сила. От безупречната форма на костите. От правите идеални пръсти. От чистите нокти.

Дори стъпалата на този мъж бяха красиви.

При тази нелепа мисъл погледът й се стрелна нагоре и тя срещна неговия. Очите му насмешливо проблеснаха и младата жена се запита дали някак си не бе прочел мислите й.

Не би се учудила.

В празната зала беше студено и Мара се обгърна с ръце, докато приближаваше към него. Той беше само на няколко метра от нея и при все това толкова далече. Внимателно я наблюдаваше и тя остро усещаше всяка своя стъпка. Искаше й се да приглади косата и полата си, но се сдържа.

Приближи се до ринга и спря пред него. Темпъл я гледаше от горе надолу с предпазливо изражение, сякаш не бе сигурен какво ще направи тя. Какво следва.

Мара също не беше сигурна.

Но знаеше, че той може да мълчи цяла вечност, затова заговори:

— Прости ми.

Не за пръв път мислено повтаряше тези две думи, ала сега за пръв път ги казваше на глас. На него.

Тъмните вежди удивено се повдигнаха.

— За какво?

Тя се протегна и хвана с ръка едно от грубите въжета.

— За всичко. — Погледна го, черните му очи виждаха всичко, ала не издаваха нищо. — За това, което направи моят брат. — Мара замълча. Пое дълбоко дъх. Събра сили да признае греховете си. — За това, което сторих аз.

Той се приближи към нея, протегна силната си ръка, мазолеста и топла, и й помогна да се промуши между въжетата. Когато се озова на ринга, той се отдръпна от нея и тя едва не се разплака от усещането за загуба.

— Съжаляваш ли?

Беше й задал същия въпрос преди цяла вечност, през онази нощ, когато се бе приближила към него на улицата пред дома му.

— Съжалявам, че беше въвлечен в тази история. — Отговорът й беше същият и някак си различен. Някак си по-искрен. Тя не съжаляваше за бягството. Но дълбоко съжаляваше за своята роля в глупавата си, безразсъдната си пиеса. — Не можеш да си представиш колко много съжалявам за това, което ти причини брат ми. — Мара замълча. Той чакаше да продължи. — Съжалявам за това. Съжалявам за болката ти. Съжалявам, задето ти отнех живота. Играх си с него. Ако можех, щях да върна времето и всичко, което се случи.

Темпъл се облегна на въжетата в другия край на ринга.

— Значи, не си знаела за неговия план?

Очите й се разшириха от изумление.

— Не!

Как можеше да си помисли той, че тя…

А как можеше да не си помисли?

Мара поклати глава.

— Никога не бих те наранила.

Устните му трепнаха в усмивка.

— Аз те нарекох проститутка. Ти беше доста ядосана.

От думите я заболя, дори сега. Но тя не отвърна поглед.

— Наистина се ядосах. Но се справих със ситуацията.

Той се засмя, топло и доброжелателно.

— Наистина се справи.

Темпъл дълго остана мълчалив и тя не издържа и отново вдигна поглед към него. Той я наблюдаваше, тъмните му очи сякаш проникваха до дъното на душата й. Може би тъкмо тези очи я заставиха да каже:

— Радвам се, че се възстановихте, Ваша Светлост.

Това беше истина.

Или може би ужасна лъжа. Защото радвам се далеч не описваше потока от чувства, които я завладяха, когато видя Темпъл, възвърнал силата и мощта си.

Облекчение. Благодарност.

Ликуване.

Той се оттласна от въжетата и бавно се приближи към нея. Тя дълбоко въздъхна, обхваната от сладостен трепет. Когато Темпъл протегна ръка към нея, Мара не се поколеба, притисна се към дланта му, а палецът му погали скулата й. Тя вдигна ръка, за да задържи неговата, и прошепна:

— Ти си жив.

Нещо проблесна в погледа му.

— Както и ти.

За пръв път от дванайсет години тя се чувстваше жива. Този мъж я бе накарал да изпита радостта да живееш. Този мъж, който би трябвало да бъде неин враг. И навярно оставаше неин враг. Който несъмнено искаше да я погуби заради всички ужасни неща, които бе направила. Заради всичките й грехове.

И който, незнайно как, бе проникнал в душата й и я бе видял такава, каквато беше.

— Мислех, че ще умреш.

— Ти не би го допуснала. Не посмях да те разочаровам.

Мара се опита да се усмихне в отговор, ала не се получи. Вместо това се замисли за друг пациент. За една друга смърт.

Той навярно го отгатна по лицето й. Сигурно беше така.

— Разкажи ми.

Внезапно тя изпита желание да му излее душата си.

— Не можах да я спася — прошепна.

Темпъл не помръдна.

— Кого?

— Моята майка.

Той смръщи чело.

— Твоята майка е починала, когато си била дете.

— Бях на дванайсет.

— Дете — повтори Темпъл.

Мара сведе поглед. Взираше се в копринените пантофки, надничащи изпод скромната рокля, взета назаем. Върховете на пръстите й почти докосваха неговите боси нозе.

Толкова близо.

— Бях достатъчно голяма, за да разбирам, че тя ще умре.

— Имала е силна треска — рече Темпъл и тя долови в думите му желание да я утеши.

Ти не би могла да знаеш. Нищо не можеше да се направи. Десетки хора й бяха казали тези думи. Стотици.

Всички те бяха повярвали в същата история.

Само че майка й нямаше треска.

Или по-скоро имаше, но… не така, както разказваше баща й. Треската не беше заради болест. А заради инфекция. Заради рана, която не можаха да излекуват.

И майка й страдаше от ужасни болки.

Темпъл повдигна брадичката й, за да срещне погледа му. От него се излъчваше топлина, сила, могъщество и твърдост. И честност.

Мара се взря в тези очи, тъмни като нощта и питащи.

— Той я уби — прошепна.

— Кой я е убил?

— Моят баща. — Дори сега, след толкова години й бе трудно да го изрече. Да го заклейми като убиец.

Темпъл поклати глава и тя разбра какво си мисли. Това беше невъзможно. Един съпруг не убива жена си.

— На него не му харесваше, когато двамата с Кит се опълчвахме срещу желанията му, а мама правеше всичко, за да ни защити. През онзи ден… — Тя се поколеба, не искаше да продължи с разказа си, ала вече не можеше да спре, потънала в спомена. — Той беше купил нова статуя. Гръцки бюст, римски или персийски, не помня. Двамата с Кит тичахме из къщата и аз се спънах в полите си. — Мара се усмихна тъжно, в плен на миналото. — Тъкмо ми бяха разрешили да нося дълги поли. Бях толкова горда. Чувствах се толкова пораснала. И ето че се спънах и политнах към статуята, която бе поставена върху една маса на горната площадка на стълбището — продължи тя, а Темпъл рязко пое въздух, сякаш предугаждаше какво следва.

Това, което тя не бе могла да предвиди като дете.

Сви рамене.

— Статуята се претърколи през перилото. Падна два етажа по-надолу, върху пода в преддверието.

Мара и сега виждаше как статуята лежеше пръсната на парчета и неузнаваема, като че ли някъде на километри далече.

— Той побесня. Хукна нагоре по стълбите, към площадката.

— Ти не избяга ли?

Въпросът я сепна и изтръгна от спомена.

— Ако бях избягала, щеше да стане още по-лошо.

— Бой.

— Щях да го понеса. Той не за пръв път ни наказваше. Нито щеше да бъде за последен. — Тя замълча. — Но мама реши, че повече не може да търпи.

— И какво е направила?

— Нахвърли се срещу него. С нож.

Темпъл си пое дълбоко дъх.

— Исусе.

Мара отново и отново си бе припомняла сцената, почти всеки ден, откакто се бе разиграла преди толкова много години. Нейната красива майка като отмъстителна кралица се изпречва между своите деца и техния баща.

За да не го допусне до тях.

— Той й се присмя — поде Мара, ненавиждайки слабостта в думите си. Ненавиждайки гласа си, който звучеше като на някогашното малко момиченце. Преглътна с усилие. Отново срещна погледа му. — Той беше много по-силен от мама.

— И е извърнал ножа, забивайки го в нея.

Още една рана, разцъфнала като кърваво цвете. Този път с фатален край.

— Дойдоха лекари, но нищо не можеше да се направи. Тя беше обречена в мига, в който онзи нож я прониза. Беше само въпрос на време.

— Исусе — повтори Темпъл и я привлече към могъщата си мускулеста гръд. — И ти е трябвало да живееш с това — промълви в косата й.

Докато той не ме предложи на друг мъж и на мен не ми остана друг избор, освен да избягам.

Но не изрече думите, тъй като не желаеше да му напомня причината да я ненавижда. Че заради нея животът му толкова рязко се бе променил. Прекалено много й харесваше да усеща утешителната му силна прегръдка.

Премълчаната истина си оставаше лъжа.

Мара притисна лице към гладките му гърди, вдъхна уханието му на мащерка и карамфил, позволи си да се наслади на мига, колкото и да бе мимолетен, преди отново да се изправи пред реалността. И пророни думите, които никога не бе изричала на глас.

— Ако не бях счупила онази статуя…

Дългите му пръсти отново обхванаха брадичката й и той повдигна лицето й към светлината. Към своето, за да срещне погледа му.

— Мара — промълви името й, което все още звучеше непривично в ушите й, след като повече от десет години не я бяха наричали с него. — Вината не е твоя. Грехът не е твой.

Тя го разбираше, макар да не го вярваше.

— Но въпреки това заплатих за него. — Ъгълчето на устата му потрепна в усмивка и тя усети иронията. — Плащане на чужди дългове. Ти най-добре би трябвало да го знаеш.

— Не толкова много, колкото ти се струва — отвърна Темпъл.

Палецът му се плъзгаше като гореща коприна нагоре и надолу по бузата й, докосването беше едновременно успокояващо и възбуждащо.

Той следеше движението на палеца си и Мара се възползва от възможността да го изучава — счупения нос, белега под едното око, още един, разцепващ долната устна. За известно време забрави за разговора им, изцяло погълната от обещанието на тази милувка.

Когато Темпъл заговори, тя видя как се извиха устните му, произнасящи думите.

— Аз смятах, че това е мой дълг.

Той не я погледна, дори когато Мара прошепна името му — онова име, което той бе приел, когато се бе превърнал в нов човек, белязан от изгнание и съмнение.

— Мислех, че съм те убил — рече той, сякаш обсъждаше нещо съвсем незначително. Сутрешния вестник. Времето. Покашля се и отпусна ръка. — Както се оказа, не съм го направил.

Когато той отдръпна ръката си, я заля безмерно усещане за загуба.

Прости ми, искаше да му каже.

Вместо това плъзна своята длан по страната му, наболата му брада я гъделичкаше. Изкушаваше. Сега Темпъл срещна погледа й и тя видя в очите му съжаление, примесено с объркване и разочарование, и, да… гняв, толкова добре прикрит, че Мара може би нямаше да го забележи, ако не го гледаше толкова отблизо.

— Никога не съм искала да те нараня. — Тя замълча и погледът й се стрелна към огледалото, зад което жените наблюдаваха мачовете. — Дори не ми е хрумвало, че ти можеш да страдаш.

Темпъл не каза нищо. Не беше нужно. Мисълта, че постъпката й ще остане без последствия, беше идиотска. Тя продължи да говори, като че ли думите можеха да заличат миналото.

— Но когато ги чух… когато видях как те наблюдават…

— Кой? — попита Темпъл.

Мара кимна към огледалото.

— Жените. Ненавиждах начина, по който говореха за теб. — Пръстите й се плъзнаха от брадичката му надолу, към гърдите, следвайки очертанията на мускулите под ризата. — Ненавиждах начина, по който те гледаха.

— Ревнуваш ли?

Ревнуваше, но не това имаше предвид.

— Ненавиждах как те изяждаха с очи, сякаш си животно. Лакомство, което могат да погълнат. Сякаш си нещо по-малко… от това, което си.

Темпъл улови ръката й и я отмести и младата жена усети как отново я обзема чувството на загуба.

— Не се нуждая от твоето съжаление.

Очите й се разшириха.

— Съжаление?

Как той можеше изобщо да си помисли, че това силно и тревожно чувство, което я пронизваше до дън душа и помиташе всичките й досегашни мисли, беше съжаление?

Не, не беше толкова просто.

— Иска ми се да беше съжаление — въздъхна тя и измъкна ръката си от неговата. Отново я сложи върху гърдите му, където мускулите му се напрягаха и отпускаха, откликвайки на докосването й. — Ако беше съжаление, навярно бих могла да го сподавя.

— Какво е тогава? — попита той с нисък и дрезгав глас и на нея изведнъж й се стори, че тази огромна зала е най-малката стая, където някъде е била; тиха и уединена.

Поклати глава. Усещаше как всяка клетка на тялото й жадува за докосването му. За неговата прошка. За самия него.

— Не знам. Ти ме караш да чувствам…

Тя замълча, неспособна да опише емоциите с думи.

Ръката му помилва шията й, пръстите му се плъзнаха по туптящата вена, бръсвайки я едва, сякаш Мара можеше да отлети, ако не внимава.

— Какво?

Пръстите й се раздвижиха сякаш по своя воля, заровиха се в косата му, опивайки се от мекотата й. Темпъл отстрани ръката й със здравата си ръка и я бутна назад към въжетата. Сключи пръстите й около дебелото въже — първо на едната, сетне на другата ръка. После наклони лице към нейното.

— Какво те карам да чувстваш, Мара?

След техния сблъсък на ринга цял Лондон я мислеше за неговата тайнствена любовница. Но мислите бяха едно, а действителността съвсем друго, нали? Имаше ли значение, че това бяха само клюки? Че тя не искаше това да е само преструвка? Че наистина го желаеше? Ръцете му, устните, тялото и…

Поколеба се дали иска да довърши изречението. Да признае неговото значение.

Осъзнаваше, че тази истина ще я погуби много повече, отколкото всяко наказание, което Темпъл би могъл да измисли за нея.

Ала двубоят бе започнал, макар че битката беше напразна.

Особено след като тя искаше той да спечели.

Вкопчи се здраво във въжетата, нейната котва в тази буря.

— Ти ме караш да чувствам…

Мара се поколеба и в този миг устните му се притиснаха към нейните. Целувката беше много по-нежна, отколкото предишните му, езикът му я докосваше с плаха, но в същото време с опустошителна сила.

Темпъл се отдръпна, преди тя да й се наслади докрай.

— Продължавай — прошепна нейният мъчител, без да я докосва, но мамейки я към ръба на дълбоката бездна, която щеше да я погълне.

От която единствено въжетата на ринга я удържаха, възпираха я да не изгуби напълно разума си.

— Редом с теб едновременно ми е горещо и студено.

Темпъл възнагради признанието й с дълга, чудесна целувка в ямката на шията й.

— Какво изпитваш сега?

— Жега — отвърна тя, макар че тръпки разтърсиха тялото й. — Студ. Не знам.

Той се усмихна, а тя отмаля от усещането за топлите му устни до кожата й.

— И какво още?

— Когато ме гледаш, се чувствам като единствената жена на този свят.

Погледът му се спря върху деколтето на взетата назаем рокля, там, където гърдите й опъваха корсажа. Темпъл плъзна пръст по ръба на тъканта, едва докосвайки кожата й, а Мара изпита изгарящото желание цялата рокля да изчезне. После подръпна малката бяла панделка, завързана отпред, и започна бавно да развързва връзките на корсажа, докато не я дари с това, за което копнееше — платът се разтвори. Тя инстинктивно пусна въжетата, за да задържи роклята. Да й попречи да се смъкне надолу.

Но Темпъл внимателно започна да освобождава от ръкава първо едната й ръка, сетне другата.

И тя му позволи.

— Хвани въжетата — нареди й, когато свърши.

Мара се предаде на волята му и отново се вкопчи във въжетата.

Роклята едва се удържаше на гърдите й, всеки миг можеше да се смъкне. Темпъл бе приковал очи в дрехата и Мара се запита дали можеше да я съблече с поглед.

Той прокара нежно пръст под вълнения плат и роклята се скупчи в краката му. Тя неволно ахна.

— Студено ли ти е? — попита Темпъл.

— Не.

Тя пламтеше като слънце.

Той сведе глава, пое едното зърно в устата си заедно с ризата и го засмука през плата, заставяйки я да жадува за още. За него. Темпъл рязко вдигна глава и срещна погледа й.

— Какво още, Мара? — попита за кой ли път. — Какво още те карам да чувстваш?

— Караш ме да желая всичко да беше различно.

Той възнагради това признание, изпращайки долната риза на пода и тя остана само по едни вълнени чорапи и глупавите копринени пантофки, които бяха в тон с роклята, с която бе дошла през онази нощ, но напълно неуместни на това място. В този момент. Темпъл дълго я гледа, докато й се любуваше, сгрявайки я с жаркия си поглед, макар че леко духна хладен въздух върху оголеното й зърно.

Тя простена от удоволствие, а той вдигна глава и надникна в очите й, видя я. Така, както и тя го виждаше. Тя съзря желанието в очите му, копнежа по нея. И когато Темпъл прокара опакото на ръката си през устните й като изгладнял мъж, Мара почувства как коленете й омекват и мислено благодари на здравите въжета зад гърба й.

— Караш ме да желая да бях различна — отрони тя.

Караш ме да желая да бях много повече.

Той поклати глава.

— Странно, аз изобщо не желая това.

В този миг я заля порой от мисли, прекалено объркани, за да ги разбере. Младата жена искаше само едно — да изрече правилните думи, които ще го приближат към нея. Ще й дадат това, което желаеше. За което страстно жадуваше.

Това, което ще го направи неин.

— Всичко — прошепна Мара накрая. — Ти ме караш да чувствам всичко.

И тук, на ринга, който беше неговата крепост и неговото кралство, той падна пред нея на колене, обви силната си ръка около талията й и притисна устни към корема й, преди да промърмори:

— Не всичко. Още не всичко.

Прокара с целувки пътечка от пъпа до най-съкровената й част, до мамещите меки къдрички и застина. Задържа се.

— Но ще те накарам — обеща и плъзна език по кадифените, непоносимо чувствителни гънки между краката й.

Мара потръпна, вдигна ръка и зарови пръсти в косата му.

Той замръзна при докосването, после мигом се извърна и леко гризна плътта между палеца й и показалеца.

— Въжетата.

Тя застина.

— Защо?

Темпъл я погледна и тя зърна греховното обещание в очите му.

— Въжетата — повтори той.

Мара се подчини, улови се с две ръце за грубите въжета зад гърба си и тутакси беше възнаградена — той погали крака й от глезена, нагоре до извивката на коляното, по нежната, недокосната кожа от вътрешната страна на бедрото и стигна до чорапите. Повдигна крака й и с едната си ръка го освободи от скупчените поли на пода, преметна коляното й върху здравото си рамо, сякаш кракът й бе лек като перце.

Страните й запламтяха от смущение, а всичко останало от отчаяно желание. Едновременно беше ужасена и възбудена. Връхлетяха я противоречиви чувства, както винаги когато беше с него.

— Гледай.

Като че ли тя можеше да прави нещо друго. Беше в състояние единствено да го наблюдава.

Да го наблюдава, докато той я гледа.

— В огледалото — рече той и погледът й се стрелна към огромното огледало над тях.

Мара толкова бе омагьосана от ставащото, че бе забравила за него, бе забравила, че то можеше да й предостави гледка, каквато никога не си бе представяла. Никога не бе сънувала.

Тя беше гола, изложена на показ пред него, ринга и огледалото, с ръце, вкопчени във въжетата, и изглеждаше напълно скандално. Просната като жертва върху този странен олтар. Но той беше пред нея на колене, широките му рамене бяха между голите й бедра, а едното й бедро бе преметнато върху рамото му в безсрамна страст.

Всеки можеше да ги види.

Мисълта за това, че зад огледалото може да се намира всеки, би трябвало да я съкруши. Да я изплаши. Да я възмути. Но вместо това я възбуди още повече.

Какво бе сторил този мъж с нея?

— Темпъл — тихо простена Мара и затвори очи пред образа си в огледалото, пред неговата власт, ужасена от това, което той щеше да направи.

Ужасена от това, което може би нямаше да направи.

Но той го направи — разтвори още по-широко краката й, без да откъсва поглед от нея. Гледаше това, което никога досега не бе виждал и не биваше да вижда.

И на нея й харесваше.

Ръката му, неговата великолепна, вълшебна ръка отново се раздвижи, един пръст се потопи в най-тайното й кътче, разтвори нежното цвете, погали меките венчелистчета, дарявайки я с върховна наслада. Младата жена затвори очи, отдавайки се на усещането. Облегна се назад, а въжетата проскърцаха под нея, грубите им влакна одраскаха гърба й, ала тя не забеляза нищо, пометена от нежната му ласка.

— Мили боже! — прошепна той и думите прозвучаха като възхитително светотатство, докато пръстът му продължаваше да се върти, да я гали, секвайки дъха й. — Не разбирам защо съм мислил, че някога мога да ти устоя.

Думите бяха отглас от собствените й мисли. Това беше неизбежно. От онзи миг, когато тя се бе приближила към него на улицата. Още преди това.

И тогава устните му се прилепиха към нея и всичките мисли излетяха от главата й. Съществуваше само езикът му, милваше я с мъчително бавни движения, дразнеше и изкушаваше, дарявайки я с невероятен екстаз, за какъвто дори не беше мечтала.

— Темпъл! — извика Мара и се повдигна, предлагайки му се.

Отдавайки му се.

Доверявайки му се.

За пръв път от цяла вечност се доверяваше на друг човек.

И той я възнагради с прекрасната си уста, обви ръка около кръста й и я притегли плътно към себе си. Устните му се впиха в някакво неназовано място и го засмукаха още по-страстно, а езикът му я заблиза още по-яростно. От гърдите й се изтръгна див вик.

— Уилям! — простена името, което бе повтаряла през дългите безсънни нощи стотици пъти, хиляди.

Но никога не си бе представяла, че той може да й достави толкова възхитително удоволствие.

Той застина, когато чу от устните й своето истинско име. Тя го гледаше втренчено, улови черния му поглед над разпростряното си голо тяло. Знаеше, че това бе грешно и при все това — правилно.

Езикът му отново се завъртя в нея и тя затвори очи, неспособна да понесе тази мъчителна сладост. Той за миг се откъсна от нея, за да изрече една-единствена дума:

— Гледай.

Тя поклати глава, страните й отново пламнаха.

— Не мога.

— Можеш — настоя той и се извърна, за да целуне извивката на бедрото й. — Гледай как ти давам всичко, което може да се даде.

Той отново притисна устни към нея и Мара погледна. Взорът й се плъзна от техните отражения към красивото му лице. Знаеше, че това е неприлично и безсрамно, ала не можеше да откъсне очи. Не можа да се възпре, пусна въжетата и зарови пръсти в дивната му тъмна коса, притегляйки главата му още по-близо към себе си. Нямаше сили да се сдържи и тялото й се раздвижи. Не можеше да пренебрегне вълната на мощно удоволствие, която я заля, когато това движение го накара да простене до нея.

Темпъл удвои усилията си, езикът и устните му се движеха в идеална хармония, издигайки я високо, все по-високо на гребена на непоносимо блаженство, докато тя не изгуби всякакъв контрол и не закрещя името му, увивайки тъмните му кичури около юмрука си, опиянена от вълшебните усещания, които той й даряваше.

Нито веднъж не отвърна поглед, дори когато падна върху него, а въжетата зад гърба й въздъхнаха от облекчение.

Той я придържаше, докато тя изплува от мъглата на сластната омая и се завърна отново при него. Краката й докоснаха пода, но неспособна да остане права, Мара се отпусна на колене редом с него.

Темпъл я притегли в скута си. Двамата едва смогваха да си поемат дъх и сякаш цяла вечност останаха да седят така, заслушани в бесните удари на сърцата си. Нито единият не проговори, но и тя, и той знаеха, че всичко се бе променило.

Завинаги.

Мара никога не бе изпитвала нищо подобно. Дори през онази отдавнашна нощ, когато тя властваше над него, когато лежаха в леглото и се целуваха и докосваха. Когато той нашепваше в ухото й закачливи думи, играеше си с косата й и й даваше обещания, които нямаше намерение да спазва.

Когато тя му бе отнела безгрижния живот.

Повече не можеше да се крие от него. Не биваше да го лъже. Ще намери друг начин да спаси сиропиталището. Да осигури безопасен живот на момчетата. Все трябваше да има някакъв начин.

Начин, при който повече няма да се налага да използва този мъж.

Поне това му дължеше.

Обхвана я безкрайна тъга, когато вдигна глава към него и срещна неразгадаемия му поглед. Искаше й се да може да чете мислите му. Жадуваше да му каже всичко. Копнееше напълно да разголи душата си пред него.

Само ако бъдещето им вече не беше предрешено.

— Аз обещах да ти разкажа… — подхвана младата жена.

Той поклати глава и я прекъсна:

— Не сега. Не и заради това. Не го разваляй. За пръв път всичко е толкова истинско…

Думите му заглъхнаха, но казаното отекна в сърцето й, изпълни го с надежда и обещание — две неща, които тя не можеше да приеме. Две неща, които много отдавна бе научила, че ще я унищожат, ако им повярва.

Нямаше да им даде време да пуснат корени в душата й, да я завладеят.

— Ние никога… — Мара се раздвижи в скута му и се плъзна на пода. — Всичко започна, но не стигна дотук… — При тези думи Темпъл затвори очи и пое дълбоко дъх, но колкото и да искаше да спре, тя решително продължи: — Никога не биваше да те заблуждавам, че сме го направили.

Той впи поглед в очите й.

— Значи това е било поредната лъжа.

Тя кимна. Искаше да му разкаже всичко. Да му разкаже, че онази нощ, толкова отдавна, когато бе извършила това, за което съжаляваше най-много на света, в същото време беше нощта, в която бе направила единственото нещо, за което не съжаляваше.

Той я бе накарал да се усмихва, да се смее. Накарал я бе да се почувства красива.

За пръв и единствен път в живота си.

Мара отвори уста, за да му каже всичко това, да се опита да обясни, но той я изпревари.

— Даниъл — рече кратко.

Името я обърка.

— Даниъл?

— Той не е мой.

Обхвана я ужас, когато чу думите. Когато проумя смисъла на въпроса. Тя поклати глава.

— Не разбирам…

— Ти каза, че той винаги е бил с теб.

Даниъл с тъмната коса и сините очи, на същата възраст, на която би трябвало да бъде, ако го бяха направили. Ако през онази нощ бяха стигнали докрай.

За един кратък миг Мара си позволи да се потопи във видението. Темпъл, силен, уверен, красив и изцяло неин. И едно момче, тъмнокосо, сериозно и сладко.

Техният син.

Това беше животът, който той искаше. Съпруга. И син. И наследство.

Но това не беше реалността. Тя поклати глава, потърси очите му и видя в тях буря от емоции. Съжаление. Гняв. Тъга.

Отново го бе наранила. Дори без да се опитва. Тръсна глава, в очите й заблестяха сълзи.

— „Винаги“ означава, откакто основах сиропиталището. Той не е…

Мара замлъкна. Колко й се искаше истината да бе друга!

Темпъл се изсмя — рязък и безрадостен звук.

— Разбира се, че не е. Разбира се, че не сме го направили.

Думите я прерязаха като нож.

Той се изправи с едно плавно движение и се отправи към срещуположната страна на ринга. Направи го необикновено грациозно и ловко, дори с една превързана ръка. Въпреки раната, която би убила по-слаб човек.

Застана с гръб към нея и прокара ръка през косата си.

— Само веднъж исках да чуя истината от теб. — Погледна през рамо. — Само веднъж исках да повярвам, че ти не си такава, каквато изглеждаш. Че не си просто жена, жадна за кръв и пари. — Засмя се и отново се извърна. — И ти ми я каза.

Тя беше длъжна да му разкаже.

Цялата история.

За парите, дълга, причината да избяга. Трябваше да падне в краката му и да му даде възможност да й прости. Да й повярва.

Може би тогава те ще могат да започнат отначало. Може би тогава това странно, смущаващо и забележително чувство помежду им ще може да се превърне в нещо истинско.

Мили боже, тя го желаеше по-силно от въздуха, който дишаше!

— Не съм жадна за кръв — рече, изправи се на крака и прикри голотата си с роклята. — Нито за пари. — Направи крачка към него. — Моля те. Позволи ми да обясня…

— Не.

Темпъл се извърна към нея и разсече въздуха с ръка.

Мара спря.

— Не — повтори той. — Уморих се от всичко това. От твоите лъжи. От твоите игри. Уморих се от желанието да повярвам в тях. Достатъчно.

Тя уви роклята около себе си. Знаеше, че го бе заслужила. Знаеше, че дванайсет години животът й я бе водил към този момент. Към деня, когато ще се изправи лице в лице с този мъж, ще му каже истината и ще понесе последствията.

Но никога не й бе хрумвало, че болката от загубата му ще бъде толкова силна. Че толкова много ще страда, задето го бе наранила. Че може да е загрижена за него.

Да е загрижена за него.

Каква глупава, безлична фраза в сравнение с чувството, което в момента я изпълваше, докато гледаше как този невероятен мъж се бори със своите демони. Демони, които тя бе сътворила.

— Не ме е грижа какви са твоите причини, нито колко добре ще съчиниш историята си. Дойде ми до гуша! Колко струва това? Този следобед?

Думите се сипеха като тежки удари. Нима той мислеше, че тя ще поиска пари за… Естествено, че мислеше. Нали точно такава сделка бяха сключили?

Тя поклати глава.

— Да не би сега да смяташ, че нашата сделка е прекалено недостойна за теб?

Но тя вече не я искаше. Не искаше нищо. Искаше единствено него.

И съвсем внезапно — като гръм от ясно небе, Мара разбра.

Тя го обичаше.

И ако това не беше достатъчно лошо, имаше и по-лошо: той никога нямаше да й повярва.

Но при все това тя се опита.

— Уилям. Моля те. Само ако…

— Недей! — Думата разцепи въздуха, ледена и застрашителна. И Мара осъзна, че в този миг, на това място тя се бе изправила пред Темпъл, най-великия боец, когото Лондон някога бе виждал. — Да не си посмяла отново да ме наречеш така. Никога. Нямаш право на това.

Разбира се, че нямаше. Тя бе откраднала името му, когато открадна живота му. В очите й запариха сълзи, но Мара ги преглътна, не желаеше той да мисли, че и те са фалшиви. Не желаеше той да мисли, че тя е фалшива.

— Да, разбира се — кимна сломено.

Той беше толкова студен и неподвижен и тя повече не можеше да го гледа. Обви ръце около себе си, когато той нанесе последния си удар. Когато сложи край.

— Утре всичко ще приключи. Ти ще се покажеш пред всички, ще възстановиш доброто ми име. Аз ще ти дам парите. А след това завинаги ще изчезнеш от живота ми.

И Темпъл я остави там, в средата на ринга, в сърцето на своя клуб.

Чак когато вратата, водеща към стаите му, се затвори и ключалката щракна, Мара се облече и даде воля на сълзите си.