Сара Маклейн
Греховно предложение (12)

Глава 11

Ако му бяха предложили десет хиляди паунда, за да отгатне следващия, който ще излезе на ринга, за нищо на света не би предположил, че това ще бъде Мара.

Но когато залата притихна и той се извърна от групата мъже от другата страна на въжетата, за да види какво бе привлякло вниманието им, знаеше, че ще види нея. Макар в същото време да бе убеден, че това е невъзможно.

И ето че тя беше там, извисяваше се висока и горда в средата на ринга, дървените стърготини в краката й бяха опръскани с кръвта на Дрейк, а тя стоеше, все едно се намираше в чайна. Или в галантериен магазин. Сякаш беше нещо съвсем обичайно за една маскирана жена да излезе на боксовия ринг, насред мъжкия клуб.

Тази жена беше съвършено луда!

И тогава тя заговори, отправяйки му предизвикателство невъзмутимо и хладнокръвно, сякаш имаше пълното право да го направи. Сякаш целият клуб нямаше да избухне в нечуван скандал.

Което и стана. Надигна се истинска какофония от неодобрително ръмжене, гръмогласен смях, обидни подсвирквания, които много скоро се сляха във всеобща мъжка врява. Под прикритието на шумотевицата, Темпъл бързо успя да се съвземе и се приближи към нея — негов противник във всяко едно отношение и в същото време съюзник по неволя.

Повдигна вежди.

Мара не трепна и на него му се прииска да свали маската, за да види изражението на лицето й.

Можеше да го направи. Още в този миг, стига да го пожелаеше.

Можеше да я изобличи, да свали маската й пред множеството от най-могъщите люде в Лондон и да си върне живота, застинал във времето за дванайсет години.

И този, който бе застинал преди по-малко от седмица.

Но тогава нямаше да разбере колко далеч бе готова да стигне.

Наклони глава и заговори толкова тихо, че само тя можеше да го чуе:

— Дързък ход.

Мара също наклони глава и устните й леко се извиха. Дразнеше го. Изкушаваше го.

— Чувала съм, че дързостта е присъща на проститутките.

И сега Темпъл разбра. Тя беше бясна.

И нищо чудно. Той я бе нарекъл проститутка. Прониза го вина, някак си по-осезаема от чувствата на безсилие и привличане, които изпитваше.

Тя не му даде възможност да измисли правилния отговор. Което беше добре, защото Темпъл не бе сигурен, че може да го стори.

— Както и това, че първият ход е техен, нали? — додаде проклетницата вместо това.

При думите й чувството на вина мигом се изпари, прогонено от предизвикателството в тях. От възбудата, която го обземаше всеки път когато двамата се сблъскваха лице в лице. Техният двубой беше много по-могъщ от всичките му схватки досега.

— Мислиш, че ще ти позволя да победиш?

Този път върху устните й разцъфтя широка усмивка.

— Мисля, че нямаш избор.

— Сбъркала си в сметките.

— Как така?

Ето че му падна в ръцете.

— Това е моят ринг, с моите правила. — Вдигна ръка и тълпата от мъже, двеста, а може и повече души, замлъкна. Очите й зад маската се разшириха. Тя беше изумена от лекотата, с която той властваше над това място и неговите обитатели.

— Джентълмени! — обърна се той към залата. — Изглежда, забавленията за тази вечер още не са приключили!

Пристъпи по-близо до Мара и тутакси го облъхна нежният аромат на лимон, толкова свеж и неуместен в това мръсно място. Светлина в мрака. Тя не принадлежеше на този свят. И в същото време сякаш беше част от него.

Може би той просто не искаше тя да си тръгне, макар да разбираше, че трябва.

Тя беше толкова близо, че можеше да я докосне, и Темпъл я привлече към себе си, плъзна крак между нейните, наслаждавайки се на шумоленето на копринените поли на роклята й, когато прилепнаха към бричовете му, на тялото й в обятията му, стройно и гъвкаво, сякаш създадено за него. Но в същото време се гневеше на себе си, задето, когато беше близо до него, тя като че ли поглъщаше всичките му мисли, отвличаше го от целта му.

Възмездие.

Той я придърпа по-близо. Мара ахна и опря в разголената му гръд дланите си, гладки и прохладни до потната му кожа. Той снижи глас, за да го чува само тя.

— Ти сама си постла леглото.

За частица от секундата тя застина, сякаш тези думи имаха за нея особено значение.

— В такъв случай, Ваша Светлост, е време да легна в него.

Отговорът й го изуми, в него се долавяше дързост, противоречие и още нещо. Той се запита дали и в нейното съзнание е нахлула същата картина, както в неговото. На тях двамата в леглото. Голи. Преплели тела.

Прекрасни.

Равностойни партньори.

Херцогът се извърна към тълпата и се изпълни с ненавист, когато видя гладните погледи, вперени в Мара, макар да знаеше, че тези хора бяха необходимото зло.

— Да я проверя ли за оръжие?

Рев на одобрение се разнесе от тълпата и той протегна ръка към полите й. Не се съмняваше, че ножът, който тя носеше със себе си с почти религиозно настървение, трябваше да е скрит някъде там. Мара се сепна, когато ръцете му обходиха талията и бедрата й, и от устните й се изтръгна тих вик на несъмнено удоволствие. Темпъл я погледна в очите.

— Не съм допускал, че обичаш да се излагаш на показ.

Тя стисна устни.

— Нямам намерение да го правя и сега.

— Хмм — провлече той с насмешка. — Тазвечерните ти действия свидетелстват за друго. — Пръстите му напипаха джоб в гънките на полата, а вътре откриха тефтерчето, в което бе документирана тяхната история в паунди, шилинги и пенсове.

Мара усети докосването му и срещна погледа му.

— Внимавайте, Ваша Светлост, защото тази вечер може да ви струва по-скъпо, отколкото си мислите.

Темпъл напипа дръжката на ножа и не можа да сдържи усмивката си.

— Мадам Ебер ти е ушила джоб?

През прорезите на маската очите й се присвиха.

— Струва ми се, че съвсем ясно ви дадох да разберете, че съм доста умела с иглата.

Този път Темпъл не издържа и гръмко се засмя. Тази жена наистина беше невероятна! Беше получила рокля, която навярно струваше повече, отколкото парите, с които преживяваше цяла година, и въпреки това тя незабавно бе ушила джоб, където да крие оръжието си.

Той измъкна ножа и го вдигна високо над главите им.

— Дамата е екипирана със стомана!

При това не само в едно отношение.

Мъжете избухнаха в смях, а Темпъл захвърли ножа през ринга, без да обръща внимание как се плъзна под дървените стърготини. Беше прекалено съсредоточен върху Мара.

— Една жена никога не може да бъде прекалено предпазлива, Ваша Светлост. — Сега бе неин ред да извиси глас. Да поиграе с тълпата. Да спечели одобрението им. Лицето й се озари от ослепителна усмивка и той съжали, че не бяха някъде другаде. — Но какво ще отговорите на моето предизвикателство? Сега, след като ми отнехте ножа, вече не сме ли на равна нога?

Думите й предизвикаха нов залп от кикот и дружно дюдюкане и Темпъл разбра какво се опитваше да постигне тази хитруша.

— Не и на ринга, любов моя. Но може би ще намерим някое друго място… за да го обсъдим.

Мъжете се засмяха, а тя застина в прегръдките му.

— Не мисля така! — Думите отекнаха високо в залата. — Вие държите моя дълг. Аз съм тук, за да победя и да си върна парите. Такива са правилата в „Ангела“, нали?

— Оооо! — изрева тълпата.

Темпъл бавно поклати глава — играеше със зяпачите, докато й заговори с тих и сериозен глас:

— Аз не се бия с жени.

Спомни си първия път, когато й го бе казал. Спомни си какъв човек беше тогава. Несигурен в себе си. Несигурен в действията си. Но вече — не.

Тя сви в юмрук едната си ръка, опряна на гърдите му.

— Я ми кажете, Ваша Светлост, някоя от тях отправяла ли ви е предизвикателство тук? На ринга?

— Сега те сгащи, Темпъл! — подвикна някой от публиката.

— Ще ти дам сто паунда, ако ми позволиш да приема предизвикателството й вместо теб, Темпъл!

— Само сто? Аз ще дам петстотин за такава хубавица! Обзалагам се, че е страхотна в леглото!

Темпъл я пусна и се озърна. Оливър Денсмор, най-големият глупак в Лондон, висеше на въжетата, похотливо изплезил език.

Темпъл с усилие потисна желанието си здравата да го изрита в зъбите.

— Е, Ваша Светлост? — отново привлече вниманието му Мара. — Някога жена предлагала ли ви е да участвате в подобно забавление?

Двусмислената фраза му подейства като удар в слабините и внезапно той разбра, че тя е най-изкусният противник, срещу когото някога се бе изправял на този ринг.

— Не.

Мара бавно се завъртя в кръг, за да покаже маскираното си лице на всички в залата, а накрая се извърна към огледалото, зад което жените несъмнено се кикотеха и сплетничеха, чудейки се коя е.

Улови погледа на Темпъл в огледалото и се усмихна широко и дружелюбно. За пръв път, откакто се бяха срещнали на онази тъмна лондонска улица, той се запита какво би било тази усмивка да е неделима част от живота му. Да я познава добре.

— Ах — рече тя високо, за да я чуят всички. — Значи се отказвате?

Той се поколеба, смутен от безпокойството, което го прониза при тези думи.

— Не.

Мара се извърна към съдията, който така се бе опулил, че имаше опасност очите му да изхвръкнат от орбитите.

— Не са ли такива правилата на мачовете, сър? Двубоят трябва да се състои или отказващият се се предава, нали?

По-възрастният мъж отвори уста, сетне я затвори и погледна към Темпъл за напътствие. Умен мъж.

Темпъл скръсти ръце пред гърдите си и реши да спаси нещастника.

— Има и други начини да се биеш. Други начини за мен да победя.

Мара се обърна, погледна през рамо и устните й се извиха в предизвикателна и дръзка усмивка. И непоносимо изкусителна.

— Имате предвид други начини аз да спечеля, нали?

Тълпата подивя. Те се прекланяха пред нея, тази мистериозна жена, която явно въртеше Темпъл и останалия свят на малкото си пръстче.

И в този миг той също й се прекланяше.

За миг се озова до нея, грабна я в обятията си, притисна я силно към гърдите си и впи устни в нейните. Заявявайки правата си над нея пред Бог и цял Лондон. Опиянен от сладостта й. От уханието й. Ревът на публиката в залата заглъхна, докато я изпиваше с целувката си, прекалено груба, прекалено жарка. Чак след известно време Темпъл осъзна, че Мара му отвръщаше със същата страст. Със същата жар.

Тя изпитваше същото.

Тя го желаеше също толкова силно, колкото и той нея.

Каква катастрофа. После щеше да се тревожи за това.

Той я целуваше отново и отново, ръцете му обхванаха лицето й и той я завладя с устни, с език. Сякаш целият свят изчезна и не остана никой друг освен тях двамата. И този миг. И прекрасната хармония помежду им.

Радостта, че тя го бе открила.

Радостта, че той я бе открил.

Но разбира се, те не бяха сами. И той едва не я облада пред цял Лондон!

Господи! Той я целуваше пред цял Лондон.

Погубваше я.

Темпъл откъсна устни от нейните и изпита наслада, когато тя отново потърси неговите, при мисълта, че тя копнееше за него също толкова силно, колкото и той за нея.

Не.

Тя беше опозорена. Сякаш наистина бе проститутката, както я бе нарекъл. Проститутката, за която искаше всички да я мислят. Само дето сега планът се бе провалил.

Господи. Какво бе направил?

Но това беше целта му, нали? Възмездие? Но някак си всичко вече му се струваше погрешно. Планът му не включваше желание. Или страст. Или чувства.

Какво бе направила тя с него?

Мара повдигна златистокестенявите си вежди.

— Е, Ваша Светлост? Ще се биете ли? Или се предавате?

— Нито едното, нито другото.

Темпъл не дочака отговора й, вдигна я на ръце, благодарен, че маската все още скриваше лицето й, и я понесе извън ринга под одобрителните възгласи на тълпата.

Планът щеше да бъде отличен, ако не беше мъжът, препречил пътя му.

Кристофър Лоу.

* * *

С бумтящо сърце, Мара се озова в прегръдките на Темпъл, опиянена от неговата сила и вълнението от словесния им двубой. Еуфорията дотолкова бе замъглила сетивата й, че тя не осъзна, че Темпъл е спрял. Не го забеляза, докато той не я пусна на пода, тялото й се плъзна покрай неговото, а краката й докоснаха дървените стърготини.

— Лоу — рече той с нисък, заплашителен глас и тя рязко се извъртя.

Нима той щеше да я разкрие сега? Наистина ходът беше добър. И слагаше край на играта им.

Но в същото време я заля разочарование.

Докато Мара не осъзна, че той не гледаше нея. Гледаше над рамото й, право в очите на брат й, застанал на няколко крачки от тях, в края на ринга. В погледа му се четеше отчаяние и нещо по-лошо. Нещо обезпокоително. Нещо непредвидимо.

— Мислиш, че си победил? — заговори брат й. — Мислиш, че можеш да ми отнемеш всичко… — Замълча за секунда и добави: — Дори моята сестра?

В залата се възцари тишина, всеки един от присъстващите се наведе напред, за да чува разговора.

Мара пристъпи към брат си. Знаеше, че е побеснял, и искаше да го успокои. Да го задържи по-далече от Темпъл. Да му попречи да съсипе плана й. Да унищожи всичко, което бе съградила.

И доброто, и лошото.

Темпъл я спря, като хвана ръката й и мигом застана между нея и брат й. Кит тресеше глава, движен от собствената си глупост.

— Цял Лондон те мисли за победител! — разнесе се гласът му, висок и гневен. — Но Херцога убиец е само един страхливец! — Той погледна към Мара и тя видя в очите му ненавист, същата като на баща й. — Страхливец и развратник!

Цялата зала ахна от потрес, включително и Мара. Казаното беше съкрушителен удар, при това нанесен от човек, който би трябвало да се грижи за репутацията й. Сега Темпъл бе длъжен да се бие с него. Той нямаше избор и Кит го знаеше. Не можеш да наречеш някого страхливец и той да не отвърне на обидата. Тя пристъпи към него, за да го спре. Не искаше той да се нарани.

Ръката на Темпъл се стрелна пред гърдите й. Той се извърна към нея. Заговори тихо, за да го чуе само тя.

— Не. Това е моята битка.

И неговите очи блестяха от гняв, но някак си различен.

Този гняв беше заради нея.

Кой беше този човек?

Кит не видя този гняв, заслепен от собственото си безумие.

— Ти не желаеш да се биеш с единствения мъж, който има почтена причина за това. — Вдигна юмруци. — Но сега аз съм тук и ти не можеш да ме пренебрегнеш! Ще се биеш с мен!

Заявлението изтръгна присъстващите от вцепенението и те се втурнаха като мощна вълна към букмейкърите, нетърпеливи да направят залозите си.

— Това е мачът на века! — изкрещя един.

— Залагам двеста на мигновена победа на Темпъл! — присъедини се друг. — Само един рунд!

— Петдесет на това, че Темпъл ще счупи три ребра на Лоу! — провикна се плътен глас.

— Седемдесет и пет на това, че Херцога убиец отново ще затвърди прозвището си!

Лондон чакаше този мач от десет години. Дори повече. Херцога убиец срещу брата на неговата жертва. Съвременните Давид и Голиат.

В главата на Мара прозвучаха думите на Кит от последната им среща.

Аз няма да стоя настрана. А сега ти също си затънала до гуша.

Той щеше да съсипе всичко. Отново ще изгуби. И междувременно ще разруши всичко, което бе успяла да постигне досега. Темпъл щеше да получи своето отмъщение, тя нямаше да получи нищо.

Мисълта я изпълни с примирение. Би трябвало да я унищожи. Да я подтикне да избяга. Ала вместо това я обгърна тъга. Дали защото не й бе отредено време, дори кратък миг, за да познае вкуса на победата, да спечели всичко? Парите, сиропиталището… мъжа?

Прогони нелепата мисъл.

Този мъж не можеше да бъде спечелен. И със сигурност не от нея.

Тя не го заслужаваше.

А сега след всичко това той щеше да се отърве от нея.

Темпъл се обърна към нея и я избута назад към въжетата.

— Темпъл — промълви тя тихо, несигурна какво да каже.

Това не беше моят план.

Аз не знаех, че той е тук.

Спечелѝ.

Той не я погледна. Сякаш тя изобщо не съществуваше. И в този момент Мара осъзна, че нищо друго няма значение. Искаше единствено той да я види. Да се върне назад. Към онази нощ при модистката. Към онази нощ на улицата пред дома му. А най-добре, с дванайсет години назад.

Най-много от всичко на света искаше да промени това, което се случваше сега.

— Темпъл — повтори Мара, опитвайки се да изрече всички свои чувства с името му.

Той не й обърна внимание, вдигна я над въжетата и я подаде на маркиз Бърн, който стоеше от другата страна. Бърн я пое и я обгърна с ръце, предпазвайки я от тълпата около него.

— Той би трябвало да ви убие, задето му заложихте този капан.

Мили боже! Те не можеше да мислят, че тя е планирала всичко това!

Той не можеше!

Само че точно това щеше да си помисли самата тя, ако ситуацията беше обратната и тя се намираше на неговото място.

Двамата с Темпъл бяха две страни на една и съща монета.

Тя ще му разкаже всичко, след като той победи. Цялата истина. От самото начало. Ще му сподели, че парите принадлежат по право на сиропиталището. Че тя се е борила само за момчетата и нищо друго. И че никога не му е желала злото.

Че всъщност искаше той да победи.

Но сега нямаше друг избор, освен да наблюдава мача. Темпъл се извърна с лице към Кит — към нея — и Мара осъзна, че този двубой по нищо не приличаше на схватката с Дрейк. Този път очите му не бяха безстрастни. Този път в тях гореше ярост.

И много повече.

Той тегли чертата върху дървените стърготини и сложи началото. Или може би това беше краят?

Мачът започна и дори сега Темпъл следваше собствените си правила. Позволи на Кит да нанесе първия удар. Брат й се нахвърли върху противника си със злостно настървение и го удари в окото.

Тя не очакваше да чуе изхрущяването на костта, тъпите удари, сипещи се по плътта, жуленето на кокалчетата в костите. Стомахът й се приспиваше от зловещите звуци, докато гледаше как Темпъл поема първия удар, после втория и накрая третия. И тогава, сякаш бе броил ударите, оставяйки ги без ответ, преди да накара брат й да си плати за тях, той се зае с Кит в своя стил, в който според слуховете винаги се биеше.

Юмруците му бяха неумолими като гръмотевици, удряше Кит в корема, по ребрата, докато брат й не се отдръпна настрани, за да си поеме дъх. Да събере сили. После Кит отново нападна Темпъл.

Може би го бяха нарекли така, защото приличаше на каменен зид. Непробиваем. Непобедим. Сякаш целият свят можеше да рухне, но Темпъл щеше да оцелее. Юмруците му валяха като град от камъни върху брат й и той отлетя към въжетата. Стовари се върху тях съвсем близо до нея, едното му око беше почти затворено.

Може понякога да го бе ненавиждала. И макар Кит отдавна да не беше момчето, което познаваше, момчето, което бе изоставила, той все пак оставаше неин брат. И тя не искаше да го види мъртъв.

— Кит! — викна умолително. — Прекрати това! Той ще те убие!

Той срещна погледа й. Тя очакваше да види в очите му болка, съжаление или изненада… но вместо това съзря в тях нещо неочаквано. Омраза.

— Ти избра него.

Мара инстинктивно поклати глава.

— Не.

Не беше истина. Или беше? Тя бе избрала момчетата. Беше избрала тяхната сигурност.

А после… някак си тя бе избрала Темпъл.

Мисълта я шокира. Мили боже! Нима тя наистина бе избрала него?

Дали той ще го позволи? Погледът й се стрелна към херцога, който идваше към тях. Настъпваше към Кит. Очите му намериха нейните. Студени. Безмилостни.

Очи на предаден.

Мара ненавиждаше този поглед. Не можеше да го понесе. Отново се извърна към брат си, който й се усмихна, както някога в детството им, когато замисляше поредната лудория, за да се забавляват, макар да знаеше, че ще му спечели як пердах от баща й.

И в този миг Кит протегна ръка към пода на ринга.

Към нейния нож.

Тя преди всички видя блясъка на среброто, ахна и изкрещя:

— Не!

Ала беше твърде късно. Кит се спусна като обезумял към Темпъл.

Погледът й се стрелна към Темпъл, който не гледаше Кит.

Той гледаше нея.

Мили боже!

— Той ще те убие!

Същите думи, които бе извикала преди малко към брат си, но сега с друго значение.

Младата жена се изскубна като полудяла от ръцете на Бърн, хвърли се към ринга и се вкопчи във въжетата, опитвайки се да се добере до Темпъл.

Опитвайки се да го спаси.

Ала викът й потъна в рева на тълпата, кипяща и виеща като кучета на лов, жадни за кръв.

И Кит щеше да им я даде.

Ножът се заби дълбоко в гърдите на Темпъл и кръвта тутакси разцъфна като уродливо цвете.

Мара, добрала се почти до ринга, застина. Някой я хвана за талията и със страшна сила я дръпна назад. Тя не осъзнаваше, че крещи, докато пронизителният й писък не разцепи въздуха.

И за пръв път, откакто преди дванайсет години Темпъл се бе качил на ринга, Херцога убиец падна.

Мара не можеше да откъсне поглед от неудобния ъгъл, в който бяха застанали краката му, и от кръвта, която изтичаше от него, разширявайки се в тъмно и зловещо петно върху покрития със стърготини под. Висок, червенокос мъж мигом се озова на ринга, коленичи до Темпъл, свали сакото си и се наведе над него, докато крещеше заповеди.

След това Мара вече не можеше да види нищо, гледката й бе препречена от множеството мъже, изскочили на ринга и опитващи се да се доберат до него. Всеки един от тях, нетърпелив да извика:

— Той е мъртъв!

— Не — прошепна Мара, отказвайки да го повярва.

Какво бе направила?

Темпъл беше прекалено силен, прекалено могъщ, прекалено жив, за да умре. Тя се изви в ръцете, държащи я в желязна хватка, отчаяно борейки се да се освободи. Отчаяна да стигне до него. Да докаже, че думите са лъжа.

— Не. Това не може да е истина.

Ръцете я стиснаха до болка. В ухото й се раздаде заканителният глас на Бърн:

— Ако е истина, скъпо ще платиш за това.