Сара Маклейн
Греховно предложение (11)

Глава 10

Отявлена злоба.

Отявлен гадняр.

Беше я нарекъл проститутка.

С коварната арогантност, присъща на богатите, с нищо необременени хора. Херцог. Той бе решил, че след като тя настоява да му даде исканата от него информация срещу заплащане, значи е проститутка.

Ако тя беше мъж, тази дума изобщо не би му хрумнала. Ако тя беше мъж, той никога не би казал подобно нещо.

Щом ще се отнасяш с мен като с проститутка, ще ми плащаш като на такава.

Е, тя първа бе използвала думата. Но това беше различно. Той я бе разтърсил из основи с докосването си. Беше я изкушавал. Беше я накарал да го харесва.

А след това я бе нарекъл проститутка.

Заслужаваше здравата да му натрият носа. Великият, непобедимият Темпъл заслужаваше да бъде победен. От нея.

Кипяща от гняв, надянала маската, Мара вървеше след охранителя по дългия извит коридор, скриващ я от погледите на клубните членове. Беше твърде ядосана, за да се интересува къде отиват или какво ще стане сега, докато детайлно си представяше как разкъсва на части Темпъл.

Отърси се от видението чак когато охранителят с жест я покани да влезе в някакво помещение и затвори вратата зад нея, оставяйки я сред тълпа от хора. Тълпа от жени. Мара се изуми. Жените нямаха място в мъжки клуб. Или в казино.

Погледът й обхвана стаята и оживено бъбрещите жени. Разпозна няколко. Една маркиза. Две графини. Италианска херцогиня, известна със своите скандали.

Мара разглеждаше останалите жени с изумление, примесено с любопитство — всички бяха в смайващи тоалети от коприна и атлаз, някои с маски, повечето непринудено бъбреха, сякаш се бяха събрали на следобеден чай.

И това не бяха просто жени. Те бяха аристократки.

Чак след като се окопити от шокиращото откритие, Мара забеляза това, което би трябвало да види от самото начало, когато я бяха изпроводили в тази стая като някое агне на заколение.

Едната стена на дългото, тясно и необичайно тъмно помещение представляваше прозорец — голям затъмнен прозорец, който гледаше към зала, пълна с мъже, всички облечени във вечерни костюми, скупчени на тълпа, образуваща подкова. Стояха неподвижно и едновременно се намираха в постоянно движение — шумно разговаряха, смееха се, крещяха и се забавляваха, трептящи от енергия, подобно на листата на могъщ дъб в жарък летен ден. Мъжкото множество обкръжаваше голямо празно пространство, оградено с въжета и посипано с дървени стърготини, към което жените имаха отличен изглед.

Което беше рингът.

Мара се приближи до стъклото и неспособна да се удържи, протегна ръка, за да го докосне, поразена от сиянието, което залата излъчваше.

За късмет, навреме се досети, че мъжете ще я видят, ако се намира прекалено близо до прозореца. Младата жена застина и отдръпна ръката си. Не разбираше защо мъжете, изглежда, изобщо не се интересуваха от прозореца или от тази полутъмна стая, пълна с дами.

Дали бяха свикнали жените да наблюдават мачовете и не бяха възмутени от женското присъствие? Нима нямаха желание да въдворят ред? Да ги държат по-далече от мъжките забавления? Що за клуб беше това?

Що за удивително място?

— Те няма да ви видят — рече една дама редом с нея, привличайки вниманието на Мара със сериозните си сини очи, големи и смущаващи зад дебелите стъкла на очилата. — Това не е прозорец. Това е огледало.

— Огледало — повтори Мара.

Този прозорец изобщо не приличаше на огледало.

Явно жената бе забелязала смущението на Мара, защото продължи:

— Ние можем да ги виждаме… но те могат да виждат само себе си.

И сякаш за да потвърди думите й, в този миг пред ринга мина някакъв джентълмен, достатъчно близо до прозореца, за да го докосне. Мъжът спря и се извърна с лице към Мара. Тя се наведе напред, а от другата страна той направи същото, вирна брадичка и поправи вратовръзката си.

Тя махна с ръка право пред длъгнестото му бледо лице.

Той оголи зъби.

Мара отпусна ръка.

Джентълменът вдигна пръста си, облечен в ръкавица, потърка кривите си, пожълтели от чая и тютюна зъби и се намръщи, преди да се обърне и да се отдалечи.

Няколко жени наблизо гръмко се разсмяха.

— Виж ти! Несъмнено лорд Хаундсуел доста ще се засрами, ако знаеше, че ние всички имахме възможността да видим остатъците от вечерята му. — Непознатата дама се усмихна на Мара. — Сега вярвате ли ми?

Мара се подсмихна.

— Подобни гледки навярно с часове ви забавляват.

— Когато няма мач — обади се друга жена. — Вижте! Дрейк излиза на ринга!

Бърборенето в стаята стихна и всички дами насочиха вниманието си към младия мъж, който се промушваше между въжетата, за да излезе на посипания със стърготини ринг, където го чакаха други двама — маркиз Бърн и още един типичен аристократ, бледен и изнервен.

Тълпата в далечния край на ринга се раздели на две, откривайки голяма стоманена врата, и атмосферата в залата явно се промени и натежа от вълнение.

— Сега, всеки миг — разнесе се женски глас на няколко крачки от Мара и всички, и от двете страни на прозореца, замряха в очакване.

Те чакаха Темпъл.

И Мара тутакси осъзна, че тя също го очаква.

Макар че го ненавиждаше.

И той се появи, запълвайки входа, сякаш бе изрязан специално за него — широкоплещест и висок, огромен като къща, гол до кръста, с онези скандални татуировки и бричове от еленова кожа, плътно обгръщащи мускулестите му бедра, с дългите ленени ивици, които тя бе бинтовала около кокалчетата, палците и китките. Младата жена се опита да не гледа тези ръце. Опита се да не си спомня за чувствата, които бе изпитала, докато го докосваше. Опита се да си напомни, че той беше само оръжие за постигане целта.

А когато я целуна, тя си спомни колко вярно бе това. Той беше оръжие, разкъсващо тялото й от желание, като с куршуми. Ранявайки я с копнеж.

— Той е най-огромният, най-прекрасният дивак на света — въздъхна друга жена и Мара застина, заповядвайки си да не се обръща, да не й пука, че в този глас се долавяше не само възхищение, но и още нещо… нещо като личен опит.

— Колко жалко, че той никога не е проявявал интерес към теб, Хариет — подметна друга дама и останалите дружно прихнаха.

Застави се да не се интересува, че опитът, прозиращ в думите на догмата, беше лъжа.

И в този миг той пристъпи към тях. Навярно въображението й играеше номера, но й се стори, че той гледа право към нея, сякаш вълшебният прозорец беше огледало за всички останали в залата, освен за него.

Сякаш се познаваше достатъчно добре и не желаеше никога повече да вижда отражението си.

Той също се промуши между въжетата и Бърн, който сега приличаше на джудже в сравнение с Темпъл, се приближи към господин Дрейк и му каза нещо, което Мара не можеше да чуе. Дрейк разпери широко ръце, а маркизът плъзна длани от двете му страни и потупа бричовете му с безпристрастно движение, което я удиви.

Мара не се стърпя и попита:

— Какво правят те?

— Проверява го за оръжие — услужливо поясни една от дамите, приближила се до нея. — На боксьорите им е позволено да имат секундант, за да са сигурни, че двубоят е честен.

— Темпъл никога няма да измами! — възкликна Мара, преди да се усети, привличайки вниманието на останалите жени.

По бузите й плъпна червенина, докато погледът й обхождаше дамите, преди накрая да се спре върху жената, която я бе заговорила — необикновено висока блондинка с кафяви очи, които изглеждаха златисти на отражението на светлината от ринга.

— Вярно е — съгласи се дамата. — Той не би го направил.

Ето. Жената говореше с увереност, която можеше да се придобие само отличен опит. Този път не грешеше — тази дама го познаваше.

И беше достатъчно красива, за да е близка с него.

Двамата с Темпъл несъмнено си подхождаха — и двамата бяха високи, макар и противоположни във всичко останало. Мара тутакси си представи как дългите ръце на тази дама обвиват шията му, как фините й пръсти се заравят в тъмната му коса. Как големите му длани обгръщат талията й. Как я притежава. Как я люби.

И отново го намрази, но този път по съвсем друга, много по-обезпокоителна причина.

От другия край на помещението се разнесе продължително подсвирване.

— Какво не бих дала сега, за да бъда секундант на Дрейк.

Мара отново насочи вниманието си към ринга, където един добре облечен джентълмен се приближи към Темпъл и направи неловък жест, показвайки му, че и той трябва да вдигне ръце. Темпъл се подчини. При движението мускулите на гърдите и корема му заиграха и устата на Мара пресъхна при гледката, която той представляваше — великолепен мъжкар, очакващ секундантът да го провери за оръжие, устните му бяха извити в насмешлива усмивка, сякаш самият дявол бе на негова страна и затова не му беше нужно да мами.

Тя си го представи с ръце, вдигнати високо над главата, уловени за ремъка, който висеше от тавана, където самата тя най-скандално бе провиснала, студената кожа режеше дланите й в пълен контраст с неговата топлина. С неговото докосване.

С неговата целувка.

Но тя го ненавиждаше!

— Давай, човече! Докосни го!

— Вземи го в ръка!

— Провери всички тайни местенца!

Дамите сякаш се състезаваха коя ще подвикне най-неприличното окуражаване, смееха се и крещяха, докато аристократът на ринга проверяваше херцог Ламонт с пъргавина, дължаща се на страх или смущение, или може би и на двете.

— Не толкова бързо!

— И не толкова нежно!

— Обзалагам се на цялото си богатство, че Темпъл обича твърда ръка!

— Не е ли богатството на съпруга ти? — долетя язвително подмятане и червенокосата дама до прозореца се извърна към стаята с широка усмивка на красивото си лице.

— Това, което графът не знае, няма да го нарани. Погледнете размера му!

— Залагам десет паунда, че навсякъде е толкова голям, Флора — през смях заяви някаква дама. — Никоя от нас не иска да грешиш.

— Готова съм да рискувам и да прекарам една нощ с Херцога убиец, за да разбера!

Оглушителният смях едва не събори стените на стаята, почти всички жени явно изпитваха огромно удоволствие не само от изречените думи, но и от похотливите си фантазии. Мара за пореден път се огледа — дългата редица от коприна и атлаз, безупречните прически и грим. И на всички тези представителки на лондонското виеше общество буквално лигите им течаха, докато изяждаха с хищническите си очи Темпъл. Помнеха прякора му, но бяха забравили главното: че той наистина беше херцог. Че заслужаваше тяхното уважение.

А и дори да не беше херцог… той беше човек, а не животно.

Както те се отнасяха към него.

Нейните действия бяха причината да се отнасят така към него.

Наред с тази мисъл я връхлетяха вълна на съжаление и мъчителното осъзнаване, че ако можеше да върне времето назад… ако можеше да промени всичко, щеше да открие друг начин, за да избяга от онзи живот. Начин, който щеше да я освободи от оковите на жестокия баща и студения съпруг и в същото време да спаси този мъж от този злочест срам.

Но не можеше.

Това беше техният живот. Техният танц. Тяхната битка.

За щастие, секундантите приключиха с проверката и оставиха Темпъл, който с ботуша си прокара черта по средата на ринга. Дори това движение, което би трябвало да е рязко и грубо, беше грациозно.

— Стартовата линия — обясни на Мара новата й познайница. — Мъжете застават един срещу друг от двете страни на линията. После следват рундовете, толкова на брой, колкото е нужно. Докато единият не падне и повече не може да стане.

— Край на залаганията, дами! — оповести тъмнокожият мъж, който я бе довел в тази стая, напомняйки на Мара, че те все пак се намираха в игрален дом, че дори този момент струваше пари за „Падналия ангел“.

Темпъл чакаше неподвижен Дрейк да приближи.

Събеседницата на Мара продължаваше с обясненията:

— Темпъл винаги позволява на противника да нанесе първия удар.

— Защо? — попита Мара, ненавиждайки трепета в гласа си.

Бяха я довлекли тук против волята й, за да наблюдава тази проява на пълна жестокост.

Тогава защо изведнъж толкова се вълнуваше от отговора?

— Защото той е непобедим — просто отвърна жената. — Обича да дава шанс на противника си.

Справедливост. Нещо, което самият Темпъл никога не бе получил. Той беше добър човек. Даже никой да не го виждаше. Даже самата тя да не искаше да го повярва.

Мара погледна краката му, широките черни мастилени ивици върху мускулестите ръце, множеството белези върху гърдите и бузата и прясната рана върху ръката му, все още с нейните шевове.

Не можеше да срещне тъмните му очи, не можеше да се застави да го погледне открито и да се изправи лице в лице с това, което му бе причинила и което го бе довело тук, на този ринг, за забавление на половината Лондон. За него залагаха. Зяпаха го, сякаш беше експонат в стъкленица, изложен на показ пред любопитната публика.

Младата жена отвърна поглед и го насочи към Дрейк, когото беше по-лесно да наблюдава. Мъжът пое дълбоко дъх и се подготви за двубоя.

А после битката започна, жестока и безмилостна.

Дрейк нападна противника си с неоспорима сила, но Темпъл отклони удара, като леко се наклони назад. Движен от инерцията, съперникът му се олюля и Темпъл се възползва от това, за да нанесе мощен удар, силен и точен.

Дрейк се препъна и се вкопчи за миг във въжетата, ограждащи ринга, преди да се изправи отново пред Темпъл.

Огромният херцог стоеше до стартовата линия, леко задъхан. И чакаше.

— Ууу, тазвечерният мач ще бъде скучен, момичета — разочаровано провлече една от дамите. — Дрейк ще падне като пън.

— Всички винаги го правят — съгласи се друга зрителка.

— Поне веднъж да имаше равностоен противник, който да го задържи на ринга — въздъхна трета и Мара мислено пожела всички тези дами просто да спрат да дрънкат.

Дрейк отново се хвърли към Темпъл, протегнал ръце като малко дете, молещо за прегръдка. Но нещастникът нямаше никакъв шанс. Темпъл се раздвижи, бърз като мълния, и му нанесе съкрушителен удар в челюстта и после още един в торса.

Дрейк се свлече на колене и Темпъл тутакси отстъпи назад.

Погледът на Мара се стрелна към лицето му, но не откри там никаква следа от ликуване или гордост, които би трябвало да изпитва. Нямаше никакви емоции, нищо, което да издаде чувствата му за двубоя.

Той чакаше, търпелив като Йов. Дрейк притисна ръце до посипания с дървени стърготини под и цялата зала притихна.

— Той изобщо смята ли да става? — недоволно промърмори една дама.

Тя наблюдаваше падналия мъж, който дишаше тежко, гърдите му се повдигнаха един път, два пъти, преди да вдигне ръка в универсалния жест, че се предава.

— Ооо — разочаровано въздъхна друга от дамите. — Той се отказа.

— Хайде, Дрейк! Бий се като мъж! — извика една от жените.

Останалите дами около нея охкаха превзето и се оплакваха, сякаш бяха изгубили любима играчка. Мара се извърна към жената, която неусетно се бе превърнала в нейна наставница за вечерта.

— И сега какво?

Темпъл пристъпи напред, докато жената отговаряше, и протегна ръка към противника си.

— Той се отказа, което означава поражение.

Дрейк прие ръката на Темпъл и несигурно се изправи на крака. Възрастният съдия, застанал в края на ринга, посочи с пръст към червения флаг в ъгъла. Тълпата от двете страни на прозореца избухна във викове и подигравки.

— И Темпъл побеждава — обясни жената на Мара, — но не така, както на тях им харесва.

— Победата си е победа, нали?

Кафявата вежда на дамата насмешливо се повдигна.

— Кажете го на мъжете, които само за трийсет секунди се лишиха от многочасово развлечение. — Тя се извърна към ринга. Мъжете в залата протестираха и размахваха някакви хартийки във въздуха. — Онези мъже залагат големи суми за мачовете… никога срещу Темпъл, но на броя на рундовете и нанесените удари… дори и как ще изгуби Дрейк. — Дамата замълча. — Кратките схватки не са им по вкуса.

— Ана! — извика мъжът в ъгъла и жената се обърна.

Той кимна веднъж и тя отново насочи вниманието си към Мара.

— Извинете, но се боя, че ми се налага да поработя. — Мара сбърчи вежди и дамата килна глава. — Недоволните клиенти имат нужда от… утеха.

И Мара разбра. Жената беше куртизанка. Високоплатена, досети се Мара.

— Разбира се.

Жената леко се поклони.

— Милейди.

— О, аз не съм…

Ана се усмихна.

— Тези от нас, които не са, трябва да се поддържат.

След тези думи Ана си тръгна и остави Мара в плен на мислите за току-що приключилия мач. Младата жена с болезнена острота осъзнаваше, че в никакъв случай не заслужава подобно почтително обръщение, имайки предвид последиците от позорните й действия в миналото.

Темпъл, изглежда, ни най-малко не се вълнуваше от мъжете около него, които крещяха и отчаяно се опитваха да си върнат залозите. Той се извърна с лице към огледалото и се взря в него с черните си очи.

— Ето сега! — възкликна една дама редом с нея.

Той кимна, изтръгвайки сподавен кикот и въздишки от дамите в стаята, а Мара затаи дъх. Знаеше, че след като вече мачът бе приключил, той щеше да дойде за нея.

И в съзнанието й мигом изникна споменът за последния им разговор. За думите, които той й бе казал. За обидата, която й бе нанесъл.

За постелята, която тя бе постлала за двамата, където двамата бяха врагове. За това как тя с всички усилия се опитваше да си върне парите, а той да си отмъсти.

Гневът й се завърна.

— Горкият Темпъл! — подвикна някаква дама. — Той дори не успя да се бие както трябва.

— Аз с удоволствие бих се сбила с него — изстреля друга и намекът накара знатните зрителки дружно да избухнат в кикот.

Аз не се бия с жени.

Колко пъти бе повторил той това през онзи първа вечер?

Но ако все пак някоя жена се осмели да го предизвика? Пред всички? Ако една жена предложи да се бие с него в замяна на парите, които по право са нейни?

Ако успее да го натика в ъгъла, където в момента червеният му флаг се развяваше с предизвикателна самоувереност?

Дали той щеше да откаже?

Дали тя можеше да победи?

Сърцето й бясно заби Да, можеше. Този момент, това място беше нейният отговор. Маркиз Бърн се бе качил на ринга и двамата с Темпъл разговаряха.

Мислите на Мара лудешки препускаха.

Щеше да бъде толкова лесно.

Внезапно до нея изникна някакъв слаб като клечка мъж с очила.

— Темпъл моли да се срещне с вас в неговите стаи. Аз съм тук, за да ви заведа.

Отлично.

— Аз също имам твърдото намерение да се срещна с херцога.

Тя възнамеряваше да го победи в неговата игра. Да му докаже, че той греши. Да докаже, че тя е по-силна, по-умна и по-значима, отколкото мислеше той. Да го накара да съжалява за думите си. Да го накара да си ги вземе обратно.

Бе позволила на целувките му да я разсеят. Странната му, неочаквана доброта бе притъпила бдителността й и тя почти бе забравила за войната, която двамата водеха. Но след това той я бе нарекъл проститутка. И тя си бе спомнила за неговата цел. За своята цел.

Той искаше възмездие, а тя — да запази сиропиталището.

И щеше да получи всичко, което искаше.

Тази вечер.

С удвоена решителност Мара вървеше след водача си. Двамата излязоха от тихия коридор и се озоваха сред оживена тълпа. Тя бе благодарна, че беше с маска, която ограничаваше зрителното й поле и превръщаше мяркащите се пред погледа й мъже в участници в някакъв спектакъл. Те сякаш се движеха по сцената специално за нея, подготвяйки се за следващото, много по-голямо и по-важно действие. За главния участник.

Темпъл.

Мъжът я отведе обратно до стаите на Темпъл, вкара я в оскъдно осветеното помещение, затвори вратата зад нея и без колебание я заключи.

Но Мара вече прекосяваше стаята, запътена към стоманената врата, която бе видяла от другата страна на ринга. Вече знаеше къде отвежда.

Рязко я дръпна. В съзнанието й вече се бе оформил ясен план, също толкова ясен, както онзи, който преди дванайсет години я бе тласнал по този път. Който я бе довел дотук. До този момент. До този мъж.

Подмина без внимание мъжете от двете страни на прохода, водещ право към ринга, изпълнена с благодарност за маската, която скриваше лицето й, докато изминаваше краткото разстояние до целта си. Погледът й бе прикован в огромния мъж, застанал с гръб към нея, докато стискаше ръцете на поздравяващите го джентълмени.

Бедният човек не подозираше какво го очаква.

Тя бе толкова съсредоточена в Темпъл, че не забеляза маркиз Бърн, който препречи пътя й и улови ръцете й.

— Не смятам, че трябва да се появявате там.

Мара го погледна в очите.

— Няма да ме спрете.

— Не мисля, че бихте искали да ме изпитате.

Тя се засмя.

— Я ми кажете, лорд Бърн — подхвана, преценявайки възможностите си. — Наистина ли си въобразявате, че можете да се намесвате в ставащото? Целият ми живот ме е водил до този момент.

— Няма да позволя да провалите отмъщението му — заяви благородникът. — Ако питате мен, вие напълно го заслужавате заради начина, по който го съсипахте.

Може би беше заради намека, че той знае за дългата нишка на миналото, свързваща Мара и Темпъл. Или заради абсурдната му самонадеяност, сякаш маркиз Бърн можеше по свое желание да накара земята да спре да се върти около оста си. Или просто заради самодоволното изражение на лицето му.

Никога нямаше да узнае.

Но Мара нито за секунда не се поколеба и използва цялата си сила и умения, придобити за дванайсет години самостоятелен живот, когато никой не се бе грижил за нея, уроците, на които я бе научил животът, както и този на мъжа на ринга пред нея, който бе освежил знанията й.

Бърн ни най-малко не предугади удара.

Самодоволният аристократ политна назад и извика от изумление, а от носа му шурна кръв. Но Мара не остана да се полюбува на резултата от майсторството си.

Тя пъргаво се озова до ринга, за секунди се промуши между въжетата и се закова върху неравно посипаните дървени стърготини. Глъчката в залата започна да стихва. Мъжете, струпали се да си получат печалбата и крещящи за втори мач, един по един се извърнаха с лице към нея и застинаха.

На Темпъл му беше нужно известно време, за да долови тишината. Да осъзнае, че е насочена към него. Към ринга.

Малкото пламъче на несигурността загоря в подножието на тила й и бавно плъпна, криволичейки, надолу по гръбнака й. Но тя решително го потуши.

Беше късно за колебание. Това беше нейният избор.

Следващата й стъпка.

Мара срещна черните му очи, когато той пристъпи към нея, и съзря в тях изненада. Раздразнение. Досада. И още нещо. Нещо, което тя не можа да определи, преди то да изчезне от неумолимия му поглед.

Младата жена пое дълбоко дъх и заговори, гласът й отекваше високо и ясно в голямата зала.

— Аз също имам дълг към „Падналия ангел“, Ваша Светлост.

Една черна вежда се повдигна, но той остана мълчалив.

— Затова искам да знам: приемате ли моето предизвикателство?