Сара Маклейн
Греховно предложение (10)

Глава 9

— Не бива да се биеш с него.

Темпъл не вдигна глава и продължи да завързва ботушите си.

— Малко е късно за това, не мислиш ли? Половината клуб вече се е събрал край ринга.

Маркиз Бърн, най-старият приятел на Темпъл и съдружник в „Падналия ангел“, се бе облегнал на стената до вратата, водеща към ринга, и наблюдаваше как Темпъл се приготвя за мача.

— Не това имам предвид и ти го знаеш. Тази вечер можеш да се биеш с когото пожелаеш, макар че, ако обичах да се обзалагам, щях да заложа двайсет паунда, че Дрейк ще бъде повален още в първата минута. — Посочи към ниската маса в средата на стаята и добави: — Не бива да приемаш предизвикателството на Лоу.

Темпъл също погледна към списъка с имената. Кристофър Лоу беше начело и така беше вече няколко седмици подред. Отправяше му предизвикателство. Изкушаваше го да го приеме. Осмеляваше се да му обяви двубой на ринга. Очевидно Мара не бе казала на брат си за сделката си с Херцога убиец и за усилията си да върне парите им. Или това, или Лоу искаше да спаси сестра си от гибел, но Темпъл се съмняваше, че репутацията на сестра му има нещо общо с плановете на младия мъж.

Проклет да е, ако не жадуваше за това повече от всичко на света. Лоу заслужаваше един хубав пердах.

— Ще бъде мачът на годината — заяви Темпъл. — „Ангелът“ ще спечели цял куп пари.

— Не ми пука, дори кралят с цялата си гвардия да се настани край ринга и да заложи на мача всичките скъпоценности на короната. Ти не бива да се биеш с него.

Темпъл се залови за кожения ремък, висящ от тавана на кабинета му, и отпусна рамене под тежестта на собственото си тегло, подготвяйки се за това, което предстоеше. След половин час щеше да излезе на ринга и да се бие, и всички мъже, които седяха в залата, щяха да се бият с него. Някои щяха да са на негова страна, отъждествявайки се с падналия херцог, който въпреки позора, крушението и ненавистта бе съумял да стане крал тук. Но повечето щяха да бъдат на страната на неговия противник — Давид срещу Темпъл Голиат. Те също познаваха горчивия вкус на загубата в „Ангела“. И макар да плащаха клубните си вноски и да печелеха на игралните маси горе, в едно кътче на душата си всеки от тях мечтаеше клубът да се разори.

— Това е игра — рече Темпъл, преструвайки се, че думите на приятеля му не го тревожат. — Всички идват заради нея. И ние се разбрахме да им дадем точно това.

— Глупости! — отсече Бърн. — Ние се разбрахме да вземаме парите на копелетата и да им даваме зрелище. Но не сме се разбрали да се превръщаме в забавление за тълпата. А ти ще направиш точно това. — Маркизът се приближи към Темпъл, като пътьом взе от масата документите на Лоу. — Това няма да е двубой, а публична екзекуция. Те ще мислят, че Лоу най-сетне има шанс да получи възмездие за смъртта на сестра си. Ако толкова много искаш да се биеш с него, поне почакай, докато кучката се разкрие. Тогава обществото ще бъде на твоя страна.

Темпъл стисна челюст, когато чу обидната дума, с която приятелят му нарече Мара.

— Пет пари не давам на чия страна е обществото.

— Опашата лъжа. — Бърн мрачно се изсмя и прокара ръка през косата си. — Аз по-добре от всеки знам какво искаш да мисли обществото за теб.

Темпъл не отговори и Бърн продължи:

— Днес прегледах документите на Лоу. Той е проиграл всичко, което не му е принадлежало по рождение, в това число и една доста прилична сума, която незнайно как е спечелил. Изненадан съм, че Чейс не е изпратил Бруно да му вземе и последната риза от гърба. Къщи, коне, карети, всичко. Дори шибания сребърен сервиз за чай. Какво, по дяволите, ще правим с него?

Темпъл се подсмихна, докато бинтоваше китката си.

— Някои хора обичат чай.

Бърн повдигна вежди и захвърли бумагите на масата.

— Кристофър Лоу е най-големият неудачник в Британия и или не го разбира, или не го е грижа. Но и в двата случая покойният му баща навярно се обръща в гроба, мечтаейки да сключи сделка с дявола или още по-лошо, да стане от гроба и собственоръчно да убие глупака.

— Ти се възмущаваш от човек, проиграл всичко на игралната маса? Каква ирония!

Очите на Бърн гневно блеснаха.

— Аз може и да съм проиграл всичко, но после си го върнах. Десетократно. Дори повече!

— Отмъщението ти сполучи.

Бърн се намръщи.

— Прекарах десет години, мечтаейки за възмездие, като се убеждавах, че на този свят нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да унищожа човека, откраднал наследството ми.

Темпъл повдигна вежда.

— И ти направи точно това.

Маркизът внезапно доби сериозно изражение и тихо рече:

— И едва не загубих единственото, което имаше значение.

Темпъл изпъшка, протегна ръка към кожения ремък и започна да се разтяга.

— Ако някой зад онази врата знаеше как вие двамата с Крос се размеквате, когато говорите за съпругите си, „Ангелът“ ще изгуби цялото си могъщество.

— Като стана дума за това, моята съпруга винаги топли леглото ми и ме очаква с разтворени обятия. А мъжете зад вратата могат да вървят и да се обесят. — Бърн замълча и добави: — Отмъщението беше моята цел, Темпъл. Но никога твоята.

Темпъл погледна приятеля си в очите.

— Целите се променят.

— Несъмнено. Но бъди готов. Възмездието е нещо опасно. То прави от човека негодник. Аз най-добре го знам.

— Аз вече съм негодник — заяви Темпъл.

Бърн криво се усмихна.

— Ти си блага душица.

— Така ли мислиш? Кажи ми го пак на ринга.

Маркизът подмина заплахата.

— Това няма да свърши така, както си мислиш.

Щеше да свърши точно така, както мислеше Темпъл. Мара може и да беше вдъхновителката на неговата гибел, но нейният брат също бе изиграл своята роля — ридаеше и се оплакваше, отправяше фалшиви обвинения и бе накарал целия свят да повярва, включително и самия Темпъл, че Лоу е бил жестоко онеправдан.

В съзнанието му изплува спомен — преди пет години Темпъл вървеше по улицата посред бял ден и всички го избягваха. Никой не искаше да пресече пътя на Херцога убиец. Никой не желаеше да си навлече гнева му. Кристофър Лоу излизаше от някаква кръчма с разгулните си пияни приятели и връхлетя право върху Темпъл, който дотолкова бе отвикнал от досега с други хора, освен на ринга, че се стресна от контакта.

Лоу се вторачи в него и за радост на тълпата, закрещя с пиянски глас, заваляйки думите:

— Убиецът на моята сестра се мотае из улиците посред бял ден! Каква изненада!

Тайфата от пияни идиоти дружно избухна в смях, а Темпъл се вледени, вярвайки в гнева на Лоу. Вярвайки, че го е заслужил.

Вярвайки, че е убиец.

Сега погледна към Бърн.

— Тя може и да ми е откраднала дванайсет години, но брат й ги превърна в ад.

— И двамата заслужават да страдат. Господ е свидетел, че Лоу си заслужава боя, и да, ти вярваш, че ще си отмъстиш, като покажеш дамата пред цял Лондон. Ще изпълниш втората част от плана си и тя ще бъде опозорена. Теб ще те приемат с разтворени обятия в обществото и майките, мечтаещи да омъжат дъщерите си за херцог, ще започнат да те преследват. Но гневът в душата ти ще остане.

Отмъщението невинаги се получава така, както очакваш.

Урок, на който бе научил момчетата.

И Темпъл много добре знаеше, че това е истина. Знаеше, че след отмъщението нищо няма да може да се промени. И то завинаги ще го бележи. Безвъзвратно ще го промени.

Бърн се отпусна в ниското кожено кресло и отново заговори:

— Аз просто казвам, че ти притежаваш всичко, което искаш. Пари, власт, титла, която е прашасала от липсата на употреба, но въпреки това е твоя. И да не забравяме и Уайтфон. Може и да не живееш там, но имението ти донесе цяло състояние, защото ти се оказа много по-добър стопанин, отколкото беше твоят баща. Можеш да получиш още. Да се върнеш в обществото. Да си намериш някоя скромна девица от тези, които вечно подпират стените на баловете. Такива девици обичат негодниците.

Бърн беше прав. Темпъл можеше да получи всичко. Пари и опетнена титла — всичко това беше много повече, отколкото притежават повечето хора. Някоя застаряваща мома с радост щеше да го вземе.

Но гневът беше коварен съветник.

— Не искам скромна девица.

— А какво искаш?

Искам страстна жена. И горда.

Темпъл срещна погледа на приятеля си.

— Искам почтеното си име.

— Лоу не може да ти го върне. Като го победиш на ринга, само ще го превърнеш в мъченик.

Темпъл дълго мълча, сетне кимна. Искаше да приключи този разговор, но Бърн попита:

— Ами момичето?

Пред погледа му тутакси изникна образът на Мара с разрошена златистокестенява коса и блестящи странни, омагьосващи очи. Винаги без ръкавици. Защо го бе забелязал?

И защо го интересуваше?

Не го интересуваше.

— Ние имаме свои сметки за уреждане.

— Без съмнение.

— Тя ме упои.

Бърн повдигна вежди.

— Много отдавна.

Темпъл поклати глава.

— В нощта, когато ми се разкри.

Измина минута, преди Бърн да осъзнае думите. Темпъл стисна зъби. Знаеше какво ще последва и съжаляваше, че се бе изтървал.

Маркизът избухна в смях.

— Не!

Темпъл се залюля на пети, подскочи веднъж, дваж, нанесе няколко удара във въздуха. Преструваше се, че ни най-малко не е вбесен от истината.

— Да.

Смехът стана оглушителен.

— О, почакай само докато останалите узнаят! Великият непоклатим Темпъл! Упоен от гувернантка! Къде?

— В градската ми къща.

Където тя го бе целунала. Където той едва не бе стигнал до края.

Бърн скочи на крака и се преви надве.

— В собствения му дом!

По дяволите.

Темпъл се намръщи.

— Измитай се от тук!

Маркизът скръсти ръце пред гърдите си.

— О, не. Още не съм се насладил докрай на това.

На вратата рязко се почука и двамата мъже погледнаха към часовника. Още бе рано за започването на мача.

— Влез! — извика Темпъл.

Вратата се отвори и на прага се появи Азриел, един от хората на Темпъл, вторият по старшинство от охраната в „Ангела“. Мъжът не обърна внимание на Бърн, погледна право към Темпъл и съобщи:

— Пристигна дамата, която сте поканили.

Мара.

Той се намръщи, раздразнен от възбудата, обзела го само при мисълта за името й.

— Доведи я.

Изчака Азриел да излезе, сетне се извърна към Бърн.

— Мислех, че си тръгваш.

Бърн се настани на близкия стол, изпружи дългите си крака и скръсти глезени.

— Аз пък мисля да поостана и да наблюдавам тази сценка — подметна весело. — В крайна сметка не бих искал тази жена отново да се опита да те убие. Може да ти потрябва защита.

— Ако не внимаваш, на теб ще ти потрябва защита.

Вратата се отвори, преди Бърн да успее да отговори, и Мара пристъпи през прага на неговата светая светих. Тя се бе загърнала в огромна черна пелерина, качулката бе ниско придърпана над очите й, но той въпреки това я позна.

Висока и прекрасно сложена, цялата меки извивки и нежна плът, тя беше жена, която обикновено щеше да го привлече, ако не беше истинско въплъщение на дявола. А тази уста… чувствена, изкусителна, създадена само за грях. Изобщо не биваше да я вкусва. Сега жадуваше за още.

Мара отметна качулката и откри лицето си. Големите й очи тутакси срещнаха неговите. Темпъл забеляза безпокойството в тях, неувереността и мигом се ядоса, когато те се насочиха към Бърн, седнал на метър от тях.

И внезапно, дали заради вълнението от предстоящия двубой, или заради нещо много по-опасно, Темпъл изпита желание да удари Бърн. При това силно.

Сигурно беше заради предстоящата среща на ринга, защото не беше възможно да е заради Мара. Изобщо не му пукаше кого гледа тази жена. Кой гледаше нея. Всъщност планът му се основаваше на идеята целият Лондон да я гледа.

Бърн не стана и тази съзнателна проява на неуважение още повече вбеси Темпъл.

— Аз съм…

— Знам кой сте — прекъсна го Мара, без да използва титлата му на маркиз, явно отвръщайки му със същото неуважение. — Цял Лондон знае кой сте. — Извърна се към Темпъл. — Какво означава всичко това? Пожелахте да дойда и да гледам, докато вие пребивате поредния нещастник?

Думите не бяха много удачни. Тя беше твърда като стомана, но тук той беше на своя територия и знаеше, че под смелост тя прикриваше притеснението си. Тази тактика му бе добре позната. Той самият многократно я бе използвал.

— А пък аз се надявах, че ще ми подариш талисман, за да го нося по време на битката.

Тя присви очи.

— По-вероятно с него ще саботирам сабята ви.

Темпъл повдигна вежди.

— Саботиране на саби, така ли го наричате в „Дом Макинтайър за момчета“?

Бърн се изкиска и Мара сурово го стрелна с поглед.

— Вие сте маркиз, нали?

— Такъв съм.

— Я ми кажете винаги ли се държите по този начин? Питам само защото ми се струва, че вашият приятел много не се старае да се държи като херцог. Реших, че незрелостта е заразна. Като инфлуенца.

В погледа на маркиза блесна възхищение. Той се извърна към Темпъл.

— Очарователна.

— При това въоръжена с лауданум.

Бърн кимна.

— В такъв случай няма да пия нищо от ръката й.

— И с нож — додаде Мара сухо.

Маркизът повдигна вежди.

— И винаги ще съм нащрек.

— Много разумно — съгласи се Темпъл.

Мара недоволно изсумтя и Темпъл си представи колко често го прави със своите питомци.

— Вие се каните да пребиете един човек до смърт и на всичко отгоре стоите тук и се шегувате?

— Много интересно, че тя толкова високо цени моралните принципи, не мислиш ли? — обади се Бърн от стола си.

Мара се извърна към маркиза.

— Бих искала да си вървите, милорд.

Веждите на Бърн се извиха нагоре.

— А аз бих ви посъветвал да внимавате с този тон, скъпа.

Очите на Мара блеснаха от гняв.

— Предполагам, че желаете да ви се извиня?

Бърн стана, оправи безукорно изпънатото си сако и кимна към Темпъл.

— Извинете се на него — заяви. — Той не е толкова опрощаващ като мен. — Извади джобния си часовник, погледна го и се обърна към приятеля си. — Десет минути. Нужно ли ти е още нещо преди мача?

Темпъл не отговори. Нито отмести поглед от Мара.

— В такъв случай по-късно ще се видим.

Херцогът кимна.

— Да, ще се видим.

Маркизът излезе и затвори вратата зад гърба си. Мара погледна към Темпъл.

— Той не ти пожела късмет.

— Не е прието да си пожелаваме късмет.

Темпъл се приближи до масата, отвори махагоновото сандъче и извади парче восък.

— Защо не?

Той отчупи две големи бучки и ги остави върху масата, преструвайки се, че изобщо не усеща толкова остро присъствието й в прекалено тъмния ъгъл на стаята. Искаше да я види.

Но не биваше.

— Пожелаването на късмет е лош късмет.

— Това е нелепо.

— Такава е традицията в „Ангела“.

Мара не каза нищо и скръсти ръце пред гърдите си.

— Защо съм тук? — попита след кратко мълчание.

Темпъл взе от дървената маса в средата на помещението дълга чиста ивица плат, постави единия край върху дланта си и започна да бинтова ръката си, като внимаваше тъканта да не се бръчка и прегъва. Редовният вечерен ритуал не бе предназначен само да защити мускулите и костите, макар че в разгара на мача счупените пръсти не бяха нещо нечувано.

По-важното беше, че равномерните движения му помагаха да се успокои преди двубоя и да се съсредоточи, както бяха правили от векове воините, преди да влязат в битка.

Но нервите му изобщо не можеха да се успокоят, когато Мара Лоу беше в стаята. Той вдигна очи към нея и изпита удоволствие, когато видя как е приковала поглед в ръката му.

— Ела.

Тя срещна погледа му.

— Защо?

Темпъл кимна към ръката си.

— Колко ще ми струва, за да ме бинтоваш?

Тя проследи движението му.

— Двайсет паунда.

Той поклати глава.

— Пробвай още веднъж.

— Пет.

Искаше тя да дойде по-близо, макар да съзнаваше, че не трябва да желае нищо подобно. А и можеше да си позволи цената.

— Съгласен.

Мара пристъпи към него и свали пелерината, разкривайки бледоморавата рокля, която мадам Ебер му бе обещала. Дрехата подчертаваше красотата й, гладката като порцелан кожа. Сърцето му бясно заби, когато тя дойде по-близо, спря на една ръка разстояние и измъкна онова черно тефтерче, което винаги носеше със себе си.

— Пет — повтори и отбеляза сумата в графата. — И още десет за вечерта. Както винаги — завърши тя, напомняйки му, че имаше собствени причини, за да бъде тук.

Прибра тефтерчето и посегна към ръката му. Не носеше ръкавици. Отново. Кожа до кожа. Топлина до топлина.

Той плащаше за това.

Може би ако запомни това, ще му бъде по-лесно да я забрави. Усещането за гъвкавото й тяло в прегръдките му. Уханието й — лимони през зимата. Вкусът й.

Тя поднови ритуала му — внимателно намотаваше ленения плат около китката и палеца, като плътно и равномерно го притискаше към кожата.

— Много си добра в това — отбеляза Темпъл.

Собственият му глас прозвуча чуждо в ушите му. Тя бе виновна за това. Заради нея се бе превърнал в непознат за самия себе си.

— Превързвала съм счупени кости. Предполагам, че принципът е един и същ.

Отново късче сведение за Мара, за това къде е била. Каква е била. Достатъчно, за да поиска да й зададе множество въпроси, на които тя няма да отговори. Затова се задоволи с краткото:

— Така е.

Пръстите й нежно и уверено докосваха ръката му и Темпъл се изпълни с мъчителното желание да усети докосването й на други места. Докато бинтоваше ръката му, Мара бе свела глава и той се взираше в златистокестенявите къдрици, които копнееше да погали. Запита се как ли щеше да изглежда косата й, разпиляна на буйни вълни върху възглавницата му. Върху пода на тази стая. Върху голите му гърди. Върху нейните.

Погледът му се отмести към раменете й, едва повдигащи се и спускащи се в такт с дишането, прекалено тежко и учестено.

Темпъл познаваше това дишане. От собствен опит.

Тя го желаеше.

Мара внимателно подпъхна края на ленената ивица под превръзката. Той провери резултата от труда й и остана впечатлен.

Още едно нещо, което тя отлично правеше.

Темпъл се извърна и взе още една ленена ивица. Подаде я на Мара и протегна другата си ръка. Мълчаливо я наблюдаваше как тя бинтова. Толкова се напрягаше от всяко нейно докосване, че мускулите го заболяха. Отчаяно искаше нещо повече. Отчаяно искаше да я докосне.

Господи, трябваше отново да се разтегне.

Всъщност не това му трябваше сега.

Но това беше всичко, което щеше да получи. Той извади маска от близкото чекмедже на масата.

— Сложи си това.

Тя се поколеба.

— Защо?

— Тази вечер ще е първата ти поява пред Лондон.

Мара застина и на Темпъл никак не му се понрави чувството, което изпита.

— Маскирана?

— Все още не желая да те виждат.

Не желая това да свърши.

— Тази вечер — повтори тя.

— След мача.

— Имаш предвид, ако не изгубиш.

— Дори и да изгубя, Мара.

— Ако не те пребият до смърт. Това е целта, нали?

Не беше, но той не я поправи.

— Добре; ако не загубя. — Темпъл килна глава. — Но аз няма да загубя.

— Какво си намислил?

— Ще видиш „Падналия ангел“. Много жени биха убили заради подобна възможност.

Тя гордо вирна брадичка.

— Не и аз!

— Ще ти хареса.

— Съмнявам се.

Твърдоглавието й извика усмивка на устните му. За да я прикрие, той свали ризата си и я наметна на раменете, разкривайки голата си гръд. Тя тутакси отвърна поглед, прекрасно въплъщавайки се в ролята на благовъзпитана и превзета госпожица.

Херцогът се засмя.

— Не съм гол. — Приглади пояса на панталона си и се престори, че разглежда стария белег върху ръката си, докато скришом я наблюдаваше. — И по-рано си ме виждала, нали?

Тя го погледна и отново се извърна към стената.

— Онова беше различно. Ти беше ранен!

Очите му потъмняха.

— Преди това — рече той и видя как страните й почервеняха.

Би дал цялото си състояние, за да узнае какво се бе случило през онази нощ. Но нямаше намерение да й поднесе на тепсия това, което тя искаше. Заради принципа.

А и тази жена беше предизвикателство.

Словесните им схватки му действаха освежаващо, макар че това го вбесяваше.

— Нима не ръководиш приют за момчета?

Тя недоволно изпухтя и се втренчи в тавана.

— Не е същото.

— Съвсем същото е.

— Та те са на възраст от три до единайсет години! — възмути се Мара.

Темпъл се подсмихна.

— Е, значи, само са по-малки.

Тя разпери широко ръце в общоприетия жест, изразяващ досада. Дълго остана мълчалива, после промълви:

— Не ти благодарих, задето днес им отдели от времето си.

При думите й го прониза удоволствие, нещо подобно на гордост. Той побърза да се отърси от нежеланото чувство.

— Не е нужно да ми благодариш.

— При все това. — Мара сведе поглед към пода, но раменете й останаха изпънати. — Те се забавляваха и много им хареса да бъдат с теб.

Това скромно признание беше огромно отстъпление в битката, която двамата водеха. Темпъл не се сдържа и пристъпи към нея, но Мара мигом започна да отстъпва назад. Той знаеше, че това я смущава, но не му пукаше. Когато беше на крачка от нея, Темпъл снижи глас:

— Ами ти? На теб хареса ли ти?

Бузите й пламнаха.

— Не!

Темпъл се усмихна при тази явна лъжа.

— Дори съвсем малко, когато те целунах?

— Определено не.

Той се приближи още, принуждавайки я да отстъпва отчаяно, привлечен от топлината й. Най-сетне я сграбчи в прегръдките си и с удоволствие чу как тя ахна, наслаждавайки се на копринената милувка на роклята й, стоплена от тялото й, когато платът докосна голите му гърди. Темпъл плъзна ръка, улови нейната и я повдигна към ремъка, висящ от тавана над нея.

Мара веднага разбра какво трябва да направи и се улови за ремъка, а той повтори същото с другата й ръка и тя застана пред него с вдигнати над главата ръце, като жертва. Или дар от бога.

Тя можеше във всеки миг да пусне ремъка. Да го лиши от този момент. Но не го направи, вместо това се втренчи в него, предизвиквайки го с невероятните си очи да дойде по-близо. Да я докосне. Да я съблазни.

Темпъл прие предизвикателството, обхвана страната й и прокара палец по високата скула. Потръпна от наслада при допира до меката й кожа, макар да си заповяда да остане безразличен.

— Не?

— Не — опари го дъхът й и мъжествеността му мигом се втвърди.

Сведе поглед към нея и надникна в скандално дълбокото деколте на роклята, от което заради позата й надничаха пълните й гърди. Мислено благодари на мадам Ебер и едновременно с това я прокле, задето бе изпълнила молбата му.

Мара Лоу бе най-изкусителното създание на този свят.

Но колкото и да бе странно, не заради красивото си лице или тяло, или съвършените гърди, които се повдигаха и спускаха в неравен ритъм. А заради начина, по който се изправяше с вдигната глава пред него. Заради дързостта да му се противопостави. Заради отказа й да се огъне от страх пред него. Заради смелостта да му бъде равностоен противник.

Задето го виждаше такъв, какъвто беше.

Той не беше убиец и тя беше единственият човек на този свят, който винаги бе вярвал в това. Единственият човек, който знаеше, че това е самата истина.

Темпъл повдигна брадичката й, откривайки изящната шия, и запечата дълга, спираща дъха целувка върху нежното местенце, където туптеше пулсът й, а сетне още една върху ямката над ключицата.

— Сигурна ли си, че не ти хареса?

Думите подразниха топлата й кожа, тя отсечено поклати глава и се залюля на ремъка, вкопчвайки се с все сили в него, за да не издаде чувствата, които милувките му бяха възпламенили.

— Напълно — задъхано отрони, а той целуна гърдата й веднъж, втори път, сетне трети… стигна до ръба на деколтето и плъзна пръст между коприната и кожата, сетне леко го промуши по-навътре, докато стигна до втвърденото зърно, жадуващо за докосването му.

До зърното, за което той жадуваше.

Дръпна коприната надолу и попита:

— Дори сега?

Едната й ръка се отпусна върху рамото му. Голата й кожа до неговата гола кожа. Темпъл усещаше желанието на телата им.

— Дори сега.

Тя го дразнеше. Предизвикваше.

И той не можеше да устои. Впи устни в щръкналото зърно и се наслади на тихия й вик. Хапеше и смучеше настървено бленуваната плът, докато в полутъмната стая не отекна страстен стон. Повече не можеше да се сдържа, привлече я по-близо, повдигна я във въздуха и обви бедрата й около кръста си, любейки я с целувките си в тази стая, толкова рядко познала удоволствието и прекалено често болката.

Тя най-накрая пусна ремъка и се остави в обятията му, пръстите й се заровиха в косата му и го притеглиха още по-близо към гърдите й, окуражавайки ласките му, умоляваха за още, подтикваха го да й даде всичко, което можеше.

Твърдият му член пулсираше от мъчителна и сладка болка, но той се опияняваше от нея, от страстта, с която тя се отдаваше на удоволствието. Искаше да й даде всичко, за което молеше тази жена.

Притисна я до стената, ръцете му бяха навсякъде, повдигаха все по-високо и по-високо полите на роклята, пръстите му се плъзгаха по чорапите, а после по възхитително гладката кожа, нагоре по извивката на бедрото… докато той не почувства жарта й. Порочна, обещаваща жар, охранявана от прелестни меки къдрички. Горещо тайнство, което той нямаше търпение да открие. Да изследва.

В този миг Темпъл се отдръпна, вдигна глава и срещна погледа й.

— Да — простена тя.

Никога в живота си той не бе чувал по-божествена дума. Никога не бе получавал толкова въжделено разрешение.

— Кажи го отново — прошепна той.

Трябваше да е сигурен.

— Да.

Думата го прониза до най-съкровените дълбини.

Той би дал всичко на света за една нощ с тази жена.

Но дали вече не бе имал тази нощ?

Вледеняващата мисъл го застави да се откъсне от нея, да се отдръпне. Застави го отново да я възненавиди, макар да не изпитваше капка ненавист. Нямаше и помен от студеното чувство.

— Кажи ми. — Той зарови пръсти в косата си, опитвайки се да заличи спомена за нейните. — Правили ли сме това? Бяхме ли…

Любовници.

За един миг му се стори, че тя ще отговори. Стори му се, че го зърна в очите й. Съчувствие. Още по-лошо. Съжаление.

По дяволите!

Не му трябваше съжалението й. Тя бе откраднала онази нощ от него и отказваше да му я върне.

Изведнъж всички емоции изчезнаха от очите й и той разбра какво щеше да му каже.

Гласът му се извиси, преди тя да успее да заговори.

— Кажи ми!

— Знаеш цената на тази информация.

Смътно го осени мисълта, че на друго място, в друго време той би сметнал тази жена за идеална във всички отношения. В нея имаше нещо могъщо, кораво и безстрашно.

Сила, която я бе тласнала да го упои при първата им среща. И при втората. Сила, която я бе заставила да побегне в мрака предишната вечер.

Същата сила, която преди дванайсет години го бе превърнала в убиец.

Несъмнено същата сила, която я възправяше срещу него.

Но това беше неговата територия. Неговото кралство.

Темпъл никога в живота си не бе изпитвал подобна ярост.

— Трябва да ви призная, госпожо Макинтайър, че ако приютът се закрие, ще пожънете огромни успехи като проститутка.

За частица от секундата Мара застина като сърна, заклещена от ловци. После ръката й се стрелна във въздуха и тя с удивителна точност му залепи звучен шамар. Бузата го заболя от нейния гняв и неговия срам.

Темпъл не понечи да го избегне, не се извърна, не се сви. Прие шамара като нещо заслужено, чувствайки се като последен мерзавец. Не биваше да го казва. Никога досега в живота си не бе обиждал жена. Думите на извинение вече бяха на езика му, когато иззвъня звънчето над вратата, водеща към ринга. Мара отпусна ръка. Единствените признаци на разигралата се сцена бяха накъсаното й дишане и задавеният й глас, когато попита:

— Какво беше това?

Какво правеха те?

Той се извърна, без да докосва бузата си, върху която навярно бе разцъфнало алено петно.

— Противникът ми е готов. Ще продължим след мача.

Тя си пое дълбоко дъх. Тихият звук, отекнал в стаята, както и следващите й думи го изпълниха с неприязън.

— Надявам се той да победи.

Херцогът се върна при масата, взе двете бучки восък и ги разтри между пръстите си, докато се образуваха две дълги лентички.

— Сигурен съм, че се надяваш. Но той няма да победи.

Пъхна първата лента в устата си, после и втората. Не се постара да се прикрие, докато облепваше с тях ръбовете на горните и долните зъби, предизвиквайки я да се извърне.

Мара дълго наблюдава не особено изтънчените му движения, преди да нанесе прощалния си удар:

— Желая ви късмет, Ваша Светлост.